Въведение
Съзнателно или не, всички създания имат еднакво отношение към двата принципа (мъжкия и женския). За всякo същество то е от решаващо значение и нищо друго не е толкова важно, както тези два принципа. В този смисъл и мъжете, и жените проявяват сходни реакции по въпроса за двете начала (мъжкото и женското), и всички те му придават абсолютна важност. Когато мъжът повярва, че е намерил в дадена жена онзи допълващ принцип, от който се нуждае, той е готов да се откаже от всичко. Дори ако е цар, той е в състояние да се откаже от короната си, т.е. от цялото си царство с всички поданици, с армията и съкровищата си, заради една единствена жена. Какво толкова притежава тази жена, за да накара всичко друго да избледнее в очите му – многомилионният народ, териториите и всевъзможните привилегии? Всъщност той не търси конкретната жена, а допълващия го принцип, който си мисли, че е открил в нея, и без който не може да живее, тъй като няма нищо по-високо от него. Жената прави същото: тя е готова да въстане срещу цялото си семейство, срещу целия свят ако е необходимо, за да отиде и да живее с мъжа, когото обича. Виновни ли са те? Ни най-малко. Бог е записал това в тяхното сърце: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си…“ Хората обаче не винаги са запознати с това, защото този стремеж приема различни форми в зависимост от това дали касае областта на науката, философията, изкуството или религията. Но всички търсят своя допълващ принцип, за да станат с него едно в Господа. И в дълбините на всяко същество е записано, че то трябва да търси своето допълващо начало (само формата на търсенето е различна).
Защо често дори най-красивата и най-добре изглеждащата жена не ни привлича? Да, възхищаваме й се, но не се втурваме след нея, не се влюбваме. Докато някое момиче, което нито е толкова красиво, нито формите й са нещо особено, но именно то ни привлича неудържимо. Това доказва, че привличането зависи не само от формите, от красотата и от симетричното тяло, а и от един друг духовен, „магичен“ елемент. Хората обявяват този феномен за необясним, макар че той е обясним за знаещите. Оказва се, че всъщност хората търсят любовта, а не мъжа или жената. Доказателството: мъжът напуска жена си, или жената мъжа си и намира любовта при някоя друга жена или при друг мъж. Защото както вече споменах, те всъщност не търсят жената или мъжа, а Любовта. Ако не я намерят, ще продължават да търсят у трети, четвърти и т.н. Тоест Любовта е важната, а не жената или мъжът. Иначе те не биха се разделили, нали така…? Истината е, че любовта съществува навсякъде във Вселената. Любовта е частица, любовта е енергия, с която е наситен целия Космос и която хората могат да възприемат с кожата, с очите, с ушите, с мозъка си. Любовта е навсякъде, любовта е тази квинтесенция, която съществува навсякъде: в океаните, в реките, в планините, по скалите, между тревите и цветята, по дърветата. Любовта е космическа енергия, която се намира в невъобразимо изобилие. Бог е безкрайно щедър и не би могъл да допусне, хората да намират любовта само на определени места от тялото на мъжа или на жената… Иначе би се проявил като голям скъперник! Да, Бог е много щедър, много великодушен и е осеял цялата Природа с любов. Защо обаче е необходимо да търсим един конкретен мъж или жена, за да изпитваме чувство на обич? Ето от тук започват ограниченията, нещастията, трудностите, зависимостта. В тази връзка, дори истинските, великите учители не могат да живеят без любов, но те я търсят, намират я и поемат от простора, след което я раздават на тези, които са около тях. Те са постоянно потопени в любов. Те дишат любов, ядат любов, съзерцават любов, мислят непрекъснато за любов. Ето защо на тях не им е необходимо да чакат някоя жена или някой мъж да им я даде. Те я имат, тя е в тях, тя ги изпълва. Защо? Защото изворът на истинската Любов е Бог.
