Въведение
Задавали ли сте си въпроса: Какво всъщност представлява Земята? Най-кратко казано, това е място, където ние хората трябва да се научим да живеем заедно. Да, това е всичко. Но се оказва, че няма нищо по-трудно постижимо. В тази връзка, съвместното съществуване предполага отсъствие на стремеж постоянно да се налага личното мнение, желания и вкусове, като се помни, че и другите имат свои мнения, желания и вкусове. Истината обаче е, че ако ние хората не бъдем принудени, много малко от нас ще се решат да направят усилия и да помислят за другите. И именно, за да ни подтикне към това, Бог е вложил в мъжете и жените тази непреодолима тенденция да се привличаме, защото ако искаме да живеем заедно, да създадем стабилни семейства, всеки от нас ще трябва да се научи да излиза от егоцентризма и предубежденията си и вместо това да развива качества като разбиране, търпение и безкористност. Само че мъжете и жените най-често решаваме да влезем във връзка със съвсем различна вътрешна нагласа. Без дори да си даваме сметка за това, всеки от нас мисли преди всичко за собственото си удоволствие и удобство, без да отчита чак толкова нуждите и желанията на другия. И така с огромна изненада, в крайна сметка разбираме, че с нас се случва нещо, което въобще не сме очаквали. Защото повечето от нас влизат безгрижно във връзка или в брак, въобразявайки си, че всичко ще бъде лесно, просто и приятно… Но малко по малко започваме да се чувстваме като хванати в капан, а после идва ред на споровете и конфликтите, които превръщат живота ни в ад. За да поправим положението, трябва да приемем идеята, че това, което сме смятали за развлечение, всъщност е школа, в която се извършва най-важното обучение за всеки човек: разширяване на съзнанието. А за целта всеки трябва да излезе от своя малък и толкова ограничен личен „аз“ и да навлезе в необятната човешка общност.
Осъзнаването на тази цел, към която се стреми всяко човешко същество, трябва да започне още в пубертета, когато у подрастващите се пробужда емоционалността и се появява потребност от контакти с момчета и момичета на същата възраст. Дотогава любовта на родителите е била достатъчна. Намирайки се в тесния кръг на своя малък „аз“, детето получава елементите на тази любов, от които се нуждае, за да може смело да посрещне живота - увереността, че не е само и чувството, че е защитено от глада, студа, опасностите и т.н. Скоро обаче това вече няма да му е достатъчно. Един ден всяко дете започва да чувства как в него се пробужда интерес към момчетата и момичетата от собствената му възраст. Той или тя започва да се вълнува от лица, жестове, думи, и оттук започва истинското изучаване на живота. От този момент нататък младият човек научава, че съществуват и други хора, и че те често не се подчиняват на волята и желанията му. Той разбира това най-вече, когато се опита да събуди интереса или приятелството на някого от тях, но безуспешно, защото другият е зает с други дела и се интересува от… друго лице! Ако все пак успее да събуди желания интерес, то е след като направи всевъзможни отстъпки и дори пусне малко сълзи. Да, това е началото на много комедии, но за съжаление и на доста трагедии! По тази причина юношите и девойките трябва възможно най-отрано да бъдат научени как да гледат на всички тези импулси и влечения, които преминават през тях и ги вълнуват, и как да работят с тях. Защото всичко, което те тогава започват да преживяват като чувства и привързаност към ближните, е само проявление на този инстинкт (даден от Бога на всеки човек) да разширява полето на своето съзнание, приемайки и други същества в сърцето и душата си. Ако остане сам, егоистичен и затворен, той не би се научил на нищо и не би „еволюирал“. В тази връзка, трябва да помогнем на младите хора да разберат, че животът е много сериозно приключение, че им предстои да разберат много неща, и че за да се справят с проблемите, които неизбежно ще възникнат, е необходимо да работят върху себе си, да развиват различни психични и нравствени качества, които ще им позволят да поддържат хармонични отношения с околните.
„Тази тайна е голяма“
Задавали ли сте си някога въпроса: Защо Бог е организирал живота така, че е нужно хората да се женят? Когато говори за ролята на мъжа и жената в светлината на новозаветното семейство, апостол Павел (цитирайки думите от книгата Битие) добавя, че всъщност зад тези думи се крие „голяма тайна“: „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма, но аз говоря това за Христа и за църквата.“ (За съжаление много хора не знаят какво представлява истинският брак. За тях тази дума означава единствено брачен съюз между мъж и жена с всички комедии и трагедии, които за съжаление често произтичат от него.) Но откъде хората са взели тази идея за женитбата? Причината е, че всичко в нашия свят трябва да бъде според принципа, за който Христос говори в молитвата „Отче наш“, а именно: „Както на небето, така и на земята“. Тоест това, което е Долу при нас хората, трябва да бъде като онова, което е Горе на Небето. (Всички наши прояви, свойства, архетипи и т.н., имат своя първообраз Горе, в Божествения свят.) Семейството е неразривна цялост, но то е начало, а не край, не цел. Затова всички ние трябва да прегърнем идеята за Вселенското семейство, като се научим да излизаме отвъд тесния кръг на малкото ни лично семейство, без в същия момент да поставяме под съмнение неговото съществуване, защото членовете на всяко семейство имат свещени връзки помежду си.
