В навечерието на този празник целият християнски свят празнува факта, че Бог стана човек. Но защо това беше толкова важно? Не можеше ли Бог да поправи и спаси човечеството от Своя трон? Защо бе необходимо да напуска Своята слава? Защо още пророк Данаил видя в небето онзи, когото той нарече „Един като човешки син”? Защо „словото стана плът”? По този повод авторът на Посланието до Евреите казва следното:
„И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч, дявола и да избави всички ония, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство. (Защото наистина, Той не помогна на ангелите, но помогна на Авраамовото потомство). Затова трябваше да се оприличи във всичко на братята Си, за да бъде милостив и верен първосвещеник в отношение към Бога, за да извърши умилостивение за греховете на людете. Понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага.”
Тези думи ни разкриват практичния смисъл на „въплащението” на Сина, но в какво се състои метафизичния смисъл на този акт? Според мен отговорът на този въпрос се крие в думите на пророк Исая:
„Ето, девица ще зачне и ще роди син, и ще го нарече Емануил"
В тази връзка, цитирайки пророчеството на Исая евангелист Матей пояснява, че името Емануил означава „Бог с нас” и този факт съвсем не е маловажен, тъй като за разлика от гръцката представа, в която „името е същността на назования”, за евреите „името е целта, смисъла на назования”. Затова именно тук се крие и главната причина за раждането на Христос „в плът подобна (но не като) на греховната плът”. Да, истинският смисъл на Рождество Христово се състои в това, че Бог пожела да бъде „с нас”, а този факт изискваше огромна саможертва и смирение от Негова страна.
За да ни има, Бог трябваше да ни направи място в ... Себе Си.
Сътворението на Вселената е първият акт на смирение от страна на Бога, тъй като появата на цялото творение е възможно единствено при условие, че Бог „смири” и „самосъкрати” в някаква степен Себе Си. Именно затова категорията „смирение” е основополагаща при изграждането на взаимоотношенията между Бога и човека. Това е така, защото този принцип лежи в основата на сътворяването на всичко видимо и невидимо и без него не бихме съществували нито ние, нито света около нас. Какво имам предвид? При обикновен прочит на първия стих от книгата Битие („В началото Бог сътвори небето и земята”) историята за сътворението на света често се разбира по следния начин: В началото има Бог, после Той върши определено действие, („сътворява”), като в резултат на това действие се появяват други обекти – „небе и земя” (т.е. Вселената). И картината, като че ли изглежда така: в началото е имало Бог, а сега има „Бог плюс Вселената” и по този начин небето и земята се оказват някак извън Бога, отделно от Него. Тоест имало е Строител, а сега вече има и здание, стоящо отделно от Него, до Него. Ситуацията обаче по-скоро изглежда по друг начин: никакъв друг обект извън Строителя не може да има, защото не съществува нищо друго освен Него и зданието не се строи до Строителя, защото всъщност никакво „до” не съществува. Строителят изпълва всичко и за построяването на зданието Той трябва предварително да разчисти „строителна площадка” вътре в Самия Себе си, където впоследствие зданието ще бъде построено „вътре”, а не „до” Него. Тоест в началото има Бог, а после има Бог минус „строителната площадка”. В потвърждение на тази идея са и думите на ап. Павел който казва:
„Защото в Него живеем, движим се и съществуваме”.
Метафизичният смисъл на идеята за „самосъкращението” на Бога състояща се в това, че светът се намира вътре в Бога, а не извън Него, по съвършено различен начин обяснява връзката между Бог и човека. Според традиционната религиозна гледна точка Бог се намира някъде „високо в небесата”, далеч от човека, но онова, което всъщност Библията ни казва е, че Бог е винаги „около нас, до нас”, а чрез Духа Си и „в нас”. Това създава чувство на много по-голяма близост с Бога, отколкото обикновената картина за сътворението на света. В термините на западната философия този подход се нарича „панентеизъм”. Това е именно вярата, че Бог е във всички неща и следователно Неговото присъствие е постоянно, въпреки че може да се променя и да е динамично. Бог се проявява, както иманентно на света, така и трансцедентно по отношение на него. Това е представата, че Бог е по-велик от Вселената, че Вселената е в Бога и че Той прониква във всяка част от природата, че се простира отвъд природата и че също Той е различен от природата. (Панентеизмът не трябва да се бърка с „пантеизма”, който казва, че Бог и природата са едно и също и че няма разлика между едното и другото).
