Полът - източникът на битието
Полът е заложен във всичко и затова той се проявява на всички нива. Всичко има своите мъжки и женски принципи, които присъстват и се разкриват във всички стадии на явлението, във всяко ниво на живота. Терминът „пол“ има латински произход, свързан със значението „създавам, пораждам, размножавам се, създавам потомство изобщо“. В действителност обаче думата „пол“ има много по-всеобхватно значение от обикновено приписваното й значение, свързано с физическите (телесни) различия между мъжките и женските живи същества. Сексуалното общуване е проява на пола само на определено ниво – на нивото на органичния живот. На физическо ниво принципът се проявява при половото сношение, а на по-високите нива той възприема по-висши форми, но самият принцип винаги е един и същ. Полът се проявява на всички нива на съществуване - физическо, мисловно, духовно, и представлява различни аспекти на различните нива. Важното е да се знае, че единствената функция на пола е да сътворява, да поражда, да продължава размножаването, и той винаги работи в това направление, като неговите проявления са осезаеми на всяко ниво на явлението. В този смисъл няма сътворение (независимо дали материално, мисловно или духовно), което да е възможно без този принцип, и разбирането на неговите закони хвърля светлина върху множество въпроси, смущаващи умовете на хората през вековете, та до днес.
Принципът на пола се проявява отчетливо още при частиците, йоните и електроните, съставляващи основата на нашата материя (както ги разпознава науката), които чрез образуването на определени съединения съставят атомът, който доскоро беше разглеждан като абсолютен и неделим. Според последните открития на физиката, атомът е съставен от множество частици (електрони или йони), които кръжат едни около други и вибрират с висока честота и интензивност. И се оказва, че образуването на атома се дължи на натрупването на отрицателни частици около положителните такива – частиците с положителен заряд упражняват определено въздействие над отрицателните, при което последните се групират в определени съединения и по такъв начин „създават“ и „пораждат“ атома. В този контекст Мъжкият принцип винаги е отъждествяван с „положителния“ полюс на електричеството, а Женският – с „отрицателния“. (В науката обаче, термините „положително“ и „отрицателно“ е погрешно да бъдат прилагани към това явление. Обикновено ние свързваме думата „положителен“ с нещо действително и силно, а „отрицателното“ – като нереалност и слабост, което всъщност е твърде несъответстващо на действителните обстоятелства по отношение на електрическите явления.)
Според последните научни изследвания, градивните частици (електроните) са от женски род. В смисъл, че женската частица се отделя, или по-скоро напуска мъжката и поема в друга посока. Тя активно се стреми към съединение с мъжката частица, подтиквана от естествения порив да създава нови форми на материя или енергия. (Именно това отделяне и съединяване представлява основата на по-голяма част от действията в полето на химията.) Когато женската частица се обедини с мъжката, се поставя началото на определен процес. Женската частица започва силно да трепти под въздействието на мъжката енергия, скоростно кръжейки около нея, в резултат на което се образува нов атом. Действително този нов атом е съставен от съюза между мъжките и женските електрони, или частици, но след като е образувано съединението, този атом вече е обособен и притежава определени свойства. (В химията процесът на отделяне или обособяване на женските електрони е наречен „йонизация“.) Тоест тези електрони, или частици се явяват най-дейните работници на попрището на Природата. Произлизащите от тези съединения (или съчетания) проявяват разнородни явления като светлина, топлина, електричество, магнетизъм, притегляне, отблъскване, химическо сродство и други подобни феномени. И всичко това произтича именно от действието на принципа на Пола, проявяващ се на нивото на енергията. В този смисъл ролята на Мъжкия принцип се изразява в насочването на определена енергия към Женския принцип, задействайки по такъв начин съзидателния процес. Винаги обаче Женският принцип е този, който извършва действената съзидателна работа – и това е така на всички нива. (И все пак нито един от двата принципа не може да се прояви без помощта на другия! При някои от формите на живот двата принципа са обединени в един организъм, но така или иначе всичко в органичния свят проявява двата пола, като неизменно мъжкото начало присъства в женска форма, и обратното.)
Ако се върнем в света на хората, трябва да кажем, че светоусещането зависи от Пола на човека, тъй като Полът е източника на битието, половата полярност е основа на Творението. И в научно, и във философско, и в религиозно отношение, днес все по-остро започва да се осъзнава, че сексуалността не е специална, диференцирана функция на човешкото същество, а е разлята по цялото същество на човека, т.е. прониква във всички негови клетки и определя цялата съвкупност на живота. В този смисъл полът е несъизмеримо по-широк и по-дълбок от това, което ние наричаме в специфичния смисъл - полова функция. (Голяма грешка е да се отъждествяват полът и сексуалният акт, а това нерядко става. Животът на пола е възможен и без сексуалния акт, и дори е далеч по-напрегнат. Сексуалният акт и сексуалната функция могат да бъдат победени, но полът е непобедим!) В този смисъл аскетиката може единствено да преразпредели половата енергия, да й даде друго направление, но не е в състояние да я изкорени. Затова би било нелепо и повърхностно да се твърди, че човек, който живее в полово въздържание, не живее полов живот. Целомъдрието е изцяло полово явление, то е просто едно от направленията на половата енергия. В целомъдрието най-добре се съхранява цялостността на човека и затова половата енергия не се проявява в раздробен вид, както при сексуалния акт. Но целомъдрието не е отрицание на пола, то съхранява целостта на пола, концентрира половата енергия в цялото същество на човека. (За това ще стане дума, когато дойде време да поговорим за аскезата и въздържанието.) От своя страна, противоположният полюс на целомъдрието – развратът е крайна степен в раздробяването на половата енергия, т.е. развратът е загуба на целостта. Така че Полът не е една от страните на човека – той завладява и определя целия човек. Накъдето и да се насочи човекът, половата енергия го следва навсякъде, като слага отпечатък на всяко негово действие.
