Въведение
Когато разглеждаме въпроса за мъжките и женските полови органи, за мен са интересни не физическите аспекти, а това, което лежи зад тях - философските, божествените и дълбоки страни, скрити зад тези прояви. Ако Невидимият свят ограничава някои хора, създавайки им трудности и мъки, това е, за да пробуди в тях желанието и волята да победят, да се освободят. Ако затворим и компресираме барут и го запалим, всичко ще избухне, но ако го разпръснем наоколо, даже и да го запалим, той ще каже само „шшш“! Ако човек живее прекалено лесен живот, неговото съществуване ще бъде същото - Шшш. Но когато е затруднен, когато страда, духът му ще се възрадва, защото ще трябва да положи усилия, за да се освободи. Същото става между мъжете и жените. Мъжът иска да бъде обхванат силно, да бъде притиснат и ограничен във време на интимност, защото така нещо в него се радва. Ако жената му даде неограничено пространство, той не ще чувства нищо. Жената трябва да обгърне мъжа, тя го обкръжава и той се губи някъде в Космоса, като Духът заровен дълбоко в материята. Защо материята винаги обгръща Духа? Цялата философия на Творението, връзката между Духът и материята могат да бъдат намерени в тези органи, които всеки притежава и използва, без да разбира нищо. Днес хората са потънали до шия във физическата любов, без да разбират великите истини скрити в това действие, тъй като не отделят време да мислят по този въпрос. Те са прекалено в чувствеността.
Същността на мъжкия принцип е да бъде излъчващ, а на женския да бъде приемащ, което означава, че посредством половите си органи, жената е склонна да улавя несъзнателно всякаква нечистота и тъмни вибрации. Ето защо тя трябва чрез мисълта си да създаде в съзнанието си филтър, който да спира всякакви влияния и да пропуска само тези, които са благотворни. Само че повечето жени не мислят за това, а и никой не им е обяснил, че те са като гъби, които попиват всичко. Жените трябва да станат по-осъзнати, за да не се превръщат във вместилище на мръсотията, която мъжете оставят след себе си. Много мъже на улицата се заглеждат по някоя жена и си представят какво биха направили с нея... А жените като усетят погледа им, често се поласкават и възгордяват, защото не знаят какви боклуци допускат в себе си. Това не означава, че ние мъжете не трябва да забелязваме красотата в жените. Въпросът е в мярката. (В този смисъл, първият поглед е от Бога, но ако се обърнем отново, вторият вече не е!) При мъжете е различно, понеже по природа им е присъщо да отдават. Само че вместо осъзнато да излъчват единствено живителни, хармонични и лъчезарни сили, те изпускат мрачни „течения“ и после се гордеят, като се смятат за големи мъжкари. Те изхвърлят мръсотия, която жените поемат и са не по-малко горди от това.
Духовната същност на половите органи
Преди да започна моите размишления по тази тема, бих желал да споделя нещо, върху което мисля, че малко християни са размишлявали. Когато в книгата „Откровение на Йоан“ четем за Небесния Ерусалим, освен 12-те израелеви племена (представляващи 12-те порти на града) и 12-те апостола (представляващи 12-те основни камъка на стената на града), тези думи имат и още едно значение. Те символизират и 12-те врати на човешкото тяло. (Когато говорим за врати се подразбира някакъв вид преминаване, достъп към нещо друго. Врати не се слагат произволно, без да има нещо отпред или отзад… Вратата ни позволява да влезем в нова област, храм, палат, град, където обикновено откриваме нещо ново.) Та кои са тези врати в човешкото тяло? Първо, имаме седем врати в главата: двете очи, двете уши, двете ноздри и една уста. Всички те са отворени и работят, но за повечето хора само на физически план. В момента, в който започнем да вдишваме полъха на Божествения свят и да усещаме вкуса му, когато започнем да използваме речта си съзидателно, значи сме започнали да отваряме първите седем врати. Кои са другите пет врати? Имаме две гърди (отворени при жената за кърмене на детето и затворени при мъжа). Третата ни врата е на нивото на слънчевия сплит, на пъпа, която обикновено е затворена. А колкото до последните две врати (няма смисъл да ги споменавам) ние всички познаваме предимно техните физически функции. Да вземем една от тези врати при мъжа. Всички знаем, че тя служи за създаването на потомство и отделяне. Но от духовна гледна точка тази врата има още пет непознати функции, така че стават общо седем. (Както добре знаем, в Библията числото 7 не е случайно число!) Така че тези врати могат да бъдат използвани за решаване на определени проблеми и извършване на друг вид работа.
Защо мъжете и жените се търсят един друг? Заради физическите си тела ли? Не, а за да получат нещо друго, нещо по-тънко и живо, наречено Любов. И когато я намерят, те са щастливи и доволни. Ако търсеха само физическото тяло, те можеха да отрежат парче от него и да го „изядат“. Но тъй като физическото тяло остава непокътнато, следователно чрез него те намират нещо друго, някакъв флуид или еманация. Много малко хора знаят това, те дори не знаят какво търсят… Ако наистина ставаше въпрос за физическото тяло, какво е тогава онова, което ги насища, щом като то остава непокътнато? Всъщност физическите тела на мъжете и жените са само посредници (на Небето или Ада), в зависимост от това какво имат в главите и сърцата си. Със същите органи те могат да служат или на Небето или на Ада, но органите сами по себе си не са решаващи. Например, със същият нож, с който може някой да бъде наранен или убит, може да бъде освободен затворник или да се направи операция, спасяваща живота. По същия начин половите органи не са нито добри, нито лоши. Това зависи от нас. Когато влезем в контакт с някого и го докосваме, ние можем или да го омърсим, или да го спасим. Всичко зависи от това какво имаме в сърцето и душата си. С едни и същи мъж или жена ние можем да достигнем както Небето, така и Ада. Можем да се забъркаме с всички „дяволи“, които никога няма да ни оставят, ще ни мъчат и провалят. Но също така можем да достигнем и ангелите, небесните същества. Това са все неща, за които никой не мисли, защото ние правим всичко сляпо и автоматично. Ние чувстваме нужда и се впускаме в удовлетворяването й, без да се спрем и осъзнаем, че зад този акт има цяла наука, дълбока наука. Небето ни е дало половите органи с определена цел, те са предопределени да изпълняват фантастични планове, но за съжаление за момента в повечето случаи са използвани, за да си причиняваме вреда един на друг. Тази тема е необятно богата, обширна и важна. Важна, защото това е мястото, откъдето идва живота. И вместо да го съхраняваме, ние го губим. (Товa сa свещени истини, които aко ни се дaдaт просто ей тaкa, сякaш не сa нищо вaжно, последствиятa бихa били кaтaстрофaлни. Ако не сме достaтъчно еволюирали, aко нямaме висок идеaл, дори истинaтa може дa бъде пaгубнa. Когато знаем истината прекалено рано, но нямаме подходящата подготовка, ние не можем да мислим за нищо друго и това може да бъде много опасно!)