Бог е създал човека така, че той се нуждае от обич, от нежност и общуване. Това е универсална потребност и никой не трябва да се съмнява в този факт. (Това разбира се, не е повод да се впускаме безразсъдно в любовни авантюри, да свързваме живота си с първия срещнат и след това да страдаме в продължение на години.) В тази връзка, задавали ли сте си въпроса: защо един мъж се влюбва точно в дадена жена, подминавайки всички останали? Защо? Защото обикновено тази жена съответства на нещо в самия него – и това нещо е именно другата страна на неговото същество. Защо обичам една конкретна жена, а не всички? Защото тази жена отразява нещо, което е в мен. То е моята друга част, моята друга половинка. (Тъй като човешкото същество е поляризирано, тази поляризация го подтиква да търси другата част от себе си, съответно чрез жените или чрез мъжете, а дори и чрез Бога. В този смисъл, когато казваме, че мистикът търси Бога, в действителност онова, което той нарича „Бог“, не е нищо друго освен неговата допълваща го част, с която той търси да се съедини, да се слее, за да стане едно съвършено, завършено, цялостно същество. Докато това не стане, той се чувства като непълноценно, осакатено създание.) Човек винаги търси себе си, обича себе си, но не така както се вижда в огледалото. Той търси другия принцип, другия полюс. Ако сме мъж, другият полюс е женският принцип, ако сме жена, това е мъжкият принцип. В този смисъл, който е намерил сродната си душа, всъщност е намерил отражението на тази сродна душа, която е Горе. Това отражение все още не е тя, а само нейното проявление чрез тялото на някой мъж или жена.
Всъщност всяка жена отразява една малка част от красотата на Космическата жена (на женския принцип у Бога), било то някоя черта или някакъв неин лек нюанс: една – кожата, друга – очите или пък косите… Цялата тази красота, която виждаме разпределена сред всички жени на света, е красотата на самата и единствена Божествена жена (женският принцип у Бога), събрала в себе си великолепието и самото съвършенство. Така че ако търсим идеалната красота, трябва да се издигнем до Женското у Бога, до съвършенството от блясък и целомъдрие. По същия начин всички мъже на земята отразяват само една част от красотата и силата на небесния Отец (някои повече, други по-малко). Затова да обичаме един мъж или една жена, не довежда до истинско задоволство, до същинска радост, защото ние (и мъжете, и жените) притежаваме само част от онази неотразима Висша Божествена красота. Ако попитаме един мъж, какво обича у една жена, той ще ни отговори, че харесва гърдите или краката, или устата, или косите, или очите й. Да, Бог използва тези привлекателни и апетитни форми за определена цел. За да предотврати изчезването на човешкия род и да подтикне мъжете и жените да се размножават и да населяват земята, Той е създал тези красиви бедра, разкошни коси и т.н. Формите обаче са нещо привидно. Влюбените не знаят, че всъщност онова, което ги привлича е нещо тайнствено, което стои извън тези форми. То представлява една еманация, която ако липсва, чувството за взаимно привличане изчезва. Та всеки човек се надява и иска да бъде нужен. Когато мъжът и жената са в конфликт, това, което всъщност правят те е: опитват се да се сдобият един от друг с онова, което не им достига. И всеки иска да удовлетворят потребността му, всеки дърпа „одеялото“ към себе си. Но ако двамата се научат да се „завиват“ един друг, конфликти няма да има. (Истината е, че конфликтът построен на претенциите ни един към друг, възниква най-често в родените НЕ един за друг души. Оказва се, че те двамата не са половинки една за друга и всъщност не трябва да бъдат примирявани…)
Нека да си представим, че сме се озовали на необитаем остров с момиче, което сме харесвали в училище… Тоест иска ни се или не, ще ни се наложи да търсим своята половинка на този остров. Тогава най-вероятно ще повярваме, че тази, с която сме останали насаме на този остров ще ни направи бог. И е възможно, защото в дълбините на душата си всеки мечтае за такива обстоятелства, когато не трябва да търси никого и нищо. Но в момента, в който на острова се появят още няколко девойки, а после още и още, то тази, която ние изначално сме считали за своя половинка, бързо ще престане да бъде такава… Тоест, вярата определя нашия избор на половинка, а изборът – по-нататъшното развитие на нещата. Но какво определя вярата? Или по-точно, как да повярвам, че от няколко милиарда жени, именно тази девойка е моята половинка? Вярата се определя от чувствата! Какво чувстваме, когато сме с тази жена? И какво чувстваме, когато сме с онази? Какво чувстваме, когато гледаме към небето? Да, чувствата определят вярата! А враг на всяка вяра е съмнението, което също се явява чувство. Интересно, че чувствата пораждат вярата, но те могат и да я убият! Но как да чувстваме? Нали всеки, който се влюбва, мисли, че това, което чувства е истинското? Каквото се случва между нашите души – това лежи в основата. Ще почувстваме веднага своята истинска любов, когато се избавим от боклука в главата и сърцето си. Проблемът обаче е, че от времето на сътворяването на първия човек, в „играта Живот“ са се появили твърде много участници, и съответно е станало доста сложно всеки да намери своята половинка.