Моралният смисъл на „самосъкращението”, „самоограничението” като първо действие на Всевишния Бог формира за човека морален императив: „Ако искаш ефективно да общуваш с другите, смири се, „смали” себе си, направи място на другия, в това число вътре в самия теб, не заемай всичко, което можеш, направи място за развитие на неговата личност”. Тъй като собственото „Аз” ни запълва изцяло отвътре, ако искаме да встъпим в истински диалог с другите, за начало трябва да ограничим своята вътрешна „светлина” по примера на Бога, т.е. да създадем в себе си пространство за другия и само тогава ще можем „да чуем” събеседника. В тази връзка ако Бог иска да създаде хората така, че те да имат свободна воля, Той трябва да ограничи явното проявление на Своята Собствена воля, да създаде пространство „празно от Своя диктат”, защото тоталната проява на Божествената воля не оставя място за нищо друго. Това разбира се съвсем не означава, че трябва да се отказваме от своето мнение, а само трябва да го ограничим, да не го считаме за тотално, да направим вътре в него място за другата гледна точка. Това между другото касае също диалога между различните общества, различните идеологически позиции, различните поколения и този принцип е приложим във всяка област на живота. Например в контекста на отношенията родител-дете е важно родителите да умеят да ограничат себе си, а не да ръководят детето във всичко. Детето има нужда да се развива самостоятелно, за да се научи да прави самостоятелен избор и да познае цената на грешката. Родителите, които дават на своите деца възможност за развитие чрез самостоятелни действия са подобни в това на Бога, Който не решава вместо нас всички проблеми в света (защото в такъв случай светът би престанал да съществува), а дава възможност на хората самостоятелно да ги преодолеят. Единствено поправяйки самостоятелно света човечеството може да се придвижи в своето развитие. Аналогично на това всеки ръководител също трябва да ограничи своето въздействие, за да даде възможност на подчинените си да се развиват като личности. Подходът, при който човек се явява единствено механичен изпълнител е неефективен за развитието на работата. Истински лидер е не този, който контролира всички детайли, а този, който поставя обща задача и умее да въодушеви останалите, т.е. да им даде възможност самостоятелно да се реализират. Успешният лидер не е робовладелец, а вдъхновител на таланти допълващи се един друг и именно такъв метод на управление е всеобщо признат за най-ефективен. Да, всичко дори в нашия природен свят е устроено на принципа на „самоограничението”: през нощта светлината на слънцето се скрива, за да даде възможност да се прояват луната и звездите. Възможността да прояви себе си и да почувства своята значимост е толкова нужна и важна за всеки човек, че трябва да бъде предоставена на всички без изключение – не само на луната и звездите, но и на най-малката свещичка. Защото, когато слънцето грее, светлината от свещта не се забелязва от никого, но през нощта, когато слънцето е ограничило себе си, тя може да донесе много полза. Развитието на света зависи от това, доколко всеки човек в него може да расте и да реализира своя потенциал, внасяйки своя собствен уникален принос. Принципът на „самоограничението” е приложим и към вътрешния диалог на човека – между различните части на неговата личност и различни гледни точки за самия себе си. Нито една от частите на личността не трябва да завзема всичко и да потиска другите части. Следователно всяка от тях трябва да бъде самоограничена, за да могат те хармонично да се съчетаят помежду си. Същото се отнася и за процеса на предаване на знания от учителя към ученика, процеса на разпространение на светлината. Учителят винаги знае повече, отколкото ученикът може да възприеме. Затова ако учителят действително иска да го научи на нещо, той трябва да се адаптира, „да намали” тази светлина и знания, които предава – иначе ученикът няма да може да възприеме въобще нищо. Така че дори за това светлината да може да се разпространява, на нея й е нужно „самоограничение”. Именно този принцип има предвид ап. Павел, когато казва:
„В братолюбието си обичайте се един друг, като сродници. Изпреваряйте да си отдавате един на друг почит”. (т.е. направете място за другия в себе си).
Фактът, че човекът е създаден „по образ и подобие” на Бога говори за начина на реализация на принципа на „самоограничението” в живота и по тази причина монотеистичната етика е основана на стремежа да бъдеш подобен на Бога. Затова колкото повече се стараем да се уподобим на Бога, толкова по-пълно реализираме себе си като личности. В тази връзка началните думи на Библията ни разказват не само за това как Бог е сътворил света, но ни показват и един от моделите за подражание за нас самите. Идеята за „самоограничението” обаче съвсем не следва да се възприема като „пълно” самоотрицание, отричане или пренебрегване на себе си. Някой ще каже: ама как така, нали Христос казва:
„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си...”
Тук Исус няма предвид това, че човек трябва да „пренебрегне” себе си като личност, „да се изпари”, „да се разлее изцяло в Божеството” и „да изчезне” чрез някаква „нирвана” (както при будизма и другите източни религии), защото стихът продължава и казва:
„но нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва.”
