Сродни души - две същества, които стават едно, но въпреки това остават две.
Еврейската мистична традиция възприема човека като цялостно същество. Тя твърди, че първоначално човекът (Адам) е бил двуполово същество (мъж и жена едновременно), като двете му половинки са се допълвали отлично. Тези два полюса представляват две половинки от един съюз, който е бил разделен в процеса на „еволюцията“. Впоследствие след т.нар. „операция на Адам“ двата полюса на това двуединство са се раздалечили и всяка половинка е започнала да живее свой отделен живот. Все още е спорен въпросът, какво всъщност се постига чрез разделянето на половете, както това символично е представено в книгата Битие. Универсално е схващането, че човекът първоначално е бил андрогинно същество и е разумно да се предположи, че той е запазил това свое двуполово състояние. (В древността Платон, а и други философи и мистици също са считали, че човек трябва да намери своята втора половина. Според Платон, мъжът и жената живеели в Рая като едно единно същество, но завистливите богове почувствали могъществото на човека и го разделили на мъж и жена.) По въпроса как това се осъществява, съществуват две гледни точки: Едната школа твърди, че човешката душа е разделена на две части (мъжка и женска), и че човекът остава несъвършено създание дотогава, докато тези две части не се съединят (чрез емоции, които хората наричаме „любов“), и от този момент нататък едната половина търси другата. Който е я намерил живее щастливо (това са много малък процент хора). Който не я е намерил – в този случай единият обича, а другият си „позволява“ да обича...
Счита се, че когато това разделение настъпило, тези два принципа се поляризирали, но всеки един от тях е продължил да носи като гравиран отпечатък дълбоко в себе си, образа на другия в душата си. Така че ако в течение на своя живот двете половинки успяват да се срещнат и разпознаят, то е защото всяка от тях носи образа на другата в дълбините на своето същество, и всяка е белязала другата със своя печат. Този печат е много неясен, но въпреки това съществува. Ето защо всяко човешко същество живее с неясната надежда, че някъде ще срещне душата, която ще му даде всичко, от което се нуждае, както че и между тях ще се осъществи съвършеното разбиране и хармония. Именно от тази доктрина се поражда концепцията за т.нар. „сродни души“, които се търсят една друга, докато не открият допълващата ги част. (Съвременното разбиране за брака до определена степен се основава на този идеал.) Всички ние знаем и чувстваме това и никога не сме преставали да вярваме, че все някога ще срещнем любимата душа, чийто образ вече познаваме. Този образ обаче е толкова дълбоко заровен вътре в нас, че не можем да го видим ясно. (Истината е, че ако един мъж е пробуден духовно, той може да живее с абсолютно всяка жена, да я обича като най-добрата, най-красивата, най-достойната. Защото той гледа така на всички хора, докосвайки се по този начин мъничко до това, което представлява безусловната любов, т.е. любовта без всякакви условия.) Затова, когато мъжът види дадено женско лице между стотици и хиляди жени наоколо, той се изпълва с копнеж и радост, и прави всичко възможно, за да потърси и намери тази жена. Понякога това се случва още „от пръв поглед“, а понякога е нужно повече време, за да разпознаем половинката, която ни липсва. Тази с която да се заемем с общото дело, стремейки се да го завършим до деня, когато смъртта ни раздели.
Всеки носи лика на своята половинка в себе си, но той е така дълбоко заровен, че човек не е в състояние да направи ясно разграничение. Понякога се случва (срещайки някакъв мъж или жена) човек да си каже: „Най-после…, открих го (открих я)!, като че внезапно се е осъществило сливане между това същество и образа, който носим в себе си. Животът на този човек незабавно се преобразява и човек прави всичко, за да се доближи до любимия човек. Всеки път, когато се среща с него, разговаря с него, всичко е възхитително, животът пулсира в нас, постигаме напредък във всички области и т.н. За съжаление, след известно време установява, че двата образа не съвпадат, открива че той или тя не е онова същество, което всъщност е очаквал. Тогава обикновено се разочарова и я/го напуска, за да поднови търсенето… След време отново среща някой и за втори път си мисли, че е намерил своята душа половинка в някой друг. В него се надига същата радост, същото вдъхновение и той за пореден път се влюбва. Но се повтаря същата история и той разбира, че не това е съществото, което е търсил. Какво се е случило, когато сме мислили, че сме срещнали своята душа-половинка? Тя е мислила за нас от другия свят, желала ни е щастие и всичко най-добро, и благодарение на мистериозната връзка, която съществува между нас, ние сме почувствали, че се устремяваме към по-висшия живот, към красотата. По този начин половинката прониква в другото същество и за известно време се проявява чрез него. Ето защо например, жена неочаквано се влюбва в даден мъж мислейки си, че е намерила любовта в него. Причината е, че нейната душа–половинка е влязла в този човек, дошла е за кратко време и изпраща чрез него любовни „послания“, без той дори да знае какво става в него. Но обикновено жената или мъжът (тъй като тези неща се отнасят и за двата пола) се нуждаят да изразят любовта си физически, което автоматично означава, че душата-половинка си отива с дълбоко съжаление.
