Пол и характер
Тезата, че между мъжкия и женския пол има вродени различия, чийто неизбежен резултат са базови различия в характера и съдбата, е много старо твърдение. Старият Завет приписва на жената като нейна особеност и проклятие това, че нейното „желание ще бъде подчинено на съпруга й, и той ще господарува над нея“, а особеност и проклятие на мъжа ще бъде това, че той ще се труди в непосилна „пот“ и скръб. Но се оказва, че дори библейските текстове понякога съдържат фактически противоречиви тези: макар човекът да е създаден от Бога по Негов „образ и подобие“ (и като наказание за първоначалното неподчинение, мъжът и жената да са третирани като равни, що се отнася до тяхната отговорност), те биват прокълнати с взаимен конфликт и вечни различия. И двата възгледа (този за тяхната основна разлика и този за тяхната основна тъждественост) се повтарят през вековете, като една епоха или философска школа набляга на едната, а друга – на противоположната теза. Фройд например приема, че анатомичната разлика между половете е причина за неизменните характерологични различия между двата пола. Той разбира се, се опитва да сведе мотивацията предимно до сексуалността (до либидото), но това лесно може да се удаде на всеки, който е достатъчно начетен, интелигентен и умее да си служи с думите. Това се дължи на факта, че понятието „сексуалност“ (подобно на всеки многозначен термин) може да се дефинира в много тесни или в много широки граници, според нуждите на този, който ги използва.
Поради жизнената сила, която подтиква човека да търси реализация на своите възможности, този диапазон от човешки възможности е и диапазонът от човешки нужди. Тази сила е дори по-загадъчна от възможностите, които се стреми да реализира. През историята хората са давали различни имена на този импулс и са водили безкрайни спорове за неговите имена, обхват и същност. Класическите гърци (като Аристотел) се опитвали да го игнорират, като просто приемали, че всичко има цел и че всичко по своята същност се стреми да постигне своята цел. (Това обикновено се нарича телеологично обяснение - от гръцката дума „teleos“, която означава „цел“ или „предназначение“. През християнското Средновековие този телеологичен подход е бил донякъде модифициран от вярата, че макар всичко да има цел, нещата са привлечени да търсят изпълнението на тези цели чрез любовта на Бога. Истината е, че да вярваме в Бога не означава да вярваме, че всичко ще се „оправи“. Означава да знаем, че всичко има цел!) Около 1600 г. хората започнали да поставят този импулс вътре в себе си (подтиквайки ги), а не отвън (привличайки ги), както преди това. Около 1670 г. Спиноза нарича този импулс „душа“. Около 1818 г. Шопенхауер го нарекъл „воля“. Около 1890 г. Бергсон го нарекъл „жизнен порив“, докато по същото време Фройд го нарекъл „секс“. А много естествени учени през този период го наричали „енергия“. Без да се впускаме в спорове относно достойнствата на тези различни термини, можем да се съгласим с всички тях, че изглежда има някаква сила, която кара хората да търсят реализиране на своите потенциални възможности. Когато тези потенциални възможности на човешката природа се реализират, те стават характеристики на човешката личност. (Тъй като характеристиките на човешката личност произтичат от потенциала на човешката природа в резултат на опит и обучение, а опитът и обучението на всеки човек са различни, именно по тази причина всяка личност е различна.)
Та според тази идея, откривайки факта, че е лишено от мъжкия генитален орган, малкото момиченце например е дълбоко шокирано и впечатлено от своето откритие. То чувства, че е лишено от нещо, което би трябвало да има, че в нормалния ход на развитие то ще се опита да преодолее своето чувство на малоценност и завист, като замени мъжкия генитален орган с други неща - деца, съпруг или притежания. То обаче продължава да завижда на всички мъже, като не се отказва от желанието си, самото да бъде един мъж. В тази връзка, понякога то става хомосексуално или мрази мъжете, или търси определени културно позволени компенсации. Даже когато става дума за нормално развитие, трагичното качество на женската съдба никога не изчезва напълно. Тя е прокълната с желанието да се сдобие с нещо, което остава непостижимо през целия й живот. В този смисъл разликата в половете е основата за най-ранното и най-елементарно разделение на човечеството на две групи. Мъжът и жената се нуждаят един от друг - биологически, заради съхраняването на расата и на семейството. А психологически, заради удовлетворяването на своите сексуални желания. Но във всяка ситуация, при която двете различни групи се нуждаят една от друга, има елементи не само на хармония, сътрудничество и взаимно удовлетворяване, но също борба и дисхармония. Любовта и противопоставянето са две страни на едно основно устройство – различие с взаимозависимост. В тази връзка, сексуалните взаимоотношения между половете едва ли биха могли да бъдат свободни от възможно противопоставяне и враждебност. Това е така, защото наред със способността да се обичаме едни други, мъжете и жените имаме една сходна способност - да мразим.
