Мит и митология
Когато говорим за понятието „мит“, бих искал да кажа, че голяма част от книгите в Стария Завет от една страна носят историографски характер и са свързани с теми или исторически събития, за които се намеква, или с които текстът пряко се занимава. От друга страна обаче, степента на обективност на излагането на тези събития е твърде относителна. Знаем, че текстовете по принцип са ангажирани да изразяват определени гледни точки, но както ще видим, в дадения случай това играе доста съществена роля за тяхното разбиране. За повечето хора митът е измислица, но се оказва, че всъщност митът е мит, именно защото е истина… Какво разбираме под понятието „мит”? Има много различни определения за мита, започвайки с неговото начално значение в гръцкия език: разказ или история. Аз обаче бих определил мита по следния начин: това е разказ или история, която има формообразуващ или основополагащ характер за група хора, било то нация, голяма цивилизация, културен пласт и т.н. Митът е разказ за определени начала, които носят сакрален характер и в някакъв смисъл задават темпа на цялата по-нататъшна история. Това е един вид матрица, в която се отразява цялото по-нататъшно развитие, която се възприема като някаква основа и върху която се строи всичко следващо. Тези истории отразяват определени дълбоки представи на човека за битието, за времето, за взаимоотношенията между света и неговия Създател (или създатели). Митовете присъстват във всички култури, тъй като те въплащават някаква голяма истина, която практически винаги е свързана с човешката природа. И понеже от тях можем да научим много за човешката природа, митовете могат да ни помогнат да разберем себе си.
Това, което е характерно за мита е, че от гледна точка на историографията е доста трудно да се провери неговата истинност (ако въобще това е възможно). Митът може да съдържа в себе си някакво реално историческо зърно, но в същия момент крайният продукт или сама по себе си историята може вече да не представлява изложение на реални факти, а по-скоро да е рефлекция на събитие, представляващо ценност за тези, за които се разказва и за тези, които чуват за него. Митът не се гради на емпирични и често логически препратки и затова говори на свой език. Разбира се, ние можем да се опитаме да го определим изхождайки от езика, но така или иначе митът не е изложение на историята, изхождайки от каквито и да било известни факти, и не е нещо, което може емпирично да се докаже и потвърди, а както споменах, той е някаква рефлекция на това начало, което на определен етап се сакрализира и става един вид прототип на всичко по-нататък случващо се. Цялата останала история произтича от този митологичен комплекс, затова често митовете се занимават с историята на Божественото, макар и не само.
Освен това често (макар и невинаги) се ражда явление наречено паралелна митология, т.е. митовете носят един определен „циркулиращ” характер, те преминават от култура в култура и затова в някакъв смисъл са универсални. И макар все пак в тях да има определен национален и национално-културен контекст, често те някак преминават границата на определена цивилизация. В този смисъл, митът е реалност и е време да престанем да го отъждествяваме с измислицата, с илюзията на първобитния ум, с нещо по същество противоположно на реалността, защото зад мита са скрити велики реалности и феномени на духовния живот. Митът е винаги конкретен и повече изразява живота, отколкото абстрактното мислене. Той е конкретен разказ запечатан в народната памет, в народното творчество, който изразява свръх-природното в природното, свръх-чувственото в чувственото, духовния живот в живота на плътта, и по този начин митът свързва символично два свята, като се опитва да обясни необяснимото. В този смисъл митът за Адам и Ева е една велика реалност в духовния свят. Отпадането на човека и света от Бога спада към феномените на духовния живот, към самата дълбина на духа, но това дълбоко духовно събитие се символизира в чувствения природен свят. Смисълът на Грехопадението се предлага и разкрива в духовния опит, но то се изразява митично в конкретния разказ за Адам и Ева, като събитие едва ли не случило се на нашата земя, в наше време.