По принцип да се говори на тази тема все още е трудно, тъй като болшинството от християните от най-ранно детство сме били възпитавани с доста изкривени представи, че се чудя дали не би било опасно да се разкриват подобни неща. Но се оказва, че точно с тези врати човек може да свърши колосална работа, тъй като Бог е имал велик план, създавайки мъжа и жената. Днес хората (в това число и повечето християни) не са достатъчно зрели, за да видят новите начини за съзидание. Мъжете и жените не подозират, че там се крият ключовете за всички тайни, системите, с които ще създаваме фантастични творения. Но човечеството така или иначе е предопределено да опознае в дълбочина тези дванадесет врати, да ги изследва и да намери скритите съкровища зад тях. Когато говорим конкретно за половите органи, в предишната част споменах, че човек трябва да прикрива тези части от тялото си, не толкова от целомъдрие или хигиена, а за да покаже, че те трябва да бъдат оставени в сянка заради огромното си значение и невероятните възможности, които се крият в тях. Да, няма нищо под слънцето, под никаква форма, по никакъв начин, което да не се съдържа и синтезира в мъжкия и женския принципи. Те са резюме на всичко съществуващо. Каквото и да виждаме, каквото и да чуваме, мислим, казваме, ядем, пием или правим, където и да отидем, няма никой и нищо, нито наука, нито дейност, които да не съответстват на начина на функциониране или на структурата на половите органи на мъжа и жената. Може би си казвате: „Трябва да си много покварен, за да свързваш всичко с това.“ Само че не аз, а Бог е, Който е решил всяка проява на живота, във всички реалности, навсякъде да бъде подобна на тези две функции. Творецът ги е взел за модел, по който е създал всички Свои творения. Ако не сме съгласни, можем да се приближим до Него и да Му кажем, че това ни шокира или ни засяга. Проблемът обаче знаете ли къде е? В това, че Господ въобще не Го е грижа за това какво ни засяга. Той е направил нещата по този начин и ако това не се връзва с принципите, на които сме учени, на Него му е все тая (повярвайте ми)… Просто трябва да разберем, че тези два символа са най-сюблимните, най-дълбоките, най-значимите, защото цялото Творение е кондензирано в тях и всички други символи са произлезли от тях.
Днес ще намерим купища книги както в медицинската литература, в книгите за хигиена или сексуално възпитание, съдържащи много подробности що се отнася до сексуалността. В тези книги обаче ще намерим всичко друго, но не и най-важното, т.е. духовния аспект на сексуалното взаимодействие, което ние все повече трябва да разглеждаме като гигантска работа за реконструкция, съзидание, възкресение и обожествяване на цялото човечество. Защото любовта не е забавление, а една колосална, великолепна работа за преустройство, претворяване, възкресяване и обожествяване. Сигурно се чудите каква духовна работа може да бъде извършена точно с „онази“ част от тялото ни? Но се оказва, че точно с тези определени части от тялото се върши най-великата духовна работа! Някой ще каже: „Но тези части са срамни, мръсни, те са зло…“ Така ли? А защо тогава децата идват от там? Защо Бог е предопределил точно тези органи да творят живот? Нито мозъка, нито белите дробове, очите, ръцете, краката могат да създават живот. Това доказва, че в тях е скрита велика мистерия. А може ли да има по-велика мистерия от живота? Защо Бог с Неговата безкрайна мъдрост и интелигентност би се занимавал да помества в едни толкова „неприлични“ места, най-ценното и най-святото нещо? Дошло е време да променим и коригираме тези погрешни представи, които са причина за всички ненормалности и тревоги, от които страда човечеството. Защото се оказва, че животът, вдъхновението и енергията идват именно от половите ни органи. Да, физическият и психически баланс на човека зависят от тях, те съдържат есенцията, от която хората се нуждаят най-много, и в същото време те са най-презираните и осмивани органи, защото мъжете и жените губят главите си по тях и така попадат в неприятности.
Жените например нямат представа какъв дълбок смисъл крият някои части на тялото им и с какво са свързани те. Те всъщност реагират едва, когато имат връзка с мъж. Мъжът е много по-защитен духовно, защото той излъчва, отдава. Движещата се в него енергия изхвърля нечистотии и той не привлича такива, както жената. Мъжките енергии идващи от половите им органи често са нечисти, и жените са тези, които трябва да са внимателни и бдителни, за да се предпазят. (Мъжът привлича горе през главата, а жената – долу. Там тя трябва да постави филтър, за да се защити.) Тези органи, с които Бог е надарил жените могат да бъдат извънредно чувствителни и интуитивни и като радар да ги предупреждават за естеството на всяко приближаващо се събитие или човек. По-напредналите духовно жени обаче усещат, че имат инструмент, който ги „информира“ за всичко около тях. Те забелязват, че чрез тези органи получават предупреждения за идващи опасности, за да ги избегнат. За съжаление, повечето забелязват тази своя сензитивност само когато са в леглото с някого… Известно е, че при зачеването на дете, мъжът и жената имат взаимнодопълваща се роля: мъжът дава семето-живот, а жената предоставя материала, който облича зародиша, помага му да порасне и му създава форма. Всичко това е ясно, но жената има роля и в духовен план. Там тя също дарява „материя“, но от друго естество, което спомага за духовните проявления. Да, ролята на жената е грандиозна. Жената е ключът към изявяването на материята, тя е способна да излъчи от дълбочината на своята същност квинтесенция, с която да обгърне възвишените идеи. Половите органи са корените на човешкото същество и ако те бъдат използвани лекомислено и безотговорно, това може да увреди цялото ни същество, защото всичко зависи от корените, всичко идва чрез тях. Корените са тези, които предават цялостния колорит на личността и всички нюанси на нейния темперамент и характер.
Погледнете различията съществуващи между мъжа и жената. Всички техни прояви, всички тайни на техният физически, емоционален, морален и интелектуален живот се коренят в онова, което наричаме „интимни части“. Тези органи представляват умален модел на мъжа и жената, и макар че те не знаят това, всичко може да бъде дешифрирано чрез тях. В тези органи, в тяхната геометрична структура, в техните функции, лежат отговорите на всички философски въпроси. Ние носим в нас самите всички ключове, всички богатства и не забелязваме, че сме богати, че имаме всички знания, всички критерии, всичко. В природата на жената е например, да събира и да трупа, докато мъжът по природа е „прахосник“ – той разпръсква, раздава. Всички сме забелязали това, но не знаем откъде идва. Всъщност всичко е много ясно, но ние хората не умеем да правим аналогии. Да, характерът на жената, както и този на мъжа се обясняват с устройството на половите им органи. Жената задържа, трупа: нейната роля е да възприема и събира, да запазва и съхранява. Разбира се има и жени „прахоснички“ (слава Богу моята не е такава!), но това не са истински жени, а мъже „под прикритие“… Бог е надарил жената с качеството да привлича и да задържа по една съвсем определена причина: тя не бива да разпилява, защото иначе не би могла да има дете. Докато ако мъжът разпилява, от гледна точка на Природата това няма толкова сериозни последици, защото той има още достатъчно „суров материал“. Необходими са много семена, много зърна, за да се събере малко реколта, т.е. мъжът трябва да бъде щедър, за да има поне едно раждане. В противен случай всичко би се пропиляло, или би попаднало върху неплодородна почва.