Понякога в трудни моменти ние искаме точно това - да изчезнем, да ни няма и „друг да вземе и носи кръста ни”, само че не това има предвид Исус. Кръстът си е наш и трябва да го носим ние, а за тази цел трябва да сме напълно осъзнати личности. Този кръст се носи, не когато „се напъваме” и всекидневно се опитваме да се „докажем” на Бога, а като разберем, че просто трябва да се смалим, самоограничим и „отречем” от всички свои егоистични наклонности, желания, намерения, мотиви. Когато Бог е ограничил Себе Си и ни е направил място вътре в Себе Си, това не нанася никаква вреда на самата Божественост, на нейната безкрайност и величественост. Да направиш място на другия не означава да се изгубиш: когато ограничаваме себе си при общуването с другите хора, ние отделяме за това общение свободно пространство, като в същия момент нашата личност си остава цялостна, както е била преди това. За да не изгубим себе си е важно да правим място на другия, продължавайки в същия момент да бъдем изпълнени със себе си. Единствено слабият човек остава затворен в своята крепост считайки, че крепостта ще падне само ако отвори вратата. Самоограничението по никакъв начин не е пренебрегване на себе си. Обратно, именно чувството на увереност в себе си ни позволява без собствена вреда да освободим за ближния част от собственото си вътрешно пространство. Йоан Кръстител много добре беше разбрал тази истина и не се притесняваше за своя авторитет, когато каза за Исус:
„Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам”.
Пълноценна връзка може да има само между себеподобни
Библията ни учи, че човекът е бил създаден по Божия образ и подобие, т.е. Бог Го направил като Себе Си, подобен на Себе Си и го нарекъл Адам („адам” произлиза не само от корена „адама” – „пръст”, а и от корена „доме” – „подобен”). И тъй като всичко в нашия свят е създадено по подобие на Божествената небесна матрица, в Своята молитва Христос казва, че всички неща на земята трябва да бъдат „както на небето”. Затова този принцип е видим още от първите стихове на Свещеното Писание, които започват с описание на Божествената Троица:
„В начало Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена, и тъмнина покриваше бездната, и Божият Дух се носеше над водата. И Бог каза:...”
Тук първо ни е описан Гласът (чистият неартикулиран звук), който е израз на Божествената воля и замисъл и който можем да отнесем към стиха: „В началото Бог създаде небето и земята”. Този Глас обаче все още не е реализиран и затова няма как да бъде „записан”, тъй като само изговореното слово може да бъде записано под формата на текст. Веднага след него следва: „И Божият Дух (Руах Елохим) се носеше над водата”. Това е именно Диханието или Духа и едва след него Бог започва да изрича Своите Слова: „Да бъде...”. Тоест поредността е: Глас, Дихание, Слово като тук неосъзнато и „неволно” ни е изобразена Троицата: Гласът (Бог Отец), Духът (Бог Дух Святи) и Словото (Бог Син). В подкрепа на тази идея са и думите от Псалом 33:
„Чрез Словото на Господа станаха небесата и чрез дишането на устата Му цялото им множество”.
Ако се замислим ще видим, че именно по същите „образ и подобие на Бога” се образува и човешкият говор: В началото ние издаваме звук (Глас), който поражда звукови вълни и предизвиква трептене на въздуха (Дъх) и породените звукови вълни, които се образуват във въздуха достигат до нашия слухов апарат под формата на думи (Слово)...
Състоянието на Адам в Едемската градина ни показва от една страна неговото първоначално състояние, но това всъщност трябва да бъде и неговото крайно състояние. На човека му било добре да живее в градината според указанията на Бога, но това „добро” състояние не се е усещало като добро, тъй като срещу него е нямало противопоставено нищо лошо, с което това добро може да бъде сравнено. Това състояние не било „постигнато” от човека (то е като на безпомощно бебе, което лежи в ръцете на майка си), това е неосъзнато „добро” състояние. То противоречи на замисъла на Бога, Който е трябвало не само да направи човека, а и да Го доведе до най-съвършеното състояние, а именно – да бъде като (подобен на) Бога. Библията ни казва, че Бог поставил човека в градината, за да я обработва. Какво означава да я обработва? Бог искал да използва човека, така че той да насочи силите си не в задоволяване на своите капризи и егоистични намерения, а в посока на даване, любов и връзка с другите. Но в това първоначално състояние човекът не се явявал свободен. Той действал така, просто защото бил създаден по този начин, защото се намирал в такива условия, така че все още не можем да говорим за пълноценна личност. Тук говорим за някаква малка „машинка” по подобие на детските играчки, които се навиват с ключе и започват да пеят и танцуват. Тази играчка се държи правилно, изпълнява безпрекусловно всяко наше желание, защото е машинка, управляема марионетка. Такова състояние обаче е напълно неприемливо в очите на Бога, то е било само временно. И се оказва, че Бог има проблем и този проблем е: как да създаде творение (т.е. нещо което се намира извън Него, различно от Него), но което трябва да бъде „като” Него. Бог не желае да управлява човека по този начин, Бог иска да общува с личност подобна на Него, личност свободна, всезнаеща, разбираща всичко, всеуправляваща. И в това в някаква степен се състои съвършенството на Бога - че може да създаде творение подобно на Себе Си. Може би за много хора това звучи твърде дръзко (между другото змията също казва, че Адам и Ева ще станат като Бога!?), но човекът наистина е трябвало да стане като Бога. Какво означават тогава думите на Христос в проповедта на планината:
„Бъдете съвършени, както е съвършен Вашия небесен Отец”??