Относно противоречията на пола, тук е интересно да споменем учението на Максим Изповедник по този въпрос, който казва: „Още от самото си въплащение и раждане Христос унищожава първото и главното разделение на човешката природа: разделението на мъжки и женски пол. Чрез непорочното зачатие и нетленното раждане, Той разрушава законите на плътската природа, показвайки, че Бог вероятно е знаел друг начин за размножаване при хората, различен от сегашния. С това Той премахва различието и половото разделение на човешката природа като нещо, от което човек няма нужда и без което би могъл да съществува“. Разбира се, тогава веднага възниква следващият интересен въпрос: „А кой е по-добър – мъжът или жената?“ Всъщност такъв въпрос не подлежи на обсъждане, защото ако Творението (т.е. всички ние) достигнем своя духовен корен, своето предназначение в Христа – то ние сме „добри“, а ако не го достигнем – сме „лоши“. Истината е, че ако се стремим към достигането на своя духовен корен, то (според големината на нашето усилие, а не според постигнатото ниво!), бихме могли да говорим за по-добро или по-лошо. Фройд и неговите последователи приемат, че източникът на енергията на човешкото поведение до голяма степен е сексуален. Тоест, че особеностите в поведението и характера на възрастния се коренят в особеностите на неговите сексуални желания и цели. По този начин характеристиките на сексуалния живот на даден човек биват използвани като обяснение за цялостната му личност. Идеята на Фройд се състои в това, че нагласата на даден човек към другите представлява една сублимация („пречистване“) или едно отреагиране против онези сексуални стремежи, които господстват в неговата личност. Че всъщност специфичният тип сексуална нагласа определя емоционалната нагласа и вида междуличностни отношения, които човек развива.
Според тези възгледи, общо взето не сексуалното поведение определя характера, а характерът определя сексуалното поведение. Например, ако господстващата черта в характера на даден човек е това, че той манипулира хората като „вещи“, които трябва да бъдат използвани за неговите собствени цели, неговата сексуална нагласа ще съответства на тази черта на характера му. Тоест, в тази ориентация на характера сексуалните отношения се преживяват по-скоро като една честна размяна, а не като интимна връзка и любов. Фактът, че сексуалното поведение се определя от характера, не е в противоречие с факта, че сексуалният инстинкт сам по себе си се корени в химията на нашето тяло. Този инстинкт е коренът на всички форми на сексуално поведение, но особеният начин на неговото задоволяване (на самия инстинкт) е този, който се определя от структурата на характера, от особения вид отношение, който съответният човек има към света. Сексуалното поведение наистина предлага един от най-ясно различимите ключове за разбирането на човешкия характер. Това е така, защото противоположно на почти всяка друга дейност, сексуалната дейност по самата си природа е уединена и следователно по-малко моделирана, а оттам и в по-голяма степен е израз на индивидуалните особености. Нещо повече, силата на сексуалното желание прави сексуалното поведение по-малко податливо на контрол от страна на съответната личност.
Егоизъм и себелюбие
Няма друга дума в нашия език, с която толкова много да се злоупотребява, както с думата „любов“. Тя се проповядва от онези, които са готови да намерят извинение за всяка жестокост, стига това да служи на техните цели. Използва се като воал, под който да се принуждават хората да жертват своето собствено щастие и изцяло да се предадат в ръцете на онези, които печелят от това предаване. Използва се като нравствена основа за неоправдани искания. (Всъщност обаче тя често не означава нищо повече от това, че двама души живеят заедно от двадесет години, без просто да се бият повече от веднъж седмично…) Всъщност любовта, също като обусловената от характера омраза, се корени в една основна нагласа, която постоянно присъства в човека: една готовност за любов, една дълбока хармония, както бихме могли да я наречем. Тя се отключва, но не се причинява от един конкретен обект. Способността и готовността да се обича е черта на характера, точно както и готовността да се мрази. Ако един човек има готовност да обича, той я има и към себе си. Но ако може да обича само другите, той не може изобщо да обича! Неслучайно Христос ни учи да обичаме ближния „както себе си“ (т.е. първо трябва да сме обикнали себе си)… В Евангелията е казано: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си". Тоест, ясно се казва „възлюби Господа“ и „възлюби ближния“, но никъде не се казва „да възлюбим себе си“. Но какво се получава? Ние хората обичаме преди всичко себе си и каквото остане го даваме на ближния (а пък за Господа – веднъж годишно ходим да запалим една свещ в църквата)…
Да, никъде не е казано „възлюби себе си“, защото това е единственото, което ние хората всъщност правим и не ни остава никакво време за другите две споменати заповеди. Това е така, защото всички знаем, че най-естествената, най-разпространената и най-неизменната склонност е - да обичаме точно себе си: да задоволяваме желанията си, да се храним, да пием, дори да присвояваме това, което принадлежи на съседа. Само че поучавайки ни да възлюбим Господа и да обичаме ближните си, Христос все пак иска да ни каже: „Обичайте себе си“. (Не Го е казал директно, защото е знаел, че никога не бихме Го разбрали правилно, но аз мисля, че все пак това е имал предвид.) Любов към себе си, Любов към ближния и Любов към Бога: тези три форми на Любов съответстват всъщност на три етапа в живота на човека. Детето обича себе си, то мисли единствено за себе си, после обиква майка си и баща си, братята и сестрите си, приятелите си, а най-накрая съпругата и децата си. И след като е обичал толкова много хора (и е бил мамен и предаван от тях), той се обръща към Господа и единствено и само Него обича. Но се оказва, че висшите степени на Любовта се съдържат именно в любовта към себе си, тъй като обичайки другите и Бога, ние всъщност обичаме себе си. Това е една по-фина, по-светла и по-духовна Любов, но винаги насочена към нас самите.