Сътворението на първия човек
Както вече нееднократно споменах, никакво творение от никакъв тип не е възможно с участието само на единия от принципите. За да има каквото и да било творение, двата принципа (мъжкият и женският) трябва да се обединят и да работят заедно. Тези два принципа съществуват преди всичко на върха, в Божествения план, където Космичното семейство на Бог Троица постоянно поражда светове, населени с невъобразимо множество от същества. (Тук долу във физическото поле мъжкото и женското начало имат обособено съществуване, но във висините те съставляват единна цялост.) В книгата Битие се казва, че след създаването на Небето и Земята, Слънцето, Луната и звездите, растенията и животните, Бог казва:
„Да сътворим човека по Наш образ (и) по Наше подобие… И Бог създаде човека по Свой образ, по Божия образ го създаде.“
Според този текст Адам, изначалният човек създаден от Бога е притежавал в себе си и двата принципа. Ще кажете: А Ева? Писано е, че после Бог създал и Ева. Както вече стана ясно, Бог извлякъл женския принцип от мъжкия, т.е. обективизирал го по отношение на него самия. В това е смисълът на образа, озадачил многобройните читатели на книгата Битие, когато Бог извлича Ева от „реброто“ на Адам. За да вникнем обаче правилно в онова, което този мит ни разказва, трябва да възприемем идеята, че всъщност Адам и Ева не са се появили на Земята в шестия ден от творението като конкретен мъж и жена, а те символизират двата божествени принципа. (Адам е мъжкият принцип, който впоследствие поражда женският принцип - Ева.) Какво означава това? Това означава, че първият принцип (Духът) в някакъв смисъл е излязъл от състоянието си на изключителна финост, за да се кондензира и чрез това уплътняване впоследствие е създал и другият принцип – материята. Тоест, материята е производно явление, тя е кондензация на силите на Духа. След това Адам и Ева работят заедно, за да създадат деца, т.е. всичко, което съществува във Вселената и е отражение на двата велики и универсални принципа. И се оказва, че това, което науката нарича „еволюция на видовете“, всъщност е било предхождано от движение към „инволюция“, защото нищо не може да се издигне, без преди това да се е спуснало. За да можем да напредваме, да се издигаме към Духа, първо е трябвало да се спуснем от света на Духа, откъдето всичко води своето начало. Това е еднакво вярно и за материята, и за човека, и за всичко, което съществува.
Малко за Дарвин и теорията на еволюцията
Трябва да кажем, че еволюционната теория на Ламарк и Дарвин разглежда само половината от действителността. Разбира се в Дарвиновата теория за еволюцията има проблеми и тя не трябва да се счита като „доказана” или научно безупречна, но когато на основание на тези проблеми се опитваме да докажем безоснователността на еволюционния подход въобще, това означава неразбиране на самата структура на науката. Отделно ще добавя, че да си въобразяваме (както някои вярващи правят), че едва ли не Бог, „за да ни обърка, нарочно е сложил кости от динозаври в земята, макар те никога да не са съществували”, означава да мислим, че Бог е едва ли не „хитро-злонамерен”, а такава представа за Него, меко казано не изглежда особено достойна... Между другото, като стана дума за Дарвин, искам да кажа, че той никъде не е писал, че човекът е произлязъл от маймуната!! Аз започнах да чета Дарвин (не преразказите на този или онзи религиозен „специалист“, а самият Дарвин) и се оказа, че той е бил един силно вярващ човек, в чийто труд на всяка пета строфа стои думата Господ. Той пише например: „Аз съм щастлив за това, че се явявам потомък на тези първи същества, които Господ е създал.“ Това, че ние всички на тази планета в някакъв смисъл сме роднини е безспорно и впрочем, на мен ми се струва, че по никакъв начин религиозната гледна точка не противоречи на тази идея. Между другото, когато стане дума за еволюция, много хора си представят неща като кървава битка на живот и смърт или „закона на джунглата“. Макар че борбата за оцеляване със сигурност е част от теорията на еволюцията, тя определено не е най-важната й част. Наистина самият Дарвин е бил дълбоко объркан от явления, които не е можел да обясни с т.нар. „естествен подбор“. Чудеса от рода на фантастичната опашка на пауна например, просто не се поддават на обяснение от теорията на естествения подбор. Как би могла да се появи тази разкошна опашка в хода на еволюцията, след като тя представлява такъв разход на енергия и е дръзко предизвикателство към хищниците – фактори, които са абсолютно пагубни от гледна точка на оцеляването!? (В частната си кореспонденция Дарвин пише, че като види опашка на паун има кошмари, защото тя опровергава логиката на неговата теория за естествения подбор.)