В началото на човешката история мъжете вероятно са намирали първите попаднали им жени (а не своите истински половинки) и по този начин много хора са произвели деца, не от своята половинка. И когато Бог видял, че хората са тръгнали не по правилния път, Той им казал една дума. Тази дума възпрепятствала сближаването с неправилната половинка и помагала да се определи правилната. (Затова ако за човека думата на Бога-Творец е закон, той ще може да намери своята половинка.) Тази дума била Любов! Единственият показател, че сме половинки един на друг – това е безусловната любов. Ето защо всичко, което човек прави в този живот, трябва да го върши с любов! Ако той учи деца, значи обича децата! Ако строи дом, значи обича тези, за които строи този дом! Ако пише книги, значи обича тези, за които ги пише! Ако създава, значи обича онзи, за когото създава! В този смисъл, само любовта ще ни помогне да разберем, дали вървим по верен път или не! Затова не трябва да правим нещо за някого, ако в нас няма любов, а за тази цел трябва да живеем с открито сърце. Нищо не е по-естествено от това да искаме да споделим живота си с любим човек, като се свържем с него в брак. Но главното правило е никога да не го разглеждаме като своя собственост, иначе ще срещнем непреодолими препятствия, защото винаги настъпва момент, когато ще открием, че той не ни принадлежи. Съществувал е преди да ни познава, ще съществува и след нас, защото не ние, а Друг Го е създал… Затова трябва да го възприемаме само като наш партньор в този конкретен живот и да помним, че той е обвързан с нас по своята свободна воля. И че отношенията ни с него ще са вечни, само ако той е нашата сродна душа! (Може би това има предвид Христос, когато казва: „Защото когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангели на небесата.“) Да, не е достатъчно да дишаме един въздух, да спим в едно легло и да ядем на една маса. Близостта е повече от съвместен живот, повече от интимност, повече от печат в паспорта. Трябва да се чуваме един друг. Не просто да се слушаме, а да се чуваме. Трябва да се чувстваме един друг. Всички сценарии са обречени на провал, защото на човека му е нужен човек. Не секс-кукла, не готвачка, не съквартирант, а именно и само човек. А Човек на първо място означава – Душа. Всеки мъж има жена някъде на света създадена само за него. Тя не е по-добра от другите, но тя е тази, от която наистина се нуждае. И всяка жена определено има такъв мъж. Затова най-важното нещо за щастието е - човек да намери своята сродна душа. (Малко хора имат удоволствието да се срещнат и в нашия свят това е огромна рядкост. За съжаление много често хората се срещат и просто се подминават, без да разпознаят съдбата си…)
Проблемът относно противоречието между „свободата на избора” и „всезнанието на Бога”
Според еврейската култура, „партньорът на човека идва от небесата“. Едновременно с това обаче съществува не по-малко силната идея, че човек има свобода на избора и съответно е способен да промени своята съдба. Това неминуемо ни отвежда към темата свързана с търсенето и избора на нашата половинка, като неизбежно възниква въпросът за противоречието между свободата на избора на човека и всезнанието на Бога. Този проблем касаещ още историята на Адам и Ева в Едемската градина, има пряко отношение към живота на всеки човек. Действително един от принципите на монотеизма се явява представата за абсолютното съвършенство на Бога, а един от аспектите на това абсолютно съвършенство се явява Неговото Всезнание. В смисъл, че Бог знае какво аз съм намислил да правя във всеки следващ момент. Но ако това е така, то аз може би не съм свободен в своя избор? И ако Бог знае всичко, което аз ще избера, тогава може би всичко е предопределено и в крайна сметка аз нямам никакъв избор? От друга страна, на всички нас е интуитивно присъщо чувството за свобода на избора. И се оказва, че като че ли тези две твърдения си противоречат едно на друго. Защото ако всичко е било решено предварително, то какво тогава зависи от нас? Ако пък всичко зависи от нас, в какъв смисъл използваме тогава израза „от небесата“? Как следва да се отнасяме тогава към това усещане? Явява ли се то само илюзия? А ако не, то как можем да го съгласуваме с всезнанието на Бога, на което както ни се струва на пръв поглед, то противоречи? Тоест, от една страна еднозначно се утвърждава всезнанието на Бога, а от друга страна точно по същия категоричен начин се твърди, че човекът е свободен в своя избор, тъй като Бог е предоставил на човека свободна воля. И се оказва, че благодарение на това човек има възможност сам да определя своя живот и затова носи отговорност за взетите решения.
