Въведение
Както вече споменах, в нашия свят съществуват два ocнoвни принципа, които са отразени във всяка проява на живота и Природата. Цялото Творение е резултат от тези два принципа, които за удобство са наречени мъжки и женски. Те са отражение, повторение на двата велики Божествени принципа, които са създатели на всичко и от своя страна се явяват полярности на непроявения, уникален принцип на Абсолюта. От Свещеното Писание разбираме, че човек е създаден по „образ и подобие Божие“, които включват тези два принципа (мъжкият и женският) единият, от които е видим, а другият- скрит, също веществен, но неуловим от нашите сетива. Всяка жена е проява на женския принцип външно и на мъжкия принцип вътрешно, а всеки мъж – на мъжкия принцип външно и на женския принцип вътрешно. Двата принципа са във всеки един от нас и могат да бъдат наблюдавани навсякъде – по лицето, по тялото, по ръцете, в Природата, в плодовете и цветята, в планините и реките, в пещерите и звездите. Където и да погледнем, на земята, под и над нея, от дъното на океана до най-високите небеса, ще намерим единия или другия принцип под една или друга форма. От Горе до Долу, навсякъде във Вселената мъжкият и женският принцип възпроизвеждат дейността на двете велики творчески космични начала произлизащи от Бога Троица. За да бъдат плодотворни обаче, тези две начала трябва да работят заедно. Ако бъдат разделени, те не са продуктивни (затова и винаги се стремят едно към друго). Що се отнася до мъжа и жената, те са само един от многото аспекти на тези две начала. В тази връзка трябва да кажем, че всички трудности, които ние изпитваме в отношенията си и цялото страдание, което продължаваме взаимно да си причиняваме, са породени от неправилното разбиране на въпроса за тези два принципа.
В присъствието на мъжкия принцип, женският принцип незабавно реагира и започва да работи, дори и те да са на разстояние. Същото се случва с мъжкия принцип в присъствието на женския. И двата принципа са сили, които противопоставени, незабавно реагират един на друг. Ние обикновено не осъзнаваме това, но то работи в нас инстинктивно. Хората хукват да се търсят, да се прегръщат и т.н., без дори да се опитат да разберат защо Бог им е дал тези механизми и как те биха могли да бъдат приложени в други области. Мъжкият и женският принцип въздействат един на друг директно, и дори ако мъжът и жената не забелязват нищо, това взаимодействие произтича: Мъжкият принцип става решителен, активен и динамичен, а женският принцип приемащ. Това става автоматично при всички нормални същества. Зрелите духовно хора, които са се спуснали по-надълбоко в причините за този феномен, знаят как да използват тази закономерност на духовен план, за да пробудят в себе си определени качества, там където вече не става дума за мъже и жени, а за Божествени принципи.
Когато се опитва да разкрие в себе си женските качества (възприемчивост, човечност, мекота, милосърдие и послушание), зрелият духовно човек привлича женският принцип, отъждествявайки се с мъжкия принцип у Бога. А за да развие силата и волевата си устойчивост, той привлича мъжкия принцип, като се отъждествява с женския принцип у Бога. По този начин, развивайки едновременно мъжки и женски качества, той става перфектно човешко същество. Колко пъти виждаме това в ежедневния живот! Женският принцип прави момчето дръзко и смело. В присъствието на момиче и най-големият страхливец се превръща в рицар и се изпълва с решимост. На някого това може би му се струва като „преструвка“ (и вероятно е), но откъде идва нуждата от този блъф? Какво превръща момчето в герой? Това е момичето възхищаващо се от героизма на своя герой. Но защо му трябва на мъжа да се доказва на жената? Защото инстинктивно той знае, че това е начина да я спечели. Защото жената, която е физически слаба, се възхищава на силата, иска да разчита на някой по-силен от нея. (Неслучайно в Средновековието са се провеждали турнири, на които жена е давала наградата на победителя: целувка, усмивка или роза. По това време жените са се възхищавали на героизма и на героите, победоносно завърнали се от сражение.) Както при хората, така и при животните мъжките се борят за женската, и тя бива спечелена от победителя, от по-силния и по-смелия. По принцип жените не харесват слабаците. (Разбира се, има и изключения: някои жени са толкова милосърдни, че предпочитат да бъдат със слабоволен мъж, за да го защитават.)