Докато ако жената беше също толкова щедра, колкото мъжа, това щеше да доведе до безплодие. Ето защо тя грижливо пази и малкото, което получава. Тези физически наклонности (при жената – да съхранява, а при мъжа – да пилее) се наблюдават също и в техните характери. Жената изпитва необходимост да обсебва, да „държи нещо в ръцете си“, да се вкопчи в някой или в нещо, което да е само за нея: първо в своя съпруг, а после и в децата. (Тази нужда на жената да притежава, често усложнява всичко. Когато не може да задържи мъжа и той й се изплъзне, тя се вкопчва в детето. Тъй като детето е съвсем малко и се нуждае от нейната закрила, тя е щастлива, защото може да го запази за себе си. Но щом порасне, то също й се изплъзва и тя отново е нещастна, защото пак не притежава нищо. Тя отново остава самотна, защото няма никой, за който да се хване.) А мъжът? Той не иска ли да притежава? Не, всичко, което го интересува е наслаждението (нека го кажем направо – физическото удоволствие), той иска да се наслаждава във физически план. За него да притежаваш означава, да се възползваш и после да избягаш… Затова жената най-напред мисли как да окове мъжа във вериги, а чак след това е съгласна да му даде всичко останало. Мъжът казва: „Не се безпокой, после ще уредим всичко, нека първо се насладим.“ Но ако не е глупава, жената знае, че веднъж опитал от насладата, той ще си тръгне и затова му отговаря: „Не, първо се подпиши тук“ и го принуждава да сключат договор, с който той да поеме ангажимент. Да й обещае, че ще й се посвети до края на живота си и т.н.
Обрязването като белег на посветеност
Релефът в Сакара (гробницата на Анкхмахор, 2400 г. пр.н.е ) представя една от най-ясните и най-старите хирургични сцени в човешката история: обрязване, извършено прецизно от обучени практикуващи, изобразено в ритуална обстановка, която отразява разбирането на древните египтяни по този въпрос. Обрязването служи като маркер за социален преход, символ на дисциплина и чистота, и последователна практика свързана с египетската концепция за здраво тяло и религиозна идентичност. Египтяните са били известни с напредналите си медицински практики и при тях обрязването се е разглеждало не само като хигиенна мярка, но и като част от по-широкия им акцент върху телесната чистота. Освен това обрязването е играело религиозна и социална роля: като ритуал на преминаване отбелязващ прехода към зряла възраст, символ на дисциплина, чистота и принадлежност към египетското общество. Обрязването свидетелства и за културната информираност на египетското общество. Практиката не е била универсална в древния свят – Египет се откроява с това, че я институционализира както като медицински, така и като духовен акт. Този акт затвърждава идеята, че здравето и ритуалната чистота са неразделни, една последователна тема в египетската религия и ежедневие. Затова релефът в Сакара е повече от медицински „картон“, той е визуално доказателство за интеграцията на науката, религията и идентичността. Тази сцена е изключителна, защото показва ранни хирургически познания (инструменти, обучени хора). Обрязването в древен Египет е било уникално в сравнение с други древни култури. Египтяните го практикували като медицински, социален и религиозен ритуал, докато в Израел то се превръща в заветен знак за идентичност. В Месопотамия е рядкост или отсъства, а в Гърция често е отхвърлян, или дори му се подиграват. (Тъй като в древността е рядкост медицината и религията да се преплитат толкова изрично в изкуството – ето защо учените често подчертават този релеф като важно събитие в медицинската история.)
В древността обрязването се е използвало и като белег за посветеност. Посвещенията отбелязващи преминаването на индивида от едно обществено биологично състояние към друго (например превръщането от дете във възрастен), обикновено са имали три етапа. Първо: раздяла с досегашното състояние на съществуване – една символична „смърт“, която се е отбелязвала чрез измиване, обръсване и обрязване. При втория етап се е навлизало в гранично състояние – период на страх и объркване, когато новопосветеният е трябвало да премине определено изпитание. Момчето е преминавало през ритуал за посвещение, след който то вече става мъж. Смисълът на този ритуал се състои в това, да можеш да преодолееш своя страх. (В различните племена ритуалите са били различни, но смисълът е един и същ. Ако момчето не успее да преодолее своя страх, то не може да се нарича мъж и не може да участва например в лова. Тъй като всеки лов е съпроводен с риск за живота, всеки участник трябва да се обляга на своя съплеменик. А ако си се уплашил и не си успял да преминеш ритуала, то най-вероятно и по време на лова ще се представиш така. Момчетата, които не са минавали този ритуал, са живеели цяла година в зоната на позора на цялото племе. Това разбира се, се случвало много рядко и като цяло всички момчета са преминавали този ритуал.) Разбира се, в съвременния свят няма вече такива ритуали (затова между другото и мъжете, на които можеш да се довериш днес, са толкова малко)... Такива, които могат да създадат здрави семейства и да се грижат за своите любими.
Момчетата днес не могат да разберат: те възрастни ли са вече, или още не? Затова и голяма част от възпитанието и грижата за децата вземат в ръцете си жените им. Жените пък от своя страна не могат да разберат едно друго важно нещо – те могат единствено да родят момче, но от него мъж може да направи само бащата! Момче, което расте без баща започва да му липсва мъжката енергия и почти винаги започва да гледа на мъжете с очите на майка си (или баба си). И ако те (майката или бабата) мразят мъжете, то в него незабелязано започва да расте омраза към самия себе си. В резултат, това момче трудно ще може да израсне като истински, любящ и самодостатъчен мъж. Знаем, че обрязването е ритуал, при който краекожието на половия орган на момчето се отрязва, като това може да се извърши на различна възраст. В юдаизма това става на бебешка възраст (на осмия ден), а при други религии в пубертета. В практиката на езическите народи е съществувало и женско обрязване, което е имало различни степени на суровост. Въобще Природата е разпоредила така нещата, че идва време девойката да стане жена, а момчето - мъж. Както обрязването на мъжете, така и това на жените всъщност са начини да се подчертае и определи зрялата мъжественост и женственост, тъй като се премахват онези части от гениталиите, които най-много приличат на гениталиите на противоположния пол. (Интересно е, че и при едните, и при другите това се проявява чрез проливане на кръв.)