Например, макар да имаме предсказанията на пророците даващи ни увереност, затова че в крайна сметка човек ще съумее да преодолее съществуващото в света несъвършенство и да създаде царство на Бога на земята, конкретната форма на реализация на тези пророчества зависи пряко от нашите действия, определяни от свободата на избора. Класически пример е ситуацията описана в книгата на пророк Йона. Там е описано как провъзгласената от пророка Божия воля („още четиридесет дни и Ниневия ще бъде разрушена”), благодарение на това, че жителите на града се покаяли и поправили своите постъпки, в края на краищата се осъществила не така както в началото се предполагало под формата на физическо унищожение (подобно на разрушението на Содом и Гомор), а станал духовен обрат. Тоест, тук библейският текст сам ни демонстрира, колко внимателни трябва да бъдем говорейки дори за явно предсказано бъдеще. И така, представата за свободата на избора на човека, а също и за всезнанието на Бога еднозначно се декларират в християнството. По тази причина, за нас като християни е важно да поддържаме идеята за съществуването на свобода на избора у човека и да се опълчваме против фатализма или детерминизма. Свещеното Писание подчертава, че на всички нас (и на всеки човек поотделно) е предложен избор, и ако свободата на избора беше само фикция, Библията нямаше да настоява за нея в такава голяма степен.
За съжаление в християнството понякога се разпространява и философската концепция, съгласно която свободата на избора на човека е илюзорна, т.е. това, че човек няма власт над своята праведност или злодейство, и че всичко е предопределено Свише. Всъщност обаче всичко това не са противоречия, а два погледа на една и съща реалност. От гледна точка на човека живеещ във времето, бъдещето е неизвестно. Ние избираме, грешим, учим се, променяме се, растем и именно тези решения формират нашия живот. А от гледна точка на Бога, Който е създал времето и не е ограничен от него, миналото и бъдещето са едновременно открити. На Него са Му известни всички варианти, всички наши избори и всички последствия. И се оказва, че човекът е свободен и неговата праведност или греховност зависят единствено от него самия. Действително всезнанието на Бога и свободата на избора на човека си противоречат логически едно на друго. Защото в момента, в който кажем, че Бог знае, ние влизаме в логическо противоречие с чувството за свобода на избора на човека. Така да се каже, този избор някак си е вече предначертан. Разбира се, в света съществуват и учения твърдящи, че на човека не е дадена свободата да избира. Смята се, че съдбата ни изцяло е в ръцете на Бога и всичко е предопределено, от началото до края. Други школи проповядват, че нещата изцяло зависят например от звездите (астрологията е пример за този тип мироглед). Те също приемат теорията за пълната предопределеност на живота.
Съществува и трето разбиране, което е по-съвременно, но също така смята, че всичко е предрешено, че ние получаваме всичко от гените на своите родители. Тоест, всичко е предварително известно и може да се предвиди, след като геномът бъде разшифрован. Въобще съвременните представи напълно отхвърлят свободната воля. За каква свободна воля можем да говорим (казват те), щом като разни молекули са се блъскали, блъскали, докато накрая се наблъскали в едно създание, наречено човек. Проблемът обаче е там, че ние не упражняваме пълноценно своята свободна воля, не правим избор и по този начин „наливаме вода в мелницата” на онези, които твърдят, че всичко е предопределено. Защото при повечето хора изобщо не се стига до избор. Когато такива хора казват „аз мисля”, говори тяхната „животинска душа“. Отсъства всякакво пробуждане на истинската Душа за истината и доброто. В този случай, без всякакво съмнение такъв човек е напълно зависим от Бога и е абсолютна марионетка в Неговите ръце. Целият му живот наистина е предопределен. Той не прави избор, за него изцяло се грижи Бог: ето ти да ядеш, ето ти да пиеш, ето ти жена. (Всичко е като при животните.) Така че относно проблема за противоречието между всезнанието на Бога и свободата на избора на човека, има няколко различни подхода.
Един от подходите (ще го обознача като рационалистичен) се опитва да съгласува тези неща логически, основавайки се на това, че Бог съществува извън времето и затова Неговото знание (за разлика от обичайното човешко знание) не ни лишава от свобода на избора. Тоест ако един знае, че друг вчера е направил това и това, то днешното знание на първия не отменя вчерашното извършено от свободния избор на втория. Да, за Бога нашето утре е също така открито, както и нашето вчера. Но за мен лично, подобна схема на логическо съгласуване не е най-интересната в решението на този проблем. На мен ми е по-близък друг подход (ще го нарека екзистенциален) състоящ се в следното: Действително всезнанието на Бога и свободата на избора на човека си противоречат логически едно на друго. В момента, в който кажем, че Бог знае, ние влизаме в логическо противоречие с чувството за свобода на избора на човека (така да се каже този избор някак си е вече предначертан). Да, логическо противоречие тук действително има, но кой е казал, че светът трябва винаги и изцяло да бъде логически непротиворечив…? С други думи, при екзистенциалния подход дадено противоречие се решава НЕ с логически способи. Тук логиката ще „пребоксува”. И въобще светът съвсем не се явява толкова разсъдъчно-правилен, че в него съвършено всичко да може да бъде съгласувано логически.