Тази тема е една от най-трудните за обяснение, именно защото въпросът относно мъжа и жената лежи в основата на сътворението на този свят. Тя винаги е била, е, и ще бъде актуална, но днес това личи по един особен начин в светлината и във връзка с проблемите, които наблюдаваме в обществото. В този контекст някой може да зададе странния, но логичен въпрос: Защо съществуват въобще мъжът и жената? Съществува ли духовен корен в това разделение? Най-простият отговор е: Мъжете и жените съществуват, защото съществува Творец и творение. Мъжът и жената са създадени като двойка, като партньори в едно танго. Защото съществува първообразът на Бога (даващия, влияещия, ръководещия) – това е мъжът, мъжкият корен. Но съществува и Творението (получаващо, сближаващо, насочващо се към Бога) – това е женският корен. Нещата се случват така и в нашия живот. Ако ясно разбирахме произхода и взаимовръзките на тези два корена и постъпвахме правилно съобразно тази концепция, ние (и мъжете, и жените) бихме си устроили един прекрасен свят. Защото не само ние, но и цялата Природа разположена под нас е ясно разграничена (от върха до долу) на мъжки и женски корен. Разликата между мъжа и жената се състои в това, че мъжът се осъществява и уподобява с Бога, т.е. води своя корен от Бога, а жената се отъждествява с Творението. (Това естествено не означава, че мъжът не е творение, а жената не е Божие създание. Тук говорим за два вида творения, които просто водят своя корен от различни източници. Коренът на едното е в Твореца, а коренът на другото – в създаденото от Бога творение.) Божията мъдрост е тази, която е разделила двата принципа. Те са различни във всичко: в поведението си, в начина, по който работят, говорят, гледат и дори изглеждат. (Всичко вдлъбнато и дълбоко в Природата представя женския принцип, а всичко издигащо се представя мъжкия.)
Забелязали ли сте, че когато например пеят, мъжете имат ниски, а жените високи гласове? Защо? Защото ниското се стреми към високото, а високото към ниското. Ако вече сме на върха, ние няма накъде повече да вървим и гледаме надолу, а ако сме в низината, се стремим към върха. Това е валидно винаги и всякога: бедният желае богатство, невежият иска знания, слабият иска сила и т.н. Тоест жената, която представя празнотата, бездната, се стреми към изобилието, към височината. Тя се стреми към своя Любим на Небесата, а той се спуска надолу към нея. В този смисъл мъжкият глас е по-дълбок, защото в него са показани естествените му тенденции. Забелязали ли сте също, че когато мъж и жена се прегръщат, жената обвива ръцете си около врата на мъжа, а той поставя своите по-надолу? (Не споменавам тези детайли, за да възбудя във вас скандални мисли. Интересува ме философската страна на тези жестове, които хората вършим инстинктивно, тъй като в тях се съдържат важни насоки.) Жената е отражение на материята, тя иска да еволюира, да се издигне нагоре, докато мъжът отразява склонността на Духа да се спуска, да изследва дълбочините. Можем да видим разлика също и в действията на мъжа и жената. Мъжът е по-скоро създател, по-съзидателен, а жената е по-стилизираща, оформяща. Например при създаването на детето, бащата е създателят, който дава семето, а майката дава материалите, които го формират. Тоест мъжът създава, а жената оформя. Създателят на къщата е този, който чертае плановете, той е архитектът. Къщата все още не е видима или осезаема, в нея не може да се живее, но тя вече съществува в главата на някого. Остава само да бъде оформена с помощта на определен вид материя. Създаването винаги предшества формирането и винаги произтича първо горе, в главата, в менталния свят.