Както вече споменах, семейният модел изначално съществува във Висините, в света на принципите, в света на архетипите. Тоест, трябва да проумеем, че преди да се появи тук на земята, бракът между мъжа и жената вече е съществувал в Небето. Според еврейската мистична традиция, четирите букви от Тетраграмата Йуд, Хей, Вав, Хей (или Името на Бога - ЯХВЕ), символизират четирите Принципа действащи във Вселената, които действат също и в човека (тъй като човекът е създаден като „мини-вселена“). Първата буква „Йуд“ (י) се идентифицира с Първоизточника, с Небесния Отец и символизира Мъжкото начало. „Йуд“ е Мъжкият принцип (Духът, Бащата), Изначалната Сила пораждаща всяко движение. Втората буква „Хей“ (ה) се идентифицира с Женския Принцип (Душата, „Божествената майка“), който възприема, съхранява, поддържа, закриля и дава възможност на Творческия Принцип да работи вътре в него. Това е т.нар. Женско начало, което в символиката на Бога Троица е символ на Святия Дух. Третата буква от името ЯХВЕ е „Вав“ (ו) и тя се идентифицира със Сина, Който се ражда от единението на „Бащата“ и „Майката“. Синът е тяхното съотношение, сиреч действието на активното начало върху пасивното. Това е първото „Дете“ (Първородният) от този свещен съюз, Което също се проявява като активен Принцип, но на друго ниво. Синът е Разумът, Логосът, който следва линията на Йуд. (Неслучайно изписана графически, буквата Вав е продължение на Йуд!) Затова и Новият Завет говори за Първороден Син на Бога, а не за първородна „дъщеря“!, където ясно съзираме Христос, Божия Син и наш Господ. Четвъртата буква в името на Бога (ЯХВЕ) е второто „Хей“ (ה). То също е резултат от въздействието на Мъжкото начало върху Женското, сиреч това е тяхното произведение, синтез, рожба. По този начин първите три букви Йуд, Хей и Вав (т.е. мъжът, жената и тяхната връзка) представляват едно цяло и завършено триединство. А четвъртата буква (второто Хей) обозначава началото на нов цикъл, т.е. собствения живот на детето, тъй като то (детето) се явява един вид втори свят, произлязъл от първия.
По този начин второто „Хей“ (сиреч началото, или активният израз на втория свят) се явява и като пасивен израз на първия свят. В този смисъл, ако „Вав“ (Синът) се явява един вид повторение на Бащата, може да се каже, че второто „Хей“ представя Дъщерята като повторение на Майката. Тоест „Вав“ и второто „Хей“ се явяват повторение на Небесния Отец и Божествената Майка, на Мъжкия и Женския принцип в Бога, но вече в плана на проявлението. (Както знаем, децата в нашия свят са както от мъжки, така и от женски пол.) И се оказва, че четирите букви в Свещеното име на Бога (ЯХВЕ) съответстващи на четирите Принципа действащи във Вселената, всъщност са отпечатани и в човека. Тоест това космично семейство на Бог Троица може да бъде открито и в самия човек, тъй като той е създаден по „Божий образ и подобие“. В нас бащата е представен от Духа, майката от Душата, синът от Интелекта, а дъщерята от Сърцето. Когато синът и дъщерята, т.е. Умът и Сърцето не почитат баща си и майка си, т.е. Духа и Душата, когато не спазват техните закони, те възпроизвеждат греха на Адам и Ева, напускат небесния Рай и попадат в област, където се налага да страдат от ограничения. Очевидно е, че никой не знае какво точно представлява Бог, Абсолютът, Непроявеният. Той няма нито тяло, нито външен образ. Ала когато е пожелал да се прояви, да намери Свой израз в обективния свят, Той се е поляризирал на тази двойка полюси: Духът (съпругът) и Материята (съпругата), и благодарение на тази двойка Той е бил способен да твори. Двата полюса са си въздействали един на друг и от всички тези съвместни „действия“ е бил роден светът, цялата Вселена.
На пръв поглед Духът и Материята изглеждат напълно различни, но в действителност те са едно и също нещо. А изглеждат различни и дори противоположни, единствено заради явлението „поляризация“. По тази причина истинската „женитба“ е тази между Духа и Материята и именно вследствие на тази „женитба“ се е родило цялото Творение (има я във всеки атом). Когато „съпругът“ и „съпругата“ биват разделени чрез разцепване на атома, тази раздяла прави всичко „на пух и прах“. Тоест, обединени чрез женитбата, те живеят в мир и творят, но насилствено разделени един от друг, те произвеждат експлозия. Ако Духът не беше свързан в едно с Материята, тя би останала безформена. Духът е този, който й придава форма, който я извайва. И понеже всичко в духовния свят се отразява съвсем точно в нашия свят, виждаме, че същото явление възниква и между мъжа и жената. Всъщност всяка една жена на земята отразява една миниатюрна част от великолепието на Космичната Жена (Женския принцип в Бога). В този смисъл цялата красота, която виждаме проявена чрез всички жени, е красотата на тази единствена „жена“, събрала в себе си цялото великолепие и съвършенство. От своя страна, всеки мъж на земята също отразява само малка част от Великолепието на Небесния Отец (един повече, друг по-малко)… По този начин, от върха на Творението до най-ниските му области, от Бог до човека, преминавайки през семейството ние откриваме идеята за четирите принципа, които поддържат Вселената. В тази връзка, всеки от нас трябва да осъзнае, че като работи над това специфично „семейство“, което носи в себе си, може да направи така, че неговата семейна принадлежност да бъде разширена до мащабите на Божието семейство. (Именно това е квинтесенцията на Христовото учение и от неговото разбиране зависи спасението на човечеството.)