Още щом мъжът се възползва от грешката на жената да го приеме за нейна половинка, тя малко по малко осъзнава, че мъжът е лъжец, крадец и че нейният истински възлюбен си е отишъл. Може би той ще се върне чрез друг мъж… Да, тези нещастни опитности ще се повтарят, докато мъжът и жената не осъзнаят свещената страна на любовта. В този момент двете половинки действително ще се намерят отново, ще се обичат, ще се обгърнат в светлина, ще плуват в щастие, без да имат желанието да отидат по-далеч от фините и деликатни контакти, защото ще знаят, че това ще скъса връзките, които ги обединяват с изначалната светлина. Колко сърца трябва да разбие човек, колко грешки да направи, преди да достигне това състояние на съществуване? Вместо това той си казва: „Изядох и изпих онова, което ми се полага, преситих се, но още съм нещастен. Никога не съм бил с някой, който да ми донесе истинско щастие!“ (Да опиташ всички жени на света и да не намериш истинско просветление, наистина е отчайващо. Но хората са свикнали да се задоволяват с мимолетни искрици.) Душата–половинка прави човека цялостен, така както никой друг на света не може да го направи. Всички същества, които сме срещали, са ни напуснали, защото не са били за нас. Ние сме прекарали известно време заедно (като съд с неподходящ похлупак). Две сродни души са всичко една за друга и никое друго същество в света не може да ги дари със същата пълнота. Затова две души, които Бог е създал заедно и е направил изцяло един за друг, нищо не може да ги раздели и раздялата не ги плаши. Когато в една двойка единият или другият се страхува, че някой може да дойде да съблазни и открадне партньора му (и всъщност никой не може да попречи това да се случи!), то е, защото този партньор всъщност не е неговият истински възлюбен, не е неговата половинка. Една жена обича даден мъж, но той я напуска заради друга. Един мъж обича дадена жена, но тя го напуска… Докато душите–половинки напротив, те се разпознават една друга с такава абсолютна увереност, че не могат повече да се разделят. (В пиесата си „Ромео и Жулиета“ Шекспир разглежда именно темата за срещата на две сродни души.)
Това се отнася и за мъжете, и за жените, без изключение. Един ден тази среща между двата принципа трябва да се състои, защото любовта между тях е по-силна от всичко, защото всяко същество носи и другия принцип в себе си и може да намери Бога единствено чрез този друг допълващ го принцип. По този начин жената намира Бога чрез мъжа, защото мъжът е представител на другия принцип и защото този принцип я свързва с небесния Отец. От своя страна мъжът също може да открие Божественото само чрез женския принцип, чрез някоя жена. Без този женски принцип няма никакъв устрем, никакво вдъхновение, никаква дейност – нищо. А без присъствието на Мъжкия Принцип, Женският остава безформен, инертен, безплоден. Затова всеки човек интуитивно търси своята сродна душа, но трябва да знаем, че „не можем да намерим вън от себе си нещо, което първо не сме намерили вътре в себе си“. Защото онова, което срещнем отвън, ако още не сме го открили вътре в нас, ще минем покрай него, без да го забележим. Колкото повече откриваме красотата вътре в себе си, толкова повече ще я откриваме и отвън, във физически план. Понякога си мислим, че ако по-рано не сме я виждали, то е, защото не е била там… Не, била е, но е оставала невидима за очите ни, защото нещо вътре в нас още не е било пробудено, не е било достатъчно развито, за да я забележи. Ако сме способни да видим красотата вътре в себе си, също така ще сме способни да я видим и извън себе си, защото в действителност външният свят е съвкупност от отражения на вътрешния ни свят. Затова никога не трябва да търсим нещо (каквото и да е то) навън, ако първо не сме направили усилие да го намерим вътре в нас… Ако мъжът е намерил в себе си женския принцип, а жената мъжкия, и те желаят да работят за този принцип, да му служат, тогава нека се обичат, нека се женят, защото в такъв случай тяхната женитба ще бъде източник на безброй благословения! Ето защо жената трябва да търси Бог в лицето на своя Небесен Баща - в съпруга си, който е Божий пратеник на земята, а съпругът трябва да вижда в своята възлюбена съпруга майчиния принцип в Бога, която трябва да обича, съзерцава и служи. Веднага след това всички небесни съкровища ще бъдат на тяхно разположение и ден и нощ те ще живеят в красота, екстаз и възторг. Ако ли не, ще страдат, ще се разочароват и ще говорят с отвращение срещу всички жени или мъже, просто защото това, което те познават, не е тяхната висша душа или дух, а само техните износени и вехти дрипи.
Що се отнася до свободата на съвременните млади хора да се срещат, да учат заедно, да се забавляват, това е голяма привилегия, която младежите от предходните епохи не са имали. И ще бъде жалко ако я използват, за да се впускат в приключения, от които ще излязат преждевременно преситени, състарени и похабени. След като е успяло да се освободи от всички „сексуални табута“, днешното младо поколение е щастливо и най-после се чувства свободно. Но дали онова, което то прави със своята свобода му носи щастие? Не, напротив. Сред днешните млади хора има много самоубийства или опити за самоубийство, което доказва, че техните сексуални преживявания не им носят любов. Защото ако получаваха любов, те никога не биха си и помислили да отнемат живота си, тъй като любовта е свързана с живота. Който обича, той иска да живее, от своята любов той черпи елементи, които независимо от срещаните трудности го зареждат със сили и придават смисъл на живота му. Само че любовта очевидно не е в сексуалността, макар да не може да се отрече, че тези две понятия са свързани. Вместо да се радва, че е завоювало сексуалната си свобода и да бърза да се възползва от нея, младото поколение би трябвало да се обърне към любовта, за да разбере по-добре нейната истинска природа и да намери най-добрите начини да я проявява. Всъщност какво е любовта? Това не е нещо, което идва до нас от някой мъж или жена. Любовта е космическа енергия, която е разпространена из целия Космос. Ето защо не трябва да се чувстваме лишени от любов, само защото не прегръщаме в обятията си конкретен мъж или жена. Любовта идва при нас не от тялото и не от плътта, защото тя не се намира там. Любовта може да използва физическото тяло като опора, но самата тя е на друго място. Любовта е навсякъде, тя е като светлина, като нектар, като амброзия, изпълваща целия космос.