Когато Бог сътворявал света, „създаването“ (в Неговия ум) е било мигновено. Градежът е този, който е отнел време. (Затова се говори за шестте дни на сътворяване, които дни са символични и представят времето, което е било нужно за градеж. Тоест сътворението е мигновено, съзиданието е вечно.) В такъв случай някой може да каже: „Тогава се получава така, че Бог е създал жената, но не и мъжа. Значи Библията е грешна!?“ Разбира се, че не е „грешна“ (въпреки тези обърквации)… Според библейския разказ Бог е създал нещо единно. Той създал Адам, след което от Адам създал (алегорично) и женската част (Ева). Всъщност се оказва, че Бог е създал желанието за наслаждение, след което това желание се разделило на две различни части: желание за напълване (заради другия) и желание за напълване (заради себе си.) Желанието за напълване (заради другите) представлява - мъжката съставна, а желанието за напълване (заради себе си) е - женската съставна. Разбира се, в нашия свят това не се наблюдава, защото той е противоположен на духовния свят и всичко в него е противоположно, дори нещо повече – напълно объркано. (По тази причина шегите от рода, че „Бог създал човека, а после и жената“ не са уместни и не би следвало ние мъжете да имаме основание да се гордеем пред жените с това, че сме мъже…) Това е така, защото в духовно отношение мъжете по нищо не се различават от жените. По тази причина по-късно апостол Павел ще каже: „Няма мъжки пол, нито женски, защото вие всички сте едно в Христа Исуса.“
Освен това, замисляли ли сте се върху още нещо (не дотам „църковно“, но въпреки това реално), а именно: защо естественият инстинкт на жената е да подаде езика си в устата на мъжа, когато те се целуват…? Защото онова, което става Долу (на физически план) е обратно на това, което става Горе на духовен план. Във физически план мъжът е даващ, а жената получаваща, а в емоционалния е обратно, мъжът получава, а жената дава. На емоционален план мъжът получава, защото там той е по-слаб. В емоционалната сфера жената е много по-силна от мъжа. Жената дава горе, а получава долу, мъжът дава долу и получава горе. (Обръщането на полярността, съгласно различните нива е дълбоко тайнство и мнозина са се заплитали в интерпретацията на невидимия свят. Тъй като не знаем как да преобърнем правилно нещата, ние често смесваме всички нива и объркваме всички планове. (Оказва се, че на духовно ниво всички фигури, числа и т.н. са в обратен ред. Добре известно е, че всички хора, които са били спасени в последния момент от удавяне, претърпели са токов удар и т.н., повтарят едно и също нещо: всички те виждат целия си живот като на лента, но… превъртян отзад напред. Именно това е знак, че са на прага на влизане в другия свят, където всичко е наопаки. Познати ли са ви думите „както на небето, така и на земята“? Да, каквото е Долу, такова е и Горе. В този смисъл главата, устата и устните са подобни на органите долу, на половите органи. Задължително обаче трябва да знаем към кое „горе“ и „долу“ те се отнасят. Към Небето и Земята (мозъка и пола) или към Небето и Ада (мозъка и стомаха)! Тоест всичко което е Долу е като това, което е Горе, но преобърнато. Виждаме тази инверсия дори в анатомията на половите органи на мъжа и жената: в мъжа всичко е отвън, видимо, а при жената всичко е вътре, скрито и мистериозно.
Мъжкият и женският принцип в устройството на човешкия организъм
Взаимодействието мъжко-женско е валидно за всички нива на взаимодействие в Творението. То е валидно не само за отношенията мъж-жена, но и за всички отношения: между деца и родители, началници и подчинени, Земята и Бога, както и за връзките в нашето тяло. Да започнем с клетката – основната градивна единица на организмите. От биологията знаем, че тя се състои от вътрешно съдържимо (цитоплазма) и външна граница (клетъчна мембрана). Вътрешното съдържимо е отдолу, отвътре, то е влажно, плътно, т.е. женско. Клетъчната мембрана е отгоре, отвън, тя е подвижна (има трептения), т.е. мъжко. Клетката заедно с мембраната си е потопена в течност. Тази външна на клетката течност (извънклетъчната течност) се нарича в медицината екстрацелуларен матрикс (т.нар. външна жена-майка), а течността вътре в клетката (вътреклетъчната течност) се нарича интрацелуларен матрикс (т.нар. вътрешна жена-жена). Тази клетка заедно с много други като нея със същите функции и с извънклетъчната вода, в която са потопени, са вътрешното съдържимо на даден орган или друга телесна структура. Този орган също има граница или обвивка, която го отделя от външната за него (също течна) среда, в която са потопени не само той, но и другите органи от коремната или гръдната кухини. В зависимост от функцията си в тялото обаче, този орган може да бъде мъжки или женски. В този смисъл плътните, т.е. неподвижните органи, които обработват хранителните вещества и произвеждат енергия се явяват женски, а кухите, т.е. тръбните органи, които приемат отвън хранителните вещества и ги довеждат до женските органи, се явяват мъжки (като мъжките органи отговарят и за извеждането на отпадните продукти). Съгласно тази аналогия се оказва, че сърцето, белите дробове, черният дроб, далакът, бъбреците - са женски органи, а стомахът, червата (тънки и дебело), жлъчният и пикочният мехур са мъжки органи.
