Както вече нееднократно споменах, идеята за сътворение (единствено чрез мъжкия принцип) противоречи на всички природни и действителни жизнени процеси в много по-голяма степен, дори отколкото идеята за безполовото размножаване... Това, че детето е продукт и на бащата, и на майката, е научна истина, която за да я открият, на човешките същества е било нужно много време. В тази връзка има още един интересен и парадоксален факт: макар в Стария Завет мъжете да са тези, които „раждат“, безплодни (пак там) се оказват единствено жените?! Според Свещеното Писание това се оказва най-голямото „проклятие“ за всяка жена, както и повод тя да бъде отпратена от мъжа си. Днес обаче науката несъмнено доказа, че стерилните мъже са отговорни за липсата на деца в 40-45% от случаите... (Между другото, религиозното значение на този факт е със същото теоретично качество, както и фактът, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. До Коперник в съответствие със системата на Птоломей се е считало, че Слънцето се върти около Земята. Коперник обаче заявил, че не Земята, а Слънцето се намира в центъра на Космоса, а Земята се върти около него. Видно е, че тази концепция е строго научна и не би трябвало да има никакво отношение към религията, защото моралните норми, духовното съдържание на нашия живот и общението на човека с Бога не би трябвало да се променят в зависимост от това, кое около какво се върти… Днес на нас ни е прекрасно известно, че хелиоцентричната картина на света по никакъв начин не пречи на човека да бъде духовен, но в епохата на заявената от Коперник концепция, хората свързвали тези неща в едно цяло. Те разсъждавали така: ако счетем, че Земята се намира в центъра, това означава, че човекът е важен. Бог се грижи за човека, за Бога е важен диалога с човека, и съответно има морални принципи, има основа за развитие на духовността и т.н. Но ако Земята не е в центъра на света, то и човекът не е централен за Бога, не е важен, а в такъв случай нямат място нито вярата, нито морално-нравствените норми. (По онова време Църквата е смятала, че Земята е най-тежкият от четирите елемента, от които е съставен светът, върху нея има вода, над тях - въздух, а чак далеч в небесата са планетите. Знаем, че тежкото обикновено пада на дъното, нали така? Църковните авторитети държали на идеята, че Земята е център на света, с логичното обяснение, че Адът е в центъра на Земята. А се знае, че Небесата са максимално далеч от Ада. Накратко, централната духовна роля на човека в света лъжовно се отъждествявала с физическото централно положение на планетата Земя в Космоса. Но в онази епоха идеята на Коперник, че Земята не се намира в центъра на Вселената се оказала разрушителна за съзнанието на много религиозни хора. Част от обществото възприело концепцията на Коперник като опровержение на религията, и в отговор започнало да се бори с хелиоцентричната система на света, считайки я като заплаха за съхранението на религиозните и морални устои на обществото.)
Същата аналогия можем да използваме и по отношение на това, кой точно ражда, как, защо и т.н. Макар че го знаем, ние виждаме, че Слънцето се движи, така както виждаме, че детето идва от майката, че то расте и се движи вътре в нейното тяло, и че тя след това го ражда. В същия момент никога не виждаме пряка връзка между детето и бащата (с изключение на тяхната прилика). В този смисъл, мисълта, че мъжът може да създава живи същества сам (с устата си, чрез словото си, от духа си) е най-неестествената мисловна фантазия. Тя отрича целия опит, цялата действителност, всяка естествена ситуация. Тя противоречи на всички закони в Природата, с цел да постигне една единствена цел: да представи мъжа като съвършено същество сам по себе си, който притежава способността да дава живот (от която всъщност е лишен), способността да ражда. Тази фантазия, която може да израсне само на почвата на едно едностранчиво, патриархално общество, е архитип на цялото идеалистично мислене, което пренебрегва естествените обстоятелства и условия. В същото време тя е показател за дълбоката завист на мъжа към жената, за неговото чувство за малоценност, дължащо се на това, че той не притежава способността да ражда, както и на желанието му да се сдобие с тази способност, дори със средства различни от нейните. Въпреки че в много отношения науката и религията са естествени врагове, те се обединяват в своето противопоставяне на интуитивния аспект на женската енергия. Отрицателното отношение, което много учени имат към „паранормалното” и към всичко, което не може да бъде обяснено по рационален начин, може би се дължи на спомена, който душата носи в себе си за болката и унижението, датиращи от времето, когато жените са злоупотребявали с психичните сили и са ги използвали като средство за манипулация. В тази връзка Църквата винаги си остава крепост на неудовлетворената мъжка енергия, където църковните догми са строги и твърди. Това е причината в Новия Завет да четем:
„Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата. Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже.“
Тъкмо тези думи от Посланието до Ефесяните са предизвиквали (и продължават да предизвикват) ожесточени полемики между вярващи и невярващи и са предмет на нападки от страна на радикалното крило на феминисткото движение за равноправие между мъжете и жените. Трябва да признаем, че истински вярващият християнин трудно може да отрече, че с тези думи на апостола се е злоупотребявало (а и все още се злоупотребява) през изминалите две хилядолетия патриархална християнска култура. По време на многовековната християнска история жените са били подчинявани на мъжете, често сурово експлоатирани от тях, напускани или изхвърляни от брака, често по причина на тяхната бездетност, макар че както вече споменах, според медицината причината за безплодието в доста голям процент е именно в мъжа. Всъщност това отношение на мъжа към жената е само продължение на езическото и старозаветното схващане за природната малоценност на жената (създадена от Адамовото „ребро“!?), която още в предхристиянско време е могла да бъде напусната по много причини, както и да бъде наказана със смърт заради прелюбодеяние в брака. Изневярата на жената в Стария Завет, но и дълго време в християнската епоха е била наказвана със смърт, докато изневярата на мъжа е била - или приемана за нормална, или премълчавана… (Няма нужда да споменавам за доведената от фарисеите при Христос жена, обвинена в прелюбодейство, в който текст не се казва нищо за мъжа, с когото тя е прелюбодействала, като че ли тя сама е извършила този акт…) В същото време мъжът е можел да има две или повече жени (предхристиянските закони са го допускали), заради увеличаването броя на децата, тъй като раждаемостта се е ценяла силно във всички цивилизации и култури по света.
