Намираме се в навечерието на поредната Нова година и правим своите последни приготовления свързани с нашата празнична трапеза и начина, по който ще отпразнуваме този момент. Всички се суетим и сме с леко приповдигнато настроение, макар да не е много ясно на какво се дължи тази безпричинна веселост. Това е така, защото рядко си задаваме въпроса какъв всъщност е този момент и какво всъщност празнуваме. Да, видимо това не е обикновен ден (нали все пак се случва веднъж годишно) и всички хора инстинктивно усещат неговия празничен дух. За съжаление обаче за повечето хора Нова Година се свързва предимно с изобилна трапеза отрупана с всевъзможни ястия, (които след това с досада една седмица дояждаме) или с това да си пийнем „лекичко”, за да ни стане весело на душата, тъй като животът (който всъщност сами сме си създали) не е особено весел. Но вместо ние да пеем и се веселим, гледаме на живо или включваме телевизора, където други пеят и танцуват вместо нас, изстрелваме фойерверки и бомбички, (които освен да стресират домашните ни животни не вършат нещо особено), отваряме бутилка шампанско и си честитим поредната „нова” година. Общо взето така протича този ден/нощ за средностатистическия българин, но впоследствие през „новата” година се оказва, че тя отново си е същата и констатираме, че макар баницата ни да е била пълна с „късмети”, отново сме нямали късмет и пак не ни е провървяло особено, т.е. новата година всъщност си е досущ „като” старата (като изключим промяната на календара). И излиза така, че всъщност ние можем да празнуваме „Нова Година” освен на 31.12. и на всеки друг ден (нали земята е кръгла, а и слънцето е кръгло) и тази календарна последователност не е чак толкова важна. Това между другото е причината в света да съществуват различни системи на летоброене, които са основани на някакво календарно начало съобразно поредното въртене на земята около слънцето. Както знаем, съществуват три основни календара: слънчев, лунен и лунно-слънчев и това не е случайно. Те са се родили още в далечна древност като тяхна родина са двете големи цивилизации - Вавилон (лунния) и Египет (слънчевия), а еврейският календар е лунно-слънчев, тъй като всъщност Израел се ражда от контакта между Вавилон и Египет. Тъй като тази теза може да се стори на някого „леко шокираща”, в следващите редове ще се опитам да обясня какво имам предвид.
За да разгледаме този въпрос е необходимо да се върнем в зората на човешката цивилизация, за която четем още в Битие 2 гл. Там относно сътворението на човека, след разказа за градината и двете дървета, за които се споменава (Дървото на Живота и Дървото за разпознаване на Доброто и Злото), изведнъж някак си не на място и като че ли излишно, Библията казва следното:
„И река изтичаше от Едем и напояваше градината, от където се разклоняваше и стана четири главни реки. Името на първата е Фисон, тя е, която обикаля цялата Хавилска земя, където има злато...Името на втората е Гихон, тя е която обикаля цялата земя Куш. Името на третата река е Тигър, тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат.”
Тук виждаме, че градината е все още извън Едем (т.е. около Едем) и тя е различно нещо от нея. Тези четири реки съществуват географски и днес, така че могат да се видят ясно и те са: Нил, Тигър и Ефрат, а за четвъртата река все още няма еднозначно мнение коя е, но за нея ще поговорим по-късно. При първоначалното четене на Библията въобще не става ясно защо тези реки са споменати тук, т.е. защо още при сътворението на човека се споменава за Египет и Вавилон? Като че ли тази история тук изглежда не на място. След Потопа или Вавилонската кула някак е нормално тя да се споменава, но тук не. И така, какво означават думите, че в началото има една река, която в Едем се разклонява на четири други реки? Както знаем, реките са не само символ, но и същински извор на живот и затова около тях винаги са се създавали градове. Тоест в тях се съдържа някаква базова духовност, която е много фундаментална и показва, че тази протичаща в човечеството Божественост идва чрез определени страни. Както казах, първата река е Египет, втората и третата са Вавилон, а четвъртата е друга отделна страна. Това означава, че на тези места има нещо много фундаментално и от археологията знаем, че човешката цивилизацията се е зародила действително в този район на света. В тази връзка, когато се създава еврейския народ, той се създава именно от тези два компонента, защото в някакъв смисъл Божият народ е трябвало да съедини тези реки, които излизат от Едемската градина, тъй като както ще разберем от по-нататъшната история на човечеството, съединяването на тази духовност е много важна за света.