Така че в „играта“ наречена Живот съществуват две понятия „Мъж“ и „Жена“, като в идеята на Бога е заложен техният смисъл: мъжът създава, а жената се наслаждава. Дълбокият божествен смисъл на живота е в това, че в начало се е родил човек, например аз. След което мен са започнали да ме учат да създавам (ако съм момче) или да се наслаждавам (ако съм момиче). Третата крачка по пътя към Бога е човек да се съедини със своята половинка. Четвъртата крачка е: те двамата да създадат ново създание. Петата – самото то да стане учител и да се научи или да създава, или да се наслаждава. И ако аз съм изминал правилно всички спирки и моят влак никъде не е кривнал, то моята крайна спирка или божествена цел на играта е - „Да бъда Създател“, „Да бъда Творец“, „Да стана подобен на Бога“. Бог е създал хората така, че всички те имат нужда от обич и нежност, от обмен. Това е една всеобща необходимост и никой не може нито да се съмнява в нея, нито по някакъв начин да й се противопоставя. Трябва да знаем обаче, че когато търсим физическите, осезаемите прояви на любовта, ние зависим от онзи, който трябва да ни ги осигури, т.е. не сме свободни, и от това следват много мъки и разочарования. Това е така, защото не всичко зависи от нас, и за да спечелим благоразположението на своя партньор, често сме принудени да правим някои компромиси, някои жертви, които обаче би било по-добре да не правим…
Бракът и създаването на потомство предполага съюз между двата противоположни пола. От страна на мъжа и жената обаче съществуват различни потребности, защото те произлизат от различни корени: верността на жената към мъжа се отнася така, както верността на човека към Бога. Да, и този въпрос не подлежи на съмнение. Човечеството в крайна сметка ще се върне към подобието на корена и клонките, т.е. ще се възстанови подобието на всички нива на нашето съществуване, всички явления и взаимоотношения по подобие на Висшия свят. След като се докоснем до Висшия свят, ще ни се прииска да му се уподобим, той ще стане прекалено привлекателен за нас, ще усещаме такова наслаждение от духовното напълване, че това ще определя всичките ни действия тук на Земята. Когато настъпи този момент на съзнателно и доброволно приемане на духовния свят в нашия живот, ние ще се върнем към естествения модел на поведение и отношение между мъжа и жената, така както е между духовните корени. Защото се оказва, че всъщност ние хората търсим любов, а не мъж или жена. Доказателство за това е фактът, че когато мъжът или жената решат, че са намерили любовта някъде другаде извън семейството, те напускат половинката си. Тоест това, което мъжът е търсил не е било жена, а любов. Затова и ако впоследствие той не намери любовта в новата си връзка, ще продължи да търси трета, четвърта… Защо? (Всъщност дали изчакваме или не, дали сме способни правилно да преценим или не, ако ние самите не сме готови, резултатът винаги ще бъде лош.)
За да встъпи човек в брак, той трябва да е подготвен. Кой ще ни вземе ако не сме готови? Да, всеки иска да се ожени за принц или принцеса… Но тя дали ще пожелае? (Както някои шеговито казват: „Тъкмо намерих принцеса, за която да се оженя, се оказва, че тя също търси своя принц…“) Истината е, че ако съм слаб, глупав, неспособен – тогава ще намеря жена на моето ниво, много ясно... Защото в повечето случаи човек се жени за някой, който ще отключи у него някакъв вид „нещастие“, което някога сме преживели в детството си. Когато намерим някого за връзка, това се случва на две нива: Първото ниво е: харесвам го, привлича ме, има чувство за хумор, приятно ми е с него, имаме общи неща и т.н. Това е привлекателността. Тя е важна, но под нея има нещо друго. Под нея стои търсенето на любовта, която никога не сме получили в началото. Затова когато се оженим, в някакъв смисъл ще открием и мечтите си, и най-лошия си кошмар. Защото всички ние подсъзнателно търсим дисфункцията на нашите родители и именно от там очакваме любовта. Затова любовта е нещото, което си струва. Не мъжът или жената, иначе те не биха се изоставяли така лесно. Но ако някой е намерил любовта на по-висш план, в този случай той няма да има нужда да търси, тъй като вече я е намерил. Да, мъжете и жените търсят любовта един в друг, тъй като още не са я открили. (Както казва Карл Юнг: „Най-тежкото бреме на плещите на децата е неизживения живот на техните родители.“)
Много хора мислят, че Любов – това е двама души да се държат заедно. Оказва се обаче, че често това е страх да не бъдеш сам, да не си самотен. Истинската любов започва, едва когато нямаме нужда да запълваме празнината в себе си чрез друг човек. Половинките се търсят една друга, именно защото са половинки, докато цялостният човек не търси никого, той избира. Любовта не се отнася просто до двама души, а до това доколко сме свободни вътрешно. Хората търсят спътник/ца в живота, за да запълнят пустотата, но за съжаление докато ние сме празни, никой човек не може да запълни тази пустота! Много хора казват: Аз съм нещастен/а, защото мъжът/жена ми не ме разбира. Но дали ние вътрешно в себе си сме щастливи? Именно в това е проблемът - ние търсим да получим щастие от друг човек, но ако вътре в нас няма опора, никой човек няма да ни я донесе отвън. Любовта не е получаване, а изобилие, което можем да споделим с друг човек. Бракът не е цел, не е дълг, а съюз на две свободни души. Бедата е в това, че хората встъпват в брак несвободни и се надяват брачната халка да им осигури тази свобода. (Затова и толкова често браковете се разпадат.) А всъщност любовта съществува навсякъде във Вселената, тя е елемент, енергия, която присъства навсякъде в целия Космос, но ние хората засега още не сме готови да я абсорбираме с нашите очи, уши, кожа и мозък. Ние я приковаваме като се фиксираме върху определени малки области от нашите тела, където тя бива съхранявана и се задоволяваме с няколкото трохи, които получаваме, без да осъзнаваме, че тя (Любовта) е преизобилно разпръсната из цялата Вселена.