Въпреки, че Христовото послание към хората е донесло нещо радикално различно и ново на човешкия род (а с това и нов възглед за брака и семейството), поради човешката слабост, инертността на човешката природа и непреобразения в Христа човешкия дух, бракът и семейството до голяма степен запазват печата на „закона на греха“ на езическия, а отчасти и на старозаветния човек през дългата християнска епоха. В този контекст ще повторя само думите на Йоан Златоуст, който казва следното: „Искате ли вашата жена да ви бъде послушна, както Църквата е послушна на Христос? Тогава поемете същата грижа за нея, каквато Христос е поел за Църквата“… (Мисля, че тук повечето мъже биха напуснали с наведени глави, както в случая с жената хваната в прелюбодеяние.) И все пак примерите за християнски моногамен брак, в който мъжът и жената се обичат и уважават взаимно, страхувайки се един от друг (така както човекът, който обича Бога се страхува да не Го наскърби със своето поведение), са съществували винаги. Съществуват и днес, свидетелствайки за възможността за преобразяване на старата човешка природа, защото „Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото вие всички сте едно в Христа Исуса.“ Ако католицизмът например също проявява много патрицентрични черти (Бог като Отец, йерархия от свещеници-мъже и т.н.), важната роля на матрицентричния комплекс в него не може да бъде отречена. Тя бива отразена в лицето на Дева Мария - майката, която подслонява всичките свои деца в лоното си. Така че и тук определени майчински черти се приписват на самия Бог (макар и несъзнателно). По този начин отделният „син на Църквата“ може да бъде сигурен за любовта на майката Църква, доколкото остава нейно чадо, или се завръща в нейното лоно, като тази детска връзка в католицизма се предизвиква с клетвен обред. Разбира се, нравствените заповеди играят важна роля. Но един усложнен механизъм работи, за да осигури запазването на нужната обществена тежест на тези заповеди, докато в същото време, отделният вярващ може да бъде сигурен, че ще бъде обичан, без да се обръща към нравствената сфера. В този смисъл католицизмът създава чувства за вина в немалка степен, като в същото време обаче той осигурява средства за освобождаването на човека от тези чувства. Цената, която човек трябва да плати е силната привързаност към Църквата и нейните служители. От друга страна протестантството пък е направило много, за да изхвърли матрицентричните черти на християнството. Заместниците на майката (като Дева Мария или Църквата) са изчезнали, доколкото Бог притежава майчински черти. Само че Богът на Библията не е „мъж“, в Писанието Той няма пол. „Бог е Дух“. Това, че е наречен Отец не е биология, а отношение: Източник, Онзи, Който дава битието, Пазител.
Но като цяло, християнството векове наред е разглеждало жената в подчертано негативен аспект, въпреки текстове подсказващи ясно наличието на женски елемент у Бога. Интересно е, че на иврит думата „рахамим“ (милост, състрадание) идва от думата „рехем“ (матка). И това не е случайно, тъй като Бог казва за Себе си: „Може ли жена да забрави сучещото си дете Та да се не смили за чадото на утробата си? Обаче те, ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя.“ Това е материален образ вложен от Самия Бог, така че Майката не можем да я „махнем“. Просто тя не трябва да се обожествява. Във всички езически култури Майката е - Природата. Майката е източник на самата себе си. Майката е – божество. Докато Библията прави радикална промяна: Животът не произлиза от Материята, т.е. от Природата, а от Личността на Бога. Не материята ражда Духа, а Духът дава битие на материята. В този смисъл Жената – не е бог и Бог не е Жена. Да, майчинството не е абсолют, но все пак е свято. Това не е унижение на Женското. Това е освобождение от неговото идолопоклонничество. В този смисъл, велика Майка в християнството има, но не като богиня. Дева Мария не е богиня, а тази, чрез която Бог се е родил в плът. Нито в една религия Бог не влиза в утробата на жена, не става безпомощен младенец и не зависи от нейното тяло. Това е преобръщане на Вселената. И се оказва, че Женското начало е възнесено над всяка богиня, защото Бог доверява Себе си на жената. Така че робството започва не с отсъствието на Майката, а с обожествяването на Природата. Тогава обаче няма Личност, няма Любов, няма Отговор, няма на кого да кажеш „Обичам те! Има само кръг на прераждане, сили на архитипа и вечно търсене. Тоест, истинското робство е в отсъствието на Живия Ти. Да, извор има, но Той не е безличен. Изворът е Живият Бог, Пътят е Синът, а плодът е Животът. Разбира се, Жената не е изключена, тя е поставена в центъра на тайната на въплащението. Не „Велика Майка“ като идол, а Жена, в която сияе Бог. Така че Изворът не е изчезнал, Той идва към нас. И е станал Младенец – не в храма, не в Природата, а в тялото на жената. Ето къде Женското начало не е изтрито, а е възнесено над всички богини!