И се оказва, че нашето тяло е изградено по равно от мъжки и женски системи. Това важи и за скелетната мускулатура, защото и при нея имаме вътрешно съдържимо (мускул) и обвивка (мускулна фасция). Същото е и при кръвоносната, лимфната и нервната системи, където също имаме вътрешна среда, която извършва фактическата работа, както и съд или канал, по който тази среда се движи. По този начин цялото тяло с всичките си органи и системи е позиционирано под главата, т.е. спрямо нашата глава тялото ни е в женско състояние, или с женска функция по отношение на главата. Главата е отгоре (мъжкото състояние), макар че и тя представлява сама по себе си съчетание на мъжко с женско. В черепната кутия е позициониран мозъкът, за който е известно, че е просто една мека пихтия, а така наречената висша нервна дейност се извършва от кората и подкоровите му центрове. Ако отидем до половите органи, ще установим, че и те представляват съчетание на мъжко и женско. Яйчниците произвеждат яйцеклетката или генерират енергия (женско), а яйцепроводите (тръби, кухо) провеждат по себе си яйцеклетката, за да я изведат от пространството на матката. Семенниците произвеждат спермата, т.е. генерират енергия (женското), а семепроводите (тръбното) я провеждат през себе си, изявявайки я навън. Тук има една особеност и тя е, че пенисът с тестисите са разположени извън тялото на мъжа, защото те са мъжки спрямо тялото, което е женско. (Всичко, което е отвън на нещо друго е мъжко, спрямо него.) А яйчниците с яйцепроводите от своя страна са вътре в тялото на жената и са част от вътрешната женска среда, защото по предназначение те са женски. Тоест системата пенис-тестиси представлява съчетание на мъжко с женско, но като цяло тя е с мъжки функции, а системата яйчници-яйцепроводи, която също представлява съчетание на мъжко с женско е като цяло с женски функции. Точно както при органите, които имат мъжко или женско предназначение, макар че сами по себе си съчетават мъжко с женско.
Сега стигаме до една интересна система и тя е матката с влагалището. Матката с влагалището се намира в женското тяло и няма аналог в мъжкото. Или така да се каже, тази система се явява един вид екстра орган. Тя обаче също е съчетание на мъжко с женско, като влагалището (канал, провеждащ, изявяващ бебето навън) е мъжката част. Матката с влагалището са позиционирани в жената, но те се явяват общия орган на двойката. Този орган служи за възпроизводството и той ще отгледа общото на двойката бебе. В матката то ще бъде отгледано, а чрез влагалището ще бъде изведено навън (външно, видимо, проявено) във външния, видимия мъжки свят. Тоест този орган принадлежи на мъжа точно толкова, колкото и на жената, макар че грижата за него е поверена на жената. Защо е поверена на жената? Защото жената е връзката с материята и със земята, и материалното е поверено на нея за съхранение. Докато мъжът е връзката с небето, с Бога, и на него е поверен творческия заряд, творческия импулс. Но творческият импулс е дух и той няма материално изражение. В някакъв смисъл можем да кажем, че жената съхранява или разпилява, а мъжът твори или руши. Когато мъжът е творчески градивен, жената съхранява, пази творенията му, а когато той е разрушителен, жената е разпиляна. Тоест мъжкото отговаря за формата, а женското за средата. (Най-простият пример: пука се водопроводът и водата изтича навън, т.е. имаме разрушено мъжко и разпиляно женско. Но когато извикаме водопроводчик, той ще ремонтира формата, т.е. мъжкото. Женското само се грижи за наличността си, а не се грижи за формата, което е мъжка работа.) Освен това жената като представител на земното е по-ниска от мъжа (отдолу) и по-широка в таза (в посока към земята). А мъжът като представител на духа, на Твореца, на небето, е по-висок (отгоре) и по-широк в раменете (в посока нагоре). При половия акт пенисът (мъжкото в мъжа) влиза във влагалището (мъжкото в жената) и се предполага, че трябва да достигне маточната шийка, откъдето започва женското.