Два вида „обрязване”
За да разберем библейския смисъл на „обрязването“ в Стария Завет, първият въпрос, който трябва да си зададем е: защо в Петокнижието Бог е заповядал то да бъде извършвано на осмия ден? От Библията знаем, че светът е сътворен за шест дни, символизиращи за евреите (за разлика от останалите народи) шестте основни посоки в триизмерното пространство – освен изток, запад, север, юг, също така и Божественото „Горе” и земното „долу”, което плюс самият човек оформя свещеното библейско число 7. В този смисъл седмият ден се явява олицетворение на завършеността на физическия свят и представлява пресечната точка между шестте посоки. (Затова и нашето обичайно съществуване се определя от числото седем: седем дни в седмицата, седем ноти в музиката, седем цвята на дъгата и т.н.) А „осмият” ден, когато се извършвало „обрязването“ на мъжкото дете, символизира изкачването на едно стъпало над физическото (след седмия ден), т.е. в областта на трансцедентното. Според Библията обаче има два вида обрязване: на езика и на плътта. Знаем, че Десетте Божии заповеди се явяват основа за всички 613 заповеди в Петокнижието, като те се делят на 248 повелителни заповеди и 365 забрани. Първите символизират силите на притегляне към Доброто, а вторите силите на отблъскване от Злото. В самото наименование на скрижалите обаче („лухот а-брит”), думата „завет” е в единствено число, т.е. подразбира се „един завет” разположен по средата (между двата скрижала), между „двете петици” заповеди. Обаче думата „брит” („съюз, завет”) иносказателно означава и „обрязване”, като на иврит тя е тясно свързана с думата „мила” („дума”, „обрязване”). В този смисъл „горният” аспект на завета („милат а-лашон”) се явява синоним на „брит а-лашон” означаващ „обрязване”, „слово”, „дума”, а също и съюз, завет (на езика). А „долният” аспект на завета („милат а-маор”) е синоним на „брит мила” („обрязване на крайната плът”). Еврейската дума за обрязване („мила“) означаваща и „слово“ можем да намерим например в 2 Царе 23:2, където Давид казва: „Духът на Господа говори чрез мене и словото Му дойде на езика ми.”
Тоест този израз може също да бъде преведен и като „слово на езика”. Или още, изразът „обрязване на езика” се отнася към способността да бъдат изучавани и изследвани тайните на Божието Слово. В по-общ смисъл подобно „обрязване” означава придобиване на способността за „дар слово”. За онзи, комуто е дадена силата да говори убедително се казва, че езикът му е обрязан (т.е. разчупен, свободен). Това в някаква степен обяснява и чудото извършено от Христос, което освен обикновено физическо изцеление, в някакъв смисъл съдържа и характер на духовно мистично освобождение: „Исус, като го отведе от народа насаме, вложи пръстите Си в ушите му и като плюна, докосна се до езика му, и погледна към небето, въздъхна и му каза: Еффата, сиреч Отвори се. И ушите му се отвориха, и връзката на езика му се развърза, и той говореше чисто.”
В Новия Завет, като че ли апостол Яков най-ясно разяснява защо „обрязването“ (овладяването) на езика е така важно: „Така и езикът е малка част от тялото, но много се хвали. Ето, съвсем малко огън, колко много вещество запалва! И езикът, тоя цял свят от нечестие, е огън. Между нашите телесни части езикът е, който заразява цялото тяло и запалва колелото на живота ни, а сам той се запалва от пъкъла.“ В книгата Притчи пък Соломон казва: „Смърт и живот има в силата на езика“. Както добре знаем, думата „език“ има две значения: органът, който се намира в устната кухина, и езика, на който ние хората разговаряме помежду си. Втората функция, за която говорим описва света, в който живеем, задава параметрите на нашия живот. От това как описваме света (с какъв език), зависи как всъщност ние виждаме света. Тази функция на езика не е просто комуникативна, тя е вътрешна, моделираща. От гледна точка на науката това се нарича „наратив”, който наратив показва как аз разказвам и описвам обкръжаващия свят по начина, по който го виждам. Когато езикът на човека е „обрязан“, той е способен ясно да изрази своя светоглед, в който Бог е единствената истинска реалност. В противен случай, ако езикът на човека е „увреден“, човекът не е способен да изрази нищо повече от своето собствено Его. Съвършеният език изпълва цялата човешка личност с жизнена сила и благодат. Затова и апостол Яков казва: „Защото ние всички в много неща грешим, а който не греши в говорене, той е съвършен мъж, способен да обуздае и цялото тяло.“
Езикът и детеродния орган - две проявления на „един завет”
От духовна гледна точка се оказва, че в „създаването“ на човека участват трима: Бог, бащата и майката. От медицината знаем, че бащата и майката даряват детето с по пет неща, всяко от които отразява пет дълбинни качества. Бащата „дава“ т.нар. „бяла субстанция“, от която произлизат следните пет неща: костите, сухожилията, ноктите, мозъка и бялата част на окото (склерата). Майката „дава“ т.нар. „червена субстанция“, от която се образуват също пет елемента: кръвта, мускулите, косата, кожата и зеницата на окото. А Бог от Своя страна (според еврейската мистична традиция) дава още десет неща, в това число Душата. Интересно, че така както в човека съществуват пет основни физически чувства: зрение, слух, обоняние, вкус и осезание, също има и пет съответстващи на тях духовни чувства. Сами по себе си извън връзката с органите, те се чувстват само по време на сън или при други „извънтелесни“ състояния (напр. изстъпления в Духа, пророчески видения и др.). Тоест те се проявяват дълбоко в душата, извън връзката с физическата реалност. И се оказва, че езикът (в качеството му орган) и половите органи се явяват двете необходими точки за установяване на дълбока връзка, двата най-главни центъра, двата фокуса на контакт между хората. „Горното единство” се нарича още „единство на целувката”, а „долното единство” – „телесно единство”. (Във физическия свят тези понятия са ни добре познати, но според еврейската мистична традиция, те имат място и в духовното пространство. „Горното единство“ поражда ангелите, т.е. творенията нямащи тела, а „долното единство“ поражда Души, които впоследствие ще се облекат във физически тела.) Това води към идеята, че виталността произлизаща от тези два центъра на човека се сливат с виталността на неговия партньор с цел съвместно зараждане на нов живот. По този начин духовният аспект на силата на размножаване е концентриран в горната точка (устата и езика), а нейният физически аспект в долната точка (половите органи).
Към това еврейската мистична традиция добавя, че съществува още един център на взаимодействие - централната област на гърдите, в която партньорите се докосват при прегръдка. Тази точка в сравнение с долната и горната точки представлява един вид средно звено (по-физическо отколкото горното, но по-духовно отколкото долното). Неслучайно физическото единение между съпрузите започва с прегръдка (чрез контакт в тази централна точка), продължава чрез целувка (в горната точка) и след това се спуска към долната точка (състоянието на пълно сливане с любимия), за да може както е казано: „човекът да се привърже към жена си и те да станат една плът“. Съгласно тази аналогия се оказва, че стремежът на човешката душа (в духовен план) за съединяване с Бога е подобна на физическото единение между съпрузите и съдържа същите три етапа. По-точно е обратното, защото „както е на небето, така е и на земята“. В този контекст двата завета (на езика и крайната плът) представляват две нива на съзнание, на осъзнаване. „Горното осъзнаване“ представлява поглед върху цялата сътворена реалност насочен „отгоре“. Гледайки „отгоре“ ние виждаме, че истинският смисъл на цялото Мироздание е един единствен – това е Бог. Тоест нищо от сътвореното не притежава никаква самостоятелна способност за съществуване извън Бога. От тази позиция се достига до разбирането, че Висшата Божествена Сила е единственото „Нещо“, докато цялата долна сътворена реалност представлява сама по себе си едно абсолютно „Нищо“. А „Долното осъзнаване“ пък е поглед към Бога „отдолу“, някак „от вътрешността“ на Творението. В тази перспектива Творението осъзнава Бога като реалност, но не е способно да Го опознае истински. По тази причина, за нас хората именно съществуването на „долния“ (нашия) свят се явява очевиден, осезаем и безспорен. Той е „истинското Нещо“, докато Бог и Неговата Божествена Сила в някакъв смисъл остават „Нищо“, т.е. те са непостижими, неосезаеми и скрити.