Четейки книгата Изход ние откриваме, че първият народ, на който Бог предлага Откровение за Себе Си, това не са евреите, а египтяните. Това може би изглежда доста неочаквано за повечето християни, но Библията говори за това директно като казва, че: египетските язви са били нужни, за да може „египтяните да познаят, че Аз Съм Господ” (Из.14:4). Откровението за евреите като народ става едва на планината Синай при получаването на Божиите повеления чрез Мойсей, а десетте язви за египтяните се случват по-рано. Древният Египет (чрез Гърция и Римската империя) се явява първоначалния източник на цялата западна цивилизация и затова ние приемаме техния слънчев календар, тъй като откровението за Египет е откровение адресирано към цялото човечество. В египетската култура се съдържа необичайно силно божествено начало, тъй като тази духовност излиза от Райската градина и от нея Египет черпи своята духовност, но той я ползва неправилно, тъй като тя е потисната от преклонението пред природата. В Библията Египет е наречен „дом на робство”, защото превръща хората в роби на природата (а така също превърнал и евреите в роби) и затова е трябвало да бъде разрушен. Разрушаването на Египет се състои в разрушаване на египетската самоувереност, в разрушаване на опората в природата, на нейната цикличност и детерминизъм. При това разрушение обаче от тази основа се освобождава божествената искра на египетската цивилизация, част от която евреите трябвало да вземат със себе си.
Именно поради тази причина, по своя произход еврейският народ се различава от всички останали народи. В останалите народи съществува например понятието „майката-родина”, в смисъл, че „страната е прародител на народа, т.е. страната ражда народа”. И това действително е вярно по отношение на всички останали народи, националното самосъзнание, на които се формира в хода на историята на техните страни. Често две части от един етнос попадат в различни държави и след няколко столетия стават „различни” народи (както българи и македонци макар да има субективни причини за това). И обратно: ако два народа започнат да живеят в една страна и техните истории се обединят, то след няколко столетия те стават един народ (както например прабългарите и славяните, галите, франките и провансалците във Франция и др.) Тоест народът се формира в хода на историите на държавите и земята действително ражда народа. При еврейския народ отношенията на народа с неговата страна са съвършено различни. В еврейската традиция земята Израел не е майка на еврейския народ, а негова жена и в хода на историята „еврейският народ се жени за своята земя”. Но този народ се ражда на друго място – в Египет. Историята за изхода от Египет е подобна на раждането на човека: Когато Яков и неговото семейство отиват в Египет става зачатието. По-нататък народът там се увеличава и пораства – това е неговата бременност. Когато идва времето на Изхода започват родилните болки (египетските язви) и накрая морето се разтваря, т.е. „околоплодните” води изтичат и народът се ражда. На следващият етап детето бива изпратено на училище, за да се учи – еврейският народ отива на Синай, за да получи Закона, след което идва време да се ожени за своята съпруга (Ханаанската земя), но тъй като този народ е още твърде млад и се бои от женитбата (с младите хора това често се случва...) и не се решава да завоюва тази земя, той е изпратен да продължи обучението си 40 години из пустинята, докато не порастне. След това отново идва до своята земя и я завоюва, т.е. жени се за нея и този брак представлява създаването на еврейската държава в Ханаанската земя. Именно в аспекта на „брака на народа със земята си” може да се разбере особената връзка, която съществува единствено при еврейския народ. Когато другите народи се преселят в други страни на друго място, след пристигането си там, след известно време те забравят за предишната си „историческа родина”. Например френските канадци в Квебек не жадуват да се върнат във Франция, макар да ценят френския език и подобно се случва с всеки друг народ. Това прилича на дете, което когато порастне, напуска майка си и се разделя с нея. То съхранява връзката с нея, кореспондира си периодично и понякога я посещава, но живее отделно и не планира да се връща. Докато еврейският народ излизайки от своята страна е напуснал не майка си, а жена си или по-точно, когато еврейският народ започнал да се държи лошо с нея, земята го „изгонила от вкъщи”, но когато се поправил и се разкаял, тя се съгласила да го приеме обратно. През това време (докато еврейският народ е в изгнание), тя не се оженва за никого другиго и почти през целия период на изгнание на евреите, тя е била забравена провинция на други държави, а не самостоятелна единица. Нито един народ не успял да се установи на нея, а тези държави, които възникнали в земите на Израел били ефимерни и кратковременни. Затова днес връщането на еврейският народ в своята страна представлява възобновяване на брака с нея, но за съжаление само на материално, а не на духовно ниво, поради неприемането на истинския Месия - Божия Син Исус Христос.