Няма да продължавам, защото не искам да превръщам това в урок по анатомия, но е видно, че където и да погледнем в човешкото тяло, ще видим как всяка система (и дори всеки елемент) представляват съчетание на женска среда и мъжка форма. Тук между другото можем да се заядем с някои сексолози, които учат разни неориентирани женици, че жената трябва да бъде слаба и безпомощна пред мъжа, за да може той да се почувства и изяви като един истински силен мъж. Всъщност биологията показва, че мъжките полови органи черпят силата си от тялото, т.е. женската част в мъжа. Или, че ако тялото е слабо и безпомощно, то едва ли мъжът ще има добра ерекция, което пък от своя страна е първия белег на мъжественост. Така че ако теорията за слабата жена и силният мъж е вярна, то пенисът на мъжа би следвало да е забоден в главата му, която е мъжката част, а не да е посаден в женското в него, в тялото му...
Зрелите хора знаят, че оргазмът при който могат да се изживеят извънтелесни опитности е точно маточния оргазъм. Тоест за да разкрие и отвори за себе си женското в жената, мъжът първо преодолява мъжкото в жената. Това може да се наблюдава и в интимните връзки, защото всичко, което е показано в материята се отразява и като модел в отношенията помежду ни. Как се изразява днес мъжът, когато хареса някоя жена? Той казва: „Искам да я сваля!“ Това между другото е много точен израз, защото мъжът наистина първо трябва да впечатли нейния ум, т.е. да се справи със защитите и бариерите в ума й, за да свали съзнанието й от ума в тялото, да я накара да „слезе“ надолу към половите си органи, за да го почувства и пожелае. Това може да се наблюдава и при появата на новия живот. Той започва със сблъсъка между обвивката на сперматозоида и обвивката на яйцеклетката. Тоест неговото мъжко се среща и конфронтира с нейното мъжко. След като сперматозоидът влезе, той се освобождава от твърдата си външна обвивка и участва в сътворението чрез вътрешното си женско, което се свързва с вътрешното женско на яйцеклетката. По тази причина живот, енергия, храна и ресурс от всякакъв вид се ражда и създава единствено от женското! Мъжкото дава творческия заряд, то стартира процеса, то засажда семето, но женското е, което ще отхрани и роди плода. В сблъсъка на мъжкото в мъжа с мъжкото в жената се разпалват страстите, но в сливането на средите (женското в мъжа с женското в жената) се раждат творенията – деца, творчески проекти, изкуство, развитие на съзнанието и т.н. Има защо Давид да възкликне (и то без да е изучавал анатомия и психология): „Ще те славя, защото страшно и чудно съм направен.“ Какво ще кажете…?
Музиката – символ на хармонията съществуваща между всички части на Битието.