Кошмарите на Дарвин спират, когато той достига до втората си еволюционна теория, оказала се ключова за разбирането конкретно на женската сексуална психология: теорията за сексуалната селекция. Сексуалната селекция се отнася до еволюцията на генетичните характеристики не заради предимствата, които те осигуряват на организмите при тяхното оцеляване, а по-скоро заради предимствата, които им дават при размножаването им. (В крайна сметка половите органи са създадени за сексуално общуване…) В тази връзка анатомията, физиологията и психологията не могат да бъдат разделени от поведението, за което са били създадени. Сексуалният подбор се осъществява чрез два отделни процеса: съревнование между представителите на един и същ пол (т.нар. вътрешно-полово съревнование), и привилегирован избор на партньор (наречен също така между-полов подбор). При вътрешно-половото съревнование представителите на един пол се състезават помежду си и победителите имат сексуален достъп до партньори по техен избор. (Два елена, сплели рога в битка, е типичният образ на това вътрешно-полово съперничество.) И макар че Дарвин поставя ударението върху вътрешно-половото съревнование на екземплярите от мъжки пол, що се отнася до хората, съревнованието между жените е еднакво по интензитет. Тъй като мъжете от всеки вид се различават по качествата си – то жените, които успяват да изпреварят другите жени в състезанието за сексуален достъп до мъжете с най-желаните качества, получават репродуктивно предимство пред останалите жени. И се оказва, че еволюционният процес се отнася не толкова до борбата за оцеляване, колкото до борбата и успеха при репродуциране. В този смисъл, единствено непривичното мислене пречи да се съединят еволюционния подход с религиозните представи, тъй като много хора са свикнали да основават своята богобоязън на представата, че Бог действа като вълшебник с продълговата шапка, Който пеейки и танцувайки, твори света с махането на Своята вълшебна пръчица!? Защо това е така? Защото идеята за „едновременното, моменталното сътворение” освобождава от необходимостта за религиозен анализ на реалните и културните процеси и за критичното преосмисляне на религиозните представи. За да може обаче тези неща да бъдат осмислени и усвоени от хората, трябва да има духовно развитие. Проблемът на еволюционистите всъщност е, че те наблюдават нещата само отвън, от гледна точка на материалната организация, без да вземат предвид невидимите сили, които преди това са работили над нея. Защото еволюцията е само половината от процеса на проявлението. Всичко започва от онзи Импулс Отгоре. Първоначално Духът се е спуснал и ако сега виждаме как материята еволюира, то е защото тя се увлича от възходящото движение на Духа, който отново я води към мястото на нейния произход.
Влечението на мъжа към жената е влечението на нищото към битието, а влечението на жената към мъжа - на битието към нищото. Сексуалният акт е правилен, когато на мястото на мъжа поставим Духа, а на мястото на жената поставим енергията и материята. Жената участва в сексуалния акт, за да стане духовна, за да се издигне до мъжа. А мъжът участва в него, за да издигне жената до себе си и да вземе от нейната енергия. Мъжът е дух, а жената – материя. Естественият стремеж на материята е да стане духовна, а естественият стремеж на духа е да стане материален. В този смисъл, сексуалното влечение е влечението на Духа към материята и на материята към Духа. Следователно, мъжкият принцип (т.е. Духът) винаги е първи, и той трябва да остане първи. Ето защо (символично казано) Женският принцип винаги върви след Мъжкия, което се вижда изразено и в първите две букви от свещеното име на Бога - ЯХВЕ (Йуд, Хей, Вав, Хей). Буквата „Йуд“ (י), която е символ на Мъжкия принцип, е последвана от буквата „Хей“ (ה), обозначаваща Женския принцип. (Между другото вижте колко поразителна е тяхната форма изписана графически: „Хей“ е като вместилище, като чаша, но обърната с отвора надолу. А „Йуд“ е най-малката буква от еврейската азбука и прилича на точка, по-точно на зародиш. А както знаем, зародишът е първият елемент от всяко живо същество. Така по време на зачеването, майчината яйцеклетка, която е своеобразна „чаша“ приема семето и така започва новият живот.) Тоест, в началото е „Йуд“, иначе казано - в началото е точката. Тя няма размери и е почти невъзможно да бъде дефинирана, но при движението си в дадена плоскост точката поражда линия, която на свой ред, премествайки се, поражда повърхност, а повърхността ако бъде задвижена, образува вече обем, или триизмерното пространство. По този начин точката се явява генератор на всички останали фигури, където Адам (Духът) създава Ева (Материята) и впоследствие те двамата работят заедно, за да създадат деца. Тоест, всичко, което съществува във Вселената е отражение на тези два велики и универсални принципа. (Все едно наблюдаваме дърво, което се отразява във водата: ако можем да видим отражението му долу, върху водната повърхност, то е защото дървото съществува първо горе, във въздуха.)