Но как? Нима това е възможно? Естествено с тези думи Христос не иска да каже, че човекът е Бог, нито би могъл да стане Бог, нито че може да стане „като” Бога и т.н., а че може да подражава на Бога. Наистина идеята за „imitation Dei” (подражанието на Бога), за приближаването към Бога изисква предпоставката, че човекът е направен по образа на Бога и в тази формулировка откриваме друга картина на взаимоотношенията между Бога и човека. Човекът не е Бог, но ако се сдобие с качествата на Бога, той вече няма да е под Бога, а ще ходи „заедно” с Него, а това вече е едно друго ниво. Това подражание на Бога чрез действия по начин, по който Бог действа, означава ставане все повече и повече като Бога. Това същевременно означава и „познаване” на Бога. В тази връзка, говорейки за месианското време, авторът на Посланието до Евреите цитира пророк Еремия и казва следното:
„И няма вече да учат всеки съгражданина си и всеки брата си като му казват: Познай Господа, защото всички ще Ме познават от малък до голям между тях”.
Да познаваме пътищата на Бога означава, да знаем и да следваме в практиката Неговото отношение към хората, неговите всеобхватни принципи на безгранична любов, справедливост, доброта и прошка. За тази цел Евангелието ни предава идеалите, към чието въплащение ние трябва да се стремим, независимо от това, че далеч невинаги (а бих казал дори рядко) те ще се реализират в живота ни.
Желанието на Бога е абсолютно всички творения от нашия свят да бъдат в хармония с Него и да достигнат в своето развитие Неговото ниво. Но взаимното разбиране е възможно единствено между себеподобни и когато в книгата Битие се казва, че „Бог създаде човека по Своя образ и подобие”, това в частност означава, че на човека в някаква степен е дадена възможността да разбира Бога. Съгласно антропния принцип на Вселената, целия свят е устроен и разчетен според човека, и е ориентиран спрямо него. Целият свят и цялата негова структура, всички пътища във Вселената, както нейното висше Управление, така и всички следващи структури съответстват на човека и затова човекът е в състояние да ги разбира – не само с разума си, но и с цялото си същество. В това се крие фундаменталният оптимизъм, че светът не е враждебен на човека, че ние можем и сме длъжни да живеем успешно в него. Всички трудности в света са създадени единствено за нашия собствен напредък, за да бъдат те източник на развитие. Ние не трябва нито „да висим под света”, нито „да провисваме света под себе си”, а трябва да видим, че светът в Христа вече е направен под нас и да го възприемем по нов начин. Светът е създаден така, че в него на човека трябва да му е добре – и ще му бъде добре ако се научи да живее и действа правилно в него! Това е източника на глобален оптимизъм, който ни показва, че тъй като Бог няма никакъв вид или образ, думите, че човекът е създаден „по образ и подобие на Бога” следва да се разбират като „по образ и подобие на пътищата на Божественото управление на света”. Затова „Божий образ” не означава какъв е Той „всъщност”, а по какъв начин Бог управлява света, как Той в реалния свят се проявява пред нас. В този смисъл може да се каже, че „Образът на Бога са - Неговите действия”, т.е. „делата на Бога са Неговото облекло”. Затова висшата възможност за човека е да види не Бога, а това как Той управлява света. Именно това има предвид Мойсей, когато моли Бога и казва:
„Сега ако съм придобил Твоето благоволение, покажи ми моля ти се пътя Си, за да те позная”.
С тези думи Мойсей казва: Обясни ми пътищата Си, за да разбера по какъв начин се придобива Твоето благоволение и да успея да получа това благоволение не само за самия мен лично, но и за целия народ, защото това е твой народ, той действа в света, заради Теб и т.н. След това обаче Мойсей продължава и казва:
„Покажи ми моля, славата Си.”