Връзката и взаимодействието между тези два принципа (мъжкия и женския) е валидно дори в област като музиката. Много музиканти, включително тези, които учат теория на музиката, не са осъзнали каква всъщност е разликата между острите ноти и плоските (равните) ноти. Бемолът понижава тона с полутон, докато диезът, обратно – повишава го с половин тон. Диезът и бемолът всъщност символизират двата принципа (мъжкият и женският), които са създали всичко във Вселената: Духът и Материята. Духът се спуска, неговият поглед е насочен винаги надолу. Женският принцип, който е долу, но гледа винаги нагоре, трябва да се повдигне нагоре, за да се прояви. Диезът и бемолът символизират двата принципа, не само поради тяхната форма, която напомня половите органи на жената и мъжа, но най-вече поради ролята, която те играят в усилването и намаляването на нотите с половин тон. Духът се спуска в материята, за да се съедини с нея, или по-точно, за да я докосне леко, да я подхрани, напои, оживи и възроди за нов живот. Мъжът прави същото по време на любовния акт: той се спуска към жената и в това спускане той губи нещо, отслабва се, чувства се изпразнен, отпаднал. Докато в същото време жената получава нещо, тя разцъфтява и се радва, тя се възвисява – ето това е диезът в музиката. Сливането е универсален закон, навсякъде мъжкият и женският принцип трябва да се слеят, за да създадат живот. Що се отнася до музиката, тя не бива да се разбира просто като съчетания от звуци във вида на музикални произведения, създавани от хората, които могат да бъдат възприети от нашите уши. В Природата всичко твори музика: течащите потоци, бликащите извори, ромонът на дъжда, непрекъснатото движение на моретата и океаните, ревът на гръмотевиците, повеите на вятъра, шумоленето на листата, жуженето на насекомите, песните на птиците и т.н. Именно тази музика на Природата още от незапомнени времена е събудила и поддържала музикалното чувство у човека и е породила в него желанието да се самоизразява чрез някакъв музикален инструмент или чрез пеене. И наистина с помощта на музиката човек може спокойно да предаде своите чувства и усещания, да изрази своите болки и радости, любови и всичките си най-дълбоки преживявания, но също така и мистичните си стремежи, отдавайки възхвала към Твореца Бог. Всички хора слушаме музика, но най-често с цел приятно прекарване на времето, просто за развлечение, за удоволствие. Слушайки обаче някои музикални произведения, ние чувстваме как те събуждат в душите ни спомена за небесната ни родина, една носталгия по изгубения Рай. Въздействието е незабавно, почти мигновено. Мелодията изведнъж ни напомня, че сме дошли от небето и че някой ден отново ще се завърнем там. (Има разбира се, музикални стилове (няма да уточнявам кои), които събуждат у човека неговите най-груби инстинкти – необузданост, похот, насилие и т.н., но това със сигурност не е истинското предназначение на музиката.)
Под израза „музика“ мистичната еврейска традиция има предвид идеята за хармонията, която съществува между всички части и елементи на Битието. Това е едно съвършено организирано и балансирано единство, основаващо се на връзките и взаимоотношенията между всичко съществуващо. Хармонията е преди всичко една структура, която спускайки се в материята, се превръща в творец на форми. В този смисъл хармонията е израз на Разума, на Мъдростта и това е причината тя да бъде отъждествявана със Словото. Вън от Разума, от Мъдростта - хармония и музика не съществуват. За съжаление трябва да признаем, че измежду всички онези, които творят или изпълняват музика, малцина са способни да водят един т.нар. „музикален“ живот. (Именно това отличава гениалните композитори и музиканти, на чиито произведения светът и до днес се наслаждава.) Музиката, истинската музика не е тази, която се изпълнява посредством музикални инструменти или човешкия глас, а тази, която при всички условия на живота се проявява чрез хармоничните мисли, чувства, действия и постъпки! (Счита се, че музиката принадлежи към царството на Херувимите и Офанимите. Че те са чиста музика и затова живеят в съвършена хармония. Че те умеят най-вече това: да „пеят“ заедно и в хармония. Ето защо се счита, че когато хората пеят в хор, те в някакъв смисъл установяват контакт с ангелския чин на Херувимите и Офанимите, чина на небесната музика и хармонията. Важността на пеенето за духовното развитие на вярващите е осъзнато отдавна и затова то се практикува в почти всяка религия. Това е така, защото чрез него в душата на човека се пробуждат фини центрове способни да улавят божествените сили, които идват от царството на тези небесни същества.)