Проблемът е, че много хора мислят, че да обичаш себе си означава - да се цениш, да се глезиш, да мислиш единствено за себе си и своите желания. Но това не е така. Какво означава въобще думата „любов“? Любовта не е, когато ти се иска да бъдеш с даден човек, когато с него ти е хубаво и искаш да направиш нещо за него. (Това е за романтиците и поетите.) Любовта е безусловно приемане на нещо, на някого, такъв какъвто той е. И ключовата дума определяща това състояние е ПРИЕМАНЕ. Любовта не е чувство, а състояние. Между тези две понятия има голяма разлика. Състоянието е това, в което ние пребиваваме постоянно и то не преминава. А чувството е нашата реакция, която има времеви отрязък и той е много преходен. (Страхът е състояние, а не чувство. Болката е чувство. Щастието е състояние, а раздразнението е чувство. Любовта е състояние, а възбудата е чувство. Любовта е състояние на приемане, а омразата е състояние на отвращение или отхвърляне.) Да обичаме себе си е нещо Божествено, това е правилната любов към нас самите. Това е Божествената любов и начинът да се обичаме. Тези, които не умеят да обичат себе си, не обичат Бога и не могат да обичат другите. Любовта към Бога започва с Любов към себе си, защото Любовта трябва първо да премине през нас и след това да се присъедини към висшето Аз, Горе. Ние искаме да останем чисти и светли, за да се чувстваме добре, за да удовлетворим висшата част от себе си, която ни наблюдава. Това е начинът да се обичаме, като запазим всичко в нас неосквернено. Бог е вложил във всички Свои деца инстинкта да обичат себе си. Само че ние трябва да се научим да правим това, зачитайки реда и хармонията, осъзнавайки своята значимост и Божественост.
Повечето хора разбират Любовта като задоволяване на желанията си и търсене на удоволствия, а всъщност тя трябва да се разбира като жертва, като разумност, като чистота, лишение и самоотричане. Нашето щастие и развитие зависят от правилното ни разбиране на Любовта. Но хората нямат правилно схващане за Любовта, въпреки своята опитност. (Например, когато един мъж обича една жена, вместо да възприеме това като божествен дар и да се възползва, за да постигне нещо необикновено, той незабавно иска да задоволи своето желание, при което опорочава и унищожава всичко.) Да обичаме е благословение, затова трябва да пазим Любовта си, колкото е възможно по-дълго, защото в деня, в който дадем път на безнравствеността, отгръщаме друга страница и създаваме условия за сътресения и неприятности. Любовта е природата на Самия Бог, тя ни носи всичко: живот, щастие, вдъхновение, богатства, всичко! Всъщност трябва да обичаме Бога не заради Него, а заради нас самите. Той не се нуждае от нашата Любов, Той е неизчерпаемо богат. Така да се каже, Той може да „се оправи“ и без нас. Какво бихме могли да Му дадем ние? Нашата гордост? Нашето тщеславие? Нашата лошотия? Или пък нашата посредственост? Да, човек не може да обича Бога, ако не умее да обича себе си. Защо? Защото Любовта трябва да премине през нашата висша същност, за да се отправи към Бога. Защото нищо не може да бъде намерено извън нас, ако първоначално не е залегнало вътре в нас. (Онова, което срещнем отвън, няма да бъде разпознато, ако то вече не съществува вътре и ние ще го отминем, без да го забележим...)
Отключена сексуална енергия
Любовта е също толкова неотделима (както и омразата) от отношението към нейните обекти. Този принцип (че омразата и любовта са форми на пробуждане на една постоянна готовност) е валиден и за други душевни състояния. Например сетивността не е просто една реакция на даден стимул. Сетивната (или в нашия случай „еротичната“) личност има едно дълбоко еротично отношение към света. Това разбира се, не означава, че този човек е постоянно сексуално възбуден. Това означава, че той живее в една еротична атмосфера (която се пробужда чрез определен обект), но която съществува в него преди да се появи стимулът. Това не е физиологически дадената способност за сексуална възбуда, а една атмосфера на еротична готовност, която може да бъде наблюдавана под лупа и тогава, когато съответният човек не е в състояние на действителна сексуална възбуда. Това означава да усещаме удоволствието от самия живот, да „оргазмираме“ живеейки, да се чувстваме подхранени в абсолютното си ежедневие. Сексуалността е енергия, виталност. Желание да живееш, да се проявяваш, да бъдеш активен, жив, истински. (То се отнася за живота като цяло и не означава колко често имаме сексуално преживяване. Да, това включва и физическото удоволствие и връзката с друг човек, но е много повече от „това“.) В тесен смисъл т.нар. „либидо“ представлява психичната енергия, която се разтоварва чрез сексуално удовлетворение. Казано просто – силата на сексуалното желание. При всеки то е различно. Добре е когато в една връзка съвпада. Ако ли не – възникват трудности. Но в по-широк смисъл (според Фройд и Юнг) либидото е енергията на самия живот. Противоположна на онова състояние на угасване, на „доживяване“, на вътрешно изключване.
Да имаме отключена сексуална енергия не означава колко често физически изпитваме оргазъм, а как душата ни се усеща, как тялото ни се носи и се рее в ежедневието. Хората обикновено свързват сексуалната енергия единствено със сексуалния акт, но това не е така. Може човек с години да няма сексуални контакти и пак да има сексуална отключена енергия. Въпросът е какъв период в живота ни, душата има нужда да преживее. Когато притежава хубава сексуална енергия, човек е „лечител“, може да твори, да се занимава с изкуство, с музика, с поезия, с рисуване, с бизнес (бизнесът също е творчество). И докато прави това, той се чувства удовлетворен. А когато човек е със заключена сексуална енергия (независимо че може редовно да има сексуални преживявания), нещата са различни. Качеството сексуалност зависи от това как се усещаме, доколко сме отворени да творим, да се наслаждаваме, да вибрираме с ритъма на удоволствието и доколко имаме способността да въздигаме сексуалната си енергия в посока към творчество. Сексуалността зависи първо от нас самите и след това се споделя с партньора. Тя не е тъждествена на половия акт. Сексуалността е нашата лична енергия, с която работим. И когато вече се съчетаваме с някой друг, ние обменяме това. (Силната сексуалност води и до много силна духовност, когато човек съумее тя да се управлява и подхранва. Сексапилността обаче е друго нещо. Това е поведение, насочено към привличане на вниманието. Тук влизат дрехите, жестовете, начинът, по който изпращаме „сигнали“ и т.н.) И ето къде е същината. Да искаме да живеем, да си позволяваме да живеем – не просто да съществуваме, не да „избутваме“ едно ежедневие, а истински да ЖИВЕЕМ. Да се проявяваме, да се вълнуваме, да бъдем любопитни, да чувстваме, да грешим, да опитваме нови неща. Просто да БЪДЕМ. Това е сексуалност. И няма значение на колко години е човек. Защото изборът между енергията на живота и енергията на угасването го правим всеки ден. И той няма нищо общо с възрастта.