Когато разглеждаме тази тема, като че ли от само себе си възниква въпросът: А възможно ли е от гледна точка на духовните закони, мъжът да има повече от един партньор? (Така се получава на практика при многоженството.) По принцип Петокнижието разрешава многоженството. Авраам и Яков са имали по няколко жени. 1 Книга на Царете започва с разказа за Елкана (бащата на пророк Самуил), който имал две жени: Анна и Фенина. Можем да споменем също многото жени, които царете Давид и Соломон са имали. Ако обаче се вгледаме по-внимателно в тези случаи, ще видим, че във всички тях (с изключение на царете) многоженството е било принудително, а не изначално планирано и причината за него обикновено е било отсъствието на деца от първата жена. Така че като цяло, в онези времена многоженството се е разрешавало, но не се е поощрявало. Идеалът на Библията е моногамния брак и той е символизиран чрез брака между Адам и Ева. Но ако жената е била бездетна, мъжът все пак е можел да си вземе втора жена, за да изпълни заповедта за раждане на деца. (Напълно различна е била ситуацията при царете, за които „по длъжност“ е било важно да имат много жени, във вид на политическа крачка, но това не се е отнасяло за обикновения евреин.) Интересно е например, че Петокнижието забранява женитбата за две сестри, като дори след развода е забранена женитбата за сестрата на бившата жена, докато първата жена е жива.
Затова например (според Закона) след сватбата, Яков не само е нямал право да се жени за Рахил, но не е можел да направи това, дори ако се бе развел с Лия! Но как тогава Яков е встъпил в брак с Рахил!? Отговорът е, че преди даването на Закона от Мойсей, еврейското учение не се е явявало формализиран закон и праотците не са били длъжни да съблюдават тези закони, които са щели да бъдат оформени по-късно. Естествено, че тези духовни и морални принципи, които в бъдеще щели да се превърнат в закони са били известни и признавани от праотците, но за праотците те са имали статут на желателни, но не и задължителни. Тоест, ако Яков изначално бе планирал да се ожени за две сестри, това би било неправилно, но тъй като ситуацията се развила така постфактум, той е имал право да реши (и решил), че неправилността на женитбата за две сестри в дадения случай е по-малка от огромната вреда, която ще се случи, ако не се ожени за Рахил. Ако това се бе случило след даването на Тората, то така не е трябвало да се постъпва независимо от вредата. Но тъй като във времената на Яков това не е било още забранено (макар и нежелателно), той е можел да избере (така да се каже) по-малкото зло. От гледна точка на културата или обществото, това е различно в различните страни, т.е. навсякъде се възприема по различен начин и няма строго установен еталон. (Ислямът например счита, че мъжът може да има няколко жени едновременно. Юдаизмът доскоро е считал същото, а и нашите предци до приемането на християнството също са живеели по този начин.)
От гледна точка на биологията това е обяснимо, защото всеки човек е заинтересован да остави след себе си колкото се може по-голямо потомство. Ясно е, че една жена не може да роди 100 деца, докато ако мъжът може да си позволи (физически и материално) това, той ще се стреми към него. Това е наша биологическа функция, наш основен инстинкт. Мъжът по своята природа е полигамен, той може да има връзки с много жени. Проследявайки историята на човешкото развитие и надниквайки в особеностите на различните култури, ние виждаме, че това в древността не е означавало, че той изневерява на всяка една от тях. Имало е времена, когато един мъж (включително патриарсите на Израел) е притежавал (напълно съзнателно употребявам думата „притежавал“) няколко жени и това се е считало за нещо нормално. Затова дори и днес да отказваме да се върнем към тази действителност (само не казвайте, че днес сме много по-развити, културни, емоционални и т.н.), това е заложено в нас, то е в кръвта и в плътта ни. Ако го разглеждаме от гледна точка на Природата, това явление не се разглежда като нещо нередно и осъдително. Защо обаче от гледна точка на жените подобен род връзки са били невъзможни? Това е описано в Петокнижието под формата на присъдата, която Бог произнася след грехопадението на Адам и Ева: „И на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.“) Това сега изглежда като разврат, но истинният смисъл защо половият акт носи наслада е: защото родовата система е заинтересована от това. Но от друга страна, ние не сме животни (в нас има божествено начало и животинско начало) и всеки може да избере по кой път да върви. Тъй като животинският инстинкт и така си е много силен в нас, не е нужно той допълнително да се подхранва. Нужно е обаче да променим вектора на своето внимание по посока на божественото начало.