Поради съображения твърде дълги за обяснение и анализ, тук отците на Църквата и различни теолози са положили много усилия, за да покажат, че жената дори е поддържала подозрителни връзки с Дявола… Така че тези, които наистина са искали да постигнат спасение, е трябвало да избягват жените, поради което отивали да живеят в пустините, планините и горите, или се затваряли в манастири. А когато не се криели, те просто избягвали да срещат жени и да ги гледат. Тези заблуди станали толкова разпространени, че повлияни от тях, мъжете започнали да гледат на жената като изкусителка, на която не бива да се доверяват (или като на по-нисше и по-слабо същество, лишено от здравомислие и неспособно да управлява себе си и живота си), ако мъжът й не е до нея, за да я наблюдава и да я удържа в правия път!? Жалко е, че за много християни днес, твърдението, че жената е равноправна на мъжа пред Бога, също звучи меко казано „смущаващо“. След повече от 20 столетия традицията е опростила максимално схемата на християнството като цяло, включително представата за реалната позиция и роля на жената. Християнските теолози от миналото единодушно са споделяли (с някои дребни нюанси) гледната точка относно фундаменталната малоценност на Евините дъщери. Тоест всичко лошо, което се съдържа у жената, е последица от изначалната й слабост. Това изглежда още по-странно, тъй като Исус никога не е изричал нещо подобно. Онова, което Му се приписва е само късно, допълнително предателство към Неговото послание!
Виждаме, че Христос се движи в компанията на жени и лесно можем да установим, че не ги презира. Докато Неговите съвременници от Палестина ги смятат за нечисти в много отношения, Той не се страхува, че ще се омърси, като общува с тях. Очевидно не ги смята нито за по-лоши от мъжете, нито за по-перверзни, нито за по-склонни към зло. Исус дори надвишава тази снизходителност със съвсем положително отношение към тях. Той показва към жените приятелство, уважава ги, мъчи се да ги разбере, евентуално да им помогне. Случва Му се да ги лекува, допуска ги до Себе Си и поне от Мария Магдалена приема почитания (които дори стигат до контакт). Помага на една самарянка, която се изненадва, влиза при Марта и Мария, хвали почтителното поведение на жена, нарочена за грешница в дома на един фарисей, като й прощава греховете. Заедно с последователите Му, и известен брой жени започват да Го придружават по пътищата на Галилея („И с Него бяха дванадесетте и някои жени...“) Христос предизвиква изумление, защото не се ограничава да предлага на тези жени грижи, дължащи се на уменията Му. Той разговаря с тях, държи се с тях като с пълноценни хора, макар еврейското предписание да казва: „Не говори много с жената“. Исус прави точно обратното и затова учениците му са разтревожени: „Те се почудиха, задето той се разговаря с жена“, пише Йоан.
Истината е, че сред християнските „апостоли“ е имало със сигурност и жени. Твърде рано обаче Църквата започва да ги споменава „с половин уста”, а скоро ги деградира до един вид придружаващ персонал. Например, Евангелието на Марк ни говори за три жени (Мария Магдалена, Мария Якововата майка и Саломия), които присъстват през цялото време: когато Христос е на кръста, след това наблюдават полагането Му в гроба и след три дни първи отиват с купените от тях аромати да Го помажат. (Разбира се, ролята на тези три жени не е случайна.) Според библейския текст, тъкмо бившата проститутка Мария Магдалена не се отказва от Исус, когато я питат дали Го познава и е първата ученичка, пред която възкръсналият Спасител се явява. И се оказва, че нейната духовна сила надминава тази на „канарата“ Петър, който три пъти се отказва от Учителя си (само за една нощ)… Да, жените (за разлика от мъжете) са навсякъде – при бичуването на Исус, при кръста, на гроба, при Възкресението и т.н. Жените присъстват и по време на разпъването Му на кръста, при това многобройни (макар и да не стоят най-отпред): „Там бяха също и гледаха отдалеч много жени, които бяха следвали Исус от Галилея и Му служеха.“ По-верни или по-вярващи, или по-търпеливи от учениците, те остават на място, чакат пред лицето на мъчението. Те първи забелязват ангела, първи научават, че Исус е възкръснал от мъртвите. Скоро Той сам се появява и им казва: „Здравейте! А те се приближиха и се хванаха за нозете Му и Му се поклониха.“ При вида на подобна сцена, в която Исус известява възкресението си първо на жените, е невъзможно да поддържаме твърдението, че не ги е обичал, или че ги е отблъсквал далеч от себе си, при положение, че по онова време те са били отдалечени от всички важни неща, били са изключени дори от изучаването на Тората.