За да съхраним любовта си е необходимо да разберем, че тя не се състои във физическото притежаване на даден човек, а в нещо по-фино, чрез което се свързваме с цялата Вселена, с Бога. За да защитим вдъхновението си, трябва да се опитаме да запазим известна дистанция. Само че ние (като Ева) искаме да опознаем незабавно всичко, да вкусим от всичко, но така скоро няма да проявяваме вече любопитство един към друг и дори няма да искаме да се срещаме. Ще сме видели твърде много, ще сме изпробвали твърде много, ще сме изконсумирали твърде много, така че вече ще сме преситени и всичко ще свърши. Любовта, която ни е дала всичките си благословения, която ни е издигнала до небето, ние сме я принесли в жертва срещу няколко минути удоволствия. Защо? Защото сме си въобразили, че красотата и очарованието, които ни омайват, са скрити в някаква форма, която бихме могли да уловим. Но грешим! Да, красотата се изразява чрез различни форми, но тя не се намира във формата, а в излъчването, в т.нар. еманации. Ето защо не трябва да правим опити да я завладеем, да я докоснем и вкусим, тя не е форма, която можем да уловим. Възможно е единствено да я съзерцаваме, да й се възхищаваме, да се проникваме с нейното присъствие, а тя от своя страна ще ни отведе до Небето. За съжаление повечето от нас се държат така, сякаш красотата съществува, само за да бъде улавяна, завладявана, притежавана, цапана и разкъсвана. (Подобно на деца, които късат страниците на някоя книга, след като са разгледали картинките…) Да злоупотребим с някого, само защото сме искали да обсебим красотата му, това не е любов… За да вкусим от истинската любов, трябва в начало да установим връзка с божествения свят, защото именно тази връзка придава вкус на всичко, дори и на любовта.
Стигайки до сродните души, това вече спада към Божествения порядък. За да може да се прояви, човек трябва да има два центъра – именно това са сродните души. Възможно е двете сродни души да са на еднаква степен на развитие, а може едната да е по-развита от другата. Важното е, че през сродната душа минава всичко. Ако е в невидимия свят, тя е ръката, през която идват нещата към нас – тя е вдъхновителката. Всичко което идва от Бога, минава през нея към нас и през нас към нея. Когато човек получи онова, което идва от сродната душа, тогава той ще може да обича всички. Сродните души представляват Божествената страна на живота. Без любов към сродната душа никаква любов към другите не може да се прояви. Любовта към другите е просто поляризиране на любовта към сродната душа. Затова идеалната любов е любовта между сродните души. Има разлика между любовта на сродните души и любовта към другите. Любовта към сродните души е мярка. В тази връзка, няма по-хубаво нещо от сродството на душите. Хората обикновено считат за женитба това, което не е, защото когато две сродни души се свържат, сродството изчезва. Това е така, защото когато две сродни души се свържат, те започват да търсят третото същество – Бог. (Счита се, че всеки ангел си има сродна душа, както и хората.) И се оказва, че щом намерим сродната си душа, ние сме разрешили половината от своята задача, намерили сме правия път. Само тогава Христовите думи имат смисъл, осъзнавайки великия закон: „Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях“. Тези „двама“ са именно двете сродни души. Само при тях Христос ще бъде третият. Да, двама или трима събрани в името на любовта. Апостол Павел изказва тази мисъл, само че по друг начин: „Нито жената е без мъжа, нито мъжът без жената.“ С това той подразбира, че двата сегашни принципа (мъжът и жената) трябва да се слеят в една душа, т.е. душата да намери другата сродна своя душа. Само тогава Христос ще бъде третият между тях и затова човек ще намери сродната си душа единствено, когато възлюби Бога. Никой не може да намери сродната си душа без Бога. Когато сродните души се слеят, идва единството и външните противоречия изчезват, става сливане (без да изчезваме) и с Бога. Или по-точно казано: тези две сродни души не се сливат, а образуват една система, без да се обезличават. (Така една двойка ще се слее с друга двойка, после с трета и най-накрая всички души ще се слеят и ще се образува т.нар. „космичен, Божествен човек“.)
Да обичаш Бога означава да слушаш гласа на истината и да действаш съобразно нейните послания, в това число „да обичаш ближния си като самия себе си“. Думите на Христос „Да възлюбиш ближния си както себе си“ означават, че нравствеността трябва да се опира на съвестта на човек, а не на традицията. Върховенството на закона е заменено с върховенство на духа, а забраната – с увещание. Не просто да бъдеш приятен в общуването, учтив и дружелюбен, но да цениш другия наравно със себе си и да действаш съобразно това свое убеждение, защото независимо от външния си вид, ние всички сме сътворени по Божий образ и подобие. Под израза „себе си“ се подразбира Божествената човешка душа. Според еврейската мистична традиция, всички души, които са излезли първоначално от небитието и са влезли в битието, са били двойки. Те са били две души, които сега се търсят. В този смисъл, всички стремежи на хората, които се обичат, които се търсят, които раждат деца, показват, че всеки търси своята душа. Тук можем да си зададем следния въпрос: Какъв трябва да бъде човек – мъж или жена? По-точно, първо да бъдеш жена, а после мъж, или първо да бъдеш мъж, а после жена? Оказва се, че когато слизаме от Божествения свят, първо трябва да бъдем „жена“, за да станем после „мъж“. Когато се качваме нагоре към Бога, най-напред ще бъдем „мъж“, а после ще бъдем „жена“. И когато после тези „мъж“ и „жена“ се съединят заедно, те образуват това, което наричаме човек – Човек в пълния смисъл на думата. Затова ако няма мъж и жена, не може да има и Човек и по тази причина всеки човек търси своята половинка. Всяка жена и всеки мъж си търсят половинката и тези две сродни души се съединяват, за да образуват едно цяло. (Сродните души работят като дясното и лявото полукълбо на мозъка, това се нарича поляризиране.) Едната душа може да е на другия край на света (познаваме много такива случаи), но въпреки това те ще се свържат заедно. Пространството и материята не могат да бъдат препятствие, защото това е закон на любовта. Казано накратко, сродните души са човешки души, над които има един съвършен Дух. Именно Той ги ръководи и раздава всички блага. Твърди се, че сродните души имат еднакво предназначение, но две различни служби. Тези две сродни души са двата полюса, където се ражда животът. Затова единствено, когато намерим душа сродна на нашата, която да съставлява противоположния полюс на нашия живот, може да има растеж и да започне истинската духовна „еволюция“.