Тук вече идва въпросът относно принадлежността, където се проявява и най-лошия недостатък на жената – ревността. Причината за нея е физическата нужда да взема, да получава и да задържа нещата. Какво е било единственото желание на всяка жена в харемите на султаните и кралете? Да монополизира краля или султана, да стане негова любимка, първа и най-обичана. И за да постигнат целта си, жените не са жалили сили, нито са подбирали средства, включително лъжи и конспирации. Да притежават господаря си, за тях е било битка на живот и смърт помежду им. Защо са искали да го притежават? Защото това е давало определени предимства. Тя е била предпочитана и царското внимание и ласки се спирали на нея, а с това всички нейни най-съкровени желания са се сбъдвали. Ето защо, за да бъде над другите, тя не би се спряла пред нищо. Вие може би си мислите: „Но това е било едно време, в Османската империя“. А не е ли било същото и във Франция? Историята е пълна с примери – френските крале (Луи 14, Луи 15 …), колко жени са искали да ги пленят! Да, естествено е жената да желае да бъде украшение за мъж, който си заслужава. Но ужасното е, че не би допуснала друга жена да се ползва от същите привилегии и предимства, която тя има. И вместо да победят тази своя слабост, жените са правили всичко, за да я утвърдят. Истината е, че жените не могат да живеят без ревност. Тя ги тормози, но те не могат да живеят без нея. Сякаш без нея не са стимулирани, отегчават се. Жените имат тенденцията да завиждат на жените, на които се обръща по-голямо внимание и възхищение от тях самите. Те ще простят на мъжа, ако той не е достатъчно внимателен и добър към другите, но съвсем по друг начин ще реагират, ако той се отнесе така с тях. Ще беснеят и няма да се спрат, докато не намерят някакъв начин да го накажат. Но ако им покажете любов и нежност, това е друга работа, това е нормално, това е честно, това им се полага. Когато жената е ядосана на мъжа, обикновено това е, защото той не й е дал това, което тя е очаквала, а го е дал на друга. Когато момиче мрази момче, това е защото той целува някоя друга вместо нея. Може да кажете, че това е жесток анализ, но той просто е верен. Нещастна ли е жената, когато е обичана? Това е всичко, което тя очаква, всичко, което иска!
С появата си християнството внася в обществото нови правила, един нов морал, който учи, че всеки трябва да бъде „мъж на една жена“, където жената принадлежи на един единствен мъж. Но защо трябва да обичаме само една жена, а не всички жени? Защото само една определена жена отразява нещо от нас – нашето друго аз. Човешкото същество е поляризирано и именно тази поляризация го подтиква да търси другата своя част чрез жените (или мъжете), или пък чрез Бога. Човек винаги търси и обича себе си, но не такъв какъвто се съзира в огледалото. Не, а онзи – другия принцип, другата противоположност. Ако сме мъж – търсим женския принцип, ако сме жена – търсим мъжкия принцип. И понеже винаги съществува полярност, възниква едно сродство и една симпатия, една връзка с допълващия ни принцип, тъй като мъжкият принцип е привлечен от женския, а женският от мъжкия. Всеки притежава този допълващ принцип в себе си и може да достигне Бога чрез него. Жената намира Бога чрез мъжа, защото той представя другия принцип, който я свързва с Небесния Отец. А мъжът намира Бога чрез женския принцип, чрез жената, която го свързва с Божествената майка. Без този женски принцип няма устрем, няма вдъхновение, няма желание за работа, няма нищо. А без мъжкия принцип, женският остава незавършен, безжизнен, безплоден. Само непосредствено своя висш Аз, можем да влезем в общение с Бога. Същото казва и Христос с думите: „Никой не идва при Отца, освен чрез Мене.“ Христос е символ на Божествеността, на Словото, Той е Синът Божий, Божествената искра, притаена дълбоко във всяка човешка душа. Свързвайки се със своята висша душа, човек се обединява с Христовия принцип, Който е навсякъде, във всички души, а чрез Него и с Бога. Само чрез своя висш Аз можем да се приближим до Бога, тъй като той представлява всичко най-добро и най-чисто в нас.