Духовният човек се стреми да използва всичко намиращо се на негово разположение, за да постигне всеки път нещо все по-добро и по-добро. Той се старае да използва всичко дадено му от Бога, за да се приобщи към Божествената дейност. Да, двата принципа се проявяват навсякъде: когато се храним и пием, когато гледаме или слушаме някого, и особено, когато пеем в хор. Хоровото пеене е дейност, която изисква усилия за взаимно съгласуване и хармонизиране, за вибриране в унисон, а тези усилия повлияват положително върху отношенията, които хората имат впоследствие помежду си. В този смисъл хоровото пеене е най-духовната степен от сливането на мъжкия и женския принцип, представители, на които са мъжете и жените. За тези, които го осъзнават и са подготвени, това сливане чрез гласовете става много високо, в света на Душата и Духа, като обхваща цялото им същество и води до раждането на небесни създания, които подобно на пламъци, на искри и фойерверки се отправят и изливат своите благословения в духовното пространство. Хармоничното сливане на четирите гласа показва, че четирите принципа (сърцето, умът, душата и духът) трябва да вибрират хармонично в човека. Хоровото пеене е символ на работата, която трябва да извършим, за да влезем в съгласие един с друг. Това обаче може да се случи едва след като всеки въведе хармония в самия себе си. Тогава и само тогава той ще може да започне да се хармонизира с другите хора, така че сливането на гласовете на пеещите, да се превърне в сливане и на техните сърца, умове, души и духове. Само тогава ще можем (както в книгата Деяния на апостолите) да кажем, че „множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа“.
Разбира се, повечето хора не разбират какво става, когато пеят. Високите ноти на гласовете на сестрите, дълбоките и тържествени тонове на братята, мислите ли, че те изчезват, че се губят в пространството? Не, гласовете им се сливат някъде над главите им и се връщат обратно, носейки нещо скъпоценно и божествено. Гласът ни е пропит с нашия магнетизъм, с нашата жизненост, с нашия парфюм. Той е свързан с нас, както хвърчило на края на дълга връзка. Нашият глас излита над нас, където се обединява с другите гласове. В резултат на пеенето, произтича деликатна и Божествена обмяна между братята и сестрите, като по този начин те приемат духовни елементи, които не биха получили в противен случай, освен по-много примитивни начини. В този деликатен обмен на гласовете, нашите дух и душа се подхранват с полученото и в същото време изпращат няколко трохи на физическото тяло, така че то да не гладува до смърт. Ние не пеем истински, докато двата принципа не извършат тяхната съзидателна работа Горе, така че еманациите им достигнат до ушите ни. Така ние се облагодетелстваме от този целомъдрен и Божествен обмен. По този начин няма нарушаване на законите на чистотата, а всички са доволни и подсилени. Ето защо общото пеене съществува от самото начало на света.
По тази причина днес мъжете и жените продължават да пеят заедно в хорове, народни състави и т.н., защото без да го съзнават, техните души и духове общуват чрез музиката и песните и така те получават нещо, което за известно време ги кара да се чувстват спокойни и изпълнени с радост. Чрез хоровото пеене хората изразяват желанието си да прегърнат Вселената, да влязат в хармония с Цялото. Ако нямаме уста (две устни и език), ние сме неспособни както да говорим, така и да пеем. Следователно говорът и пеенето зависят от мъжкия и женския принципи, а именно от езика и устните. За да бъде произнесена дума, езикът и устните трябва да работят заедно, в противен случай нито дума, нито реч, нито песен може да бъде възпроизведена. Песента, думата са резултат от нещо: те са деца на своите баща и майка, които са по-развити и духовни, тъй като Бог ги е разположил в главата. (Езикът и устните имат същите функции като половите органи, защото те също са в състояние да създават, но в духовната област. Ако обаче наистина искаме да намерим тези два принципа, трябва да търсим Горе, не Долу! Органите на мъжа и жената долу са само повторение, грубо отражение на двата принципа Горе, които също са създатели, и които също могат да дават живот, по подобие на двата долни принципа.) Надявам се всички разбираме значението на песните, особено на духовните песни, които пеем. Пеенето не е само за развлечение или разнообразие, или да мине времето в богослужението. Пеенето е вид хранене, необходимост, духовна нужда.