Седем нива на избор
Еврейските мъдреци казват, че всеки човек си избира партньор и спътник в живота на едно от следните седем нива: Най-примитивното ниво е - оцеляването, т.е. някой, с когото можем да поддържаме съществуване и семейна безопасност. Горчивата истина е, че на това ниво се намират повечето двойки, които са изгубили любовта, страстта и интереса един към друг, но живеят заедно единствено заради децата. Второто ниво е – страстта. На това ниво наш партньор може да бъде всеки, когото желаем сексуално. Третото ниво са – общите неща. Това не е просто човек, с когото ни харесват сексуалните „занимания“, а този, с когото имаме и общи интереси, ценности (или материална изгода). Няма съмнение, че по някакъв начин ние биваме привлечени от хора, които са различни от нас. И все пак, когато става въпрос да си изберем партньор за дълготрайна връзка (с който си приличаме и се привличаме) това е по-скоро правило, отколкото изключение. В тази връзка, няколко изследвания показват съществена прилика по отношение на вяра, убеждения, политически възгледи, както и сходство във физическо здраве, семеен произход, възраст, етнически произход, религия и степен на образование. Да намерим човек, който има сходни с нашите възгледи и убеждения е изкусително, защото по силата на съгласието това ни предоставя един вид валидация или удостоверяване на онова, в което вече вярваме. (Накратко казано: партньор, който споделя нашите мнения, ни снабдява с доказателството, че сме прави. Съвсем логично сходните възгледи на партньорите събуждат положителни чувства, докато различията във възгледите създават напрежение и негативни емоции.) Четвъртото ниво са – чувствата. Това са двойки, които се създават по зова на сърцето, или както ние казваме „по любов“. (Много хора считат, че това е предела в отношенията, но това не е така.) Петото ниво е съвместното самоизразяване. Това са отношения, в които хората не просто се обичат един друг, но могат да се занимават със съвместна дейност или творчество. (За съжаление при повечето двойки съвместната работа води до конфликти…) Шестото ниво е – развитието. Това е избор на човек по нашия път. Тъй като всеки от нас има свой път и житейска задача, изборът на човек решаващ задачи сходни с нашите, значително облекчава усвояването на житейските уроци. И седмото, най-висше ниво е – духовното. Това е съюз на хора близки по дух, или на „един дух“. За съжаление обаче такива двойки са единици… (Както гласи старата истина: Няма врагове, няма приятели, има само учители!)
Истината е, че в повечето случаи ние се ориентираме спрямо емоциите си, външността или ярките впечатления, забравяйки че трайните и стабилни отношения се изграждат на основата на по-дълбоки аспекти. В тази връзка, трябва да се убедим, че нашите възгледи за живота съвпадат. Ценностите са основата на отношенията, които са важни за нас в живота. Важна е също способността на партньорите да се справят с трудностите, да говорят за чувствата и да работят върху конфликтите, което е залог за устойчиви отношения. В този смисъл, трябва да притежаваме умението да слушаме и да бъдем чути, защото комуникацията е ключа. Важно е да можем да говорим един с друг открито, без страх от осъждане и да уважаваме един друг мненията си, дори когато те се различават. (Съвместимостта в ритъма ни на живот засяга както битовите навици, така и целите в живота. Ако за единия е важна кариерата, а за другия – постоянно да пътешества, те трудно ще съвместяват това!) Трябва да помним, че любовта често започва с възхищение, но както добре знаем, никой не е идеален… Важно е да видим реалния човек с неговите слабости и силни страни, а не да си създаваме илюзии. Животът невинаги е гладък, затова е важно да разберем как партньорът ни се отнася към сложностите. Умее ли да намира изход, търси ли компромиси или е склонен да избягва проблемите? Готов ли е да работи върху отношенията, защото идеална двойка съществува, но… само в приказките. Главното е желанието и способността съвместно да се развиваме, променяме и да намираме баланс. За тази цел трябва да слушаме сърцето си, а не разума. (Както се казва: „Сърцето има причини, които разумът не познава добре.“) Но… в същия момент да помним, че осъзнатостта е най-добрият съюзник в избора. Трябва да помним, че „нашият“ човек не е този, с когото ни е добре, защото може да ни е добре със стотици хора. Нашият човек е този, без когото ни е зле! И истинската любов не е просто да намерим някой, с когото да живеем. Това е да намерим някой, без който не можем…
Как да открием своята половинка?