Връщайки се към историята за раждането на еврейския народ споменах, че Египет е майката на този народ, но кой е бил бащата тогава? Ясно е, че бащата е бил Вавилон. В този смисъл, излизането на Авраам и неговото семейство от Вавилон е раждане от гледна точка на бащата (отделяне на семето). След това семейството на Яков преминава от Вавилон в Египет и там става зачатието. Вавилон и Египет са особени страни и затова те са споменати в книгата Битие още в разказа за сътворението на света, те са хранени от реките на Едемската градина и между тях е разделена началната духовност на човечеството. Но еврейският подход обединява духовността на Египет и духовността на Вавилон, за да се роди народ, който да може да занесе Божествената светлина до всички народи по света. Затова Авраам излиза от Вавилон, спуска се в Египет, а после излиза от Египет и това представлява интеграцията между Вавилон и Египет на лично ниво. На следващият етап Яков отива във Вавилон, там се жени, създава семейство и заедно с него напуска Вавилон и отива в Египет – това е връзка вече не на индивидуално, а на семейно ниво. Следващата стъпка вече се явява Изходът от Египет и раждането на национално ниво, така че в нещо Израел е родствен с него. Египет е много велика цивилизация в древността, най-развитата в духовно, научно и техническо отношение. И неслучайно еврейският народ възниква именно там, защото той не може да се роди в слаба или периферна страна. Това, че евреите е трябвало да бъдат роднини на египтяните, че еврейският народ трябва да се роди благодарение на Египет е чувствал още Авраам и неслучайно идвайки в Ханаанската земя, той се отправил към Египет. Затова впоследствие той мислел, че продължител на неговите дела ще стане именно Исмаил (сина на египтянката Агар), та му се наложило да преживее тежка лична криза, за да осъзнае, че продължител на неговата мисия ще е Исаак. И така, от всичко казано дотук ясно се вижда следното:
- Еврейският народ се ражда именно от контакта между Вавилон и Египет.
- Израел се намира точно по средата между тези две страни и по някакъв начин ги обединява.
С какво се характеризират духовно Вавилон и Египет? Египет се е покланял на слънцето и затова египетският календар, (който и ние като част от гръко-римския свят наследяваме) е слънчев, вавилонският календар е лунен, а еврейският е съвместен – лунно-слънчев. Слънчев означава открит за света, т.е. в него е ясно какво трябва да се преобразува, докато луната е символ на сумрака, на нощта, на тайнственото, на скритото. Затова и в повечето арабски и мюсюлмански страни техен символ се явява полумесецът, техните народни приказки са свързани предимно с нощта – 1001 нощ, Аладин, Али Баба, Шехерезада и т.н. И Египет и Вавилон обаче не успяват да преживеят така нареченото „осово време”, тъй като именно Израел се явява тяхното съединение.