В тази връзка, има хора, при които тази еротична готовност отсъства. При тях сексуалната възбуда по същество се причинява от един стимул, който работи върху сексуалния инстинкт. Илюстрация на този принцип е например усещането за красота. Съществуват такъв тип личности, които имат готовност да виждат красотата навсякъде. И това не означава, че този човек постоянно наблюдава красиви картини или хора и изгледи. В същото време обаче, когато ги види, неговата непрекъснато присъстваща готовност се пробужда (а не обектът просто поражда усета му за красота). Наблюденията в тази насока показват, че този тип личности имат един различен поглед върху света, дори когато наблюдават обекти, които не стимулират едно открояващо се възприемане на красивото. Това е така, защото любовта е единственият разумен и задоволителен отговор на въпроса за смисъла на човешкото съществуване. Любовта е съюз с някой или нещо (което е извън нас), при условие, че се запазва отделеността и цялостността на нашата собствена личност. Любовта не е просто чувство, тя е отношение, ориентация на характера, която е определена от връзката на личността със света като цяло, а не по отношение на даден „обект“ на любовта. (Донякъде парадоксът в любовта се състои в това, че две същества стават едно, но въпреки това остават две!) Половата сила е най-прекрасната сила, която е в състояние да задейства хората. При всички положения именно това е силата, която движи хората, която ги кара да работят. Винаги Любовта, Доброто или Злото са движещата сила, а не парите, както мислят хората. Хората просто използват парите, за да спечелят жената, която обичат или вещите, които желаят.
Ако хората понякога губят всичко прекрасно, което е в душата им, това е, защото любовта е и разрушителен огън, който изгаря това, което никога не трябва да се изгори (вместо да бъде сила, която извисява, задвижва, оживява, за да могат тези същества да продължат пътя си към Небето). Защо понякога Любовта руши всичко добро, когато всъщност нейната роля е, напротив - да го увеличава и усилва? Защото има два вида Любов: първата е само чувствена, в която няма нежност, интелигентност и деликатност. Тя е същият този глад, който кара звярът да се хвърли върху жертвата си и после спокойно да гризе мъртвото й тяло. И факта, че някой друг е бил унищожен не е от значение, докато той е задоволен. При другия вид Любов ние забравяме себе си и дори да умираме от глад или жажда, първо мислим за другия: как да го защитим, стоплим и му отдадем всичко, което имаме, така че да подпомогнем неговия мир и щастие. Няма граници в развитието на двама души, които се обичат по този начин, тяхната любов е като божествен огън, тя им носи живот и безсмъртие. Небесата се отварят пред такава двойка, която е разкрила значението на живота. Те излъчват нещо толкова тънко и лъчисто, че когато минават, всеки се спира да им се любува. Любовта е най-чистата и вдъхновяваща връзка между хората, която се изразява в способността да носим светлина в живота на другия. Истинската любов е като пламък, който не угасва, а само разгаря светлината в сърцето на другия. Истинската любов е като звезда в нощното небе – тя не затъмнява другия, а допълва неговата светлина, превръщайки мрака в красиво, безкрайно сияние.
Интересно, че мъжкото и женското тяло могат да си разменят душевните роли. (Затова има женствени мъже и мъжествени жени, т.нар. „женчовци“ и „мъжкарани“, или още „мъже под чехъл“ и „властолюбиви жени“.) Има мъже, в чието поведение единствената мъжка проява е ерекцията им, т.е. физиологичния отклик на жените. Но телесната анатомия не е достатъчен гарант за наличието на собствена мъжка самоличност. Затова и този род мъже след време стават безсилни да поддържат ерекцията си по време на половата възбуда, защото в душата им не е налице достатъчно здраво мъжко начало. Тъй наречената сексуална „импотентност“ на мъжа е винаги следствие от незрялост на мъжкото начало в душата на мъжа. Мъжът може да има силно тяло, но ако душата му не е в хармония с тялото, тогава има вътрешно противоречие, чийто най-ясен израз е липсата на ерекция или проблеми с ерекцията. В тази наранена човешка душа мъжкото начало не е реабилитирано, на него се гледа като на нещо лошо (разбира се, напълно неосъзнато). Мъжете с предимно женски души са единият от проблемите. Другият проблем са жените с предимно мъжки души. Гледаш тяло на жена, но не виждаш, че в душата мъжкото начало е потиснало женското. Докато не сте се сближили, това тяло се държи като жена, но когато се сближите, то започва да се държи като мъж – нарежда, хока, критикува, изисква, репчи се, настъпва, командва, раздава присъди, ръководи, оценява, стреми се към надмощие и т.н.