Този нов морал настъпва в света с идването на Божия Единороден Син на Земята, който морал апостол Павел нарича „тайна“: „Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна. Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата, понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости]. "Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът". Тая тайна е голяма, но аз говоря това за Христа и за църквата.“ Разбира се, поради своята изобретателност мъжете в цялата църковна история (та до днес) са интерпретирали тези думи в своя угода. Но истината е, че идеята на апостола със сигурност не е била те да се възприемат като насилие по отношение на жените. Това трябва да бъде не насилствен, а естествен, произлизащ от духовното постижение, процес, вътрешен порив у всеки. Чрез думите на апостола Новият Завет потвърждава идеята от книгата Битие: „Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа.“ Защо това трябва да е така? Защото „глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът, глава пък на Христос е Бог.“ И още: „Защото мъжът е образ и слава на Бога, а жената е слава на мъжа.“ Всъщност, ако сме честни пред себе си, ще признаем, че жените командват, а ние мъжете изпълняваме. Защо? Защото задачата на жената е да постави цел пред мъжа! А задачата на мъжа е – да достигне тази цел! Затова важно задължение на двамата е – да не сменят местата си! Жената е за мъжа, мъжът – за света, а светът – за жената. Тази система много прилича на договора между душата, тялото и света. Да, жената олицетворява материалния свят, мъжът – духовния свят, а светът - както винаги е на своето място. Бог е създал в началото мъжа, затова и в мъжа духовното е повече в сравнение с жената, а в жената съответно материалното е повече. Джон Милтън казва следната мисъл: „Той (мъжът) е за Бога само, а тя (жената) е за Бога, Който е в него.“ Тоест мъжът трябва да обича Бога, а жената трябва да обича Бога в мъжа.
Защо казват, че зад всеки успешен мъж стои неговата силна и любяща жена? Защото в тандема мъж-жена главната е жената, тя е начело (подтикващия импулс), след което той става водачът (водещият импулс), който води след себе си жената. Лидерът е женска енергия, а водачът е мъжка енергия, като те са нужни един на друг заради баланса между материалното и духовното. Да отричаме материалното е все едно да отречем жената. А за това, че тя ни прави творци, ние я правим щастлива! Всички блага в света трябва да идват при жената чрез мъжа. Енергията на материалното е единствено в нея. И тя я споделя с мъжа, за да й построи той дом, да й даде дете, да обезпечи нейната безопасност, а в съвременния свят да й даде още много други неща. Той й дава това като благодарност, затова че тя му помага да стане творец. А тя на свой ред получава от мъжа енергията на щастието. Във Вселената работи т.нар. закон за взаимната обмяна на енергия („да даваш и да взимаш“) и никой няма право да го нарушава. Жената дава енергия на мъжа, той я взема, а после я връща във вид на материални блага и успех. Тя се радва на подаръците, на това, с което той се стреми да я обезпечи с всичко необходимо и изпитва щастие. Такъв е кръговратът на тази енергия. Ако жената не даде енергия на мъжа, той няма да създаде нищо. За реда в света отговаря мъжът, а за атмосферата в него отговаря жената! В този смисъл, „Любов“ означава да живееш с открито сърце, защото Любовта е състояние на приемане на всичко, което става с теб и около теб без емоционална оценка. Една от причините хората да живеем заедно е - да помогнем на другия. Не да вземем максимума от него, а да помогнем той да направи максимума на който е способен.
Ако все по–често мислим за даден човек и неговото присъствие ни носи радост, това е знак, че нашите чувства стават все по-дълбоки. Ако за нас не е важно как изглежда той или какво има, но ни се иска да бъдем до него, да го поддържаме и се грижим за него, това е любов. А ако сме готови да преминем заедно с него през всички трудности, значи тази любов вече е пуснала корени и ще бъде с нас завинаги. Смисълът на любовта не е в очакването или в дребните сметки, а в това да даваме без да искаме нищо в замяна. Да намираме щастие във всеки момент, който прекарваме заедно. Всеки човек трябва да има поне една душа, която да го обича с цялото си естество, т.е. със своето съзнание, подсъзнание, свръх-съзнание и т.н. Има ли човек такава душа, всички Божествени блага ще дойдат чрез нея. Тази душа представлява канала, чрез който се пренасят благата от невидимия свят за душата, която живее на Земята. Човек не може да възприеме Божията любов и Божиите блага откъдето и да е. Душата, която ни обича ще ни покаже начина как да постъпваме с всички останали души. Не е лесно да обичаме истински някого. Онзи, когото обичаме, той трябва да има нужда от нас, а ние трябва в подробности да разбираме неговата душа, както и всички нейни нужди. По тази причина в света съществува само една истинска Любов и тя е от Бога. Нея наричаме безусловна, защото ако в любовта има макар и най-миниатюрни условия, то това вече е делови договор, пазарлък, брак по сметка, но не и любов. (Истината е, че силният брак изисква двама души, които избират да се обичат дори в дните, в които не се харесват…)
Знаете ли какво Бог е нашепнал на Ева в момента, в който ги изгонил с Адам от Рая? Погрижи се за него! А знаете ли какво е нашепнал на Адам? Цени я! Грижата – това е важната мисия на жената по отношение на мъжа, а мисията на мъжа е - да я цени за тази нейна грижа. Знаете ли за сметка на какво гори огънят (като физично явление)? Да, благодарение на кислорода и горивото, но главният компонент е кислородът! Когато в древността мъжът е отивал на лов, жената оставала у дома, за да пази огънят да не загасне. Както казах, за да не изгасне, на него му трябват две неща – кислород и дърва. Кислород така или иначе си има, но дърва е трябвало да слага жената. Така че същността на грижата се състои в това, да дадеш на човека онова, от което той жизнено се нуждае. А грижата – това е умението да пазиш това, което ти е скъпо. Огънят искал да живее и жената му давала дърва. Ако тя бе давала на огъня вода или пясък, той би умрял. Всеки човек по природа има нужда от нещо, по-точно неговата природа се нуждае. На жадния не трябва да му даваш храна (и обратно), а после да крещиш, че си се погрижил за него. Да дадеш на жадния парче хляб и вода на онзи, който иска хляб, не е грижа. За да лети птицата, на нея й трябват криле и небе. Небе има, но са нужни и криле. Ако Бог бе дал перки на птицата, тя нямаше да може да лети. Щеше да й се наложи да плува, но тъй като е птица и няма хриле, тя би потънала.