Десет слова на Сътворение, Десет египетски язви, Десет заповеди на Откровение
Както по-рано стана ясно, висшите Мъжко и Женско начало (съдържащи се в Бога) пораждат заобикалящия ни свят, и тъй като всичко в нашия свят е създадено по подобие на Небесната матрица, на Земята трябва (според думите на Христос) да бъде „както на Небето”. Както за раждането на всичко във висшите светове (идея, мисъл) са необходими висшите Мъжко и Женско начала, така и в нашия свят без тези две начала не е възможно да възникне нов живот, тъй като всичко земно е отражение на небесното. Тоест в нашия (видимия свят) не съществува нищо, което да не се явява отражение или възпроизвеждане на реалност от духовния (невидимия) свят. Да вземем например семейството: схематично то се състои от баща, майка, син и дъщеря – това е една реалност на Земята. Това, което малко хора знаят обаче е, че на най-висш план семейството също съществува, само че под формата на Божествени Принципи работещи във Вселената. Тези Космични Принципи са представени в Библията чрез Свещеното име на Бога – ЯХВЕ (YHWH, на евр. Йуд Хей Вав Хей), т.нар. Тетраграма (от гр. „тетра“ – четири, и „грама“ – буква). В еврейската мистична традиция Йуд се счита за начало на азбуката, защото всички букви са съставени от различните й съчетания. Йуд обозначава числото 10, а десет е съединяване на нулата с единицата, сиреч на съществуването на действителността, на Битието - с Идеята. Именно по тази причина в Свещеното Писание се говори за 10 (а не 9 или 11) слова на сътворение, 10 египетски язви и 10 Божии заповеди!
Връзката и прехода от „Десет слова”, през „Десет язви” към „Десет заповеди” личи ясно в Петокнижието. В книгата Битие виждаме, че светът бива създаден чрез Десет слова на Бога: „Да бъде светлина..., да бъде простор....” и т.н., които се явяват думите на Сътворението. От своя страна Десетте заповеди, които еврейският народ чува на планината Синай при получаването на Закона, са думите на Откровението. Това е така, защото Сътворението и Откровението са двете централни проявления на Бога в нашия свят. Но… пътят от първото към второто минава през Египетските язви, които както добре знаем (съвсем неслучайно) също са Десет. Разбира се, връзката между Десетте слова на Сътворение и Десетте заповеди на Откровение е разбираема, защото светът е създаден, за да може в него да прозвучи Божието Откровение. Но каква е връзката и необходимостта от Десетте язви между тях? Причината се крие във факта, че свободата не ни е дадена изначално, тя трябва да бъде придобита по пътя на преодоляване на „робството”. В нашия напълно подчинен на природните закони свят има само едно творение на Бога, което стои като остров на свободата – човекът. В мрака на Природата намираща се напълно във властта на детерминизма, само и единствено човекът носи в себе си искрата на свободата. Но тази искра е само потенциал за свобода. Тя трябва да премине от индивидуалното присъщо на човека свойство, в базова ценност на културата (и именно това се извършва чрез Изхода от Египет). Защо? Защото в Божествения план влиза не само Сътворението на света, но и разкриването в него на Бога - Откровението. Тоест, Десетте язви са необходими за преодоляването на Египет и преминаване от Сътворение към Откровение.
Системата построена на робство възпрепятства Божественото Откровение, тъй като в него, както и при Сътворението на света е нужно да се прояви параметъра на свободата. Отсъствието на свобода поставя под съмнение смисъла на съществуванието на света, защото Бог може да води диалог само със свободен човек, иначе в диалога няма да има смисъл, а тогава няма смисъл и Вселената. (Ако няма Откровение, то и Сътворението губи смисъла си.) В този смисъл, излизането на еврейския народ разрушава самата базова структура на Египет, а не просто извежда от него група роби. Чрез Изхода, в света е трябвало да проникне идеята за свобода и едва след това е било възможно вече Откровението. (Това е причината свободата да не е една от заповедите, тъй като тя се явява фундамент въобще за всички заповеди.) Именно в тази връзка става ясно, защо е било така важно, не просто евреите да излезат, а е трябвало да получат разрешение от фараона за това. Разбира се, щом Бог е решил да изведе евреите от Египет, Той е можел да направи това и без разрешението на фараона. Само че Египет е трябвало да признае, че съществува право на свобода, защото именно това признание (а не Изходът сам по себе си) разрушава идеята за робство. Само по този път свободата може да проникне в цивилизацията, и в този смисъл Десетте язви се явяват следствие от несъгласието на фараона да пусне евреите. Тоест, за да могат Десетте изговорени слова на Бога да се превърнат в Десетте заповеди на Откровение, са нужни Десетте язви.
Първоначалната картина на света
Ако разгледаме първоначалната картина на света от друг ракурс, ще забележим две неща: от една страна - силата (енергията), и от друга – нищото (безграничното пространство). Ако разделим числото 10 на 2, ще получим числото 5 – число, на което съответства втората буква от Свещеното име на Бога ЯХВЕ, а именно Хей. Но ако противопоставим първата буква Йуд на втората Хей, ще се породи трети фактор, а именно: връзката между първия и втория елемент, или тяхното съединяване. С други думи ние получаваме: Йуд, който е равен на 10 и Хей, което е равно на 5, като техният общо сбор е 15. От събраните цифри 1+5 получаваме цифрата 6, на което число съответства третата буква от името на Бога ЯХВЕ, а именно – Вав. По този начин, в името ЯХВЕ буквата Йуд символизира Мъжкото начало, Хей символизира Женското начало, а Вав – тяхното съотношение, сиреч действието на активното начало върху пасивното. Виждаме, че четвъртата буква от съчетанието Йуд-Хей-Вав-Хей е - второто Хей. То е резултат от въздействието на Мъжкото начало върху Женското, сиреч това е тяхното произведение, синтез, рожба. По този начин първите три букви Йуд, Хей и Вав (т.е. мъжът, жената и тяхната връзка) представляват едно цяло и завършено триединство. А четвъртата буква (второто Хей) обозначава началото на нов цикъл – собствения живот на детето, тъй като то (детето) се явява един вид втори свят, произлязъл от първия. При това виждаме, че второто Хей (сиреч началото или активният израз на втория свят) се явява и като пасивен израз на първия свят. И се оказва, че тези четири букви от Свещеното име на Бога (ЯХВЕ) съответстват на четирите Принципа действащи във Вселената, които действат също и в човека, тъй като човекът е създаден като „мини-вселена“.