Самотата на първия човек
Разглеждайки митичния разказ за създаването на първото семейство, нека в началото се върнем към момента, когато Адам е все още сам. От историята описана в Библията виждаме, че живеейки сам в Едемската градина според указанията на Бога, той, като че ли е имал всички предпоставки да се чувства добре. Но се оказва, че това състояние не се е усещало като „истински добро”. Защо? Защото против него е нямало противопоставено нищо „лошо”, с което то може да се сравни! Тоест, това „добро” не е било постигнато от самия човек. (Това състояние може да се уподоби на бебе, което се намира в ръцете на майка си и не мисли за нищо. Затова понякога човек също изпада в състояние, когато не му се иска да мисли за нищо...) Това състояние обаче е неосъзнато „добро” състояние, което противоречи на замисъла на Бога, Който е трябвало не само да сътвори човека, но и да го доведе до съвършеното състояние – да бъде като Него. И се оказало, че Бог има „проблем“, който се състои в следното: как да създаде творение (т.е. нещо което се намира извън Него, различно от Него), но което в същия момент да бъде „като” Него? Как може да съедини тези две противоречия – човекът да бъде противоположен на Него и да бъде като Него? Тоест, в начало човекът (Адам) бива създаден като абсолютно подобие на Бога, но в него липсва егоистично желание, което би му позволило да бъде отделен от Бога, за да може след това да стане подобен на Него. (Ето защо в разказа се появява и вторият персонаж – Ева, включва се и „змията” и се добавя така наречената „ябълка“ от Дървото за Познаване на Добро и Зло.)
Адам е обработвал градината и въобще е вършел прилежно всичко, което Бог му бил заръчал, но в това състояние човекът не се явявал свободен. Той действал правилно, тъй като бил създаден по този начин. Защото се намирал в такива условия, а не защото самият е положил усилия, за да достигне това състояние. Тоест, тук не говорим за самостоятелна личност, а за някаква малка „машинка”, която се държи добре, именно защото е „машинка”, управляема „марионетка”. И естествено това състояние е нежелателно в очите на Бога, то е само временно. Това е така, защото Доброто може да бъде разпознато само благодарение съществуването на Злото. Ако Злото не съществуваше, тогава не би имало каквато и да е възможност за свободен избор и ние бихме били просто някакви кукли или роботи. Свободната воля съществува единствено върху основата на доброволния избор между Доброто и Злото! И обратното: само като резултат от упражняване на свободната воля, Доброто и Злото могат да бъдат разпознати и разграничени едно от друго. Само че Бог не желае да управлява човека по този начин, Бог иска да общува с личност подобна на Него, личност свободна, всезнаеща, разбираща всичко, всеуправляваща. (В това в някаква степен се състои съвършенството на Бога - че може да създаде творение подобно на Себе Си!)