Всичко това ни говори, че авторът на Евангелието е осъзнавал, че жените са разбирали Христос. Исус е успял да проникне надълбоко в тайните на бъдещото човешко развитие. Той е видял цялата неспособност на човешкия (в случая мъжкия) разсъдък да разбере това, което се е случило на Голгота, и от друга страна, че женският елемент все още не е бил напълно потънал във физическото ниво. Освен това Той е виждал близкото бъдеще на човешките общества (с преобладаващ мъжки елемент) като пропадане и пълното потъване в един всеобщ материализъм. (Мъжът е много по-склонен, поради чисто физическите си особености, да се задълбочава в материализма, защото неговият мозък е значително по-„твърд“, докато женският мозък е по-„мек“, не е толкова едностранен, не е толкова втвърден и е много по-подходящ за осмисляне на трудните неща.) Авторът на Евангелието явно е съзирал в по-далечното бъдеще доминиране на женския елемент. Освен това, дали Исус се е отказвал от очевидното си послание за чистота, за недоверието към плътта? (Фактът, че е смятал жените за човешки същества, не означава да направим извода, че е оправдавал всичко, което може да се прави в тяхната компания…) Мария не е единствената, останала девствена. Исус също никога не взима жена, както и Йоан Кръстител, неговият предшественик, възвестяващ близкото настъпване на „Царството Небесно“. За Исус бракът, съчетаването, възпроизводството не изглеждат важни въпроси. Човек трябва да може да напусне жена си (и цялото си семейство), за да следва Бога и да отиде при Него. Всъщност голямото дело на Христос се разполага извън отношенията мъж-жена, така че сексуалността Го е интересувала много слабо. Една оригинална идея бележи Неговото послание: На първо място, любовта към ближния („Нова заповед ви давам, да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих.“) представлява широка програма (никога неприложена!), която придава на християнството особен вид, отхвърляйки всякаква война между човеците. Христос не реабилитира Ева, но и не говори за нея, за да я осъжда. Повтаря Божиите заповеди много накратко и сред тях осъждането на прелюбодеянието (като това се отнася както за мъжете, така и за жените).
За жените Той не изрича никаква конкретна забрана, която да ги обезценява и да ги уподобява на предполагаеми грешници. Категоричен е единствено за отхвърлянето на развода – по онова време синоним на прогонване, чиято инициатива винаги е принадлежала на мъжете. По този начин Той по-скоро пази жената. И дори да допуснем, че не смята жената за толкова достойна за уважение както мъжа, че не я вижда като равна на себе си (не във всички отношения), Той все пак не го казва! Просто установяваме, че заедно с уважението, което проявява към жените, Христос никога изрично не ги призовава (дори и майка си!), да Го представляват. Виждаме, че сред учениците няма жени. Нито една жена не присъства в Кана Галилейска на онази последна вечеря, на която Той известява смъртта си, последвана от възкресение, когато установява Господната вечеря. Да, нравите на онова време са били това, което са били, но мястото, което Той отрежда на жената, човешката същност, която й признава, необичайната прошка, която дава на една блудница, са достатъчно много белези за новаторството на Неговата концепция, основана на любовта. Това, което Христос говори и прави е проява на изключителен прогрес. Тъй като жените не получават никаква пряка мисия, може би трябва да разбираме (и това е тълкуването на много християни днес), че винаги трябва да има посредник между Бог и тях (бил той бащата, съпругът или свещеникът). Но макар да не са напълно равни на мъжа, който въплащава божествеността на Бога, докато представляват човешката страна, жените изобщо не са унизени в разпределението на ролите. Четирите евангелия са отворени и братски настроени към жените. В нито едно от тях няма да намерим и една враждебна дума към жената (дори при Лука, който е твърде повлиян от апостол Павел). За да се убедим, че Исус възприема жените в цялото им достойнство, е достатъчно да припомним всички безумия изречени за тях (преди и след Него), в продължение на толкова много векове.
Когато идва Христос, мястото на жената в еврейския свят вече е определено. Книгата Битие е написана, разказът за сътворението на света и разказът за изгонването от Рая са познати и проповядвани. Така че еврейската жена се оказва второстепенен и виновен персонаж. Жената дължи второстепенното си място на текстовете, разказващи за нейната поява на земята. Вярно е, че в Битие с няколко реда отстояние намираме два разказа за нейното раждане. Но тези два текста съвсем нямат еднакъв смисъл. Първият, в който жената се ражда едновременно с мъжа и нищо не я обезценява, казва: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.“ Другият текст, който е по-подробен, получава по-значим отзвук в християнството. В него виждаме Бог да преценява, че е лошо мъжът да е сам и решава да му даде „помощник“. Всъщност вторият текст, който разказва, че жената е създадена от „реброто“ на мъжа, най-често е приеман за основа и е коментиран от християнските богослови. Този втори разказ позволява жената да бъде поставена на мястото, което й отрежда средновековното общество. Това постановява, че жената създадена като проста „помощница“ за първия човек (и избрана, защото животно не му е подхождало), е създадена след мъжа. Освен това е родена от едно парче, от един вид израстък на мъжа. Най-лукавите сред богословите стигат до там, че отбелязват, че тази кост (реброто) е крива, което предизвестявало характера на жената – неправолинеен, коварен и несигурен. Тоест, създадено след мъжа (и единствено от едно парче от него), това създание не било някак като него (т.е. „по образа на Бога“), а само „по образа на човека“, дори само на една част от човека.