Буквата Йуд (י) е Мъжкият принцип (Духът, Бащата), Изначалната Сила пораждаща всяко движение. Буквата Хей (ה) символизира Женския Принцип (Душата, Майката), който възприема, съхранява, поддържа, закриля и дава възможност на Творческия Принцип да работи вътре в него. Буквата Вав (ו) символизира Сина, Който се ражда от единението на Бащата и Майката. Това е първото Дете от този свещен съюз, което също се проявява като активен Принцип, но на друго ниво. Синът е Разумът, Логосът, който следва линията на Йуд (неслучайно изписана графически, буквата Вав е продължение на Йуд!). Второто Хей (ה) представя Дъщерята, която е повторение на Майката (Дъщерята е Сърцето). Забележително е, че изписването на тези букви на иврит („י” и „ה”) наподобява именно първичните полови белези на мъжа и жената… И се оказва, че четирите букви в Свещеното име на Бога (ЯХВЕ) всъщност са отпечатани и в човека: Бащата – Духът, Майката – Душата, Синът – Разумът (Ума) и Дъщерята – Сърцето. Според тази (не толкова традиционна) гледна точка, т.нар. „разделяне на половете“ се е осъществило в резултат на потискане на единия полюс на андрогинното същество, с цел жизнените енергии да бъдат насочени в посока развитието на рационалните способности. Според тази идея, човекът и до ден днешен е андрогинен и духовно пълен, но в материалния свят женската част на мъжката природа и мъжката част на женската природа се намират в латентно състояние. Чрез духовното развитие и познание, латентният елемент във всяка природа постепенно се развива и в окончателното си състояние човек придобива полово равновесие. Според тази теория жената еволюира от положението на спътник на мъжа, до равенство с него. Тоест женитбата представлява един вид съюз на „компаньони“, в който съюз два оформени индивида проявяват полярни характеристики и пробуждат един в друг скрити способности, съдействайки по този начин всеки да достигне пълно индивидуално съвършенство.
Интересно, че човекът е наричан „мини-вселена“ още от времето на Платон и древногръцките философи, а и доста по-назад във времето. Няколко века след гърците, римлянинът Марк Витрувий Полион (80 г. пр. Хр.) чийто най-важен труд е „За архитектурата“ пресъздава тази сентенция в сградите, които построява. След векове неговата книга попада в ръцете на Леонардо да Винчи и Франческо ди Джорджо. Микрокосмосът като отражение на макрокосмоса вълнува умовете на тези будни мъже и на много други учени, както тогава, така и днес. Всички изкуства и всички закони в света произлизат от едно добре оформено и пропорционално човешко тяло. Човекът наречен „мини-вселена“, съдържа в себе си всички главни съвършенства на голямата Вселена. Леонардо възприема тази аналогия както в изкуството си, така и в научните си начинания. Една известна негова мисъл от онова време е: „Древните наричат човека „малка вселена“ и това определение със сигурност добре му приляга, защото тялото му е аналог на света“. Именно на тази база Леонардо, Франческо, Джакомо Андрея се заемат да пресъздадат модела на „витрувианския човек“, който всички сме виждали. Това съчетание на изкуство и наука изразява търсенията „на нашия смъртен човешки ум да се докосне до вечните въпроси и на това кои сме, и каква е ролята ни във вселенския ред. В кръга и квадрата виждаме същността на Леонардо да Винчи и нашата собствена същност застанала гола в пресечната точка между земното и космическото. Този образ в погледа за нас като отражение на света е в синхрон с онова, което се вижда още в началните страници на Библията. Върхът на творението, човекът е създаден по „Божия образ“, т.е. първият човек е копие, отражение на Самия Творец.
Божието име (ЯХВЕ) върху човешкото ДНК
В разговора между Мойсей и Бога, Библията ни дава трудното за превод и разбиране Божествено име „Ехе Ашер Ехе (буквално: „Аз ще бъда, Който ще бъда”). Обикновено то се превежда като: „Аз Съм същият, Който пребивава вечно”, „Аз Съм Същият”, „Аз Съм Този, Който е самото съществувание, битието на Който е вечно (абсолютно, автономно и т.н.), „I am who I am”, „Ego sum qui sum” и др. Всички тези преводи обаче игнорират факта, че в оригинала на иврит глаголът „Ехе” („съм”) е в бъдеще време („ще бъда”). В тази връзка името буквално трябва да се разбира като „Аз ще бъда Този, Който пожелая да бъда”. (Тоест висшата власт, максималната възможност и пълнота на самореализацията е възможността да стана този, който искам да бъда, да се развивам по собствено решение.) И тогава става ясно какъв е смисъла човек „да знае името на Бога”: това име трябва да отразява онова Божествено качество, към което създадения „по образ и подобие на Бога” човек, трябва да се стреми. В дадения случай, в рамките на разказа за Изхода, то ни говори, че „пълнотата на самореализацията е именно приближаването към това качество, което е целта на Изхода. След като Бог съобщава на Мойсей „Името Си до века” („Аз ще бъда Този, Който пожелая да бъда”, даващо цел и посока), Той му дава също и памет за Бога „из род в род” и обяснява как трябва да се споменава Бог, т.е. как да се формулира обръщението към Него: „Бог Авраамов, Исааков, и Яковов”. Това е Неговото име завинаги, името, с което ще бъде запомнен от поколение в поколение. По този начин Бог ни е дал името Си като знак за Неговото съществуване и подготовка за идването на Неговия Син на Земята. „Името” е обърнато към бъдещето, към целта. А паметта е обърната към миналото, към нашия опит и представи. Всъщност „YHWH“ („ЯХВЕ“) е абсолютната форма на глагола „хове” („да бъда”), като един вид съединение на неговото минало, настояще и бъдеще време (в някакъв смисъл, това е съкращение от „Аз ще бъда Този, Който пожелая да бъда”), което говори за това, че Бог се явява битието на цялото творение. Изразът „Бог на вашите бащи” говори, затова че ние сме свързани с Бога не само чрез нашата вяра или теологични представи, но и със самото наше физическо съществуване. (Това име обаче често се оказва „скрито“ при превода на Свещеното Писание. В оригинала на Стария Завет свещеното име на Бога ЯХВЕ се използва почти 7000 пъти като единственото и уникално (някак лично) име на Бога. Пророк Исая потвърждава това, като казва: „Аз съм Господ (ЯХВЕ) това е Моето име.“ Еремия добавя: „И те ще познаят, че името Ми е ЯХВЕ.“ Пророк Амос директно казва: „ЯХВЕ е името Му“, а Захария добавя: „В оня ден Господ (ЯХВЕ) ще бъде един, и името Му едно.“)