Да, на Бог (а и на всички нас) Му е интересно да общува с някой, който мисли сам, който от време на време дори е несъгласен, който излага различна позиция (това между другото е аксиома на еврейския живот). За съжаление в нас като християни се е настанил неправилния извод, че най-ценната добродетел е послушанието. Ако обаче погледнем на живота ще видим, че това съвсем не е така. И това не е просто проява на свободната човешка воля, а показва, че Бог очаква от човека самостоятелност. (Послушанието е най-ниското ниво, защото петгодишното дете обича родителите си много повече от 18 год. дете, слуша ги дори повече, и всички ние се умиляваме колко „добро” е това дете. Но представете си, че това дете остане такова цял живот. Това ще бъде пълен ужас и кошмар. Това, че детето е добро, е само потенциал за бъдещето, но не и идеал, към който трябва да се стремим. Това, което Бог очаква от нас е - самостоятелност, развитие, напредък, сериозност. Ние трябва да бъдем самостоятелни (не независими от Него!) личности, защото Той е сътворил света, за да има с кого да общува. Защото желае да сподели вътрешно-троичните връзки на любов и със Своето творение. Но какво би станало ако се разхождаме, общуваме и живеем с някого, който винаги и за всичко се съгласява с нас? (Аз мисля, че никой не иска да общува с такъв човек, защото това е безинтересно, и въобще такава ситуация е невъзможна.) Такова отношение може да има само при наличието на диктатура, когато поради страх хората не смеят да изразят мнението си, но тогава животът се изкривява и нещата изглеждат нелепо. Бог обаче не е диктатор и винаги иска да чуе какво наистина мислим…
Историята за първото семейство продължава така: „И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам, ще му създам подходящ помощник.” В какво се състои смисълът на този стих? Иска ли той да ни съобщи достатъчно тривиалната мисъл, че човекът се чувства зле самотен? Ако това беше така, то в оригиналния текст трябваше да очакваме думите „ло тов ле-адам лихйот левадо”. Но текстът на Библията не е такъв! В оригинала на иврит е написано друго, а именно: „ло тов хейот ха-адам левади” (букв. „Не е добро битието, когато човекът е самотен”). С други думи тук става дума не за това, че на човека му е скучно без компания (макар разбира се, това също да е вярно). Библията ни съобщава, че самата структура на битието не е добра, когато Адам е сам. По този повод Шломо бен Ицхак (Раши), който се счита за най-великия еврейски учител на средните векове, на основата на един Мидраш коментира този стих така: „Тъй като Бог е единственият в горните светове, ако Адам би бил единствен в долните светове, той би помислил себе си за пълно и съвършено отражение на Бога”. Тоест докато Адам е бил самотен, той е бил прекалено самодостатъчен, включвал е в себе си всичко. По този начин обаче, пълнотата се превръща в затвореност и в резултат на това „прекаленото съвършенство” се превръща в несъвършенство.
Изолираният живот поражда страх, всъщност той е източникът на всички страхове. Да бъдеш изолиран означава да си безпомощен, да не си в състояние да проумееш света. Затова изолираността и самотата са източник на силен страх, и именно това състояние на срам и виновност е представено в библейския разказ за Адам и Ева. След като се осъзнават като отделни същности (за себе си и един за друг), мъжът и жената получават представа за своята изолираност и за разликата между тях, доколкото това се отнася до пола им. Осъзнатата човешка изолираност без обединителната сила на любовта, става източник на срам. Същевременно тя е източник на чувството за вина и страх. Следователно най-голямата потребност на човека е - да превъзмогне изолираността, да напусне затвора на самотата. Затова човекът от всички възрасти и епохи е изправен пред решаване на един и същ въпрос: как да преодолее изолираността, как да се приобщи към света, как да надмогне собствения си индивидуален живот и да намери удовлетворение. Ние говорим за всички ужасни неща, които се случват на хората, но рядко говорим за едно от най-ужасните неща въобще: за това да си отегчен насаме, и по-лошо от това - да си отегчен заедно с другите хора. Средно-статистическият човек днес е ужасно самотен и се чувства самотен. Той се чувства като някаква стока, т.е. усеща, че ценността му зависи от неговия успех, зависи от неговата продаваемост, зависи от одобрението от страна на другите. Той усеща, че тя не зависи от неговата способност да обича, нито от човешките му качества. Това води до факта, че самооценката на повечето хора днес е много колеблива. Те не се чувстват достойни поради своето собствено убеждение. И естествено, когато чувството за самооценка зависи от другите, то става несигурно.