Според Стария Завет, от всички лидери на еврейския народ само на Мойсей е била дадена възможността напълно да обедини двете нива на осъзнаване на Бога. В Петокнижието, в израза „ти ще бъдеш на него вместо Бога“, Мойсей е наречен „иш а-Елохим“ (букв. „човек на Бога“) във връзката между него и брат му Аарон. Еврейските мъдреци обаче (на които по принцип е свойствен образния език) трактуват този израз като „човеко-Бог“. Според тях, в духовен смисъл „от средата надолу“ Мойсей е бил човек, а от „средата нагоре“ бог. Разбира се, тук думата „Елохим” по-скоро означава както Всевишния Бог, така и различните „висши доминантни сили”. То може граматически да се спряга (т.е. е „относително”, а не абсолютно) и може да означава също - съдии, небесни сили, ангели и т.н. Трябва да знаем, че по отношение на Бога терминът „Елохим“ (за разлика от Яхве) носи „описателен”, а не „личен” характер и Го изразява предимно като „Бог на Природата”. Затова в този и други подобни изрази всъщност няма никакво „обожествяване на Мойсей”, тук просто е подчертан неговия висок статус. Но в контекста на нашите размишления свързани с възприемането на реалността, можем да трактуваме нещата така: „горната половина“ е наречена „бог“, тъй като Мойсей притежавал силата да вижда реалността с очите на Бога, т.е. от позицията на „горното осъзнаване“. А „долната половина“ е наречена „човек“, тъй като в своята смиреност Мойсей бил в състояние да гледа Бога като обикновен човек, т.е. от позицията на „долното осъзнаване“. Още повече, че за Мойсей е казано, че чрез неговите уста („горното осъзнаване“) говорил Самият Бог. (От своя страна „долното осъзнаване“ се проявява навън във физическото съединяване между съпрузите, както е казано: „И Адам позна жена си…“, като в този смисъл скромността необходима в поведението на съпрузите в момент на интимна близост, отразява нашата екзистенциална неспособност да достигнем същността на Бога, особено в момент, когато сме в най-близко подобие с Него - в момент на създаването на нов живот).
Оказва се, че достигането до Бога пряко зависи от сексуалната чистота. Асоциативно това е свързано с тълкуването на стиха от Йов „Вън от плътта си ще видя Бога“. Тук под „плът“ се има предвид завета за обрязването, съгласно казаното „Моят завет в плътта ви, ще бъде вечен завет“. По такъв начин езикът и детеродния орган се явяват две проявления на „един завет” - съюза между Бог и човека, свързани един с друг в самата своя същност. От всичко това можем да заключим, че съвършенството на едното зависи от другото. Тоест чистата реч (когато от устата излизат само добри и чисти думи) и сексуалните отношения (когато интимният живот отразява истинната любов между съпрузите) са взаимосвързани и влияят един на друг. (Именно в това се крие причината, защо на езика на Петокнижието „слово” и „обрязване” се изразяват чрез една и съща дума – „мила”.) По отношение на понятието „завет“ („брит“) трябва да споменем, че езикът изразява отношенията с другите, с обществото, а половият орган – интимните отношения в широкия смисъл на думата (не само самия акт). Тези две проявления съответстват на „един завет“: изказването гласно на мисли, което става чрез езика и обгръща съзнанието както на говорещия, така и на слушащия, и от друга страна семето изхождащо от детеродния орган на мъжа с единствената цел – да проникне в съпругата. Във връзката с Бога това говори за следното: когато думите на човека са чисти (както подобава) и органите за размножаване се използват в съответствие с принципите на Бога, той ще бъде здрав. Тази връзка носи стабилност и изпълва човека с жизнена енергия, а отношенията му с Бога се базират на любов. Съответно разривът на тези отношения се случва при порочно използване на устата и половите органи на човека, което лишава психологическата и физиологическата система на организма от нужната сила и устойчивост. В духовен план това означава улавяне на нови „истинни вкусове“, нови смисли при тяхното опознаване. Неслучайно за връзката между вкусовите усещания и възприемането на Божествените истини в книгата Псалми се казва: „Вкусете и вижте, че Господ е благ.“ Както по-рано споменах, ние разглеждаме езика не само като орган на тялото, но и като самата способност да говорим, да изразяваме словесно своите мисли. Именно тук се крие красотата на изразяването и наслаждението от богатия и колоритен език. В този смисъл можем да кажем, че в контекста на устната система, езикът в някаква степен съответства на половия орган. Окончанието на езика, най-крайната негова „точка“ касае устната кухина, като в същността си самата уста е тази кухина. В този смисъл „докосването“ между езика и устата е подобно на половото сношение между мъжа и жената, където двете устни охраняват входа на устата отвън. Освен това както добре знаем, по време на целувката устните са в състояние да изразят преживяванията на душата много по-дълбоко, отколкото думите...
Духовният смисъл на обрязването на плътта
Отразяването на „един общ завет” чрез два завета (на езика и крайната плът) най-добре може да се види чрез завета, който Бог сключва с Авраам и също се състои от тези два етапа: Заветът между разсечените части на животни („брит бейн а-бтарим”), когато Бог обещава на Авраам и неговото потомство Обещаната земя. И заветът на обрязването („брит мила”), когато Бог обещава на Авраам да стане „Отец на множество народи”. Първият завет, в който се съдържат духовните сили на Божия народ зависи от езика, който произнася думите на Божието Слово, а вторият завет е свързан с детеродните органи. Един по-дълбок поглед върху обрязването обаче разкрива, че от това действие произтича още едно свойство на човешката душа и още една физиологична система на организма. Изпълнението на заповедта в Стария Завет за обрязването е свързано с две действия на кожата на детеродния орган на мъжа: отрязване на грубата крайна плът (краекожието) и разрязването и откриването на тънката кожичка до пълното оголване на главичката на половия орган на мъжа. В еврейската традиция този акт се извършва деликатно като се счита, че нежната груба материална кожа (колкото и това да звучи непривично) става по-възприемчива към духовната светлина. Неслучайно на иврит думите „кожа“ и „светлина“ звучат сходно -„ор“ (различават се по това дали се пишат с „алеф“ или „айн“). Тук ясно личи връзката относно това, че „венецът на половия орган“ е коренът на цялата физиологична покривна система, кожата. (Според еврейската мистична традиция здравата кожа е свързана със сексуалния живот. Между другото в хомеопатията това е добре известно и тя му придава голямо значение). За евреите това означава живот със съблюдаване законите на Тората относно разрешените/забранените интимни връзки и относно „чистотата на семейството“.