Тъй като навярно горните размишления за повечето християни звучат доста „теоретично“ и абстрактно, ето нещо, което е „най-практичното“ възможно. От генетиката знаем, че съществува т.нар. „азбука на живота“, която се състои от 4 букви, чрез които е създадена ДНК на всичко живо? Знае се, че структурата на ДНК е еднаква за всички и се състои от спирали, т.е. хромозоми, които са свързани помежду си. Тези спирали ги държи мост, който периодично възниква и държи спиралата на ДНК. Оказва се обаче, че този мост съществува в строго определен порядък: първо след 10 аминокиселини, после след 5, следващият е след 6, и последният отново след 5. В тази връзка, еврейският учен д-р Исая Рубенщайн прави удивителното откритие, че Бог всъщност е написал името си върху двойната спирала на човешкото ДНК. Той твърди, че спиралите, които изграждат нашата ДНК се поддържат скрепени заедно от поредица от връзки, които се намират между базовите двойки, които съставляват нашия генетичен код. Само че както споменах, тези крепежни елементи не са поставени произволно или равномерно, а в точно определен ред. Между основните елементи на човешкото ДНК има по една крепежна връзка, след това следват 10 базови двойки, след това друга връзка, след това 5 базови двойки, още една връзка, след това 6 базови двойки, още една връзка, след това 5 базови двойки, преди моделът да се повтори. Това подреждане може да се види под мощен микроскоп на клетъчно ниво, като моделът винаги е един същ 10–5–6–5-10–5–6–5-10–5–6–5… отново и отново, поддържайки нашата ДНК, като един вид „арматура“ или крепежен елемент. Съгласно идеята според която всяко число отговаря на буква в еврейската азбука се оказва, че ако погледнем комбинацията от крепежни връзки в човешката двойна спирала, това са точно тези 4 цифри (10, 5, 6, 5), т.е. Тетраграмата (Йуд, Хей, Вав, Хей). С други думи, зависимостта между различните свойства на нашата ДНК се проявява чрез тази „матрица“ заложена в „Името на Бога“, по Чийто „образ и подобие“ сме създадени. Или това име е изписано с цифри върху човешката ДНК, която се държи заедно от Божия подпис YHWH (ЯХВЕ) отново и отново, във всяка една отделна човешка клетка из цялото човешко тяло. И така е за всички хора по Земята, независимо от раса, етнос, държава!
Това откритие обаче има не само трайни физически, а и духовни последици, тъй като чрез него се вижда пряката връзка между градивните елементи на живота и Създателя на Вселената. Човечеството наистина е създадено (по „страшен и чуден“ начин) със скрит код в клетката на всеки живот. Този код е азбуката на ДНК, която изписва името на Създателя и целта на човека, или „картата“ от четири ДНК бази, които носят способността да се поддържа живота. Тези бази, известни като хромозоми, се сдвояват по различен начин за всеки човек. От медицината знаем, че човешката ДНК съдържа 23 двойки хромозоми, съставени от водород, азот, кислород, въглерод и техните киселинни двойници. Моментът на зачатието определя пола. Момчетата получават Х хромозома от майката и Y хромозома от бащата (ХY), а момичетата получават Х хромозоми и от майката, и от бащата (ХХ). В тези елементи е кодиран невероятния план на живота, който доказва, че Създателят е поставил Своя собствен уникален печат върху всеки човек. Този печат всъщност е Неговото име, разкрито на Мойсей преди хиляди години и впоследствие явило се на Земята в телесен вид като Исус от Назарет, Който е Христос. Именно от горящия храст Всемогъщият Бог разкрива Своя характер, откривайки великото Си име: „Аз съм Оня, Който съм….Това е Името Ми до века, и това е Името Ми из род в род.“ (Да, има неща, които ние хората не можем да визуализираме, да материализираме, но те съществуват. Днес учените в лабораторни условия могат да синтезират ДНК, РНК, могат да направят протеини, минимални форми на живот като плазмиди и т.н. Могат да ги създадат, да инфектират клетки, да променят поведението на тези клетки. Но от всички тези компоненти, които учените могат да създадат в лабораториите, те не могат да сглобят човешка клетка, не могат да създадат мембраната на клетката и да я активират. Защо? Защото, за да се стартира процеса е нужна първоначална енергия, а тя липсва. Тази енергия идва някъде отвън…)
Полът в светлината на еврейската мистична традиция
Когато в книгата Битие за първи път се появяват понятията „мъж” и „жена”, Библията веднага отбелязва граматическата връзка между думите обознаващи тези понятия: „тя ще се нарече „Жена” („иша”), защото от „Мъжа” („иш”) бе взета”. (За разлика от гръцката представа, в която името е отражение на „вътрешната същност на нещата“, за евреите името отразява „целта, смисъла, типа връзка“ с назования.) Та какъв смисъл съдържат в себе си думите в този стих? Думите „иш” и „иша” се различават само по буквите „йуд” и „хей”. Както споменах, дори изписването на тези букви на иврит („י” и „ה”) символизира насочеността на двата пола. Например буквата „йуд” („י”) характеризираща понятието „мъж” няма вътрешно пространство, тя „цялата е открита”. Тя символизира принципната екстровертност на мъжа, неговата насоченост „навън”. За разлика от нея буквата „хей” („ה”) има пространство в себе си – тя е насочена навътре и показва принципната интровертност на жената. (Това се забелязва дори в различията при първичните половите белези на мъжа и жената: органите при мъжа са външни, докато при жената са вътрешни.) За мъжа неговата реализация е винаги навън, за жената – навътре. Тази принципна екстровертност и принципна интровертност е основната разлика между мъжа и жената. Разликата между „насочеността навън” при мъжа и „насочеността навътре” при жената се проявява на всички нива:
Анатомичните и физиологичните различия: за мъжа времето тече отвън, а за жената отвътре (под формата на менструалния цикъл).