Това женско тяло има също проблеми в сексуалното общуване – то не може да се отпусне искрено и истински. То подражава на женското поведение в любовната игра – кърши се, извива се, търка се, гали се, мърка, стене, охка, движи се сякаш е женско. Но всъщност то не позволява на Душата да се отпусне (което е истинското женско начало). Остава едно почти недоловимо напрежение, което само истинският мъж е способен да улови. Но ако мъжът (партньор на жена с преобладаващо мъжко начало в душата) сам на свой ред има душа с преобладаващо женско начало, тогава той може да се окаже обречен. Казвам „може“, а не „задължително“. Той ще се окаже обречен, ако свежда любовта до сексуалното общуване, ако самият той не обича всеотдайно жената, с която споделя интимност. Но когато започне да усеща липсата на хармония, той постепенно ще открие истината. Защото жаждата за истинската любов винаги води до истината. Е, истината няма да е много приятна за осъзнаване – че той (уж мъжът) е само физиологически мъж, докато цялостното му поведение, цялостната му душевна нагласа е женска… Истината е, че има много мъже дресирани от майките си, които са потискани от мъжете си (бащите на тези мъже), които развиват състрадателни сърца, но нерешителни характери. Те стават жертва именно на този тип симбиоза – жена с преобладаващо мъжко душевно начало и мъж с преобладаващо женско душевно начало. Истината е, че само любовта може да спаси този мъж, но докато той я свежда само до сексуалния акт, това е невъзможно. Докато мъжът с преобладаващо женско душевно начало се стреми да търси само сексуалното преживяване в своята партньорка, и докато тя все още няма „законна“ власт над него (т.е. докато не са сключили брачен договор, който в повечето случаи е договор за взаимно оковаване), сексуалният им живот ще бъде горе-долу наред, но впоследствие нещата стават сложни…
От своя страна, жената с преобладаващо мъжко душевно начало ще се стреми да използва сексуалното общуване като средство за постигане на успех в „улова“ на „съпруг“. Докато мъжът е свободен, неангажиран, това женско тяло ще имитира, ще симулира най-женски душевни състояния – човек ще помисли, че с него се люби най-влюбената жена в света. Ще си помисли, че тя е най-влюбената (в него разбира се)… Наивно ще си мисли, че сладките охкания, ахкания, простенвания, страстните движения и горещите думички са израз на нейната дълбока любов към него. Ами ако женското тяло иска да внуши на мъжа, че душата му е влюбена в него, но то не може да се влюби, макар че иска? Иска, защото усеща, че той искрено го обича, и че отваря душата си за него. Че става напълно уязвим за него. Вместо да отвори обаче душата си, такава „наранена“ жена отваря тялото си, и то само временно. Докато постигне успех, а той идва в мига, когато мъжът си помисли, че е обичан (когато е готов на всичко), тогава тя вече има власт над него. Разбира се, ако наистина го обича, тя няма да злоупотреби с тази власт, защото любовта никога не злоупотребява. Тя може да сгреши, но винаги ще се стреми да поправи грешките си, или да не ги повтаря. Докато жаждата за власт (неосъзната в повечето случаи) винаги води до злоупотреба, което е опит за убийство на любовта. Всъщност любовта никога не може да бъде убита – онова, което бива убито, са били преструвките на любов! Затова най-голямата задача на всеки човек е, да се научи да различава преструвките от самата любов. През вековете са се насложили много преструвки, много имитации, много фалшиви идоли, много илюзии. Въпреки това всеки от нас лично е отговорен, както за глупостта си, така и за освобождаването от илюзиите си…
Вътрешната промяна в човека
Истинското посвещение е вътрешен процес, в резултат на който човек успява да се слее с допълващата го част от неговото същество. Ето защо той никога не се чувства лишен от нещо, или пък самотен. Плътските връзки не правят даден мъж или жена по-малко самотни. Много хора ще потвърдят това. Те имат многобройни срещи и преживявания, но вътрешно винаги остават в самота, живеят като в пустиня. Защо? Защото срещата трябва да протече първо в тях самите, в душевния и духовния им свят. Долу, във физическия план може да се открие само онова, което първоначално е реализирано „Горе“. Извън себе си можем да намерим само онова, което вече е осъществено вътре в нас! Така че истинското единение с божествения принцип, който е вътре в нас самите, може да се осъществи само вътрешно. Защото както по-рано споменах, онова, което срещнем отвън, ако още не сме го открили вътре в нас, ще минем покрай него, без да го забележим. В този смисъл, колкото повече откриваме красотата вътре в себе си, толкова повече ще я откриваме и навън. (Затова никога не трябва да търсим нещо навън, ако първо не сме направили усилие да го намерим вътре в нас…) В Своята мъдрост, в Своята необятност, в Своята щедрост, Бог е дал на мъжете и жените средства, чрез които те да изживеят любовта във висшите нива на Душата и Духа си. Така че вместо да се чувстваме нещастни след всички онези разочароващи преживявания в търсенето на идеалния спътник или спътница в живота, не трябва да забравяме, че Бог ни е подготвил за възможността първо да познаем пълнотата на любовта, като слеем Душата и Духа си с Вселенската душа и Святия Божий Дух. За да се превърнем в зрели човешки същества, трябва да преминем през огъня на Любовта. Понякога казваме, че любовта е като огън, т.е. че тя е някакъв вид горене. Всъщност любовта не е горене. Любовта произвежда горенето, но тя самата не е горене. Тя съдържа великите условия на живота, тя ражда живота. В нея са скрити онези елементи, които могат да дадат подтик на нашия живот. За да станем възрастни, първо трябва да осъзнаем, че що се отнася до сърцето – често сме все още деца, изпратени в широкия свят, за да грешат и да се препъват във връзките си, учейки се по трудния начин.