В тази връзка, къде е днес мъжът призван да защитава и да се грижи за жената? Какво е това бреме, което жената изпитва днес: да страда, да търпи, да издържа, да носи всичко на гърба си? Бог не е създал жената като опора за мъжа. Бог не е създавал жената като алтернативна сила на мъжа. Жената не желае да влиза в горещи къщи или да спира галопиращи коне. Тя не иска да взима оръжие и да застава редом до мъжа. Това е системна грешка. Жената не иска и не трябва да бъде мъж. Бог я е създал за наслаждение и радост. Именно в това състояние жената генерира енергия за мъжа, а той усвоява тази енергия, за да съгражда. На наслаждаващата се жена – мъжът й е създател. А на жената, която страда – мъжът й е разрушител. Нейната енергия се изпълва с болка и страдание. Такава енергия става черна и води мъжа към саморазрушение. Ако една бременна жена постоянно плаче, бори се, страда, напрегната е – то плодът в най-добрия случай ще се роди с патологии (но ще бъде жив), а в най-лошия случай – ще пометне. Истината е, че мъжът дори след своето раждане продължава да бъде енергийно зависим от жената. Въпросът е в това каква именно енергия жената вдъхва в мъжа. Женският свят е вътрешният свят. Мъжкият свят е външният свят. За да може жената да повлияе на своя външен свят, тя трябва да направи нещо вътре в себе си. За да повлияе мъжът на своя вътрешен свят, той трябва да започне да прави нещо във външния свят. Нашият свят го създава мъжа, но животът в него го вдъхват жените. Без жените този свят е само празни декорации. Ние няма да можем да живеем един без друг! Никой от нас не е по-силен от другия! И двата пола са силни, но всеки от нас има своята сила влияеща на околния свят. В живота мъжът и жената „седят в една лодка“. Мъжът е този, който трябва да гребе, но жената показва накъде той да гребе. Задачата на жената е да постави пред мъжа цел и двамата не трябва да си сменят местата. Истинската сила в природата на жената се крие в израза: „Искам!“ Силната природа на мъжа се крие в израза: „Мога!“ Такъв е редът в света, това е редът на живота. В кой момент нещата са се объркали? В момента, в който жените са убили в себе си желанието и са престанали да искат. Взели са греблата в ръцете си и са започнали да гребат, а паралелно с това гледат към звездите. А какво прави мъжът в този момент? Той просто си лежи без да мърда, само че мъж, който не се „движи“, бавно умира…
Защо хората воюват? Поради чувството за превъзходство над другите. Те искат да станат висше звено в системата на Бога. С това обикновено се занимаваме ние мъжете. За нас е много важно да докажем на жените, че сме богове на земята. Мъжете воюваме, за да докажем своето всемогъщество. Но защо именно мъжете? Вие някога виждали ли сте жени да воюват помежду си? (Изключвам бойните спортове, в които участват жени, тъй като там мотивацията е друга.) Виждали ли сте армия от жени да се отправя на война, видели ли сте жени командващи армии? Да, има една история за французойка, която воювала за свободата на своята страна, но това било през 15 век. Става въпрос за Жана д`Арк, която решила, че на Бог Му трябва война. Тя воювала за свободата на своята страна, но накрая я изгорили на кладата, а по-късно пък я причислили към… светиите!? Не ви ли се струва някак странно това? Всъщност войните са нужни не на мъжете, а на жените, които проверяват силата на своите мъже! Мъжете са принудени да воюват, за да докажат на жените, че не са страхливци. (Известният американски боксьор Мохамед Али не отишъл да воюва във Виетнам, защото не виждал смисъл в това, а и не му било нужно да се доказва, че е силен и храбър.) Жената е пазителка на огнището, което означава, че тя отговаря за мира и топлината в семейството. Затова в нейните ръце е да провокира война между два самеца, а също в нейните ръце е да спре конфликта. (Зад всяка война стои женската обида на света, която майката е вдъхнала в сина си, който ставайки впоследствие лидер на страната си, започва война.) Когато Бог създал „играта“ Живот, в нея не е имало нито гости, нито лидери, нито жертви, нито марионетки, нито самотни герои. Имало е единствено: Аз съм Творец! А днес се случва нещо странно: Момче да избере роля „Аз съм момиче“, а Момиче роля „Аз съм момче“. Защо? Защото нещата са обърнати с краката нагоре. Разбира се, можем да ги оставим така както са си, но има едно „НО“. Ако продължаваме да нарушаваме единната система на Бога-Творец, има опасност да ни изхвърлят от играта…
В тази връзка, не е ли крайно време човечеството да си зададе въпроса: не произлиза ли цялата негова беда от дисбалансираните нарочно отношения между половете. Вижте колко много конфликти се въртят все около неудовлетвореността на някой от партньорите в тази сфера. Бракът отдавна е изгубил своята роля в истинския й отреден вид. Сегашният брак е носещ клеймото - или на лицемерието, или това на частната собственост. Кой всъщност е имал интерес да разбие институцията на брака като основна клетка на обществото? Кой има интерес от постоянно поддържани битки в отношенията между половете? Та нали това е третата основна програма заложена в човека, от която зависи неговото възпроизводство като човешки вид. Израждането на отношенията в брака е започнало в момента, в който половете са изгубили представа за отредената им роля от Създателя. Вярно е наистина, че една много малка част от мъжките и женски същности се раждат в съответното противоположно физическо тяло, при което се получава ситуация на мъж хомосексуалист (женска същност в мъжко физическо тяло) и съответно - мъжка същност в женско тяло. Но този процент е толкова малък, че той не може да представлява основание за заключения от типа: „Всяка една епоха е поддържала своите десет процента в тези две общности на хомосексуално ориентираните индивиди“. Ако това бе вярно, то тогава нашият Създател би създал специални етични отношения и правила за тази група от общности. Но както виждаме, никой досега сред големите книги на човечеството не е позволил тези отношения. Напротив, във всяка една от тях се подчертава, че е грях да се води подобен начин на живот.