Какво е „осово време”? Паралелно с появата на философията в Гърция, в другите велики култури се формират „концептуалните религии”: зороастризма в Персия, будизма в Индия, конфуцианството и даосизма в Китай, а в еврейската история завършва епохата на Танаха и прекратяването на пророчествата. Всички тези явления свидетелстващи за измененията в парадигмата на мисленето на човечеството, произтичат в по-голяма или по-малка степен едновременно (в 6-5 в. пр. Христа). Естествено е, че такива кардинални промени ставащи навсякъде е невъзможно да бъдат обяснени с влиянието на една култура върху друга. В средата на 20 век особеността на този период била забелязана от немския културолог Карл Ясперс, който въвел за неговото описание понятието „осово време”. Той определил рамките на това време достатъчно широко, (от 8 до 2 век пр. Христа), но самата „ос”, средата на този период и преломния момент в историята на цивилизацията се отнасят именно към 6 век пр. Христа. Затова както споменах, две от най-великите цивилизации „преди осовото време” (асиро-вавилонската и египетската) не успяват да преживеят тези толкова радикални промени в духовния климат на човечеството и се разпадат. Но в останалите цивилизации станал прелом и се появили съвременните форми на религиозно-културно мислене. Така че еврейският народ не възниква от самото начало. Защо Бог след потопа е разселил човечеството по целия свят, а след Вавилонската кула дори и общият им език изчезнал? Еврейският народ се появява на по-късен етап, именно когато е нужно да стане това духовно обединение между различните цивилизации и техните духовни разбирания за Бога – на Египет, на Индия, на Китай, на Европа и т.н. Тоест, както един човек не може да опознае целия свят и затова е нужно човешкото многообразие, така и само един народ, една култура, една цивилизация, не могат да опознаят цялата Божественост. И се оказва, че това многообразие е заложено, не когато народите се разделят след потопа, а още в момента, в който светът се е сътворявал. Още в началото е било ясно, че тази духовност не може да остане единна, а е нужно многообразие, защото без него човечеството не би могло да се развива нормално.
Относно четвъртата река, за която Библията споменава в Битие 2 гл. съществуват два различни подхода:
Първият е, че това са двата Нила – син и бял. Там е казано, че тази река обикаляла цялата земя Куш (това, което днес се нарича Етиопия) и всъщност от Египет извира синия Нил, но има още един Нил, който извира от юг и там горе те се съединяват. Но това обяснение е малко странно, тъй като самата египетска цивилизация се е зародила там, където Нил вече е бил съединен. Ако за Вавилон е ясно, че там реките са две, за Египет това е някак странно.
Втората версия е, че четвъртата река, за която говори книгата Битие е реката Инд. Тази, на която е кръстена и страната Индия, което означава, че в Индия се е запазила някаква духовност, която все още не е интегрирана с човечеството. Египет и Вавилон вече биват интегрирани чрез Израел, докато Индия все още не е. Интересен факт е, че всички страни, до които е достигнал монотеистичния подход под формата на власт и управление, всички те постепенно са преминавали към монотеизма, а в Индия нито мюсюлмани, нито християни, нито евреи успяват да обърнат тази страна към своята религия. В Индия все още е много силна тази базисна духовност, която някак все още не е интегрирана с останалото човечество. Например, дори в Китай християнството се разпространява много бързо, въпреки забраните и гоненията. Защо? Защото в тези религии (конфуцианството, даосизма), които доминират там има силна духовна опозиция. В Китай властите забраняват да се разпространяват Библии, защото се страхуват и инстинктивно чувстват, че това ще промени страната им. А в Индия не се наблюдава подобно нещо, там можеш да разпространяваш, колкото си искаш, каквото си искаш, това нищо няма да промени, засега... Но нека да се върнем на нашата „празнична” тема свързана с празнуването на Нова Година.