Терминът „маор“ (букв. „кожа“, „краекожие“, „крайна плът“), който се използва за обозначаване на половия орган на мъжа, иносказателно е наречен още „брит“ (букв. „съюз“). В смисъла на обрязването като „завет“, той произлиза от корена „ерва“ („голота“), или по-конкретно „срамно място“. Това са тези места от тялото, които следва да се скриват от погледа на другите хора. (Затова и първото, което Адам и Ева направили след като съгрешили против Бога, било да прикрият своята голота, а по-късно така постъпили и техните потомци Сим и Яфет, които покрили голотата на своя баща Ной.) Заповедта дадена на Авраам, по парадоксален начин се състои в това, че се отмахва онази част от половия член на мъжа („орла“), която прикрива завета („брит“). По този начин тя изисква от това място да се отмахне „чуждото покривало“ и то да се остави „оголено“. В резултат на това може да се заключи, че от една страна обрязването превръща мъжа в „оголен“, но от друга страна го облича в Божественото облекло съгласно Божията воля. Коренът на думата „маор“ намеква също и за думата „пробуждане“ („ит`оретут“). Съгласно еврейската мистична традиция, преди евреинът да бъде обрязан, неговата Божествена душа се намира в състояние на „сън“, при това толкова дълбок, че той не е способен да се събуди сам. Казва се, че Бог „даде на Адам дълбок сън“, за да отдели от него Ева. Тоест, в някакъв смисъл преди Адам да сключи правилен съюз със своята жена Ева, общото състояние на неговата душа е било „състояние на сън“. След което Бог пробудил Адам, но вече в правилни отношения с нея.
Мъдреците казват, че когато Змията „беседвала“ с Ева, Адам спял, тъй като бил уморен след съвкуплението си с нея. Знаем, че след сексуален акт половият орган на мъжа „увяхва“, в някакъв смисъл „умира“. И бидейки орган, който концентрира в себе си цялата виталност на мъжа, „умирайки“ той привежда цялото тяло на мъжа до състояние на „сън“. Този сън-полусън-смърт води до оскверняване, до духовна нечистота и създава възможност нечистите сили да отнемат виталността от силите на святост, т.е. „змията да го ухапе“. По този начин сънят на Адам станал начало на този духовен процес, който в крайна сметка довел до изменение на физическото: появило се краекожие („орла“), което първоначално покрило святия орган на Адам. В някакъв смисъл тази постъпка пробужда в човешката душа на над-съзнателно ниво паметта за онова щастие, в което Адам и Ева са се намирали изначално в Райската градина до своето духовно падение, когато все още са били на такова духовно ниво, че макар и голи те „не са се срамували“. И само в такова състояние човек е способен да започне да се държи, както е писано: „Да ходиш смирено със Своя Бог.“ (Нещо подобно Бог казва на Авраам в момента, в който му заповядва да извърши този съюз чрез „обрязването“: „Ходи пред Мене и бъди непорочен.“)
В контекста на понятието „съюз-завет” по отношение на връзката на човек с Бога, това води към следния извод: Когато думите на човек са чисти както подобава, той е духовно здрав и отношенията му с Бога се базират на любов. Разривът на тези отношения се случва в резултат на порочно използване на устата („гнилите думи”) и половите органи (извънбрачните сексуални отношения) на човека. Според еврейската мистична традиция, чрез Завета на обрязването Бог дал на Авраам и на неговите потомци власт над трансцедентното ниво. (Най-очевидният случай, при който символично това се проявява е при зачатието, когато от половото сношение между мъжа и жената се ражда нещо ново, нова душа, нов живот.) Тоест белегът на Завета е именно върху сексуалния орган, защото това дава на човека възможността за достъп към висшите духовни светове. Именно поради тази причина в Стария Завет грехът на прелюбодейството се наказва толкова жестоко (със смърт), тъй като извън-семейните сексуални отношения са в противоречие с Божествения начин, по който се ражда битието. В този смисъл Заветът на обрязването представлява също и метод за насочване на сексуалната енергия. Той свидетелства не само за това, че човек ще бъде способен да контролира своя сексуален нагон, но показва, че духовното общуване в известен смисъл също има сексуална природа. Да, днес Църквата учи, че християните не трябва да изневеряват, но обяснява това предимно с факта, че „така пише в Библията”, „защото Бог е казал така”, или защото „не са хубави тези работи“. Но защо и какъв е смисълът на всичко това, не се обяснява…
Всъщност заветът на обрязването символизира опита да бъдат контролирани страстите, т.е. човек, който е способен да обуздава своите сексуални страсти, дори когато се намира на върха на желанието, ще бъде способен да контролира и своето съзнание, когато навлиза в духовната реалност. Според еврейската мистична традиция такъв завет е сключен именно с Авраам, поради изключителното духовно ниво, на което той се е намирал. (Днес тази невъзможност да се „въздържаш” в духовното се вижда ясно при различните форми на окултизъм - чародейство, гадаене и т.н., при които човек иска да се свърже с Божественото, но без да просветлява ума си, без да отвори искрено сърцето си за Бога, т.е. иска някак нечестно „да надникне през ключалката”. Днес непросветеният духовно човек чете хороскопа си или ходи на врачка, за да разбере какво ще му се случи и по този начин получава огромно разочарование, тъй като навлиза във води, които са прекалено дълбоки и така става жертва на своето неразбиране и отдалеченост от Божественото.) Сексуалният нагон е най-мощната психологическа сила при човека и затова, когато в духовен аспект е насочен и овладян, той може да помогне за издигането на личността към най-висшите духовни състояния. Да, чистотата на живота зависи именно от половите ни органи, защото той е създаден от тях. Днес обикновено говорим така, като че ли чистотата и половите органи нямат нищо общо, но ако имаме предвид един наистина „свят“ живот, те трябва да вървят заедно. Да, светостта е свързана с директното разбиране на половите проблеми и затова докато не се научи да контролира половата си енергия, човек не може да стане „светец“. Няма смисъл да търсим другаде, това е единственият път към светостта!