Да се „покаже Божията слава” означава „да се разкрият пътищата, по които светът ще достигне до прослава на Бога”, да се покаже хода на цялата минала и бъдеща история и да се разбере смисъла на всички исторически събития. Бог бива прославен с това, че приближава човека към Себе си и в хода на историята човекът се приближава към Бога, увеличава се разбирането и затова се увеличава и прославата, „Божията слава”. Това желание на Мойсей не се осъжда от Бога, тъй като то е правилно, но не може да бъде изпълнено напълно (това ще бъде възможно векове по-късно чрез идването на Исус Христос на тази земя), но самият този стремеж е крайно важен, защото така да се каже той действително придвижва човека и човечеството. В отговор Бог му казва:
„Аз ще сторя да мине пред тебе всичката Моя благост”
Тоест няма да ти я покажа „подробно”, а само ще приведа да мине пред тебе, ще ти дам разбиране в цялост. Ще ти покажа каква е истинната причина за всички Мои решения – да не наказвам злодеите, а да осъществя милост. Бог му казва още: „И ще проглася пред тебе името „Яхве”, т.е. не поради заслуги или заради молбата ти, а заради Името Ми ще направя това. Тоест: Аз решавам това по мои причини, недостъпни за разбирането на човека, затова не мога да разкрия това дори на теб, защото човек не е в състояние да осъзнае смисъла на Божествените решения. Бог му казва, че „човек не може да види лицето Му и да остане жив”. Защо? Защото на човека не е дадено да види Ликът Господен в категорията на Божественото глобално управление на цялото творение като единно цяло, т.е. хода и смисъла на бъдещите събития в по-нататъшната история на човечеството. Във връзка с това апостол Павел казва следното:
Да, хората в цялата човешка история искаха да видят Бога и това стана възможно благодарение именно на Рождество Христово. Божията слава бе изявена на света чрез нашия Господ и неслучайно Той се обърна към Филип с думите:
„Който е видял Мене, видял е Отца”
Днес обаче, както апостолът казва ние все още гледаме неясно „като в огледало Господната слава”, защото славата на Бога е смисъла на хода на историята като разкриване на Божествеността за човека. Човек може да се издигне до нивото на разбиране смисъла на миналата история, но не може да види смисъла на бъдещата история, тъй като знанието за бъдещото развитие на събитията лишава човека от свобода на волята, унищожава смисъла на решаването на проблемите и по този начин прави невъзможно нормалното човешко съществуване съвместимо с живота. Затова и Бог разкрива на Мойсей единствено смисъла на миналите събития: „ще Ме видиш изотдире” (в гръб), т.е. вече миналото, но не и бъдещето: „но Лицето Ми няма да се види”. Това все пак е огромно достижение, тъй като е максималното ниво на достъп на човека, защото да се види напред в бъдещето, да се разбере бъдещия ход на историята на творението, не е дадено на човека. Човекът е подобен на Бога само в някаква степен и затова Библията не казва „в подобие на Бога”, а „по подобие на Бога”, което означава относително подобие. В тази връзка бих искал да отбележа, че когато питаме „защо” Бог е създал едно или друго нещо?, защо Той е подредил всичко в света по такъв, а не по друг начин?, ние допускаме, че Творецът на света е разбираем в определена степен за нас, т.е. предполагаме, че ние можем да разберем Бога. И нашето предположение, че сме в състояние да разберем Бога произтича преди всичко именно от факта, че човекът е създаден „по образ и подобие на Бога”. Това означава, че в определена степен ние сме в състояние да разберем нещо, макар то да е Божествено. Може би не Самия Бог, но Неговото управление на света.
Това, че ние „се намираме и живеем в Него” обаче, все още не означава, че Той „е с нас и ние сме с Него” в истинския смисъл на думата. Днес човечеството се намира в състояние, при което от една страна живее в Божествен свят, но от друга не чувства тази Божественост. (Това е като при хора, които макар физически да живеят в един дом, между тях липсва истински осъзната, дълбока и допълваща се душевна и духовна връзка. Всеки от тях живее свой отделен живот, има свои мечти и стремежи, липсват взаимната любов и отдаване, взаимните планове, диалогът, нуждата един от друг и по този начин тяхната връзка се свежда до едно формално съвместно съществуване, което е далеч от идеала за истинско семейство.) Бог знаеше, че това да направи място в Себе Си за нас, да ни създаде по Свой „образ и подобие” няма да е достатъчно и че за истинската пълноценна връзка и приближаване към нас, Той трябва да направи още една крачка.
За да бъде „с нас”, Бог трябва да стане „като нас”
Рождество Христово е вторият акт на смирение, на „самоограничение” от страна на Бога. Когато говорим за живота и делото на Господ Исус Христос трябва да кажем, че всъщност първото „разпятие” на Сина Божий се явява именно Неговото „въплащение” в човешка плът и чудото се състои в Неговото „зачатие”, при което утробата на Мария бива осветена от Святия Дух и Словото става „плът”. Това е не само чудо, но и израз на Божията безкрайна любов към човека, която изисква върховно смирение от страна на Бога, тъй като този акт изисква „океанът да се побере в „чаша”. Основата на този принцип на „самоограничение” и „смирение”, за който говорим днес се явява любовта и той присъства изначално в Божествената Троица (нали „Бог е любов”), при който всяка от трите Личности „жертва” Себе Си за другите две, а в човешката история ние разбираме това именно чрез „въплащението” на Сина.