Относно „насочеността навън” и „насочеността навътре” на психологическо ниво: мъжът се стреми към външното, а за жената главната ценност е в нейната затвореност, във вътрешното й пространство.
Различията в социалната ценностна ориентация: за мъжа цялата негова реализация е във външния свят, в постигането на този или онзи вид „кариера”. За жената главната реализация в живота е вътрешната реализация, в нейния ограден от външното пространство свят, в този или онзи тип „семейство” и дом.
Тоест, връзката между „насочеността навън” и „насочеността навътре” описват разликите между мъжа и жената на най-различни, понякога струващи ни се несвързани помежду си нива на битието. Именно връзката „Йуд-Хей“ се проявява в процеса на раждането на деца: Мъжът „ражда” (създава свое дете) извън себе си, а жената – вътре в себе си. Във връзката „точка-структура” мъжът дава една клетка, в която „като потенциал” всичко е записано, но структурно още не се е проявило навън (това е „йуд“). А жената в процеса на бременността изгражда от тази клетка дете (това е „хей“), което представлява „построяването”. По тази една и съща схема на „йуд-хей“ са построени изцяло всички нива на Творението, тъй като това са първите две букви от Свещеното четирибуквено име на Бога (Яхве). Въвеждайки тези понятия, по този начин ние можем да видим структурната еднородност на света и така да съумеем да се докоснем до неговото единство.
Когато разсъждаваме относно темата свързана с пола, трябва да признаем, че жената е носителка на половата стихия в този свят. Полът у мъжа е по-диференциран и „специализиран”, докато у жената той е разлят по цялата плът на организма, по цялото поле на душата. У мъжа половото влечение търси да се удовлетвори по-бързо, отколкото при жената, но мъжът е в по-голяма степен независим от пола, отколкото жената, т.е. той е по-малко полово същество. Мъжът изпитва огромна полова зависимост от жената, слабост към женския пол – една изначална слабост, която е може би източник на всичките му слабости. Оказва се обаче, че сам по себе си мъжът е по-слабо сексуален от жената. (Повечето жени не осъзнават факта, че са силни докато са страстни, а не когато са властни. Стремежът на жените към власт е стремежът, който унищожава тяхната страст и тяхната обич. Жената е истинска докато жертва своята любов, а мъжът е истински докато жертва своя живот. Жената жертва своята любов, за да се издигне до мъжа, а мъжът жертва своя живот, за да се издигне до Бога. Всеки мъж, който не се е одързостил да пожертва своя живот, трудно ще се издигне до Бога.) В жената няма нищо, което да не е сексуално, тя е сексуална в силата и слабостта си, сексуална е даже в слабостта на сексуалния стремеж. Затова властта над рода на човека се осъществява посредством жената. Тази власт е навлязла в природния свят и го е завладяла чрез пра-майката Ева. Създаването на Ева е подчинило стария Адам на властта на родовата сексуалност, приковало го е към природния свят, към „този свят”. Днес жената е впримчила Адам и го владее чрез пола, Адам е прикован към природната необходимост в точката на сексуалността. Властта на Ева над Адам се е превърнала във власт на цялата природа над човека.
Всъщност, ако изучим устройството на женските полови органи, ще видим, че всичко в тях е така устроено, че да задържи мъжа и да го направи неин затворник. Мъжът си мисли, че той е победителят, а бедната жена – жертва. Ни най-малко. Тя е тази, която го задържа, която го ограничава и прави неин роб, така че всъщност той е жертвата, а не тя… Жената само външно се подчинява и предава. Всъщност тя иска да го задържи, така че цял живот той да работи за нея и да й служи. И още нещо: той е обеднял, той е оставил нещо след себе си, смалил се е, докато тя е обогатена, тя е получила зърно живот и работата сега започва в нея. Да, външност и реалност, мъжът се гордее, а жената не. Всъщност обаче, тя се гордее повече от него. Просто той е наивен, това е всичко. Който е господар на положението, винаги държи другия в шах. Това се случва между мъжа и жената. Тя е по-силната от двамата, тя доминира и се разпорежда с него. (Неслучайно дори в играта на шах царят има право само на по един ход, а царицата се разхожда из цялата дъска!) Жената се нуждае от присъствието на мъж, и за да го привлече тя играе ролята на жертва, беззащитна, слаба, нежна, деликатна и плашлива, защото инстинктивно знае, че мъжът обича да се чувства силен, герой, победител. Тя прави всички тези номера, за да го спечели, за да получи от него каквото иска. Но всъщност и двамата са част от Едно Цяло, и двамата си имат техните заложби. Обикновено любовта е битка, където всеки се опитва да надмогне над другия. Външно има усмивки, целувки и приятелство, но всъщност това е непрекъсната неумолима война между двата пола. Разбира се, добре прикрита война, защото, за да надвием противника, ние трябва да бъдем дипломатични. И трябва да минат години такава борба, за да стане ясно кой от двамата е бил по-умен...
Някой ще каже: „Но това е плашещо!“ Да, отношенията между двата пола са истински и безопасни само, когато двамата имат обща философия, общ идеал и искат да работят за Божието Царство. Тогава те се превръщат от преоблечени врагове в сътрудници и съзнателно използват различните качества, които Бог им е дал. Външно мъжът се проявява като агресор, а жената е негова жертва, тъй като мъжът е активен и волеви, в него нищо не е скрито, всичко е на показ и той не е в състояние да скрие чувствата си. Докато жената е така конструирана, че е в състояние да скрие всичко и никой да не е в състояние да каже, какво наистина става в нея. Ето защо жената управлява мъжа с хитрост. Жените са в състояние да мамят, симулират и крият с лекота, и за тях в това няма нищо нечестно. Жената никога не показва какво чувства и мисли, защото тя просто се държи по начина, по който е устроена – всичко е обърнато навътре. Напротив, това което жената има отвътре, у мъжът е отвън, и когато жената е прикрита и хитра, тя просто следва природата си. А когато мъжа следва природата си, той е прям, без преструвки и често дори груб и нетактичен. Тези малки детайли са анатомични, физиологични и психологични, и те са от първостепенно значение при разбирането на характера на мъжа и жената.