Фройд и неговата школа подчертават, че сексуалното задоволяване е едно от условията за душевно здраве и щастие, и днес широко се отстоява тезата, че съпружеското щастие се основава преди всичко на сексуалното задоволяване. Че съпружеското щастие може да бъде постигнато чрез прилагането на по-добри сексуални „техники“. Фактите обаче не потвърждават тези предположения. Истина е, че много неврози са придружени от сексуални разстройства и много нещастни хора страдат от сексуално неудовлетворение. Но не е вярно, че сексуалното задоволяване е причината за (или е тъждествено с) душевното здраве и щастие. Сексуалните желания могат да бъдат израз на страх, суета или желание за господство, а могат да бъдат израз и на любов. Въпросът дали сексуалното задоволяване поражда щастие, зависи напълно от неговата роля вътре в цялостната структура на характера на конкретния човек. Щастието всъщност е показател за това, че човек е намерил отговора на проблема за човешкото съществуване: продуктивното осъществяване на своите потенциални възможности в единство със света, при запазване обаче на цялостността и независимостта на своята личност (т.е. когато „гори без да изгаря“). Щастието е критерий за висшата степен в изкуството да се живее. Допускането, че щастието произлиза единствено от сексуалното задоволяване, а не от нашата способност да обичаме, има за цел да прикрие и да обърка темата също толкова, колкото и викторианският предразсъдък срещу сексуалното задоволяване се е опитвал да го стори. И в двата случая сексуалното преживяване се изолира от цялостната личност и се разглежда като добро или лошо само по себе си, докато то може да бъде оценено само в контекста на цялостната структура на човешкия характер. Първата стъпка е да установим отношения на мир със себе си, да сдобрим нашия вътрешен мъж с нашата вътрешна жена, като се самоубедим, че всичко, което сме направили досега в живота си, е било най-доброто възможно от гледна точка на познанията и възможностите, както и на зрелостта ни в онзи момент!
За да достигнем до пълно интимно единение с нашия партньор, трябва да разберем различията между естествената ни сексуална същност и сексуалния характер, който сме придобили. Сексуалното ни разцъфтяване се влияе от начина, по който са ни третирали родителите, приятелите и „любовниците“ ни (който е имал такива) в миналото. Разликата между половете е в основата на най-ранното и най-елементарното делене на човечеството на отделни групи. Мъжът и жената се нуждаят един от друг за продължаване на поколението, както и за задоволяване на своите сексуални желания. Но във всяка ситуация, в която тези две различни групи се нуждаят едни от други, има не само елемент на хармония и взаимно удовлетворение, но така също борба и дисхармония. Видът на заплаха и безпокойство обаче все пак при мъжа е по-различен, отколкото при жената. Главното безпокойство при мъжа е от провал или неизпълнение на очакваната „задача“, а движеният замисъл на това да бъде предпазен от подобно безпокойство, е неговото желание за престиж. Мъжът е дълбоко проникнат от копнежа непрекъснато да се доказва - на себе си, на жената, която обича, на всички други жени, и на всички други мъже, които имат някакви очаквания от него. Той търси презастраховане срещу страха от сексуален провал чрез съревнование във всички други сфери на живота, в които способностите, физическата сила и интелигентността ще му гарантират успех. Тясно свързано с този копнеж по престижа е неговото конкурентно отношение спрямо другите мъже. Страхувайки се от възможен провал, той се стреми да докаже, че е по-добър от останалите мъже.
Дон Жуан го прави директно в сексуалната сфера, а обикновеният средно-статистически мъж индиректно – да убие повече врагове в компютърната игра, да убие повече дивеч, да победи на всяка цена на тенис (нищо, че уж играе за „удоволствие“), да прави повече пари, или да бъде по-преуспяващ от своите конкуренти-мъже, т.е. по други начини. В този смисъл, мъжкият стремеж към престиж хвърля известна светлина върху специфичния характер на мъжката суета. Между другото, всеобщо разпространено е мнението, че жените са по-суетни от мъжете, макар че май е вярно точно обратното. Всъщност онова, което е от значение, не е разликата в количеството, а в природата на суетата. Същностната страна на мъжката суета е да разкрие, да покаже какъв добър изпълнител е той. Той действа сякаш живее в някакъв сън, пълен с безкрайни изпитания и затова силно се стреми да покаже, че не се страхува от провал. В този смисъл, най-големият кошмар за един мъж е това, че се е „провалил“ (независимо в коя сфера). Тази суета, като че ли обагря всички действия на мъжа. Мъжката суета следва да покаже какво той може „да прави“, т.е. да докаже, че никога не се проваля. Вероятно няма такова постижение на мъжете (от ласките в леглото до най-смелите бойни действия или мисловни достижения), което да не е обагрено до известна степен от тази типична мъжка суета. Когато нещата са такива, неговите действия са лишени от сериозност. Тъй като главното безпокойство на мъжа е това, да не се провали или да не изпълни очакваната задача, импулсът, който е предназначен да го защитава от това безпокойство, е желанието му за престиж.
Друга една последица от несигурното поведение на мъжа спрямо жената и неговия страх от нейното осмиване е - омразата му към нея. Тази омраза се прибавя към един стремеж, който има също и защитна функция: да господства над жената, да има власт над нея, да я накара да се чувства слаба и по-нисша. Ако успее в това, той няма да се страхува от нея. Това е така, защото властта на един човек не зависи нито от силата на страстта, нито от функционирането на съответната сексуална и емоционална продуктивност на човека, който я упражнява. Властта зависи от фактори, които могат да бъдат така сигурно поддържани, че да не се появи никога никакво съмнение в нейната компетентност. (Между другото, обещанието за власт над жената е удобството, което патриархално пристрастният библейски мит изнамира за мъжа дори тогава, когато Бог го проклина!) Съществува още една черта в мъжа – черта, която произтича от неговия страх от неуспех, свързан с един проблем, а именно: мъжката завист към способността на жената да „носи“ деца. Ситуацията, че като че ли се намира на „изпит“ е едно постоянно бреме. Той би бил облекчен в голяма степен, ако можеше да избяга от своето бреме, и наистина би могъл - ако беше жена. При нормалния мъж обаче, желанието е осъзнато и в количествено отношение то е много малко. Силата на това желание зависи от силата на страха от неуспех в своето представяне, който на свой ред се корени в цялостната му личностна структура.