Този разказ за създаването на жената, особено този от двата възможни, който бива избран да бъде разпространяван, правел от жената второстепенно, подчинено същество. Това да бъде превърната във виновница е резултат от тълкуването на пасажа, който следва непосредствено след това в разказа, в който виждаме как Адам и Ева (поради прегрешението на Ева) са прогонени от Рая. В Едемската градина мъжът и жената без да знаят, че са голи живеели щастливо и единствената забрана, която им била наложена, била да не ядат от плодовете на едно определено дърво. Истината е, че жената никога няма да се въздигне напълно от тази легенда, разказваща от кого е произлязло цялото зло на света. Защото тя е, която в тази история не се подчинява. Змията не се обърнала към мъжа – смел и верен, който несъмнено щял да я отблъсне (това се подразбира)... Знаела, че ще намери по-добър прием при жената. Жената бива изкушена от идеята да стане като Бога и именно тя не зачита закона, като така въвежда греха в света и то с ужасни последици. Тя ще страда докато е бременна, ще бъде подчинена на мъжа, а той (станал смъртен и посрамен) ще трябва да работи много. Тоест, всичко се превърнало в катастрофа по вина на жената. Епизодът в Едемската градина всъщност не е единственият текст в Стария Завет, враждебен към жените. Той се вписва в една съвкупност, в която са цитирани около двеста жени. В онзи полигамен свят не се е зачитала нито девствеността, нито въздържанието, а понякога и жената на съседа. Човекът изпитвал удоволствие от сексуалната любов и това е. Разбира се, има жени носителки на забележителни качества (Сара, Рахил, Лия, Ревека, Дебора), но повечето жени не са като тях, женските персонажи се появяват най-вече в случаите на проблеми и смутове. Или жените не представляват кой знае какво, а са просто цифри, или водят след себе си бедствия като съпругата на Йов, Тамар или Витсавее. (В книгата Левит са изброени всички случаи на нечистота при жените.)
За разлика от Новият, Старият Завет не поставя обща забрана за сексуалността, а само за някои престъпни деяния като хомосексуалността, содомията, сношаването с животни. Макар жената да може да доставя удоволствие, тя си остава отговорна за мъжките нещастия. И така завинаги Ева и нейните дъщери остават съблазнителките, виновните. Макар че Христос не подема и една дума от разказа за Едемската градина, като се ограничава да говори за „греха на света“ (без да го дефинира), пътят за антифеминизма вече е открит. На апостол Павел, Св. Августин и мнозина още не им е било нужно друго, а просто да подчертаят, че навлизането на греха на Земята е по вина на Ева. Още от самото начало жената е в лошо положение, тъй като свидетелството за нейната низост е било записано в първите свещени текстове. Дали апостол Павел е утежнил съдбата на жената със своите двусмислия, макар да не изглежда така? (Не изглежда така, защото той винаги се мъчи да говори обобщено за мъжа и за жената.) Да, защото в крайна сметка той нарочно ще подчини жената на мъжа, нещо, което Исус никога не е правил!, макар че по онова време в светското общество подчинението на съпругите на съпрузите несъмнено се е подразбирало от само себе си. В началото апостол Павел силно заявява (и това е една възхитителна страница в неговото послание), че всички християни са равни („Няма нито мъжки пол, нито женски, защото всички вие сте едно в Христа Исуса“). Следователно вече няма расизъм между хората от всякакъв произход, няма вече и „расизъм“ против жените.
Интересно, че според Новия Завет, при Христовото Възнесение свидетелите са неопределен брой, но Църквата настойчиво проповядва, че свидетели са били 11-те апостоли (Юда вече се е обесил, а Матий още не е избран за негов заместник). Иконографията от своя страна неизменно следва финала на Евангелието на Лука и поставя в центъра Дева Мария, но според библейския разказ би трябвало да присъстват и други жени, най-малко онези, които първи стават свидетели на Възкресението при празния гроб на Исус, и изображенията често изразяват точно тази история. Така наративът в Писанието и неговото изобразяване стават коректив на започналата още в самото начало тенденция църковните тайнства да се считат само за посветени мъже… Но проблемът не е само в естествено наложилия се характерен за епохата патриархален възглед за „благоприличното” място на всеки (както в света, така и в Църквата). Някои изследователи считат, че последното е резултат колкото от юдейската и гръко-римската патриархална традиция, толкова и от инерцията на популярния по онова време в Римската империя вариант на Митраизма, като чисто мъжко мистериално общество. Истината обаче налага с „леко неудоволствие” да признаем факта, че пред и за Бога жените не само са равноправен, но често и по-силния пол. А иначе ние мъжете можем да продължаваме да се надуваме и перчим като пауни, самоубеждавайки се, че според „традицията” (която е наложена от... мъже!) така е правилно…
Когато се говори за равните права на мъжете и жените, често това предполага погрешни принципи. В смисъл, че равенството означава тъждественост. Всъщност равенството и искането за равенство предполагат точно противоположното, а именно: че въпреки всички различия никой човек не би трябвало да бъде превръщан в средство за целта на някой друг. Че всяко човешко същество е една цел и предназначение на самия или самата себе си. Това означава, че всеки човек е свободен да развива своята особеност като индивид, като член на даден пол. Равенството не предполага отрицание на различията, а възможност за тяхното най-пълно осъществяване. По тази причина днес жените се опитват да приличат на мъжете, а мъжете се опитват да приличат на жените, и по този начин полярността между мъжкото и женското начало, между мъжете и жените, клони към изчезване. Двата пола и онова, което те отстояват (мъжката и женската страна в света, във Вселената и във всеки един от нас) са два полюса, които трябва да запазят своето различие, своята полярност, за да упражняват плодотворния динамизъм, продуктивната сила, която извира точно от тази полярност. В древността на жената се е гледало не като на човешко същество със свободна воля, а като на особен символ на мъжката власт и достойнство. Като на принадлежност на мъжа. Няма значение дали става дума за дъщеря, съпруга, сестра или майка – щом е жена, значи мъжете могат да не я питат какво тя иска, и могат просто да си я прехвърлят един на друг. Жената не е просто един от символите на мъжката власт – тя е най-важният символ на властта. Светлината обаче идва от любовта, а не от властта. Защото най-висшият закон е свободната любов. Светлината идва от сърцето, не от ума на човека. Неслучайно мъдрият Соломон казва: „Повече от всичко друго, което пазиш, пази сърцето си. Защото от него са изворите на живота.“