Според Николай Бердяев, привързаният към раждащата Ева човек, е станал роб на природата, роб на отделената женственост, отделена от неговия андрогинен образ и Божие подобие. От природата, както и от женствеността няма спасение, никъде не може да се избяга. Избавлението е възможно само чрез новия Адам, Който според Бердяев влиза в света с новата женственост. В тази връзка той казва: „С жената Ева е започнала греховната власт на женствената природа над падналия човек, с Дева Мария е започнало освобождаването на човека от тази природна власт. Чрез нея земята приема в своето лоно Логоса, новия Адам, Абсолютния Човек. И ако падението и заробването на стария Адам е укрепило в света царството на природно-родовото раждане чрез сексуалния акт, то новият Адам, новият Човек е могъл да се роди само от девица заченала от Духа. Новото раждане от девица е било мистично преодоляване на старото раждане в природния порядък на „този свят”. Като основа на другия свят, освободен от греха, вечната женственост не е принудена да ражда от мъжа чрез сексуалния акт.” В началото целият процес на размножаване е бил забулен в духовното съзнание. Човекът не е знаел нищо за половите отношения. Не е разбирал, че той съществува като два пола, в резултат на което Душата му е оставала незасегната от всичко, което се е отнасяло до половите отношения. Не че тези отношения не са съществували, но те са се извършвали в смътното състояние на духовното съзнание, не са съществували в „дневното“ съзнание на човека.
С постигането на първата заложба за себесъзнанието, за съзнанието на собствения Аз, половостта става съзнателна за човека. Този момент е описан в Библията, когато се казва, че Адам и Ева виждат, че са голи и започват да се срамуват. Именно на това място в земното развитие трябва да поставим този пълен със значение драматичен момент. Ако бихме погледнали с очите на ясновидеца епохата предхождаща този момент, бихме видели от човека само това, което служи за оръдие на духа. От този момент обаче започва да се вижда целият човек, и става ясно защо от този момент хората започват да закриват своите срамни части. По-рано те не са виждали нищо, което би трябвало да закриват. Така човекът постепенно излязъл във външния свят. Да, сексуалният акт е най-възвишената и най-напрегнатата точка в съприкосновението на двата полярни пола. Достига ли се в тази точка обаче съединението? Не, естествено. Затова след него, разделението е още по-голямо отколкото преди него, и често онези, които очакват екстаза на съединението, биват поразени от болезнено отчуждение. Това е така, защото по време на сексуалния акт „съзнанието за единство” се проявява навън (но не и навътре), чрез физическото съвкупление на съпрузите, както е казано в Библията за първата интимна връзка между мъжа и жената: „И Адам позна жена си Ева и тя зачна и роди...”
На физическо равнище ние не сме цялостни - или сме мъж, или сме жена, т.е. половинка от цялото. На това ниво търсенето на цялостност, т.е. връщането към единността се проявява именно като привличане между мъжете и жените (нуждата на мъжа от жена и нуждата на жената от мъж). Това е почти неустоим стремеж и свързване с противоположния енергиен полюс. Но коренът на този физически стремеж е духовен: жажда да се сложи край на двойствеността, връщане към състоянието на цялостност. Мъжкото и женското самосъзнание имат своите отличителни черти. Мъжът е деятелен, логичен, пълен с инициатива. Жената е инстинктивна, склонна към самоотдаване, мъдра, нелогична и с безличната мъдрост на простотата и чистотата. Мъжеподобната жена създава толкова уродливо впечатление, както и женоподобния мъж. Такова смесване на половете се отличава от това допълнение, което всеки пол нормално намира в себе си. Жената има мъжко начало, но по свой начин, така както и мъжът женско. Мнимото равенство неизбежно се спряга с поругаване на женствеността и със свеждането на пола до простата разлика между мъж и жена. Сексуалната връзка е най-голямото приближаване до това състояние на физическо ниво. Затова тя носи най-голямо удовлетворение от всички изживявания, които може да предложи физическия свят. Но сексуалното единение е само кратък поглед към цялостността, миг на блаженство. Докато го търсим несъзнателно като средство за спасение, ние търсим всъщност край на двойствеността на нивото на формата, където не можем да го намерим. По време на оргазма виждаме за миг Рая (колкото това да ни развълнува), но не ни е позволено да живеем там и се озоваваме обратно в своето отделно тяло. Затова след като отмине първоначалната еуфория, в интимните връзки има толкова нещастие и болка. (Всъщност те не причиняват нещастието и болката, а просто изваждат на бял свят нещастието и болката, които вече са в нас.)
Сексуалният акт при човека е повече от обикновен „секс“, поради факта че той служи за физическо проявление на нещо „мета-сексуално”, като физически израз на любовта. (Сексуалното движение е вълнението, което свързва физиката с метафизиката. Докато няма сексуално разделение – физика и метафизика са едно.) И само ако сексуалното общуване изпълнява тази функция (да е въплащение на любовта), то ще има за кулминация едно наистина удовлетворяващо преживяване. Половият акт събира в едно - раждането и смъртта, които животът раздалечава, за да бъде изживян. Ако всички толкова обичаме интимните ласки, този култ не е без основание. Ако животът се състои в колкото се може по-голямото раздалечаване на отвора на раждането от отвора на смъртта, то сексуалното преживяване е движението, което събира в един акт двата спазъма: Великолепието на първия спазъм, с който ни изгонват от живота и великолепието на последния спазъм, с който изскачаме от живота и се връщаме във възможните светове, се сблъскват в концерта на агонията, които празнуваме като интимно полово преживяване. (В този ред на мисли, съвсем оправдано е твърдението на Маслоу, че хората, които не могат да обичат, никога не изпитват в сексуалното преживяване същото вълнение като онези, които могат да обичат…)
Във висшите светове сексуалното преживяване по-добро ли е, или не, т.е. по-сладко ли е, или по-горчиво, отколкото у нас? Сексуалното преживяване във Висшия свят е непрекъснато явление, в което Душата се намира. Затова и той се явява най-висшето удоволствие в нашия свят. Еротичното привличане е най-разпространеното привличане и затова робуването на пола е един от най-дълбоките източници на робство. В нашия свят физиологичната полова потребност у човека рядко се явява в чист вид, а винаги се съпровожда от психологически усложнения, от еротични илюзии. Човекът е полово същество, т.е. половинчато същество с накърнена пълнота и се стреми да се допълни не само в областта на своята физиология, но и в своята психика. Полът у човека не е само специфична функция, свързана с половите органи. Той е разлят по целия човешки организъм (което показва Фройд). За отбелязване е, че полът е бил скритата страна на човешкия живот и в него винаги е имало нещо срамно, и затова не се решавали да го оголват. Човекът се е срамувал от робуването си на пола. Тук сме изправени пред поразяващ парадокс: това, което се явява източник и най-голямо напрежение на живота, се смята за срамно и трябва да се прикрива. Отношението към пола е толкова странно и дотолкова не прилича на всичко останало, че навежда на мисълта за особената връзка на пола с падението на човека. Полът сякаш е печатът, белязал падението на човека, загубата на цялостната човешка природа. (Интересно, че едва в края на 19 в. и началото на 20 в. научната мисъл и литературата започват до голяма степен да разбулват тайните на пола и половия живот.)