Очевидно като се има предвид сегашната ситуация, в която бликат едно след друго различни гей и хомосексуални движения, феминистки настроения и други подобни, както и увеличаващият се лавинообразно брой на разводите, всичко това идва да покаже, че нещата по отношение продължаването на рода и като резултат раждането на едно здраво поколение, не са както трябва. Все повече се израждат цели поколения на база разкрепостени човешки отношения и слаби устои на брачната институция. Свободната любов, която се прокламира сред младите (по подобие на битълсманията „обичайте се и правете любов вместо война“), допринася съществено за тоталното нарушаване на обикновената програма заложена в човека. В своя живот жената има да свърши една основна дейност - да роди здраво поколение в резултат на връзката си с един партньор, и като следствие от това на само един отпечатък върху собственото си ДНК. (Днес все повече стават момичетата, които на 13-14 години са имали вече по два или три сексуални контакта.) В този случай, според еврейската мистична традиция отпечатъкът на мъжкия елемент върху детеродното ДНК е вече не един. Тоест, всеки мъж отпечатва собствената си програма върху ДНК-то на своята партньорка, която го съхранява, в резултат на което се ражда поколение, върху което са програмирани няколко отпечатъка влияния. Да, свободната любов продължава да се проповядва погрешно в този вид, като с това се допринася за тези криворазбрани свободни отношения между младите от двата пола. Как е станала впрочем подмяната на истинския модел във взаимоотношенията „мъж – жена”? Като е започнало да се изтиква на преден план все едно и също – физическото и инстинктивно начало у човека, придружено от нисшето разумно начало, заинтересовано от това в полето на собствения егоизъм. А душата е била оставена на заден план. На чувствата е започнало да се гледа като на глупави емоции, а на емоциите като нещо, което трябва да се облагороди чрез изсичане и отстраняване. Човекът е трябвало да бъде оставен на мира от множество опити да бъде възпитаван с непризвани бавачки. Подмяната на истинския модел мъж–жена е станала в хода на опитите на т.нар. „нечисти сили“ да въведат ред по техен образ и подобие като са забравили присъствието на човешката душа у човека. Само че душата все пак е тук, тя съществува!
Истината е, че ако обичаме някого заради неговата външност, това е увлечение. Ако обичаме някого заради неговите постъпки, това се нарича възхищение. Ако обичаме някого заради парите му, това е интерес. Ако обичаме някого, защото той обича нас, това се нарича емпатия. Ако обичаме някого заради неговия ум и знания, това е интелектуално влечение. Ако обичаме някого и поставяме неговото щастие над нашето, това е самоотверженост. Но ако сме объркани в чувствата си, т.е. не знаем защо, но го обичаме, това вероятно е истинска любов. Да, трябва да знаем защо ни обичат. Ако ни обичат заради красотата, заради силата, заради знанието или богатството ни, ще знаем, че не ни обичат заради самите нас. Човек трябва да бъде обичан заради самия него, а не за онова, което всеки момент може да изгуби. Трябва да обичаме както Бог обича. Той обича човека заради самия него, а не заради богатството, силата, знанието, красотата или добротата му. Истинската женитба не е създадена на Земята. От Божествена гледна тя е подготовка за великия живот. Затова всеки брак установен от Бога ще донесе любов, мир и радост в дома. Между мъжа и жената винаги ще има съгласие и те ще прекарат един блажен живот. А всеки брак установен от хората, има за цел тяхното усъвършенстване: помежду им ще има търкания докато се изгладят, защото „два остри камъка брашно не мелят“. Тази женитба не е Божие творение, а човешко и затова според ума на човека ще бъде и работата му. Когато Господ създава нещо като Всемъдър, Той подрежда всичко съвършено. Когато ние хората подреждаме нещо, ние го подреждаме така, че все има търкания между нас, което е необходимо за усъвършенстването ни, за изглаждането на характерите ни. Но така или иначе, само в приготовленията за брак, човек ще се приготви за самото „представление“ и в него ще намери това, което не му достига.