Матриархатът и патриархатът, в индивидуалното си развитие повтарят историческото. Зародишът в утробата на човека първо прилича на попова лъжичка, после на жабка, после на гущерче, после на млекопитаещо. Тоест в някакъв смисъл до седмата си година детето е в матриархат. Активна в неговия живот е майката, и основната грижа е грижата за тялото – да е здраво, нахранено, облечено, т.е. да са задоволени нуждите на тялото му. От друга страна, до седмата си година детето живее изцяло от телесните си импулси, без да ги контролира, без да ги цензурира или да съблюдава формата, през която ги изявява навън. Тоест, това е един вид неподправен хаос, пълен с енергия и жизненост. След седмата година в живота на детето навлиза бащата и всички обществени структури, които са форма на мъжкото (училище, институции и т.н.). Те започват да въвеждат детето в света на формата, да го учат на моделите на поведение и отношенията. Понятия като уважение, доверие, дълг, достойнство, чест, отговорност биха били празни думи, ако не бяха изпълнени със съдържанието на вътрешния живот. Изпълнено с жизнената енергия на женското и получило поведенческите модели от патриархалното общество, детето става пълнолетен индивид и трябва да излезе от „семейната матка“, за да се имплантира в големия свят на „социалната матка“. (По тази причина много млади хора имат период на лутане и търсене, докато открият призванието си. Сменят професии, партньори, отдават се на прахосничество, разгул и удоволствия, радват се на живота си извън семейната матрица и т.н. В момента обществото ни, като че ли се намира на този етап, но вече все повече хора започват да се отказват доброволно от този начин на живот, защото разбират, че огромният набор от форми, които създават, са необходимо удобство, но те няма да им донесат щастие и смисъл.) Тази, която ще роди смисъла е жената, но първо ние като мъже трябва да го засадим. Въпросът е, че ние твърде много се откъснахме от женското, изгубихме се в безкрайните игри на формата и забравихме да се грижим за източника. Така се оказахме оставени сами на себе си и сега можем да случим зрелостта, но можем и да пропилеем наследството оставено ни от предците.
Трябва ли жените да управляват света? Тези разсъждения, като че ли от само себе си ни водят към въпроса с еманципацията на жените. Когато съвременната цивилизация създава предпоставка жените да имат равни възможности с мъжете, те започват да искат компенсаторно да се справят сами, а не да стоят вкъщи да домакинстват. Искат да имат висше образование, да имат реализация, което е съвсем разбираемо и нормално. Но се стига дотам, че на тях им става трудно да получават, защото идеята да получаваш те връща към идеята да стоиш в подчинена позиция. Мъжката митология изисква ти да правиш жестове към жената, но когато на нея й е трудно да получава, тези жестове се обезмислят. В момента, в който направиш жест, който е безмислен, това създава дисбаланс в отношенията, и жените не стига, че заради този феномен се товарят допълнително (да изкарват пари, да правят какво ли не, за да бъдат независими), в един момент се оказва, че партньорът им е неудовлетворен. Всички ние виждаме, че в съвременното общество много жени заемат водещо положение – в политиката, като ръководители на корпорации, глави на семейства, които хранят и издържат семействата си. А съвременният мъж безропотно и радостно приема тази доминираща позиция на жената. Тук логично възниква въпросът: Защо жената е започнала да заема лидерски позиции? Правилно ли е това? Ситуацията е такава, защото нашият свят (в това си състояние днес) е противоположен на духовния, и докато той не се поправи и не се върне към истинското си предназначение, местата на мъжа и жената ще бъдат все по-разменени.
Мъжът е длъжен да бъде напред, да бъде предводител, и именно фактът, че понастоящем жената излиза на предна позиция и по неволя проявява себе си като водеща и главнокомандваща, по-силна, по-енергична съставна част, говори само за това, че нашият свят се явява непоправен, разрушен, объркан и съответно намиращ се в криза. Само когато бъдат възстановени нормалните връзки и взаимоотношения между нашия свят и Висшия свят, ще започнат да се установяват оптимални взаимоотношения между всичките му части. Мъжът веднага ще се надигне, ще стане водещ, ще започне да се чувства по-отговорен (за разлика от сега), а жената ще приеме това с удоволствие. Усилващата се активност на жените днес (на фона на известна слабост от страна на мъжа) изразява факта, че мъжът подсъзнателно се страхува да направи каквато и да било крачка в посока на духовното. И това се проявява във всичко – и във възпитанието, и в разпределението на семейните отговорности. (Днес при шведските семейства например, в случай на развод децата остават по правило с бащата, а не с майката, мъжът получава издръжката и т.н. В много случаи той си седи вкъщи, готви и т.н., а жената се грижи за препитанието. Тоест, всичко е на обратно, не както е било в зората на цивилизацията. Аз никъде в историята не съм чул, да се е случвало жената да ходи на лов (освен амазонките, но това е само мит), а мъжът да седи в пещерата и да се грее около огъня…) Как ще храни той децата? Ще ги кърми ли? Тоест всичко това е противоестествено и говори единствено за сериозната, огромна криза, в която се намира светът днес на всички нива.