Полът в християнството
Християнството е прикрило пола с идеята за греха, но е оставило известна двусмисленост. Тук има два проблема – сексуален и еротичен, пол и любов. Между половото съединяване и раждането на децата има физическа, но не и духовна връзка, както няма задължителна връзка между половото сношение и любовта. Безспорен факт е, че половото влечение и половият акт са съвършено безлични и не заключват в себе си нищо специфично човешко, обединявайки човека с целия животински свят. Сексуалността носи безличен характер, докато еротиката има личен характер и в това е огромната съществена разлика. Отношението на любовта към пола, към половото съединение (в най-тесния смисъл на думата) е твърде объркано и противоречиво, защото е белязано с печата на човешкото падение. Виждайки навсякъде този печат, човекът се стеснява и тревожи, но в същия момент се опитва да осмисли, да оправдае половото сливане. Обаче простото удовлетворяване на една физиологична потребност, което напомня процеса на хранене, не се отнася специално към човешкия живот и не поставя въпроса за смисъла. Това се отнася за животинския живот на човека и поставя въпроса за ограничаването и преодоляването на животинската природа. В тази връзка, човекът е измислил три начина, за да осмисли половото съединение.
Най-разпространената и най-добродетелната гледна точка е раждането на децата, продължаването на рода. Тази гледна точка обаче е безнравствена и леко лицемерна, независимо от привидната й добронамереност. Противоположната гледна точка е, че смисълът на половото съединение се изчерпва с непосредственото удовлетворение, с насладата, което то доставя. Тази гледна точка е също така безнравствена (макар да не е лицемерна), защото прави човека роб на неговата низша природа и се сблъсква с достойнството на личността като свободен дух. Има и трета гледна точка: смисълът на половото съединение е в съединяването с любимия, в постигането на пълнота от това съединение. Този смисъл е личен и единствено допустим, т.е. морално и духовно оправдан, защото той предполага одухотворяване на пола. Затова смисълът и оправданието на брака са само в любовта. Бракът без любов е безнравствен. Ценността на любовта не поробва, единствено когато е съединена с ценността на свободата. Полът съвсем не е една от функциите на човешкия организъм, полът се отнася към цялото. (Това го признава вече и съвременната наука.) Полът свидетелства за падението на човека. В пола човек чувства нещо срамно и унижаващо човешкото достойнство и затова тук той винаги крие нещо. Човек никога не скрива любовта-жалост например, но охотно крие любовта-ерос.
Истината е, че мистичната цел за лично съединение в „една единна плът” обикновено е недостижима и неосъществима в този свят, защото сексуалният инстинкт се доближава до потенциала на човешкия полов акт постепенно, а потенциалът на човешкият полов акт се състои във възможността да стане въплащение на любовта. Освен това (както казва Бердяев) „половото влечение е творческа енергия в човека. В него се съдържа мъчителен излишък от енергия, която търси да излезе в света, в обекта. Човек става роб на цялата творческа полова енергия, безсилен да я насочи към творчески полов акт. Човешкият род пребиваващ в стихията на стария Адам и старата Ева е безсилен да твори, тъй като изразходва творческата си енергия за продължаването и устройването на рода, за последващото подчинение на следствията от греха. Половата активност се насочва към създаването на друг свят, към продължаване на творението.“ (Между другото това гениално е прозрял още Платон.) В половата енергия е скрит източникът на творческия екстаз и гениалното прозрение. Според Бердяев всичко истински гениално в някакъв смисъл е еротично, но тази творческа гениалност е задушена от раждащия сексуален акт. (Това е причината в човешката история едни от най-гениалните творци в областта на науката, изкуството, културата, т.е. хора подчинени изцяло на тази творческа полова енергия, често да залитат в някакъв вид изкривяване – хомосексуализъм, безразборни сексуални връзки, пълен аскетизъм, или да се предават на най-крайни форми на разврат. Те се впускат умишлено в многобройни любовни авантюри, като по този начин се стремят да поддържат творческото си вдъхновение. Интересно е обаче, че въпреки това насочване на половата енергия, гениалността в тях си остава.) За съжаление такава страстна, егоистична и капризна любов (която наистина е извор на известно вдъхновение) е причина за най-големите бъркотии. Защото любовта е като виното. Тя ни омайва, но опиянението, което търсим в низшите райони, води до същата физическа и морална разруха, до която води злоупотребата с алкохол. Способността да обичаме е най-голямата победа, тъй като истинската обич никога е разрушава човека, напротив! Затова единственото лекарство за проблемите на любовта е… самата любов.