Тъй като християнството се ражда от утробата на юдаизма, на нас еврейската традиция ни е най-близка и поради тази причина е добре да видим къде се крият корените, които обуславят тяхната концепция свързана с Нова Година. Ако четем внимателно Библията ще видим, че годишният цикъл на еврейските празници символизира веригата от състояния на човека по пътя към обединение и единство, което се явява и целта на цялото развитие на човешкия род и всеки празник олицетворява някакъв етап по пътя към това единство. Ако се вгледаме в творението ще видим, че то е основано на сила, която съединява всички негови части и „всичко е свързано с всичко”. Всичко е включено в една система свързваща всички елементи в една единна обща хармония на съвместна работа. По подобие на клетките в нашето тяло, в което съществува цял един свят – неизброим брой взаимосвързани елементи: гени, бактерии и какво ли още няма там, но всичко съществува в една обща хармония, която ако се наруши, това води до болест, а понякога и до смърт. Цялата природа е подобна на такава клетка и представлява единна, аналогова, интегрална, глобална, напълно свързана система. В нея няма елементи, които да действат независимо от останалите и да се развиват по свой път. Цялото развитие е взаимосвързано и точно определено. Интересно, че в последно време науката разкрива, че всъщност човекът няма „напълно” свободна воля и всичко се определя от гените, хормоните, комбинациите от химически вещества, всевъзможните бактерии и т.н. И от това зависи какво аз ще правя, какви решения ще взема, към кого ще протегна ръка и от кого ще се отдалеча. Днес светът наивно мисли, че ние имаме „напълно” свободна воля, но се оказва, че всъщност това не е точно така, а просто послушно изпълняваме и следваме Божия замисъл. Да, човекът е част от творението и цялото негово развитие се определя от съчетанието на неговите вътрешни сили, от умението да различава „добро и зло”. (За съжаление човекът непознаващ Бога следва сляпо своите животински инстинкти по подобие на животните.)
Но как тогава можем да повлияем на своето развитие като „човеци”? Тъй като битието на Бог Троица (общението между трите божествени лица) е основано на закона на „единството в любов”, трябва да осъзнаем, че законът за общото единство е единственият възможен закон за цялото творение и за нас като негов венец. За съжаление днес този закон свързва заедно всички части в природата в една единна система, освен... човека. Именно затова в Своята молитва Христос три пъти натъртва върху важността на тази идея като казва:
„Не съм вече на света, а тия са на света и Аз ида при Тебе Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.”
„Да бъдат всички едно, както Ти Отче си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил.”
„И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях, за да бъдат едно, както и Ние сме едно.”
Когато днес говорим за света в светлината на празника Нова Година, ние виждаме неговата тотална фрагментация, всички негови противоречия, егоизма, глупостта, неразбирането и това е само част от картината. Така изглежда тя сега от нашето днешно възприятие и всеки се опитва да извлече от нея някакви ползи за себе си. Но днес човечеството се нуждае от някакъв вид разкаяние, което може да настъпи ако то получи озарение, разбиране и „дойде на себе си”. Когато в нас се появи разум, който да ни каже: „Ти страдаш, а може и да не страдаш. Трябва само да разбереш откъде идва това страдание и тогава ще разбереш и ще се избавиш от него”. Всички тези въпроси се пробуждат в нас и ни призовават да търсим, да изследваме причината за нашите беди и страдания. Но хората днес не разбират това и когато вдигат наздравици и си пожелават неща на Нова Година, това не е толкова израз на любов, колкото желание за печалба. Днес в нашите молитви към Бога ние Му предлагаме не общ съд, който Той да напълни със Своята Божествена благодат, а нашия личен джоб, защото на нас ни трябват пари и власт. Човешката история вече повече от 2000 години показва, че човечеството бива водено към това единство по пътя на страданията и проблемите, за да разбере, че трябва да достигне до равновесие и хармония със Своя Създател. Това разбира се ни струва много болка и сълзи и събитията от последните 2-3 години го показват по недвусмислен начин. Ние мислехме, че вирусът ще ни направи по-добри, по-сплотени, но се оказа, че много бързо забравихме болката на другия и всеки започна отново да „търси само своето желание и удоволствие”. Човешкото общество живее днес сякаш в дива джунгла, където един изяжда друг, но като че ли е дошло време да се замислим в какво се крият причините за нашите непрестанни мъки и страдания. Защо всъщност страдаме? Кой има полза от нашия живот, на кого можем да помогнем? Тези въпроси възникват неволно в ума и сърцето ни и от болките и ударите, които понасяме започваме да се питаме: Какъв е смисълът? Мислехме, че войните са едно забравено „лошо” минало, но се оказа, че това не е така и едва ли не стоим на прага на трета световна война (разговори за нея вече се водят напълно открито). Колко още можем да страдаме? Това е живот в условия на терор, огромни проблеми, чувство на безпомощност, където половината свят изхвърля излишната храна на боклука, а другата половина умира от глад. Съвременното човечество притежава такива огромни сили и възможности, а какво правим ние с този мощен потенциал?