Забелязали ли сте, че в нашето тяло почти всички органи са „двойни“. (Навярно това е замислено от Бог неслучайно.) Проблемът е, че жените, както и мъжете, сме направили от представителите на противоположния пол протези или импланти, защото сме престанали да вярваме, че сме способни да се съединим с половинката си. Сърцето крещи: „Дай ми половинката! Дай ми половинката!“, а от това на разума му става толкова досадно, че започва да му поднася всеки срещнат мъж или жена, само и само сърцето да престане да хленчи. Само че това вече не е половинка, а „протеза“ за сърцето, или т.нар. имплант. И както се досещате, това не трае дълго. Впоследствие сърцето разбира, че това не е правилната половинка и започва да я/го отхвърля и… те се развеждат. Защото ако с протеза или имплант може да се замени ръката или някакъв друг човешки орган, то относно половинката това е невъзможно. Душата няма да приеме никого, освен своята половинка! Между другото, любовта не преминава, както някои мислят, нея просто изначално я е нямало в съюза между тези мъж и жена. Да, човек не може да говори за любов, когато нея я няма в живота му. Нашата половинка може да мине покрай нас, или може дори да се познаваме с нея от детството, или да живеем в съседство, или между нас да има хиляди километри – разстоянията нямат значение. Важно е да не излъчваме изкривени сигнали, тъй като всичко излишно в живота пречи на човек да намери своята половинка. Нашият ментален боклук замърсява ефира и създава пречки в сигналите, като ги отклонява от нужната честота. И става така, че ние не се виждаме и не се чуваме. Във всеки човек има всичко необходимо, за да се намерим един друг, но то трябва да се включи. Както в тъмнината включваме прожектор, така трябва да включим и своя вътрешен прожектор, за да я намерим и да й кажем, гледайки я в очите: „Да! Ти си моята половинка!“ Никой не ни задължава да живеем с жена, която не обичаме. Ние правим това доброволно, така че трябва да наберем смелост и да кажем пред себе си истината: че тази жена, или този мъж не са нашата половинка, и че ние просто го/я използваме, за да избегнем самотата, или поради други предразсъдъци. Не трябва в угода на някого или заради някого да издевателстваме над собствената си душа (и душата на този, който е до нас) като я мъчим, живеейки не със своята половинка!
Намирайки своята половинка, какво сме готови да направим, за да не я изгубим? Мислим, че е сложно да я намерим? Много по-сложно е да прекараме дълъг и щастлив живот, защото ние ще трябва да изминем заедно този път, през радости и скърби, докато смъртта не раздели телата ни (но не и нашите души). Затова тази „брачна клетва“ трябва да я дават един на друг само половинките, а не всеки, който е решил да създаде семейство, за да не умре от самота и скука, или защото хормоните му неудържимо бушуват… (Между другото, на половинките не са им нужни никакви клетви, именно защото са половинки!) Нека обаче си отговорим на въпроса, само че истински!: какво именно ни е привлякло в нея: нейната неописуема красота, или че до нея можем да се чувстваме като крале? В тази връзка, задавали ли сте си въпроса: Защо най-сивите посредствени мъже харесват най-красивите девойки? Защото погледът на тази девойка може да промени моето отношение към мен самия! Цената на човека излизащ от скъп автомобил и човека излизащ от метрото са право пропорционални. Ако до нас стои красавица, то ние сме алфа-самци и работата не е в нейната красота, а в това, че тя ни повдига цената в очите на околните. Но илюзията се състои в това, че всяка красавица може да направи от нас крале, а това не е така! На това е способна единствено нашата половинка. Друга жена или ще усили нашата нищожност, защото тя ще се самоутвърждава за наша сметка и в края на краищата ще ни остави, или ние ще направим от нея нищожество, убивайки нейната красота. Не красотата прави мъжа крал (истинският крал умее да създава около себе си красота), а само нашата половинка е тази, която винаги ще вижда в нас това, което сме тук и сега, и ще ни помогне да го проявим!
Светът се създава от мъжа, за да може жената да се наслаждава в него! Мъжът се нуждае от своята половинка. Естествено до жената също трябва да бъде нейната половинка! Това е – аксиома! Бог благославя единствено съюза на двете половинки, а не просто съюза на мъж с жена. За да намери своята половинка, жената трябва да живее чрез чувствата, и е желателно да се наслаждава, защото получавайки наслаждение, тя се изпълва със светла енергия, която се явява „фар“ за нейната половинка. Мъжът намира, събира в себе си нейната светла съзидателна енергия и впоследствие създава за нея по-добър свят. Наслаждавайки се, тя отново изработва тази енергия и после я вдъхва в него, след което той отново е способен да създава. Ако жената иска да срещне своята половинка, тя трябва да умее да се наслаждава! Ако до нея няма мъж, то тя по правило ще говори с езика на болката и обидата. А ако мъжът е самотен, той няма за кого да създава, което означава, че е далеч от състоянието на творец. Често към самотата води неразбирането на „езика“, на който другия говори. Истината е, че без знания, играта наречена „щастлив живот“ не може да продължава. Ако мъжът не чува жената, той няма да може да създаде т.нар. „семейно щастие“. (Примерите със Сара и Ревека ни показват различни страни на женската мъдрост. Сара и Авраам били равноправни партньори, като Сара е притежавала дори по-високо ниво на пророчество. Тя говорила директно: когато Исмаил станал заплаха за духовността на дома, тя настояла за неговото отпращане и именно нейната прямота помогнала на Исмаил в края да се разкае. Неслучайно в един момент Бог казва на Авраам: „Слушай Сара!“ Не само да я чува, а да чува нейните чувства. Защото всичко, което мъжът прави в този живот, го прави заради жената! Ревека и Исаак пък са друг модел. Виждайки величието на мъжа си, Ревека невинаги се решавала на директен спор. Когато било нужно да насочи благословението към Яков вместо към Исав, тя действала мъдро, индиректно – както при ситуацията с дрехите). Тези две стратегии - прякото влияние и тънкото ръководство, остават актуални и днес. В някакъв смисъл жената не трябва да изучава интензивно Библията като мъжа, защото способността й да прави дълбоки изводи от малки зърна истина е заложена в нея изначално.)