Точно както определени характерологични склонности произтичат от главното безпокойство на мъжете – провала, така други произлизат от главния страх на жените – неудовлетворението и зависимостта. Страхът от изоставяне (в самото полово сношение, както и емоционално, и обществено) и страхът от зависимост образуват една черта, която всеобщо се възприема като чисто женска. Традиционната роля на жените във всяка патриархална култура е такава, че страхът от зависимост се поражда, независимо от конкретните обстоятелства около нейната сексуална роля. Да, твърдението за зависимостта на жената е последица от нейната особена сексуална роля. Жената не се нуждае да доказва нищо. Тя не се страхува от провал, но в нейното сексуално задоволяване тя зависи от нещо извън себе си – от желанието на мъжа към нея и от неговата сила да поддържа това желание. Той никога не е напълно сигурен за това дали ще „успее“, и този негов страх наранява неговата гордост. Съответно жената никога не е напълно сигурна дали ще може да разчита на него, и този неин страх я кара да се чувства несигурна и тревожна по различен начин. Една черта, която произлиза от това положение на жената е нейната суета, но тази суета е различна по природа от мъжката. Неговата суета е насочена към това, да покаже какво може да прави, да докаже, че той никога не се проваля. А нейната суета по същество се характеризира от нуждата да привлича, от потребността да е привлекателна.
Със сигурност мъжът също се нуждае от това да привлича сексуално жената с цел да я спечели. Но съществуват други пътища, по които мъжът може да завоюва жената и да я склони да му стане партньор: чрез чиста физическа сила, или по-важно - чрез значима обществена сила, социална власт или богатство. Тоест неговите възможности за сексуално задоволяване не зависят единствено от сексуалната му привлекателност. Докато нейното сексуално задоволяване зависи напълно и изцяло от нейната привлекателност. Нито силата, нито обещанията могат да направят един мъж сексуално потентен. Докато женският стремеж към привлекателност се налага от нейната сексуална роля, а суетата й и нейната загриженост за привлекателността й произлизат от тази роля. Проблемите във взаимоотношенията между мъжете и жените, които придружават сексуалните различия обаче, не са резултат толкова на сексуални разлики, а по-скоро тези разлики се използват като средство за задоволяване на страсти като господството и подчинението, любовта и омразата. През вековете мъжете са злоупотребявали с властта си над жените: проявявали са се като несправедливи, необуздани и жестоки егоисти. Но защо мъжът трябва да злоупотребява с правата и привилегиите си и да подценява жената, щом тя е равноправна на мъжа? Сега разбира се, жената се пробужда, само че не се пробужда светло, а за да получи възмездие, което обаче не е по-добрият вариант, дори за нея. Жената днес трябва да направи тъкмо обратното: да прости на мъжа, защото тя е „майката“ на мъжа, защото тя има в себе си повече любов, отколкото той. Защото нейната природа й помага да бъде добра, простителна, великодушна и жертвоготовна, така че не бива да търси отмъщение.
Сега жената трябва да се пробуди за най-великите добродетели и да се издигне над личните си интереси. Жената трябва да обича красотата, да я поддържа и да работи, за да я предаде и на своите деца. Ако тя се изостави като мъжа, който не се интересува толкова от красота, всички бъдни поколения ще бъдат ужасно грозни. (Мъжката красота не е външна, тя е вътрешна. Тя се изработва с труд, с подвизи, с усилия, чрез силата на мъжкия дух. Женската красота й е дадена и е важно просто да се запази, да не се разпръсне. Тя е сила, любов, тя е Божията искра, която я има във всяка жена. А при мъжа, за да се прояви, тя трябва да се разпали.) Именно жената е тази, която желаейки да бъде красива, поддържа все още красотата в света. Както е казал Достоевски: „Красотата ще спаси света.“ От векове поетите възхваляват това качество, което изглежда не така присъщо на мъжкия пол. В миналото обаче, именно нейната красота се поставяла като препятствие пред отрицателите на жената. Трябвало да се отговори на въпроса: Как толкова красиви жени можели да бъдат така долни? (От Йоан Златоуст парадът е бил все един и същ, и се изразявал все със същите аргументи: красотата била само измама, която прикривала мръсотията, един от най-измамните елементи, „клопка“ заложена от неприятеля!? Освен това тази красота изобщо не била трайна. Красотата на жената можела да се приеме само при девствениците. При другите жени ставало дума за чиста привидност, измамлива и коварна, предназначена да съблазнява мъжете и да ги влачи към Дявола!?)