Разбира се, аз по никакъв начин не искам да смаля значението на логиката, защото тя се явява много важна част от живота, но тя съвсем не покрива всички жизнени случаи, и даденият проблем (с избора на половинка) е именно такова изключение. Логиката е достатъчно ограничено нещо и в реалния живот има не малко случаи, когато двузначната логика не работи. Например, нима няма ситуации, когато човек едновременно обича и мрази, когато едновременно се старае да отблъсне някого и да го приближи до себе си? Логиката по никакъв начин не е всесилна и самото разбиране на нейната ограниченост също е важна част от нашето придвижване към Бога. Но решението на проблема с противоречието между свободата на избора на човека и всезнанието на Бога, лежи не в логическа, а в екзистенциална плоскост. А то се състои именно в това, че ние трябва да развиваме и задълбочаваме в нашето съзнание едновременно двете противоположни представи. Първата, че човекът е свободен в своя избор и второ, че Бог знае всичко. Тези две представи трябва да бъдат не просто информация, а жизнено преживяване, т.е. това трябва да е динамично състояние и постоянно осъзнаване - и на едното, и на другото. При това, не трябва в стремежа си да излезем от дълбините на този проблем, да се опитваме да премахнем съществуващото между тях противоречие с помощта на формална логика. Обратно, противоречията в това число вътрешните са много важен и ценен източник на духовна енергия. Ние трябва от самото усещане на това противоречие да черпим жизнена енергия. Защото всъщност дълбокото усещане на противоречията и тяхното позитивно възприятие, отчасти може да доведе до разбиране на живота много повече, отколкото повърхностния опит логически да „замажем“ тези противоречия. Затова решението на проблема лежи не в посока на разсъжденията, а в посока на духовните действия.
Та знаел ли е Бог (в случая с Адам) какво именно ще избере той? Да, безусловно. Той е знаел, но в същото време, човекът е бил свободен да избира! Ако Адам не беше ял от плода на Дървото на Познанието преждевременно, то светът щеше да се развива по съвършено друг начин, по по-съвършен път и тази възможност действително съществуваше. Знаел ли е Бог, че човекът все пак ще наруши неговата заповед? Да, Той е знаел това. Но принудил ли Бог човека към това, искал ли Той именно такова развитие на събитията? По никакъв начин, не. Бог предложил на човека двата варианта, а не му натрапил единия от тях. Адам е можел свободно да избира между тях, макар Бог да е знаел предварително какво именно той ще избере. Затова съвършено невярно ще бъде да твърдим, че грехопадението на Адам се е планирало от Бога, или че това грехопадение е било неизбежно. Бог иска придвижването, развитието, а не падението на човека, но за да има това придвижване стойност, човек е трябвало да чувства отговорността на своите постъпки. И за съжаление падението се явява една от тези жизнени възможности. Затова и Бог не ни предпазва при взимането на нашите решения, макар да вижда и знае, че понякога те са неправилни. Много често след допусната една или друга грешка ние си казваме: „Ако знаехме как ще се развият нещата, нямаше да постъпим по този или онзи начин”. Да, но причината да не ни е дадено да знаем предварително как ще се развият нещата в живота ни, е именно защото Бог изисква от нас отговорност при вземането на всяко решение. И както често се оказва, действията на човека водят до това, че се осъществява именно тази възможност...