На еврейски празникът „Нова Година” се нарича „Рош а-Шана”, като думата „шана” произлиза от думата „шинуй” – „изменение, промяна”. Тоест без промяна в света не може да има „нова” година. А промяна в света може да настъпи само, когато настъпи вътрешна промяна във всеки един човек. Годината ще е нова само, когато човек започне нов етап, издигне се на ново стъпало в своя духовен живот, пред него е вечния живот, пълното развитие и щастие в Христа. Нова година означава нов етап, когато човек разбира, че сам не е в състояние да се справи и стига до извода, че нищо няма да му помогне, ако не бъде докоснат от Божествената светлина и не започне промяна вътре в самия него. Затова в навечерието на Нова Година всеки трябва критично да проанализира своите действия, но днес в рамките на нашия свят хората „съдят” себе си според законите на „този” свят, според това, което ни учат в училище или в детската градина. Това от което обаче светът се нуждае е да отвори Свещеното Писание, да започне да го изучава и да позволи Христовата светлина да го озари. Тя ще ни покаже къде е мястото на нашия избор, какво е нашето мировъзприятие, как сме устроени и как трябва да живеем. Ще разберем защо в света всичко е взаимосвързано, как ние влияем на света, как другите правят това, какво е нужно да направим, за да видим целия свят по-добър, да го видим приближен до Бога. На Нова Година от една страна ние затваряме кръга, но от друга го отваряме. Както споменах в еврейския език Нова Година (макар и празнувана по друго време) се нарича „Рош а-Шана”, букв. „Глава на годината”. (Вече споменах, че думата „рош” означава „първенство, начало”, а „шана” произлиза от думата „шинуй” и означава „промяна”.) Тоест това е „началото на промяната”, с други думи - момента, когато за пръв път разберем, че променяйки отношенията между нас, ще променим и нашите усещания, както на лично, така и на обществено ниво. Пътят начертан от нашия Господ е актуален за нас днес в същата степен, както и преди 2022 години. Годината е „нова”, когато аз се радвам на това, че започвам нова година, нова промяна, защото за разлика от нашия материален свят, в духовния няма време, пространство и движение, а има единствено въздигания и падания и всички ние ежедневно преминаваме ту на единия, ту на другия бряг (свят). Въпросът е накрая да се окажем на правилната страна и ако е възможно да помогнем и на някой друг да го направи, всичко друго е без стойност. Днес по подобие на „първия човек Адам” всички ние сме „живи души”, но за да бъдем наистина щастливи и подобни на Бога имаме нужда от „последния Адам, който стана животворящ дух”. Защото Той издигна човечеството на едно ново ниво на разбиране за света, помагайки ни да приведем себе си в съответствие с Божествения закон: „Да възлюбиш ближния, както себе си”. Христос ни показа какво е да си „Човек”, затова Неговото въплащение стана повратен момент в човешката история и днес тя е разделена на: преди и след Христа. Но това е само част от картината, един от етапите по пътя. Ако се издигнем и сменим ракурса ще видим, че благодарение на Христос сме придобили възможност, която по-рано не сме имали. Възможност да се родим духовно, да съберем парчетата на своя разпилян живот и да станем подобни на Този вечен, съвършен и любящ Бог, Който ни е създал. Днес светът трябва да празнува именно тази възможност, защото това означава Нова Година. Годината ще е наистина нова само ако сме готови да прегърнем целия Негов „проект”. Ако пожелаем ясно да осъзнаем своите действия, своите цели, своята роля в случващото се и да намерим в себе си воля, сили, мъжество, за да реализираме всичко това. Този свят може да стане по-добър, само когато всеки намери своя правилен път в него.