За да бъдем „с Него”, ние трябва да станем „като Него”
За да има пълноценна връзка и диалог между Бога и нас не е достатъчно само Бог да стане „като нас”. Днес целият християнски свят празнува този факт, но като че ли на заден план остава не по-малко важното условие, че и ние трябва да се стремим да станем „като Него”! Това е идеала, за който Библията ни говори:
„Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е.”
Днес Църквата Христова е призвана да изяви правилната посока в живота на всеки човек. Затова всички наши усилия трябва да са насочени към това да бъдем народ пътуващ към Обещаната земя. В Стария Завет четем, че евреите взимаха животно, заколваха го, печаха го, приготвяха месото, осоляваха го и го изяждаха с определено намерение и такова жертвоприношение бе прието да се върши в храма. Новият Завет обаче ни учи, че всъщност ние сме този „храм на Бога” и затова трябва да заколим „животното”, което е в нас и да приготвим яденето нужно за следващото ниво – нивото „човек”. Тоест трябва да издигнем нашите желания от мотива „всичко за мен” (животинското ниво) до нивото „Адам” – човекът, който желае да бъде подобен на Бога, с мотива „за другия”. Това е правилното жертвоприношение, което Христос дойде да ни покаже – как да принесем в жертва своя егоизъм, издигайки го до нивото на любовта. Именно това има предвид апостол Павел като казва, че трябва „да представим телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога” (а не да наказваме телата си, да се самобичуваме, да постим лишавайки се от храна при положение, че в нас не се случва никаква вътрешна духовна промяна!). Християнството разглежда заповедта „да обичаш Бога” не само като много важен и централен елемент на своята религиозна система, но като две страни на една и съща главна идея. Централното твърдение се състои не само в това, че „Бог е един”, а преди всичко в това, че човек е създаден по „образ и подобие” на Бога и затова Бог обича човека, желае му добро и се грижи за него. А щом човекът е образ на Бога, то степента на нашата любов към Него може да се измери със степента на нашата любов към ближния, към реалния образ на Бога на земята намиращ се до нас. Затова Христос синтезира целия закон и пророците в следното:
„Да възлюбиш Господа Твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум и ближния си, както себе си”
Именно нашето уважение към Божия образ в човека ще бъде и реалното мерило за нашата духовност, защото много правилно е казано, че: „не можеш да обичаш Бога, Когото не си видял, а да не обичаш ближния, когото виждаш”. По този начин принципите на отношенията между хората са съществуващата норма в обществото и затова степента на уважение, любовта, приемането на другия, свободата и независимостта на личността се явяват истинска, а не фиктивна духовност.
Когато Библията говори за желанието на Бога да създаде същество подобно на Него, в книгата Битие се казва следното:
„И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие...”
Тук освен глагола „бара” по отношение на човека, в Библията е казано също: „наасе адам”, буквално: „да създадем (ние) човека”. Интересното е, че този стих е единственият при описанието на творението на света, в който глаголът описващ действието на Бога е използван в множествено число. Но към кого се обръща Бог казвайки „ние” при „сътворението на човека”? Има различни коментари на този стих, но аз бих искал да избера този, който според мен най-добре ще ни помогне да видим самите себе си в историята за сътворението на света. Коментарът, който бих искал тук да отделя казва, че Бог се обръща към самия човек – към първия Адам, но така също и към всеки човек – към мен и теб, казвайки: „Дай ние заедно – Аз и ти да направим от тебе човек”. Именно в този смисъл човекът се различава от всички живи същества по това, че той не е бил създаден готов от самото начало. Човекът ни е показан като същество създадено по подобие на Бога със способност за една „еволюция”, чиито граници не са поставени. Интересно е, че след сътворяването на човека Бог не казва изрично думите, че „беше добро”, което означава, че ако животните и всичко друго са били завършени, след като са били създадени, човекът не е бил „завършен”. Той, самият човек, ръководен от Божието Слово е онзи, който може да развие своята вътрешно присъща природа в процеса на своя живот. Целта на човешкото развитие е свободата и независимостта (в някаква степен дори и от Бога). Независимостта означава прерязване на пъпната връв (прогонване от Рая, който е символ на майчината утроба) и способността на човека да дължи собственото си съществуване единствено на самия себе си. Независимостта обаче не е едно и също нещо с непокорството. Независимостта е възможна само ако е в съответствие със способността, в която човекът активно схваща света и се отнася към него по начин, който му позволява да стане едно цяло с него. Както споменах по-рано, на Бог не са Му нужни същества по подобие на играчките навити с ключета, които пеят и танцуват, т.е. безропотно изпълняват команди (както „стерилните” Адам и Ева преди грехопадението), а съзнателни личности, които чрез своята свободна воля могат да изберат и сами да решат дали да Го обичат или не. Затова днес човекът може да обича, но (за съжаление) може и да не обича за разлика от Бога, който не може да не обича. Затова Библията казва, че Бог не просто „обича”, а че „Бог Е любов”. Бог иска да има същества, които да Го обичат, но не по принуда и без право на избор (както в Едемската градина). Бог иска човекът да избере доброто и да Го обича, въпреки че има и възможността да избере злото и да не Го обича. Чрез свободната воля, с която ни е дарил, Той ни дава възможност да направим съзнателен избор, защото само този избор има стойност, когато обичаш по собствена воля, когато Го обичаш, не заради онова, което ще получиш от Него, не защото се страхуваш да не попаднеш в ада!, а Го обичаш, заради това, което Той Е.