Всеки ден е една нова битка, защото всеки ден аз трябва да убеждавам някого и трябва да доказвам на себе си, че съм добре. (Само фактът, че ние мъжете не вземаме това толкова на сериозно, вероятно ни предпазва от това да не полудеем. Същото се отнася и за жените. Те също трябва да живеят според модели, които са също толкова противоречиви, колкото и моделите на мъжете.) Всъщност скуката и отегчението са най-доброто доказателство за наличието на духовен глад в душата на човека. Много хора виждат само две решения за тази скука: като използват някоя от възможностите, които нашата култура предлага. Хората не осъзнават, че главният въпрос не е: „Обичан ли съм?“, който до голяма степен е въпросът: Одобрен ли съм? Защитен ли съм? Възхищават ли ми се? Имам ли много „лайкове“? Главният въпрос е: „Мога ли да обичам? Ако човек не може да остане насаме със себе си, ако не може истински да се интересува от другите (и от самия себе си), тогава той не може да бъде заедно с никого другиго, без да се почувства отегчен след известно време. Ако връзката между половете се превърне в убежище от самотата и изолацията на индивида, тя има много малко общо с възможностите, които действителните взаимоотношения между мъжа и жената предполагат. По тази причина се оказва, че суетата е един от най-големите стимули за сексуално общуване (вероятно много по-голям от всичко друго). Мъж, който е подтикван да върши нови сексуални завоевания, мисли, че е мотивиран от сексуалната привлекателност, която жените имат за него, но в действителност той е мотивиран от своята суета, от подтика да докаже, че превъзхожда всички други мъже. В този смисъл, никоя сексуална връзка не е по-добра от човешката връзка между двама души. Да, сексуалното преживяване е един по-кратък път към близостта, но той е много измамен.
Библията нарича току-що създадения Адам „самотен човек” и за да се преодолее неговата затвореност, е било необходимо да му се създаде „ситуация на недостатъчност“. За тази цел се казва, че Бог взел от Адам едно „ребро” и направил от него Ева. Тоест при „сътворението на жената” това било направено по пътя на отделяне на един от компонентите на този цял Адам и преустройването му в независима за него личност. Оказва се, че човекът сам по себе си е самотен, той може да опознае всичко във Вселената, освен едно единствено създание. Това, което не може (или най-трудно може да опознае) е – самия себе си. И тогава се пита: кое е хубавото в това, че мога да позная всичко, ако не мога да опозная себе си? Представете си това абсурдно чувство изпълващо душата, която никога не може да опознае себе си. Различните философски школи (както еврейските, така и езическите) предлагат различни обяснения, научни (и не чак толкова) на личността на Адам. За неоплатонистите този изначален човек е платонистката идея за човечеството – архетипът на истинския човек (genus homo). Филон Александрийски разглежда Адам като представа за човешкия разум, който може да разбере обкръжаващите го неща и така да им даде имена, но не може да осъзнае тайната (и затова не й дава име) на своята собствена същност. Адам е сравняван и с питагорейската Монада, която е достойна да обитава Едем, благодарение на състоянието си на съвършено единство. Тоест, двойственият човек е изгонен от своя небесен дом, който принадлежи на неделимото Творение, а пред вратите на Рая са поставени херувими с бляскъв меч, за да пазят Света на Първопричината. Следователно, само след възстановяването на единството вътре в себе си, човекът може да се върне към своето предишно духовно състояние. (Неслучайно последователите във всички религии се учат как да намерят другия си полюс. Индуизмът учи своите последователи, че трябва да се стремят да се обединят с висшето си Аз и по този начин, да се слеят със Самия Бог. В Гърция същата формула е написана над храма в Делфи: „Познай Себе си“.) Това обаче не означава да познаваме само нашия характер (добър или лош), нашите качества и недостатъци. Не, това би било прекалено лесно. Библейският текст казва: „Адам позна жена си Ева“. Да познае, тук означава свързване на двата принципа. „Да познаем себе си“, означава да намерим другия полюс в себе си, и чрез него да се слеем с Божеството. Ние сме долу, а другият полюс свързващ ни в съвършенство и пълнота с небето, с ангелите, със Самия Господ, е Горе.
Та защо „не е добре за човека да бъде сам”? Защото това води до състояние на неудовлетвореност. В книгата „Зохар” се казва, че изначално първочовекът представлявал сам по себе си единно същество, мъж и жена съединени рамо до рамо. Но се оказва, че по този начин цялото творение се превръща в пълен абсурд поради факта, че човекът е сам, самотен, „слят“ със себе си. И така до момента, в който Бог не разделя човека на две половини, така че той да получи възможност за съединение „лице в лице” и да успее да опознае себе си. Бог благословил първото семейство, и по тази причина благословение има единствено там, където мъжът и жената са съединени един към друг, за изпълнение целта на Творението, която по съвета на Бога била: „Плодете се и се размножавайте и напълнете земята”. (Тук обаче думата „напълнете“, в еврейския оригинал има една особеност и означава „напълнете отново изпразненото“, или „възстановете изходното състояние“, т.е. това е някакъв вид „повторение с цел възстановяване“. Този определен намек за „човечество“ съществувало преди „сътворението на човека“ описано в книгата Битие, трябва да бъде отбелязан от всеки внимателен читател на Свещеното Писание…) За човека неговият партньор в брака трябва да бъде този противовес, който му пречи „напълно да се оттегли в себе си” и това е правилното разбиране за хармонията на брака.