Може би ни се струва, че животът ни е „счупен” и изглежда напълно „раздробен”, приличащ на разпръснат „пъзел”. Нали ние като родители понякога поставяме пред своите деца фрагменти от мозайка, за да може детето да я събере и да се развие. Може би и светът, който виждаме около нас днес ни изглежда като „пъзел”, но може да се окаже, че това е някаква „възможност” дадена ни от любящия, но и изискващ Бог, който желае да достигнем до Неговото съвършенство. Днес има хора, на които желанието да станат „подобни Нему” не им дава покой. Те не могат спокойно да гледат поредния новогодишен концерт с чаша в ръка, това не им стига. Нещастни ли са те или са щастливи? Така или иначе е добре, че ги има, защото те осъзнават възможността да станат „подобни Нему”. Не на „дядо Боже” на небето, а на „истинската Божия благодат”, която тук и сега ти дава сили да „обичаш ближния си, както себе си”. На нас в 21 век ни е „зверски” трудно да представим „телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога”, да станем „подобни Нему” и да „се превърнем в любов”, тъй като в своя стремеж да мразим и да се делим сме стигнали почти до предела, така че няма нищо учудващо. От друга страна именно оттук, от обратната страна на скàлата осъзнавайки своята нищожна природа, можем да направим самостоятелни крачки. Всички парчета от мозайката стоят пред нас, остава ние да ги съберем в цялостна картина и да „прекрачим зад хоризонта”. И от разхвърлените части на конструктора да построим нужното съчетание от Божии качества и свойства в нас, да ги насочим в правилна посока и по този начин да създадем необходимите условия в света около нас да се прояви Божият Дух. Така че от „първия човек Адам”, който бе „жива душа” да се роди „последния Адам” (Христос), Който „стана животворящ дух”. За да може от човека да се роди истинския Човек, който е „подобен на Бога”. (Адам произлиза, както от думата „адама” – „пръст”, така и от корена „доме” – „подобен”). И това е една прекрасна възможност, която си струва да празнуваме през новата година.
Между другото въпреки споровете кога точно и защо трябва да се празнува Рождество Христово, аз намирам неговата близост с края на годината, като една възможност този период (седмица преди настъпването на новата година), човек да направи равносметка и буквално да размекне сърцето си, така че то да се превърне от каменно в жива, мека плът, т.е. да започне да разбира, че трябва да се отнася по нов начин към живота. Да започнем новата година с осъзнаването, че пред нас има възможност да станем подобни на Бога, т.е. да се отнасяме към Него така, както Той се отнася към нас. Ако подредим живота си от състоянието на пълна фрагментация, ние не само ще станем равни на Него, но в дълбочина ще бъдем такива, какъвто е Той, достигайки до онова състояние, онези мисли, онези цели, онази първоначална изходна точка, от която е започнал Той. Ще постигнем пълната дълбочина на Неговия замисъл, а в нещо и Самия Него. Не казва ли Христос на пръв поглед странните думи:
„Бъдете съвършени и вие, както е съвършен и вашият небесен Отец”.