Направих това отклонение от основната ни тема, защото то има връзка с въпросите, които много хора си задават относно техния избор на партньор в живота, проблемите в съвместния им живот, и като резултат разводите, на които все по-често сме свидетели. Затова връщайки се на нашата основна тема, можем да кажем, че Бог знае предварително кого ние ще изберем, и в съответствие с това знание устройва срещата ни с този човек. Това от една страна наистина изглежда като предопределение, но от друга то все пак включва в себе си нашата свободна воля. От тук възниква важната мисъл, че: човек може да постигне различни резултати, в зависимост от това какъв става той. Тоест, според потенциала на един човек, за него може да е „предназначен“ определен партньор! Но ако той се промени, ако стане по-зрял, отговорен, по-честен, по-духовен – то и неговия партньор може да се „промени“… Тоест, той ще „получи“ друг човек, по-подходящ (на това ниво, на което самият той се е издигнал). И така формулата е справедлива: колкото си променил себе си, това и получаваш... Но в същия момент фактът, че партньорът ни „идва от небесата“ си остава, защото срещата и възможността да се изгради семейство, все пак стават по волята на Бога. (Мъдрият Соломон неслучайно казва: „Къща и богатство се оставят наследство от бащите, но благоразумна жена е от Господа.“) В тази връзка, практическият извод от това е много успокояващ и не е нужно да се живее в тревога от типа: „Ами ако пропусна моята единствена половинка“? Еврейският подход не изисква да се търси мистичната „единствена съдба“. Достатъчно е да търсим човек, който ни подхожда по ценности, характер, жизнени цели и предизвиква вътрешна симпатия.
Макар влюбването да изглежда от твърде личен характер, то е всъщност универсален феномен, защото Бог изисква всеки вид да дава поколение и човекът не прави изключение по тази линия. Истината е, че през пубертета сексуалността започва да вълнува момчетата и момичетата, понеже телата им съзряват. Но при ухажването съществува и друго равнище – това на Душата. Разбира се, връзката обикновено започва с взаимно привличане. Може това да е резултат от разпознаването на сродна душа или пък принадлежност към предпочитания тип човек от противоположния пол. Често по-нататъшните отношения могат да се окажат много кратки, тъй като се разкриват по-дълбоките аспекти на темперамента. Ако срещата се е случила и отношенията се развиват, значи именно тази възможност е дадена на човека Свише. Разбира се, има и изключения: измама, скрити тежки проблеми, ситуации при които отношенията не трябва да продължават и т.н. Но в болшинството бракове – това не е награда за правилния избор, а съвместна работа. Даже ако на човек предварително му съобщят: „Ето го твоя партньор“, това не е гаранция за щастие. Хармонията се изгражда не от съдбата, а чрез ежедневни решения: да уважаваш, да слушаш, да отстъпваш, да растеш. Затова страхът пред бъдещето е лош съветник! Относно запознанството е важно ние да направим своята част: да търсим, да проверяваме, да мислим, да се съветваме, да се развиваме. А втората част е – да се доверим на Бога. Именно така се съединяват двете идеи - за свободата на избора и това, че „партньорът ни се изпраща от небесата“.
Самотата (пустотата) се бои от Смисъла
Замисляли ли сте се някога върху въпроса: Защо не му е било добре на човека „да бъде сам“? Какво му е било лошо на Адам в Райската градина? Та нали всичко там е било за него…? Както по-късно разбираме, оказва се, че в това състояние човекът все още не е бил истинско „създание”, не е бил истинско „творение”, а е бил просто едно дете. (Между другото ако разгледаме мъжа в нашия свят ще видим, че действително без жена и без деца, той наистина е като едно „голямо” дете и цял живот би си „играл“. Да, мъжката природа се състои в това човек да си „играе”: футбол, други спортни игри, всевъзможни занимания през свободното време - лов, риболов, пътешествия и т.н. Мъжът не се занимава със сериозно изграждане на дом, с това да ражда следващо поколение, да го възпитава и т.н. В интерес на истината, мъжът никога не би тръгнал към такива неща, ако не е принуден по неволя, под въздействието на Бога - да трябва да се жени, да помага за растежа на децата и т.н. Върху него обаче лежи отговорността да се ожени и да издържа семейството си, докато жената няма такова задължение.) Затова жената дори противно на своето желание може цял живот да остане без семейство и въпреки това ще успява да поправя себе си (разбира се, само до определено ниво). Докато мъжът ако не се намира в семейство, с деца, ако не се грижи за тях, за своя дом и т.н., много трудно ще успее да се предвижи към своето духовно израстване и поправяне. Това за него е огромен товар и както вече споменах, ако не бяхме принудени от Бога, ние мъжете бихме си „играли” безкрайно! (Както се казва: като се знам какво представлявам, изобщо не искам да срещам сродната си душа…)