Когато срещнах моята съпруга, аз не я разглеждах просто като сексуален обект, макар тя да беше (и все още е) достатъчно красива. Сърцето ми подсказа, че това е моята душа-половинка. Всъщност в някакъв смисъл ние не избираме жените и мъжете. Две са нещата, които ние хората НЕ избираме в живота си: своето предназначение и своята половинка. Това ни е дадено от Бога и именно тези две неща са нещата, които ние обичаме безусловно. Онова, което ни прави истински щастливи е: любимият човек и любимата работа. Когато говорим за „съдба“ имам предвид следното: От мига на своето раждане (т.е. когато поеме въздух и бъде отделен от своята майка) човек става подвластен на природните закони. Това е така, защото при раждането, след като премине през низходящата последователност на бременността, физическото се появява в нашия свят. Предоставил веднъж физическото средство, позволяващо на въплатената в него същност да съществува в природния свят, процесът обръща посоката и започва завръщане от материалността на тялото, през различните стадии на растеж, съзряване и старост - към смъртта. Погледната в тази светлина, „съдбата“ представлява твърде сложна комбинация от фактори, действаща на много нива. Затова и представите относно нея са толкова многобройни. Едни например виждат в съдбата само онова, което се случва на тялото. Други я разглеждат като история на психиката, а трети я възприемат като комбинация от двете, но на ниво Его. Има и такива, които отчитат единствено вътрешния живот, отделен от физическата действителност. Всъщност „съдбата“ включва всички изброени фактори: физическата даденост, психологическите аспекти, плюс духовните и Божествени измерения. Малцина обаче ги виждат като цялост, която дава точно нужните условия за реализиране на отделната личност в нейния конкретен стадий на еволюция.
Но как да разбера коя е моята половинка и какво е моето предназначение? Всъщност думата „да разбера“ има отношение само към нашата работа, а по отношение на половинката ни, това трябва да го почувстваме с цялото си сърце и цялата си душа. Това е така, защото всеки човек се надява и иска да бъде нужен! Срещнем ли я, ще искаме да създаваме неща за нея, защото ще почувстваме, че това е сродната ни душа. Срещнем ли я, ще разберем, че сме готови да я избираме всяка сутрин и всяка вечер. Срещайки я, ще почувстваме, че с нея дишаме един въздух, а без нея започваме да се задъхваме. Срещнем ли я, ще я държим за ръката, каквото и да се случва, и никога няма да я пуснем. А след смъртта й ще почувстваме, че като че ли без нея повече няма смисъл да оставаме в този свят и ще започнем да копнеем още повече за бъдещия свят. Това е душата, пред която разсъбличаме своята, и в отговор получаваме същата голота. В този контекст всички етапи през които преминава една личност зависят от две критични доминанти: Първата е елементът свободна воля по отношение на конкретни обстоятелства, докато втората е целта на отделната „съдба“ в контекста на урока, който личността трябва да усвои относно нейното място във Вселената. (Както казва Христос: „Ни едно врабче не е забравено пред Бога. А вам и космите на главата са всички преброени.“) Да, ние вървим заедно с нашата половинка в този свят, но задачата ни е да я срещнем. Често си казваме: „Ето това е тя, или може би е тази“. Но сърцето казва: „Не, не.“ Мозъкът ни казва: „Но виж колко е красива, сексуална, ще ти роди хубави деца и т.н.“ Да, физически, биологически, мога да бъда с всяка жена, но аз не съм само физика. Аз съм и Душа, и за мен Душата е по-важна и главна от физиката, тъй като моята физика служи на моята Душа. Аз вървя след сърцето си, което ми казва: „Да, тя е красива, тя е супер“, но аз не изпитвам нищо към нея. Защо не искам да се събуждам с тази или онази жена, а вече 35 години се събуждам именно с моята и не мога да й се налюбувам? Защото тя е най-хубавата ли? Не, моята жена не е най-красивата, не е най-хубавата, най-сексуалната. Може би не е и най-умната жена, но тя е моята жена! Аз търсих моята жена, не най-най-най, а Моята. И всеки мъж в дълбините на душата си иска да намери своята жена, а не просто някоя красива и т.н. Наистина ли сериозно мислите, че Бог ни е дал добро сърце, любящо сърце и не е създал за него друго такова сърце, което ще отговори на нашата любов със светлина?
Планът за живота на всеки от нас е прекалено мащабен, за да го проумеем в рамките на седемдесет-осемдесет години, но въпреки това мнозина са усещали или видели в критични моменти от живота си сцена с целта на своето съществуване. Не са малко и онези, които отрано са осъзнали отредената им „орис“ и са я последвали. Тези хора се открояват твърде ярко сред останалото множество, което в преобладаващата си част не осъзнава своите личностни и „космически“ функции, изцяло потънало в грижи за оцеляване и размножаване. Истината е, че всяко човешко същество притежава свободна воля, но малцина полагат усилия за нейното пълноценно използване. Повечето предпочитат (и това е техен избор) да се подчинят под властта на една от функциите. Това означава, че те са управлявани от телата си или от своето Его. Оценката може и да звучи сурово, но ако погледнем човешката история и как мнозинството се оставя други да определят съдбините му, лесно ще стигнем до извода, че истински зрели индивидуалности наистина се срещат твърде рядко! А задачата на всяка „съдба“ е да създаде условия за поява на подобна индивидуалност. Това виждане се основава върху факта, че в Съществуванието нищо не произтича без причина, и никое събитие не е без значение. (Щом организацията на човешкия ембрион може да премине в точно определен ред, като при всеки етап от развитието в точно определен момент се появяват, оформят и влизат във взаимодействие милиарди клетки, за да образуват толкова сложен организъм, тогава няма да е неразумно да допуснем, че замисълът на индивидуалната съдба се подчинява на същите закони. Както няма нищо случайно в това, че Земята е разположена, точно където е необходимо по отношение на Слънцето, Луната и планетите, за да осигури нужните условия за живот.)