И тъй като: не е добре за човека да бъде сам“ (т.е. за човека е по-добре, когато някой е с него), Бог казва: „ще му направя подходящ помощник“ (което подсказва, че човекът има нужда някой да върви редом с него). Еврейската дума за „помощник“ („езер“) по принцип означава „някой, който помага“ и се отнася за някой, който се притичва на помощ. (Това е същата дума, която е използвана в Пс.33:20, 70:1 и 115:9, отнасяща се за Бога.) За съжаление тук преводът отново затъмнява нещата, защото буквалният израз на иврит всъщност е „езер ке-негдо”. Думата „езер“ означава „помощник“ и се използва също и за Бога („Помощ моя си Ти Господи“ Пс.70:5). Думата „ке-негдо“ букв. означава – „с лице един към друг“, в смисъл на „помощник, като твой противник“. Тоест жената е едновременно и помощник на Адам, и негов противник. Или явявайки се опозиция и противовес, тя някак го уравновесява. Тоест, те са като идеално съвпадащ пъзел, като един вид абсолютно равновесие, като две носещи колони в храма (ако махнем едната, всичко ще рухне).
Да, Бог ни е дал партньор, който да върви редом с нас и да ни помага, но този помощник няма за цел да замества Бога. Той често снабдява нуждите ни, но ние сме сто процента отговорни за нашето духовно пътуване. И именно в това едновременно явяване (на помощ и противостоене) се заключава смисъла на думите в края на стиха. (Виждаме колко неточен е в нашата Библия обичайният превод на израза „подходящ помощник”. В Талмуда се казва, че: „Разликата между Библията и нейните преводи е като между пълния и празния съд, защото отвън, но само отвън! те изглеждат еднакви”.) Тоест, именно в своето противостоене жената ще помогне на мъжа да разбере себе си, като чрез своята „опозиция“ тя ще го уравновесява. Повечето от нас навлизат в света на възрастните с изкривени представи за здравите любящи взаимоотношения. Често пъти ние следваме модела за любовта, изграден на основа на песни, книги, филми, които я описват като бързо разцъфтяваща, романтична и заслужаваща награда, но както по-късно се оказва, често нещата невинаги стоят така…
От съединение „с гръб един към друг”, към съединение „с лице един към друг”.
Оказва се, че паметта на мъжа е по-лоша от тази на жената. Това от една страна е щастие, защото когато се оженим, вече няма да е нужно да помним нищо за себе си. Всички наши недостатъци, всички наши грешки винаги ще ги помни нашата жена. И ще ни ги напомня при първия възможен случай. Ние мъжете винаги ще знаем всичко за себе си, дори онова, което сме забравили (не трябва да се съмнявате в това)... За да „разведря“ малко обстановката ще кажа: Ако ви е лесно с една жена, това вероятно не е вашата жена…(това беше шега, но както знаем, добре че са шегите, за да си кажем истината). Мъжът работи по съвсем друг начин. Ние сме различни не само външно, а и вътрешно. Имаме съвсем различна сигнална система, съвсем по друг начин работи психиката, а и умът ни и възприятието ни. Мъжът възприема по един начин, жената по друг начин. Човечеството днес е схванало интуитивно тази концепция и независимо, че не я разбира в нейната пълнота, много правилно е забелязало, че „зад всеки успял мъж, стои една силна жена”. В тази връзка, според мен в бъдеще мъжът ще изглежда все по-нещастен, а жената все по-независима, силна и съвършена. (Примерите с жени, които зареждат автомобилите си на бензиностанцията, докато мъжете вътре кротко си седят на топло, стават все по-чести. Или пък картина, когато огромни „здрави“ жени - шофьори на камиони се борят с гуми високи по 2 метра, са само още едно доказателство, че днес мъжете стават все по-женствени, а жените все по-мъжествени…) Човекът днес може да върви само напред, чрез развиване на своя разум, чрез откриване на една нова човешка хармония, на мястото на безвъзвратно изгубената хармония в Природата.