Пътят на човека в света
Пътят на човека трябва да бъде ориентиран към това, той да стане партньор на Бога в поправянето на света, да внесе своя конструктивен принос в развитието на творението, да бъде интелектуална, душевна и духовно развита личност. Да стане достоен събеседник за себе си, за околните и за Бога. Успехът е умението на човек да напълни с Христовата светлина това парче от творението, което му е заръчано лично на него и да изпитва удоволствие от това. Истинският успех е, когато човек не само придобива и създава нещо, но и усъвършенства самия себе си, когато постигнатият позитив се отразява на неговата душа. Важен признак за успех в материалната и духовната сфера се явява именно умението да се живее пълноценен живот в Христа чрез получаване на удоволствие от резултатите на нашата дейност. При това е много важно човек да бъде благодарен на Бога за тази възможност. Да осъзнаваме, че всички трудности, които имаме в нашия живот са задачи, които Бог ни задава, както на лично ниво, така и на ниво народ и човечество като цяло. Тези задачи ни се дават, за да се развиваме решавайки ги, а ако те са ни дадени, това означава, че ние можем да ги решим. Именно това означават думите:
„Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек.”
Трябва да внасяме своя принос в решаването на тези задачи, за да способстват те за материалното и духовно развитие на човечеството и приближаването му до Бога чрез Неговия Син - Исус Христос. Трябва да разглеждаме своя живот не просто като някакво съществуване, а като свой диалог с Бога, който се явява съставна част от общия диалог на Бога с човечеството. Да усещаме себе си като сила придвижваща човечеството напред, като част от общата световна картина от сили, всяка от които е уникална. На всеки от нас е заръчано да поправи своя участък от творението, да се старае да подобри света в материалната и духовната сфера, да го издигне (а и себе си с него), да възприема Божествената светлина и да способства за нейното разпространение. Пътят на човека в света се заключава в това, да внесе своя принос във възможността човечеството да „хване протегната ръка” на Бога, която стига до нас чрез делото на Божия Единороден Син. Това може да се случи само тогава, когато отношенията на Бога с човека представляват „съвместна разходка, общение” и то не се изразява чрез понятията „даване и получаване”, както между другото то често се описва и хората биват учени, че ако изпълняват едно или друго нещо, ще получат от Бога това или онова, което в някакъв смисъл изглежда като „духовен тарикатлък”, „духовно сметкаджийство”, „изтъргуване на вярата ни”, „брак по сметка” и т.н. (Всичко това разбира се има своето място, но не то се явява идеала за взаимоотношенията между Бог и човека.) Когато говорим например за смисъла на молитвата, очевидно е, че нейният смисъл съвсем не е в съобщаването на Бога за някой наш проблем!?, защото Бог и така изначално знае от какво се нуждаем и то дори по-добре от нас самите. Това е в пълно съгласие с думите на Христос:
„Отец ви знае от що се нуждаете преди вие да Му искате.”