Тук е задължително да отбележим нещо много важно. На нас са ни познати предимно идеите от християнската култура, затова че „духовното е източник на добро”, а телесното е източник на грях и зло”. Но в юдаизма тялото (т.е. „страстите на тялото”) не се разглеждат като някакво проклятие, като нещо враждебно на душата, а напротив. Двата стремежа (както Доброто, така и Злото) се намират вътре в Душата на човека, а „страстите на тялото” са тази енергия, която може да бъде насочена, както към добро, така и към зло. Тук може да се опитаме да направим сравнение с лекия автомобил: в този случай на Душата съответства волана, (който може да направлява автомобила в различни посоки), а „страстите на тялото” са наличието на горивото. Ако няма гориво (страсти), автомобилът ще стои на едно място и никъде няма да тръгне. Но ако има гориво и автомобилът е в състояние да се движи, посоката на движение зависи изключително от волана, а не от горивото! Така че борбата вътре в човека не е „между тялото и душата”, не е между Божественото и светското. Напротив, противоречието се състои в самата същност на Божествената душа на човека. Не тялото се бори против Душата, а две страни в Душата се борят една срещу друга за овладяване на тялото. Всичко, което се отнася към страстите на тялото не се явява нито грях, нито проклятие. То се явява потенциал, много важна и централна възможност за реализацията на Душата. В християнството до ден днешен това се разбира неправилно, като то води до различни форми на аскетизъм, самобичуване на тялото и т.н. Тялото е просто инструмента, чрез който една или друга страст (взела връх в душата на човека) излиза на повърхността и става видима! С други думи, страстите не трябва да се потискат, а пренасочват, т.е. тяхната енергия трябва да се реализира към добро. Затова постоянното потискане на нашите страсти е недопустима небрежност, пропиляване на Божествения дар. Именно умението да не разкъсваш своите „светски” страсти, а да ги пренасочиш към добро – е всъщност границата разделяща не-злодея от праведника…
Два Завета: „Заветът на Праотците” и „Синайския Завет”
Всеки, който внимателно чете Стария Завет, се е натъквал на един странен момент от живота на Мойсей. След като Бог най-накрая „се сдобива” със съгласието на Мойсей да изведе евреите от Египет, изведнъж по време на нощуването му се казва, че Бог искал да го убие: „А по пътя, в гостилницата Господ посрещна Моисея и искаше да го убие.” (Впоследствие от контекста разбираме, че причината за това е нежеланието на Мойсей да обреже сина си.) Но какъв е смисълът на всичко това? Защо Мойсей, националният лидер не направил обрязване на сина си? Ако решим, че Мойсей просто се е объркал решавайки, че по време на път не е задължително да прави обрязване на детето, то защо тогава Бог е искал да Го убие за тази на пръв поглед не толкова голяма грешка!? Тук всъщност се говори за сблъсъка между два Завета: „Заветът на Праотците” и „Синайския Завет”. Заветът на Праотците (многократно повторен в Петокнижието) е завет на идеалите, завет на създаване на народа и придобиване на Обещаната земя, завет на пряка връзка с Бога. Този завет не включва в себе си законодателни норми или детайлизирана система от заповеди. В самата дума „праотци” се съдържа семейна връзка, насочваща към отношенията между бащи и деца, а както добре знаем отношенията във всяко семейство се изграждат на основата на любов и взаимно разбиране, а не на законодателство… Ако родителите в отношенията с децата си се ръководят от формални закони, може да се счита, че това семейство фактически вече се е разпаднало. (Законите разбира се, влияят на семейните взаимоотношения, но те се намират в „периферията” на системата, а не в нейното „ядро”.) В този смисъл отношенията на Праотците с Бога представляват един вид семейни отношения, при които съществуват законодателни принципи, но те не играят основна роля.
Докато на нивото на народа и обществото, отношенията се изграждат по друг начин. Разбира се, любовта към околните е много важна, но основа за правилното формиране на народа се явява справедливата законодателна система. (Когато грешим с членовете на семейството си, ние очакваме от тях любов, докато в обществото очакваме от околните да се придържат към закона!) Съответно животът на нивото на народа обезателно трябва да включва в себе си законодателна система. Затова Мойсей, възпитаният в дома на фараона, ръководителят на държавата, общува с народа като законодател, а не като баща. Затова именно той може да въведе народа в Синайския завет, в Завета на Десетте заповеди и многочислените детайлизирани закони. Линията на праотците Авраам, Исаак и Яков представлява Божествената иманентна проява вътре в човека. Те чувстват Словото като част от себе си, което символизира духовността на ниво семейство. Докато линията на Мойсей е Божественото трансцедентно дадено на човека отвън, Свише, и представлява духовността на ниво народ. Нивото на праотците е много важно, но за развитието на човечеството е било необходимо да се създаде именно избран народ, а не само избрано семейство, защото човечеството се състои не само от хора, но и от народи, а само народ може да поправи други народи. (Неслучайно историите за Потопа и Вавилонската кула се явяват предисловие към избраността на Авраам. Те показват, че човечеството не може да устои, ако в него няма особена група, която да помага на хората в установяването на диалога с Бога. Затова след Потопа и историята за Вавилонската кула виждаме, че човечеството се състои вече не от отделни хора, а от народи. Отделен човек не може да поправи човечеството, това може да направи единствено народ и затова по-нататък от индивида-Авраам „се произвежда” еврейския народ, което е първата необходима крачка към поправянето на човечеството.)
Да, целият смисъл на праотците се заключава в раждането на народ, но заветът на Праотците, заветът на любов, близост и доверие е трябвало да бъде допълнен от Синайския завет, от завета на закона и справедливостта. В същия момент обаче, „заветът на закона” не трябва да потиска „завета на идеалите”. Синайският завет трябва да допълва завета на Праотците, а не да го заменя. Да се счита, че заповедите на Тората са същността на Божественото повеление и неотменна част от юдаизма би било голяма, макар за съжаление доста разпространена грешка, т.е. че тези заповеди са центъра на юдаизма. Главното в юдаизма са идеалите на праотците, а заповедите от Синай са само инструмента за тяхната реализация. Тази двойственост на еврейския завет с Бога се проявява именно в двойния смисъл на обрязването. (Обрязването присъства и в завета на Праотците и в завета от Синай, но неговият смисъл в тези два завета е различен. В завета от Синай това е една от 613 заповеди, без която например е невъзможна пасхалната жертва, но все пак това е само една от заповедите. А в завета на Авраам смисълът на обрязването е друг: в него няма отделни заповеди, а обрязването е символ на завета като цяло.) Когато Мойсей се приготвя да изведе евреите от Египет, той в някакъв смисъл вече се намира в рамките на бъдещия Синайски завет. Затова може би решава, че подобно на всички евреи в Египет (тези, които не били обрязани от детството си и трябвало да направят обрязване преди Изхода) и неговите деца, ще направят това обрязване заедно с всички. И затова няма защо да въвежда сина си в загубилия своята актуалност завет на Авраам. Но се оказва, че именно това недооценяване на завета на Праотците едва не става причина за смъртта на Мойсей!