Че жените имат „недостатъци“, това е очевидно, но те не са нито повече, нито по-малко от тези на мъжете. Какво всъщност е заставило мъжете да приемат, че жените са по-нисши от тях? Причината е единствено в неправилното разбиране на Божествеността. Може да сме изненадани, но това е самата истина. Те са виждали в мъжа представителя на Единия Бог, Създателя на Вселената, Когото приемали за изключително мъжко начало. От тук съвсем логично възниква въпросът: Представител на кого може да бъде жената (особено ако погрешно се тълкува онзи текст от книгата Битие, че Ева е извлечена от „реброто“ на Адам)? В действителност обаче Бог не може да се осъществява само чрез мъжкото начало. Същността на Бога е едновременно и мъжка, и женска, защото в Него се съдържа и мъжкото, и женското начало. Щом като и мъжкото, и женското начало се съдържат в името на Бога (ЯХВЕ), това означава, че тези два принципа са равностойни и няма основание да се счита, че жените са по-нисши същества от мъжете. Някой може да каже, че „те все пак не са равни, тъй като единият по необходимост предхожда другия“. Да, така е, но не бива мястото да се бърка с ценността. Ценността е едно нещо, а мястото друго. Мястото е понятие от материален характер, а ценността е понятие с духовно измерение. В материален план дори ако много хора имат абсолютно еднаква ценност, не може на всички да се отреди първото място, защото то е едно единствено. Когато мъжете и жените се борят за първото място, това означава, че те не умеят правилно да поставят въпроса. Жените се оплакват, че мъжете са заели първото място в обществото и са убедени, че това е несправедливо. И са прави, защото ако мястото се бърка с ценността, положението наистина е несправедливо. Но ако жените виждат решението, просто в това те самите да заемат първото място, това също ще е несправедливо. Затова въпросът за мястото е от второстепенно значение – ценността е тази, която трябва да се взима под внимание и да се уважава.
Ако в името на Бога мъжкото начало е поставено над женското, това не е защото то се смята за по-важно, а защото е свързано с Божествената символика. От тази гледна точка мъжкото начало представлява Духа, а женското начало – Материята. Духът е фин, летлив и има стремеж да се издига към висините. (Този неуловим принцип може да бъде сравнен с парфюм в отворено шишенце, който е толкова летлив и има стремеж да се издига към висините, че много бързо излита, изпарява се.) А материята е по-тежка и проявява тенденцията да се спуска надолу. Но се оказва, че всеки от тях се нуждае от другия: Духът има потребност от Материята, за да се въплати чрез нея, а Материята се нуждае от Духа, за да я оживотвори. Така че Творението е резултат от тази среща между Духа и Материята. Не можем да кажем дали в семейството отговорността и ролята на бащата е по-голяма или по-малка от тази на майката. И двете роли имат еднаква ценност и значение, тъй като и двете са абсолютно необходими за създаването на дете. Когато мъжете и жените разберат чии представители са всъщност, животът ще се промени изцяло – духовния, семейният, социалният, икономическият. Тогава Божието царство ще дойде на земята. И ако това все още не е станало, то е защото мъжете и жените не знаят как да гледат едни на други, как да се ценят, как да се обичат, как да се опознаят и как да се държат помежду си. Да, най-вече как да се държат едни към други. Защото поведението зависи най-вече от това как всеки приема и гледа на нещата. Хората трябва най-накрая да решат този въпрос, който продължава да ги изправя едни срещу други. Векове наред, хилядолетия, мъжът е налагал своето господство над жената, а сега виждаме, че положението се променя: жената става смела, тя повече не приема да бъде подчинена на мъжа си, иска да има същите права като него, готова е да играе неговата роля и дори да заеме мястото му. Това е нормално, защото и тук влиза законът за компенсацията: мъжът просто е стигнал твърде далеч. Вместо да бъде образец на честност, доброта, справедливост и да запазва уважението, и възхищението на жената, той е злоупотребявал с властта и физическото си превъзходство над нея, иззел е всички права за себе си, а за нея е оставил единствено задълженията. Интересно как би могъл да се надява, че това положение ще продължава вечно. Разбира се, няма да продължава…
В действителност жената съвсем естествено се нуждае от това да се възхищава на мъжа, да признава неговия авторитет и сила. Но ако той се компрометира, как може тя да му признае някакво превъзходство? В продължение на векове нейното възмущение си е оставало дълбоко скрито в нея, но сега условията са променени – мъжът е отслабнал и е загубил някои от своите стратегически позиции, а жената се е въоръжила и е заела освободеното място. И тя все по-често проявява своите способности и качества като решителност, интелигентност, смелост. Ако мъжът не осъзнае настъпващите промени, ако не направи усилие, ако не се усъвършенства, жената ще му даде такъв урок, който той ще помни в продължение на хиляди години. Ако обаче от своя страна жената премине разумните граници и допусне подобни грешки като тези на мъжа, то за известно време тя може би също ще преуспява, ще има свое мнение по всички въпроси, ще командва наляво и надясно, но в крайна сметка ще загуби всички новопридобити предимства. Ще започне обратен процес, мъжете ще се пробудят и ще предприемат действия, за да си върнат властта. И ще се започне отново същата комедия… Само че докога? Дотогава, докато и едните, и другите не проявят мъдрост! Тогава те наистина ще се признаят за равностойни, незадължително в едни и същи области, но равни като цяло, съобразно значимостта на съответните си роли.