Но защо, въпреки че Бог знае от какво се нуждаем, Исус все пак ни казва да се молим? Защото Бог иска всички да се развием в своето познание на света, за да може в процеса на молитвата ние да осъзнаем своята връзка с Бога. Смисълът на молитвата се състои в интелектуалните и духовни усилия на човека, заради които като награда Бог изпълнява молбите съдържащи се в молитвата му. Истинската съзерцателна, съкровена, променяща молитва обаче, не е онова еднотипно, всекидневно, безкрайно изреждане „като латерна” на едни и същи нужди от нашия „молитвен списък”, които Бог така или иначе знае. Със съжаление обаче трябва да признаем, че в нашите среди относно молитвата се е насадила именно тази инфантилна представа. По подобие на детето, което ежедневно до втръсване повтаря на родителите си: Купи ми това, купи ми онова, дай ми това, дай ми онова, искам това, искам онова. От опит знаем, че в подобни случаи вариантите са два: или родителите бързо ще поставят своето дете на мястото му като „лекичко го дисциплинират” или ще задоволят капризите му с цел да си спечелят спокойствие, но само до .... следващия ден, когато ситуацията отново ще се повтори, тъй като детето вече ще иска нещо друго (така да се каже то също си има свой „молитвен списък”)... Както много други библейски текстове за съжаление и притчата за неправедния съдия често я тълкуваме, както на нас ни е удобно опитвайки се да извиваме ръцете на Бога и да Го „кандардисваме”. Само че Бог не е нито духа от вълшебната лампа, нито феята с вълшебната пръчица, нито някой, Който се удоволства и изпитва до краен предел нашето постоянство, а още по-малко „неправедния съдия от притчата”, който ще ни даде попросеното само, за да Му се „махнем от главата”. За да ни отговори, Бог се интересува преди всичко от въпроса: защо ни е това, което искаме в молитва, за какво ще го използваме, какво ще е нашето участие в поправянето на света като резултат на отговорената молитва. Иначе другото е просто човешкото „на ти-дай ми”. Разбира се, когато се „родим отгоре” ние първо сме деца и е нормално да се държим по детски, да четем Библията по детски, да се молим по детски и т.н. Но Бог не желае цял живот да общува с нас на детско ниво, а иска насреща да има зрели, мъдри и мислещи хора, които нямат нужда постоянно да държат ръката на родителите си, когато пресичат улицата. Да, в първи клас е нужно детето да бъде послушно, покорно и да приема всяка дума от своите учители, защото иначе няма да научи нищо, но ако в 12 клас отново го пощипват по червените бузки и му казват, колко послушно и добро дете е, значи нещо не е наред... Именно това има предвид апостолът, когато казва:
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах. Откак станах мъж, напуснал съм детинското.”
Истинското общение не е процес, при който един само дава, а друг само получава, а ситуация, при която участниците заедно създават, творят. Това е удоволствието, при което няма даващ и получаващ. Тук получават и двамата, защото те творят и създават нов обект и именно такова ниво на получаване на удоволствие от общението човек може да даде на Бога. Ако смисъла на човешкия живот и човечеството представлява среща, създаване на общение, то това е нещото, което Бог Сам не може да получи и затова се нуждае от нас. Когато се срещаме с Него, ние създаваме именно възможност, при която „Бог получава” и в това се състои смисълът на човешкия живот. Идеята, че „Бог не се нуждае от нищо” е Аристотелова философия, която прониква за съжаление и в християнството, но такъв подход не съществува в Божието Слово. Да, ние можем да кажем, че Бог не се нуждае от „нищо”, но не можем да кажем, че Бог не се нуждае „от никого”! Бог може да получава, Той е заинтересован от общението и диалога с човека, от това човекът да може да постъпва правилно. И ако Бог е заинтересован от мен, то Той получава това от мен. Това е същият въпрос, като „могат ли родителите да получат нещо от децата си, ако те са напълно обезпечени и въобще не се нуждаят от нищо?” Отговорът е: Да, те могат да получат това удоволствие, което децата създават на родителите си, когато се развиват или постъпват правилно, когато се реализират като личности, когато живеят в пълна хармония със света около тях. Точно така и Бог, на Когото отношенията с хората в Библията са описани като връзка на баща с Неговите деца, Му е приятно да общува с нас, приятно Му е, когато ние растем и се развиваме.
Рождество Христово ни изявява величието на Божието смирение и любов. Затова човек може да бъде сигурен, че обича само тогава, когато по примера на Бога самоволно, свободно, без необходимост, по силата на своята собствена воля е решил да „се смири”, да „се смали”, „да разпне себе си” за някой друг. Истинско Рождество има само тогава, когато духовно роденият се роди в плът, а плътско роденият се роди духовно. Когато Бог и човекът се срещнат, така че небето стане земя, а земята стане небе. Парадоксално или не, но без нас не може да има Рождество Христово, затова днес не трябва да празнуваме с идеята, че Бог е изпратил Сина Си, за да спаси и поправи човечеството по някакъв чудодеен начин. Чудото на Рождество Христово не можеше да се случи без Мария, без нейната утроба и съгласие. Бог стана човек, за да ни покаже каква е Неговата идея за човека, какво означава да си „Човек” и затова днес „магията” на Рождество може да се случи единствено чрез нас, през нас.
Честито Рождество Христово!