Съгласявайки се след дълги уговорки от страна на Бога да изведе евреите от Египет, т.е. приемайки върху себе си ръководството на физическото наследство на Авраам, Исаак и Яков, Мойсей видимо все още не приемал тяхното духовно наследство, т.е. не отъждествявал себе си със „завета на идеалите” на праотците. Той вероятно е считал, че същността на завета може да се сведе до закона, и именно за тази грешка се казва, че Бог „искал да убие Мойсей”. Естествено не буквално да го „убие“, а само да Му покаже, че заветът на праотците запазва своята важност и сила, и че без този завет неговата мисия губи смисъл. Всъщност именно женитбата на Мойсей за мадиамка (от потомците на Авраам) изразява неговата връзка с особения статут на Авраам, т.е. неговата избраност, но това все още не е било включване към съдържанието на завета на праотците. Затова правейки обрязване на детето, Ципора съумява да поправи ситуацията и да промени подхода на Мойсей. Тоест, в същността си тук се решава въпроса за това кой аспект е по-важен – националният (народът произлизащ от Авраам, Исаак и Яков) или религиозния (спазването на законите на Тората). Синайският завет, като че ли отдава предпочитание на религиозния аспект, на спазването на заповедите, докато линията на праотците е определено етническа и главна роля в нея играят роднинските връзки: бащата си остава баща, а синът син, извън зависимостта от нарушаване на религиозните предписания.
Мойсей, главният поддръжник и проводник на „завета на заповедите” видимо започва да поддържа етническата, национално-ориентираната линия, като сам признава, че националното е по-важно от религиозното. За да се получи Божественото откровение е нужен еврейския народ, а народът предшества Тората! Народът, семейните и родителските връзки са нещо несравнимо по-дълбоко, отколкото спазването на закона, дори ако това е Божествения закон. Народът трябва да съществува преди да се осъществи даването на Учението, а не обратно. Съгласно този принцип, „националното е по-важно от религиозното”, т.е. еврейският народ си остава избран, дори ако нарушава Завета. В това, че Божествената светлина идва в света чрез еврейския народ (дори ако конкретни евреи се отказват от спазването на закона на Бога) е заключена същността на Израел като народ. Без това еврейският народ не може да донесе Божествената светлина на човечеството. С други думи, главна роля в юдаизма играят идеалите на Праотците, докато законите и заповедите са вторични по отношение на тях. Идеалите са основната ценност, заради тях Бог дава Тората и общува с хората, а заповедите са само техническа необходимост, без която идеалите не могат да се реализират. Ако заповедите потискат идеалите, ако еврейският религиозен свят се фиксира преди всичко върху спазването на заповедите (както това в крайна сметка се случва по времето на Христос), то това съществено изкривява Божествения порядък на нещата и води тази форма на юдаизъм до деградация, станала причина за разрушаването на Втория храм и отвеждането на еврейския народ в 2000 г. изгнание. Днес вече повече от 2000 години тази роля се изпълнява от Църквата Христова, за която ап. Петър казва: „Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина.”
Заключение
Разглеждайки обрязването като символ на съюза с Бога, се оказва че за нас новозаветните християни това е всъщност чудовищна форма за напомняне на човека относно неговата подвластност и зависимост от традициите. Тоест, за да помни човек подсъзнателно винаги, че отстъпването от завета ще бъде по-лошо от обрязването (най-вероятно кастрация). В този смисъл, това е много тежък, потискащ психологически ход, който древните са избрали, за да държат в подчинение хората. Христос неслучайно се обръща към фарисеите с думите: „Моисей ви даде обрязването, (не че е от Моисея, но от бащите).“ Ето до какви дълбини на фанатизъм може да се стигне, за да се мисли, че човекът може да бъде обрязан или необрязан, и че това за него е важно. (Добре би било ако както догмите на една традиция се промъкват в друга, така да се случваше и със съвършените истини, но, уви…) Съвършено точният символизъм се крие в това, че обрязването се сключва само в духа и няма нужда детето да се травмира, за да помни цял живот, че някога (с такива странни и страшни образи, без да разбира нищо!) е сключило Завет с невидимия Бог. Това не само, че е ненужно, но е и лъжовно. Това е символ на сляпото и догматично отношение към вярата, в частност към Завета с Бога. Това е лъжовен и необективен символ на Завета. Да, Библията е донесла до нас спомени за чудовищни събития. В дните, когато Исус Навин се приготвял за нахлуване в Обещаната земя, много от хората, които излезли с Мойсей от Египет, били вече починали. И в памет на Завета с Бога от времената на Авраам, Исус Навин решил да обреже целия мъжки народ. Събрал десетки хиляди мъже и момчета и всички те били обрязани в един ден, така че цялото еврейско племе било принудено да спре, докато мъжете не оздравеят след тази странна „религиозна операция“?! Затова по-късно най-ревностният от апостолите „бидейки обрязан в осмия ден“ ще каже:
„Не може да има грък и юдеин, обрязани и необрязани, варварин, скит, роб, свободен, но Христос е всичко и във всичко.“
„Защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта.“
„Понеже в Христа Исуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува чрез любов.“
Днес хората в 21 в. може и да не разговаряме често на тази тема, но сексуалното общуване непрекъснато ни кара да се срещаме с нуждата от такъв разговор (или липсата на такова общуване). Действеното и бездейственото, живото и мъртвото сексуално общуване, жизненото и вялото сексуално преживяване, свободната и принудителната, искрената и лицемерната интимна близост, всъщност са израз на две много важни състояния: състоянието на хармония между човешкото тяло и душа, както и състоянието на дисхармония между човешкото тяло и душа. Истината е, че мъжете можем да се преструваме на мъже, но ако душата ни не е в зрялото си мъжко начало, не можем да заповядаме на пениса ни да се „изправи“. (Днес все повече мъже страдат от т.нар. „еректилна дисфункция“.) Какво означава това? Това показва, че въпросът не е телесен, не е химичен, не е физиологичен, а е душевен – просто в мъжката душа има много работа за вършене. Половият орган на мъжа изобщо не е онова, което навремето Фройд внушава на публиката. Той изобщо не е най-агресивната, най-мъжката част в мъжкото тяло. Той е най-уязвимата, най-чувствената част в него. (Неслучайно болката при удар в тестисите може да доведе мъжа до кома. Този орган е най-близко до мъжкото съзнание и неслучайно мъжете шеговито го наричат „втората им глава“, плюс други подобни бисери…) Страхът от отрязване, т.нар. „кастрационен комплекс“ е много рядко явление, но там, където го има, той показва, че мъжът се страхува да бъде свеждана неговата същност до функцията на пениса му. Той говори за същността ни, но не е самата тя. Той я изразява по някакъв начин, но между изразяващо и изразявано има голяма разлика. Ето защо непълноценното му функциониране е признак, че мъжете имат рани, които трябва да лекуват. И Фройд не успява напълно да се отърве от тази глупава инерция, да не говорим за цялата плеяда от „прочути“ сексолози, които уж лекуват мъжката полова „немощ“. Истината е, че някои мъже са душевни евнуси. Имат си своя телесен полов орган и си мислят, че е достатъчно да се разглеждат като мъже. Уви, не е достатъчно. Защото нашата телесна анатомия не е тъждествена на духовната ни мъжка самоличност, в този свят тя е само нейно отражение…