Тъй като жената е по-близо до материята, тя е и по-реалистична, по-практична и притежава повече здрав разум. Докато мъжът се чувства по-удобно в менталния план, в областта на абстракциите. Той е склонен да се потапя в теории, които в крайна сметка нямат много допирни точки с реалностите на обикновения живот. Той държи речи и крои планове, но често речите му остават само думи, а плановете му са неизпълними. Ето защо, когато жената слуша как мъжът се потапя в празно теоретизиране, тя често се отегчава или му се присмива. Поведението и цялостното отношение на жената е свързано с нейните майчински функции, затова и дори да няма собствени деца, тя по-спонтанно от мъжа проявява такива майчински качества като всеотдайност, доброта, загриженост към по-слабия и към всички живи същества. Забележете колко време е необходимо на мъжа, за да вземе участие в създаването на едно дете? Няколко минути, след което той може да не се тревожи за това, да забрави дори, че е създал дете, или дори да не знае, че го е направил… Докато жената би ли могла да забрави, че носи или има дете? И как да не се грижи за толкова слабо и нежно същество, когато то се роди? Макар че бащата често го няма до нея, защото е заминал на друго място… Независимо дали им харесва или не, ролята на мъжа и жената в този толкова фундаментален акт на увековечаване на живота се отразява върху техния темперамент и начина им на възприемане на живота. Във всички области равновесие се постига само поради съществуването на две взаимно допълващи се сили. Решението обаче не е в уравновиловката между мъжа и жената: нека жените престанат да бъдат войници, а мъжете да подават биберон с мляко. Съвсем нормално е жената да иска да има същите свободи като мъжа и да проявява също толкова инициатива като него, но тя трябва да го постигне без да подражава на мъжа, без да иска да го замени или отстрани. Свободата, смелостта и инициативата са качества, които жените могат да развиват, но по пътя на задълбочаване в себе си на онова, което е същността на женското начало.
Векове наред мъжа се е възползвал от властта си над жените. Той е бил егоистичен, нечестен, груб и жесток към жените. Сега те се пробуждат и разбира се, търсят не просветление, а по-скоро мъст, което е зле за всички, както и за тях самите. Точно обратното, те трябва да простят на мъжете. Жената, която по природа е по-добра, щедра, отдадена и склонна към саможертва, трябва да прости на мъжете и да не търси отмъщение. Жената трябва да се пробуди за по-велики идеи и да се издигне над личните си интереси. Всички жени по света трябва да се обединят за съзидателна работа, работа която трябва да бъде извършена върху мъжете и децата, които те въвеждат в света. Жените трябва да започнат да осъзнават гигантската задача, която са в състояние да реализират. Те са резервоари на необикновената материя, която е нужна за реализирането на Небесните проекти. Те обаче вечно допускат съдба, която е под тяхното ниво, която е прекалено обикновена за тях. Единственият им идеал от самото им детство е, да създадат дом с някой и да отгледат деца. Те самите създават посредствената си съдба, а после се оплакват: „Какъв живот!“ Лично тяхна грешка е, че нямат по-висш идеал в живота, който да промени съдбата им. Жените днес се грижат за диетата си или използват лечебни процедури, за да разкрасят тялото си и наистина техният вид става чудесен, те придобиват красиви форми (макар че и това е спорно), но за какво им е това, ако вътре в тези форми има само празнота, бъркотия или злоба.
Вместо да прелъстяват мъжете и да си мислят: „Аз съм толкова хубава и привлекателна, трябва да се възползвам от това…“ Вместо да задоволяват суетата си, те трябва да привлекат мъжете към съвместна работа за пресъздаването на човешкия вид. За щастие или нещастие, няма съмнение, че Природата е надарила жената с всички видове сили и въпросът е само как ги използва, тъй като тя може да ги употреби и за да измъчва мъжа, и да го прави нещастен. В този смисъл, жените не осъзнават, че им предстои да извършат огромна работа върху себе си. Тяхното мислене все още е много встрани от истинското им предназначение, от истинската им мисия. В какво се състои истинското призвание на жената? Да бъде вдъхновителка и възпитателка на мъжа – със своите мисли, със своите възгледи. С отношението и постъпките си тя е в състояние да го вдъхнови за извършване на най-благородни постъпки. Мъжът очаква само да бъде вдъхновен от жената. Ето защо докато няма такъв идеал в ума си, тя ще остава встрани от истинското си призвание - да бъде вдъхновителка на мъжа. Ще кажете: „Но тя е толкова по-слаба и по-ранима от него!“ Как ще успее да му се наложи? Не е необходимо да го прави, достатъчно е да се стреми да го вдъхновява и да го води в най-добрата посока. Господ е дал сили и на мъжа, и на жената, но всеки има различен тип сила. Каквото може жената, мъжът не може, и каквото може мъжът, не е по силите на жената. Жената доставя материята, веществото, а мъжът Духа, Същността, Живота.