Когато говорим за самотата се оказва, че самотен всъщност е не този, който е сам, а този, който не е нужен никому! Защо? Защото всички хора на земята искат да чувстват, че са нужни на някого. (В този смисъл, най-страшното, с което в този свят човек може да се срещне, не е смъртта. Най-болезненото, с което човек може да се сблъска в този живот, това е собствената му ненужност.) Когато Библията говори за Ада, Шеол, Преизподнята и т.н., всъщност става дума именно за Пустотата! А условието да се намираме там е само едно – самотата! Поначало хората не знаят какво представлява самотата. Това, което ние наричаме самота, е всъщност чувството за ненужност. И именно това е Адът, за който Библията говори. Адът не е място с врящи казани и скачащи „дяволи“, а представлява състояние, в което аз съм сам, отделен от всички и ненужен никому! Аз пак съм в Божието сърце, но вместо да ме топли, Неговият огън ме изгаря, поради факта, че не желая да Го приема. На Земята няма нито един човек, който поне веднъж да не е чувствал в живота си тази проклета пустота. Пустотата е това, от което се „бои“ Самият Създател. Ако вътре в нас има пустота, значи ние вътрешно си умрели. Затова никога не трябва да позволяваме пустотата да контролира нас и нашия живот. Истинската самота е вселенско безмълвие и плашеща наоколо безкрайност. Това е тишина, която продължава вечно! Ние мислим, че хората се страхуват от самотата, защото там са сами? Знаете ли всъщност от какво се страхуваме? Ние се боим от самите себе си и мислите, които идват в ума ни. Ние често наричаме това – Съвест. Всъщност съвестта, това е гласа на Душата, която или страда, или се наслаждава. Тук се крие коренът на много от бедите ни. Човек се бои да остане насаме, лице в лице със себе си, защото тогава гласът на Душата му ще започне да крещи истината за него и за това, как е изживял живота си, а това винаги е страшно! Да се вслушаме в гласа на Душата си означава, да се вслушваме в своите чувства. Интуицията е онова, което Душата ни шепне чрез чувствата, а чувствата са езика на Бога. Бог разговаря с нас шепнешком чрез чувствата, но проблемът е, че ние слушаме единствено разума си. (Бог живее в сърцето, а „Дяволът“ в главата, в разума). Бог обаче победи пустотата създавайки Вселената! В началото беше „пустотата“ („земята беше пуста и неустроена“), една твърда пустота, където е вечна тишина и тъмнина. В бездната на океана, където няма светлина, звук и движение. И само в най-дълбокото на тази черна бездна са мъждукали две светещи сфери. Едната можем да я наречем – X, а другата – Y, или минус и плюс. Това са двете половинки на една енергия. Два мощни заряда, които представляват две полярности. Нещо като сперматозоида и яйцеклетката. Нещо (или по-точно Някой), Който Библията нарича още „Алфа“ и „Омега“.
Да, Бог ни е нужен, а нужни ли сме Му ние на Него? Или Той не идва при нас, не разговаря с нас, т.е. ние буквално сме Му безразлични. Той въобще чува ли ни, когато Му се молим? Какво ще кажем за следната ситуация: Една жена моли Бог да спаси детето й от смъртоносна болест, но и друга Го моли да предпази дома й от падаща ракета. На едната детето й умира, а на другата оцелява. Разбира се, тази на която детето е оживяло, вярва, че Бог й помага. Но какво да прави другата? Бог не я е чул ли? Бог е безразличен към нея ли? Ако Той беше слязъл от Небето и казал: „Приятели, вие не сте Ми нужни, наблюдавам ви и Ми става болно от това, което вършите…“, то ние все пак бихме били радостни от мисълта, че Той се интересува от нас, и е възможно това да би повлияло на живота ни. (Всъщност Бог дойде веднъж, но какво направихме ние хората с Него? Едни Го осъдиха на смърт, а други поддържаха тази инициатива. Днес по същия начин хората не желаят да Го видят, защото искат да изглеждат силни и могъщи.) Да, ние също сме Му нужни, защото благодарение на нас Той разбира, че може да създаде живот, който имаме желание да живеем. Ако ние изчезнем и Той ще изчезне като Творец! Парадоксално, но ние също сме Му нужни, защото чрез нас Той чувства Своята ценност за всичко, която Е създал. (В това в някаква степен се състои съвършенството на Бога - че може да създаде творение подобно на Себе Си!)