Във всяка обща дейност, независимо от нейния мащаб, хората искат да чувстват своята принадлежност, която е основана на отношенията между тях. Истината е, че всички отношения винаги се изграждат на удовлетворяването на собствените потребности. Конфликтът – това е неудовлетворена потребност. Всеки конфликт може да бъде прекратен, ако разберем потребностите на двете страни и ги удовлетворим. (Всеки глупак може да започне война, но да реши даден въпрос по мирен път е способен само мъдрия и истински силният човек.) Съгласно вътрешната същност, която сме получили, ни се изпращат и съответните изпитания. В това се състои бремето, което трябва да носим тук. Разбира се, никой не желае изпитания, но ако не бяха те, щяхме да си отиваме от този свят точно такива, каквито сме дошли. Те са необходими, защото трябва да си отидем променени и много по-добри от това място. В тази връзка, нашето най-сериозно препятствие винаги се намира там, където чувстваме, че ни е най-трудно да се справим. (В случай, че дадена личност е получила в по-голяма степен например качеството „скъперничество“, т.е. обича да трупа, тогава има много голяма вероятност нейното изпитание да приеме формата на широкопръста жена - такава, която обича да харчи, и то постоянно. За такъв човек всеки ден ще бъде изпитание. Ако някой друг чувства, че не може да сдържа своя гняв, също може да получи изпитанието „жена“. На всяка негова дума тя ще каже пет, просто един словесен водопад…)
Именно, за да преодолее своето най-сериозно изпитание, човек идва на този свят. Мъжът и жената се тормозят взаимно (доста често за глупости) и постоянно се чудят, как е възможно да им се падне такъв партньор в живота, а не разбират, че това им е отредено точно, за да им е трудно и именно във взаимоотношенията е тяхното изпитание. Ако беше леко, тогава това нямаше да бъде предизвикателство. А ако не го издържим, това означава да не изпълним предназначението си в този живот. Бог е предвидил всичко до най-дребните детайли и вместо да се оплакваме, трябва да му благодарим, защото от своята ограничена перспектива ние не виждаме цялостната картина и не знаем какви са истинските причини за трудностите, които ни се изпращат. (Това е част от борбата с нашето зло начало!) Да, началникът наистина ни унижава и тормози. Да, децата много боледуват. Да, жената е зла и капризна. Да, мъжът е пияница и побойник. Но трябва да сме съвсем наясно, че Бог никога не изпраща изпитание, което човекът не би могъл да издържи. Тоест за всеки е определено бреме „с пределна точност“, което можем да издържим. Именно това иска да ни каже апостол Павел с думите: „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек. Обаче Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите.“
В някакъв смисъл животът прилича на театрална постановка (на игра). Ние сме актьори на сцената, но на всеки от нас е отредена различни роля. Има такива, които изпълняват водещи роли, има участници с второстепенни роли, някои участват в масови сцени и т.н., но всички сме еднакво нужни. Разбира се, както всяка игра, така и „играта Живот“ има своите правила. В нея участват както момчета, така и момичета, като в същия момент във всяко момче се съдържа енергията на момичето, и във всяко момиче енергията на момчето. Но трябва да знаем, че каквато и част да се явяваме в тази игра, ние всички се явяваме част от Единия Бог. Отричайки коя да е част на Бога, ние отричаме Самия Бог. (Ако обаче мъжът или жената решат да обърнат „полюсите“, това води до „късо съединение“, т.е. явява се нарушаване правилата на „играта“. Само пълното съблюдаване на правилата ще помогне на всеки човек да изживее живота си в състоянието на творец и да изпита щастие. Да променя правилата, има право само Онзи, който е създал играта! Затова човек трябва да бъде свързан единствено с половинка от противоположния пол.) На всеки мъж е дадена точно толкова енергия, колкото е нужна, за да стане той творец, да изпита щастие и впоследствие да създаде потомство. Затова мъжът първо трябва да потърси своята половинка, а едва след това да започне да създава. Ако до него не е неговата истинска половинка, той ще създава за сметка на енергията на друга жена, а това е – „кражба“. Така той краде енергия от друг мъж „творец“.
В тази връзка човек не трябва да бъде заставян насила да направи този или онзи избор. Той трябва сам да реши как да постъпи в една или друга ситуация. Тъй като всеки от нас има свободна воля, постоянно ни се налага да правим избор. Това прави всъщност „играта“ интересна, защото ако ние веднага знаехме правилния отговор (т.е. как е правилно да постъпим), животът би изгубил смисъл. В този контекст Бог ни е дал безкористно две неща: Избор и Време, както и този висш дар – Волята! Благодарение на нея човек може да избира, а това означава - да трупа опит от взетите решения. Именно изборът прави човека свободен. „Играта Живот“ трябва да бъде построена на свободното взимане на решения. А времето е измислено, за да може човек да цени всяка секунда от своя живот. В живота на всеки от нас има неща, които не умеем да вършим и такива, които искаме да вършим. Намираме някой от противоположния пол и вече не мислим това моята половинка ли е? Някога много отдавна, някой ни е казал, че трябва да продължим своя род, защото Бог така иска. Но според мен на Бог не му трябва ние просто тъпо да се размножаваме… Ние ще станем като Него само в случай, че намерим своята истинска половинка и създадем заедно с нея наследство, което после ще научим самото то да създава и да се наслаждава. Затова ако мъжът се е оженил не за своята половинка, той ще създаде живот, в който липсва наслада. Защото кое може да накара хората да живеят с човек, който не ги привлича? Те са като дърво без корен, или въздух без кислород, или риба без вода, или птица без криле. Ето затова на Бог му е нужна нашата половинка. Ние няма да станем богоподобни без тази, която може да ни направи такива. На жената също не й трябва кой да е мъж, а нейната истинска половинка!