Въпросът всъщност е: онези, които искат да творят красота, да умеят правилно да си служат с нея. Вместо да я използват, за да прелъстяват мъжете, казвайки си: „Колко съм хубава и привлекателна, ще се възползвам от това“ и така да задоволяват собствената си суета, да я впрегнат в работа за възраждане на човечеството. За щастие или нещастие Бог наистина е надарил жената с много възможности и способности. Всичко обаче зависи от това как ги употребява. Защото тя би могла да ги употреби, за да тормози мъжа и да го направи нещастен. За съжаление много често жената се забавлява като изпробва тези възможности върху мъжете – и понеже те са по-слаби в тази сфера, за нея не представлява никаква трудност да постига успех. Когато усети, че притежава прелести, на които мъжете трудно могат да устоят, вместо да използва всички тези могъщи сили, за да ги вдъхновява, за да им покаже пътя към Бога, вместо да ги прави по-честни и по-благородни, тя се възползва от тяхната слабост, за да ги води към падение. И всичко това не от обикновена лошотия, не. А от нуждата да види докъде се простира властта й над мъжете, да се чувства горда, усещайки как по улиците всички се обръщат след нея. Красотата не е дадена на жената да задоволява похотливите апетити на мъжете, а за да им помага да се издигат в своето развитие. Красотата (както впрочем всички други дарби и положителни качества) е създадена, за да служи на Замисъла на Небето. Красотата ни показва пътя към това, което сме изгубили. Красотата ни напомня кои неща са вечно недосегаеми за отровата на цинизма. Красотата ни привлича, за да ни насочи към правилната цел. Красотата ни напомня, че някои ценности са по-възвишени от други. Има много неща, за които си струва да се живее: любовта, смелостта, благодарността, работата, приятелството, истината, благодатта, надеждата, достойнството и отговорността. Но красотата е сред най-великите от тях. Затова всички жени трябва да се обединят за съзидателна работа върху мъжете и върху децата, които раждат. Днес те не са обединени, а всяка от тях се занимава с уреждането на собствените си дела, концентрира цялото си внимание върху това как да впрегне женските си прелести така, че предимно да си намери съпруг. Жените днес са заети с това да се подлагат на различни диети или процедури за по-хубава фигура. Те ходят в салоните за красота, слагат си различни помади и не знам още какво, за да направят например бюста или устните си по-красиви. Да, фигурата им може би наистина става все по-красива и те придобиват великолепни форми (макар че в доста случаи това е спорно…), но каква е ползата, ако вътре зад тези форми няма нищо друго освен празна суета, нищо друго освен смърт!? (Оказва се, че красивата жена, трябва да бъде и много умна, за да може умът й да я пази от красотата й…)
В майчинската любов у жената откриваме източника на любовта изобщо. Тя не е тъждествена по свойства с половата любов, която по-скоро се отнася до егоистичния инстинкт на глада. (Сексуалността има много повече общи неща с жестокостта, отколкото с любовта, но когато е съчетана с любов, тя е един високо пречистен резултат от културната еволюция. В случая с първобитните народи, сексуалността относително рядко се свързва с „любовта“, докато една несексуална емоция на майчина нежност, даже между възрастните, се среща доста често.) Жените все още не осъзнават, че имат работа за вършене, а именно: да пречистят и оживотворят всичко в себе си, като не оставят мислите им да витаят встрани от истинската цел. Жената е тази, която възпитава мъжа: със своите мисли, със своите погледи, със своето отношение и поведение, тя е способна да го вдъхновява към извършването на най-благородни дела. Грижейки се за израстването на своето малко дете, жената се научава по-рано (отколкото мъжа) да разширява своята любяща грижа отвъд границите на егото към друго едно създание и да насочва всяка дарба, която притежава към съхраняването и подобряването на съществуването на това друго създание. Любовта, грижата, отговорността за другите са творенията на майката: майчината любов е семето, от което израстват цялата любов и алтруизмът. Майчината любов е основата за развитието на всеобщото човеколюбие. (Докато мъжът има нужда само да бъде възвисяван и вдъхновяван от жената.) Всички жени искат едно – да имат деца. Ако не на физически план, то поне на духовен. Няма жена, която да не изпитва тази нужда. В природата на жената е да иска да бъде оплодена от мъж – било то физически или духовно, за да роди деца. Но как така?, ще кажете вие. Може ли един мъж да оплоди духовно една жена? Да, и ако това остава недостъпно за повечето мъже, то е защото, те не са постигнали истинска духовност. Първа е жената, а след това са мъжете и това не е случайно. (Жените бяха под кръста, те бяха на гроба на Исус. Мария Магдалена бе първият човек, който видя възкръсналия Христос. Днес броят на жените в църквите значително надхвърля този на мъжете, като този факт още веднъж ни подсказва, че през бъдещите културни епохи женското начало ще бъде водещо.)
Бог е дал могъщи сили и на мъжа, и на жената, но тези сили са различни по своята природа. Мъжът не умее това, на което е способна жената. А това, което мъжът може да направи, не е по силите на жената. Жената доставя материята, а мъжът – Духа, т.е. Живота. Всеки знае, че това е така на физически план, но на духовен хората са останали невежи и не познават това велико тайнство. Жените трябва да започнат да осъзнават колосалната задача, която са в състояние да осъществят. Те са резервоарите на необикновената материя, която е нужна за реализирането на Небесните проекти. Само че за момента те се занимават със задоволяване претенциите на всякакви съществуващи на планетата „мухльовци“, но не и с плановете на Божествения свят. По лицето на земята постепенно ще проблеснат огнища на светила, светът ще общува с езика на новата култура, езика на новия живот в Христа Исуса, езика на Божествената любов. За съжаление днес жените не престават да обричат себе си на едно посредствено и занижено съществувание. Целта им още от най-ранна възраст е, да се задомят някъде, да отгледат децата си и това е. Те сами си „сътворяват“ един посредствен живот, а после се оплакват: „Що за живот е това?!“ И се оказва, че онези, които не са разбрали решаващата роля на жената и не са работили с женския принцип, не са постигнали нищо съществено, защото само благодарение на жената, идеите могат да се въплатят...