В разговора Си с фарисеите) Христос говори за три вида „скопци“: „Защото има скопци, които така са родени от утробата на майка си; има пък скопци, които са били скопени от човеци; а има и скопци, които сами себе си са скопили заради небесното царство. Който може да приеме това, нека приеме.“ Тези хора принадлежат именно към тази група вродени (или т.нар. доброволни) „скопци“, както мъже, така и жени, които признават влюбеността или „духовния брак“, но се гнусят от брака и особено раждането на деца. Тези чувства се зараждат в натури, в които вследствие на голямата напрегнатост на психичния им живот и творчество, получават не духовно просветление на пола основаващо се на победата над сексуалността, а неговата сублимация, при която далеч невинаги бива победена потребността от разврат. Иначе казано, това е не духовна победа над сексуалността, каквато я познават аскетите, хората на религиозния подвиг, а нейно душевно ефимерно подобие. Това е някакъв вид красиво „уродство“, преминаващо леко в извратеност, което обикновено се съпровожда от донжуановска потребност за нови преживявания на влюбеност. Както споменах, то е свойствено на артистичните натури, художници и поети, които нерядко раждат свои деца в техния си „ефимерен“ свят, бъркайки го с духовния. Този духовен принос е свързан и със своеобразно нарушаване на духовното и еротичното равновесие и отслабване на едни жизнени функции при хипертрофираното развитие на други, при особената алчност към живота. В отделни случаи това води до трагични конфликти между живота на пола и творчеството: особено обречени на тях са творческите жени, на които им са налага да избират между радостта от семейството и творчеството, поемайки понякога върху себе си непоносимото бреме на безбрачието. Донжуанството има своите дълбоки корени в противоречивата природа на любовта, но няма никакви основания да се види в този трети път (освен девствеността и брака) някакво преодоляване и победа, или пък нещо есхатологично.
Съединението на половете, зачатието и раждането е изначално определено от Бога, то е норма за пола. Греховният човек не познава това съединение в неговата чистота. Силата на греха в нищо друго не влияе с такава острота, както в най-интимните и най-нежните отношения и неговата сянка тук се сгъстява в обезобразяващи петна. Благодарение на греха между пола и половото чувство (или сексуалността), се установява напрегнат и изгарящ антагонизъм. Сексуалността още не е пол и дори може да стане отрицание на неговото висше начало, но в същото време тя е неотделима от пола, който без нея не съществува, както огънят без запалим материал. Полът, дълбоко свързан със сексуалността дава огъня на живота и затова има положителна и добра сила. (Оттук е разбираемо всеобщото инстинктивно отвращение към „половите аномалии“ или просто половата посредственост, физическата и духовната кастрация и т.н.) Но в същото време борбата за пола се явява необходима (както и борбата със сексуалността) и това интимно боричкане в самото поле го просветлява отвътре. Борбата против сексуалността обаче е вражда против пола, която води до обезличаване вместо висшето утвърждаване на личността, на слабостта вместо укротената сила. Бунтът против пола, макар и в името на отричането на сексуалността, свидетелства за сериозната повреда на духа. (Ненапразно Църквата решително осъжда самоскопяването. Не е случайно, че според преданието Ориген извършва това поради прекаления си спиритуализъм.) Въпреки това полът благодарение на своята сексуална затъмненост, съдържа в себе си мъчителна дисхармония. Именно тази страна на живота има предвид апостол Павел в своя огнен вопъл за човешкото безсилие: „Но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми. Окаян аз човек! кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“
Духовно-телесното съединение на двама в една плът, както това ни е дадено като норма в творението, и както то макар и слабо все пак се предусеща в брака според мярката на духовната възраст на съпрузите, е свързано в същото време и с чувството на разединение, тъга по загубата на нещо скъпо и чисто. В този смисъл, животът на пола във фактическото негово състояние, както и да протече той, има печата на трагичната безизходица, която се съдържа в трагедията между любов-смърт. (Всички сме чели за Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда и т.н.) Пълният образ на човека е мъж и жена в съединение, в духовно-телесен брак. Самоличност се придобива само тогава, когато излекуваме душата си. И мъжът, и жената се нуждаят да приемат душевната си самоличност според телесната. В този живот аз съм се родил в мъжко тяло и това не е случайно – значи в душата ми трябва да бъде развито най-вече мъжкото начало. Ако в този живот съм се родила жена и това е за добро – трябва да развия най-вече женското начало в душата си. Всеки отделно е полу-човек, но се явява самостоятелна личност, ипостас, която има своя духовна съдба. Но в недрата на духа всеки човек си остава все пак двуполов, защото иначе неговият живот би бил невъзможен. И въобще духовният пол е сложен, защото всяка личност представлява сама по себе си индивидуално и своеобразно смесване на мъжка и женска стихия, и от това е обусловено творческото напрежение, еротиката на духа. Този иманентен брачен живот на човешкия дух таи в себе си разгадаването на творчеството, което не е волеви акт, а духовно раждане. Мъжкото начало, слънчевото, гениалното, логическото се явява значително. На него принадлежи темата, мотива, импулса, с него е свързано съзерцаването на идеите. Но с него само започва, а не свършва творческия акт. Самото творение ще бъде износено от тъмната женска утроба, от „земята“ на Душата.
Да, духовната двуполовост на човека, тайната на брака се съдържа в човешкото творчество и в самото негово същество. То е пресичането на двете начала – гениалността и таланта, пресечени по вертикала и хоризонтала. Гениалността е творческата инициатива, придобиването на нови теми, задачи, възможности, това е духовно излитане там, където зреят вечните идеи, мълниите проникващи през кората на световното битие. От своя страна талантът, изпълнението на темата, осъществяването на творческата задача вече е дело на таланта, на особената надареност за изпълнение. Без тази приемаща и раждаща среда, безплодна остава и гениалността. Към това се отнасят творческата воля, упоритият труд и настойчивия стремеж към достигането на шедьовъра. Макар и често да се казва, че гениалността е труд, в действителност това се отнася към таланта, без който не се ражда заченатото от гения творение. И тази, и другата стихия на духа – и гениалността, и талантът са потенциално присъщи на всеки човек, те образуват неговия духовен състав, но с различна степен на изява и активност. (Нали, за да се разберат гениалните творения, те трябва да намират в себе си за тях отзвук и някак да се съпътства гения в неговото извисяване.) Гениалността е мъжко пораждащо начало в творчеството, това е Духа. Талантът е женското, възприемащото и раждащото начало – Душата. Защото геният е самата независимост и самобитност. А талантът като способност към духовно износване, винаги има пред себе си вече зададена тема или мотив, който се изпълнява с по-голяма или по-малка степен на съвършенство. Затова не трябва да имаме воля към гениалността, напротив. Може и трябва да имаме воля към таланта: трябва да „правим“ себе си, да ковем своя живот. И не само всяко частно творческо произведение, но и целия творческия живот трябва да стане придобивка на гениална тема и талантливо нейно изпълнение. Най-висшето постижение по този път ни явяват онези, които превръщат целия си живот в благоуханен плод на духовното творчество.