Днес много мъже мислят, че жените са меркантилни, но това е по-скоро мит, който сме си създали. Жената всеки ден се нуждае от внимание, от потвърждение, че е обичана, защото тя постоянно се съмнява в това. Мъжкият разум въобще не може да разбере тази истина, за мъжа това е напълно непонятно. Да, оженили сме се, имаме деца, тридесет години живеем заедно, но жената има нужда всеки ден от някакво малко потвърждение. Мъжът трябва да разбере това и да прави макар и малки усилия в тази посока (да поседи с нея, да я послуша за 20 мин., защото жената има нужда да бъде изслушана). Семейство, в което жената вижда в мъжа рогато животно или идиот, или немощен неудачник, или само чувал с пари, представлява „игра“, в която нямаме желание да участваме. Ако жената е срещнала мъж и вижда в него Бог, и в същия момент чувства, че се наслаждава до него, това означава, че тя е срещнала своята половинка. Ако тя се събужда всяка сутрин и вижда в своите завивки Бога, значи е срещнала своята истинска половинка. Ако мъжът създава нови идеи, нагласи, проекти, в които жената иска да участва, значи до него е неговата истинска половинка. Ако те са създали нови същества и са ги научили да творят на базата на абсолютна свобода и любов, значи двете половинки са се съединили. Единствено жената, която се явява наша половинка може да ни даде сили, да създадем света, в който тя и нашите деца ще бъдат щастливи. Защото зад всеки успешен мъж винаги стои любяща жена. Мъжът създава само този свят, за който го моли неговата жена! Всеки мъж трябва да помни, че той е твореца на света, а неговата жена е тази, която вдъхва живот в този свят! Мъжът не може да се развива духовно без жената. Каквито и да сме, ние носим в себе си духовният корен, а за жената идеалът се изразява в присъединяването й към мъжкия духовен корен и „изхранването“ от него. (Истината е, че майката приготвя момчето за „сън“, но неговата половинка пробужда в него Бога. За съжаление обаче невинаги се случва така…)
Любовта между мъжа и жената е удивителен феномен, невероятна концентрация на емоции и душевни сили. Замисляли ли сте се защо ни е дадена тя? На пръв поглед, всичко е просто. Бог е вложил в нас взаимно влечение един към друг заради продължаването на рода. Това прилича на чувството за глад, което ни заставя да поддържаме живота на тялото. Но е очевидно, че човешките отношения са много по-дълбоки от обикновените инстинкти. За раждането на деца биха били достатъчни основните страсти, но любовта на мъжа и жената видимо не се изчерпват с биологията. В какво се крие нейната тайна? Някои считат, че основата на любовта е благодарността за това, че партньорът ни помага да реализираме базови потребности (да създадем семейство, да родим деца). Но това е грешка, защото дори и дълбоко неблагодарни по своята природа хора са способни искрено и горещо да обичат своите съпрузи. Истинната причина за любовта се крие в това, че мъжът и жената са създадени да се допълват един друг. Самотният човек не може да бъде напълно пълноценен и не е способен до край да изпълни своята жизнена задача. Любовта се ражда именно тогава, когато двама човека допълват недостатъците си един на друг. Най-силното желание на любящите хора е - да дават, да радват партньора и да го правят щастлив, защото този, който дава, винаги обича онзи, когото приема. Въпросът обаче е: защо това прекрасно чувство така често угасва и се превръща в кратковременно увлечение? Причината е в човешкия егоизъм, тъй като по природа ние сме склонни предимно да взимаме, а не да даваме. Докато мъжът и жената се намират на пика на влюбеността и страстта, те са готови на всякакви жертви. Но в момента в който първите ярки емоции се притъпят, съпрузите незабелязано за самите тях се връщат към привичното си егоистично състояние. Вчера сме мислели как да сторим нещо приятно за любимия човек, а днес вече строго заявяваме претенции по отношение на себе си. Проблемът обаче е, че в атмосфера на взаимни претенции любовта не може да живее.
Та за какво му е на мъжа, жена? Жената винаги се дава на мъжа, за може той да израсне. По принцип жената се дава на мъжа или за щастие, или за пробуждане. (Както Сократ е казал на един от учениците си, когато той го попитал: „Учителю, да се женя ли, или не?“ Сократ му отговорил: „Разбира се, непременно се ожени. Ако ти се падне добра жена ще бъдеш щастлив човек, ако вземеш лоша, ще станеш философ като мен.“) Макар тези думи да звучат хумористично, в тях има заложен много дълбок смисъл, защото ако ни е дадена добра жена (за щастие), значи ние вече някъде сме заслужили това. Ако обаче ни е дадена жена за пробуждане (лоши жени няма, те всички са съвършени, всяка е красива по своему), просто трябва да видим онова, което тя ни показва. Как тя ни показва нашите недостатъци. Разбира се, една го прави вежливо, друга не толкова „вежливо“, но при всеки случай тя е насочена към това да показва нашите недостатъци, а не своите. И ако започнем да виждаме това, ние ставаме пробудени мъже. Това, което ни прави щастливи, то ще ни направи творци, а творец може да ни направи единствено нашата истинска половинка! Затова всичко, което правим в живота, ще го направим за нея! Без нея нашият живот няма никакъв смисъл, превръща се в пустота. Само нашата истинска половинка може да го напълни със смисъл и щастие. Само този, който има до себе си своята истинска половинка, може да говори за щастие и любов! Този, който живее в самота, като отшелник, затворник - в сърцето му е пустота и тъмнина.