За нас новата година трябва да е нов хоризонт и от това как ще я започнем, с каква цел, с какви мотиви, с какви планове, така ще я прекараме и завършим. Затова трябва ясно да разберем за какво ни трябва всъщност тази нова година, защо съществуваме, какво трябва да достигнем. За „щастие” днес ние живеем в свят, който ни показва своята безцелност, абсолютна незначимост и затова ни е много по-лесно да се ориентираме в него в сравнение с преди 100 или дори 50 години. Какво можем да си пожелаем на Нова Година? Ние виждаме, че в течение на цялата човешка история, човечеството през цялото време е грешало. Опитвали сме се да правим какво ли не и сме грешали, отново сме се опитвали и отново сме се проваляли и така всеки път.
Съвсем скоро ще отпразнуваме 2023 година след Христа, момента, когато се случи нещо, което промени цялата човешка история и доведе не само до промяна на летоброенето, но всъщност истинската промяна, която Той донесе е, че ни показа какво означава да си истински „Човек”. Да, само „човекът Христос Исус” успя да ни покаже какви отношения трябва да изградим спрямо своите ближни. Отношения, които сближават, които придават истински вкус на живота, откриват други светове, правят човека истински щастлив. В течение на досегашните 2022 години човечеството е преминало през безкраен брой състояния, но това, което се е съхранило от този „Давидов корен” във всяка душа, е присъствието на Святия Дух на тази земя, Който ни дава възможност да усетим чувството на единство, което ни обгръща и обединява. Църквата Христова се е родила именно от особеното чувство на единство завещано от думите на Христос: „Да възлюбиш ближния си, както себе си.” Днес тези думи са се превърнали в някакъв „леко” досаден девиз, но в действителност идеята за любовта към ближния съвсем не е девиз. Това е основата, фундамента на нашето съществуване тук на земята. Това е, което ни отличава, нравствената, ценностната основа на Божиите чада и всъщност това е единственото, което ние можем и трябва да дадем на човечеството. Църквата Христова днес е този новозаветен Израел, Израел по дух. Думата „Израел” произлиза от „Исра Ел”, което означава – „направо, директно (устремен) към Бога”. Нещо подобно означава и изразът „ли рош” - „имам глава”, т.е. вървя „с главата напред” и именно това символизира Новата Година (Рош а-Шана). Това означава, че аз започвам да разбирам, че винаги ще греша и постоянно ще ми излизат „цицини” при всяка, дори най-малка крачка, ако не се съобразявам с Божията воля за мен в Христа. Ние виждаме, че този път е скрит от обикновения човек и ако аз се движа не там, където Той ме води, а в друга посока, Бог ме „хваща за яката” и ме тласка обратно в нужната посока макар тази корекция понякога да е доста болезнена. А реализацията на Божията идея е много проста - когато „множеството на повярвалите има едно сърце и душа”. Много се надявам, че изминаващата стара година ще ни научи как правилно да се отнесем към новата и от този ден нататък да се ориентираме към правилното и ясно развитие в хармония с Бога и ближните. Нека да направим така, че тази нова година да бъде добра, така както Бог желае за нас, да доведе до ново състояние още души, така че всички ние да бъдем онази светлина, за която Христос казва: „Вие сте светлината на света”. Нашето предназначение е да се реализираме по най-добрия начин и ако светът успее да се обедини, ще може да се уравновеси и климатът на земята, ще се прекратят всички страдания и войни. Но преди човечеството да се научи да се обединява, ние самите трябва да се научим на това. Всички обичаи и традиции, които правим на Нова Година имат само външен характер, а всъщност това е един голям, сериозен празник, с който действително трябва да започне правилното отношение към живота, с това човек да започне да променя себе си. Пожелавам на всички Новата Година да стане година на промяна, година на създаване на добри взаимоотношения, които да направят нашия живот по-мирен, по-смислен и по-щастлив.
Няма Нова Година без новорождение, без ново създание. Христос каза, че „новото вино трябва да се налива в нови мехове”.
Нека Новата 2023 година да се превърне в един успешен етап от нашето пътуване към „новото небе и новата земя”, където ще получим „ново име” и ще пеем „нова песен”, която може би ще гласи:
„Аз съм на възлюбения си и възлюбеният ми е мой.”