Същото е и в нашия живот. Можем да убием и най-силният супер-герой, ако го накараме да повярва, че не е нужен на никого. (Когато девойката може сама да свали котката от дървото, пожарникарите сами могат да загасят огъня, полицаите сами могат да хванат престъпника, т.е. „ти не си важен за нас“.) В този смисъл, ако искаме да „убием“ Бога, трябва да Го накараме да повярва, че Той не е нужен никому тук на Земята. Аз мисля, че когато Христос е висял на кръста, страшна болка са Му причинявали не толкова гвоздеите в тялото, а мисълта, че се е оказал ненужен на хората. (Между другото някои се опитаха да Му обяснят това в последната нощ, но Той не поиска да го повярва. Защо? Защото ако бихме Го убедили, че не ни е нужен, това означава, че Той би пожелал да изчезнем, да ни няма, а това не е така. Докато ние живеем, „жив“ е и Той. Просто Той ни е дал изцяло правото на избор, правото сами да решаваме своята съдба.) Всъщност Той се бори не за нашето тяло, а за нашата Душа. За Него не е важно толкова какво прави нашето тяло (защото то така или иначе ще умре), а онова, което решава нашата Душа. Изхождайки обаче от това какво прави тялото ни, може да се разбере какво решение е взела нашата Душа! Затова да мислим, че не сме Му нужни и че Той не ни е нужен – е смъртоносна и глупава грешка. (Самотата е илюзия, истината е, че ние винаги сме нужни на някого. Да, никой на никого не е длъжен, но всеки на някого е нужен! Това е като въздуха, като водата, като слънцето. Нужно е да чувстваме, че сме безумно нужни и любими на някого. И това не са просто красиви думи, това е нещо без което нашият живот губи смисъл.)
Ние сме създадени за любов, за поддръжка, за да горим с това чувство. Именно в отношенията изпълнени с любов ние намираме себе си, разкриваме своя потенциал и ставаме по-добри. Лев Толстой е казал: „Да живееш за себе си означава да умреш. Да живееш за другите означава да живееш вечно!“ „Да живеем“ всъщност означава да живеем за другите. Всички ние се „храним“ един от друг и затова животът ни има смисъл само тогава, когато живеем и заради някого, освен за себе си. Чувството за ненужност е обратната страна на собствената ни ценност. Ние сме най-любимите, най-ценните, най-нужните и растем с това, докато изведнъж не се сблъскаме с факта, че не знаем какво да дадем на света, а това означава, че сме никои, т.е. безполезни. Няма грешка, която да не може да се поправи, няма ситуация, която е невъзможно да се промени, няма такава душевна болка, която да не може да се изтърпи, и няма проблем, който е невъзможно да бъде решен, защото така е устроена системата на живота. Например, хората много често страдат от това, че някой ги е напуснал. За тях е страшно да останат самотни и мислят, че ги боли, защото вече няма да видят човека. Но всъщност тях ги боли от факта, че не искат да бъдат сами, защото чувстват, че вече не са нужни на никого. А има хора пък, които бъркат своя страх от самотата, с любовта. Истината е, че можем да дружим с даден човек, но приятел не е този, който се познава в беди или радости (както е прието да се казва)… Истински приятел е този, с когото ставаме по-добри!
Как обаче да избегнем самотата? Истината е, че в пустотата не може да се построи нищо, защото тя ще го погълне. Единственото, против което пустотата е безсилна – това е Смисълът! Само ако изпълваме „творенията си“ със смисъл, пустотата ще изчезне, а ние ще станем творци! Затова една от задачите на човечеството е – да живее смислено! Да, в дъното на пустотата лежи безмислието - по същия начин както зад превратностите на съдбата се спотайва смъртта. Гнетът на безмислието е безпокойството от липсата на някаква основна грижа, от липсата на смисъл, който да осмисля всички смисли. Подобна угнетеност се получава, когато липсва духовен център, когато липсва отговор (колкото и символичен или косвен да е той) на въпроса за смисъла на живота. Гневът на пустотата се появява, когато небитието заплашва специфичното съдържание на духовния живот. Пустотата и изгубеният смисъл изразяват заплахата на небитието към духовния живот. Човек „бяга от свободата“ (по думите на Ерих Фром), за да избегне гнета на безмислието. И в този миг престава да страда от самотата, вече се е разделил - и с екзистенциалното съмнение, и с отчаянието. Започва да „участва“ и с това участие утвърждава съдържанието на своя духовен живот. По този начин смисълът е съхранен, но е жертван Аз-а. Затова и най-страшното наказание за човека се явява именно самотата. По тази причина където и да ни запрати животът, с каквото и да се занимаваме, независимо кой е около нас, при никакви обстоятелства не трябва да губим себе си. Да изгубиш цялото си състояние не е толкова срамно, да изгубиш жена си/мъжа си не е толкова болезнено. Най-страшното е да изгубиш самия себе си…