Истината е, че светът не е нито добър, нито лош. Той е огледален. Ние периодично чуваме от света, онова, което не искаме да чуваме. Възприемаме това като оскърбление, а всъщност то е истина. Нарекли са ме глупак и започвам да нервнича, да се ядосвам. Защо? Защото гледам на този човек като огледало. Това, което виждам в него, го виждам всъщност в себе си. Той е нашето огледало, а ние сме неговото. Когато Бог създал Ева, Той я създал като отражение на Адам. Жената отразява мъжа, както и мъжът жената. Бог е създал системата така, за да не можем да скрием това, което за нас трябва да е очевидно. Затова не трябва да се обиждаме или ядосваме на света, че ни показва какви сме всъщност. Ние крием ролята си от света, но светът няма да ни позволи да я скрием от нас самите. При сътворението на първия човек има етап, когато Адам заспива и бива разделен на две половини. И когато се събужда се оказва, че не е вече един човек, а двама. Случилото се е ужасно разделяне (разрязване) на личността, при което „разделеният” човек пита себе си: „Кой съм вече аз?” Но какво се променило в резултат от разделянето на Адам? Преди разрязването (разединението) човекът е бил съединен със самия себе си, привързан към самия себе си. За разлика от Битие 1 гл., където е казано „Мъж и жена ги сътвори Той”, в Битие 2 гл. е казано „Не е добре за човека да бъде сам“ (на евр. „левадо“), именно защото когато е сам (самотен), той е напълно „слят“ (на евр. „лавуд”). Тоест, той до такава степен е прилепен към самия себе си, че не може да се погледне отстрани, и поради тази причина не може да опознае и разбере себе си. Именно, за да може да се погледне като в огледало, той трябва да бъде разделен на две половини. Това неразбиране възниква от факта, че човек не може да погледне на случващото се около него. Така както не можем да видим лицето си без огледало, така и човек не може да види твърде близката за него ситуация, без отделяне и отдалечаване от нея. Например, за родителите детето е неотделимо от тях самите и затова те не могат пълноценно да го разглеждат като нещо отделно. И детето не може да се разкрие като пълноценна личност в общението с родителите. То може да направи това само в собствения си брак, лице в лице с другия. Затова, за да се съедини с Ева („лице с лице”), Адам е трябвало в начало да разкъса връзката „гръб с гръб”. Тук еврейската мистична традиция разкрива много важното понятие „несира” (букв. „разрязване”). Класическият пример за такова „разрязване” е именно създаването на Ева от Адам. Адам е бил двуединен, но в него мъжката и женската категория са били съединени „с гръб един към друг”. Докато двамата обаче са съединени „с гръб един към друг”, т.е. принудително поради начина си на раждане, те нямат възможност да видят другия като отделна личност. Бог отделил от Адам един аспект и претворил тази част в жената, след което двамата, вече като независими личности можели да се съединяват самостоятелно, по собствен избор, „с лице един към друг”.
Знаем, че Природата не търпи празнота, но тя не търпи и противоположностите, неуравновесените и нехармонични взаимоотношения. Именно това равновесие (хомеостазата) е онова, към което трябва да се върнем, защото то е основният закон в Природата. Ние нямаме никакъв шанс ако вървим срещу природните закони, от тях няма как да избягаме. Ако в телата ни някоя клетка наруши правилното сливане с другите клетки, се нарушава цялостната работа на организма и той заболява. Така и ние, цялото общество съществуващо на Земята се явяваме един огромен болен организъм във Вселената. За да се наречем истински мъже и жени е нужно абсолютно отъждествяване с нашия духовен корен в Христа. Само тогава ще съществуваме в необятния, вечен, съвършен, в пълна хармония с Бог Троица и неговата пълнота, свят. А занапред най-вероятно ще виждаме колко по-независими ще стават жените. Когато те достигнат нивото на пълната независимост, тогава ще започнат да се наблюдават и най-сериозните проблеми на мъжкото съсловие. Защото поправянето на света, т.е. на всеки един поотделно (и на цялото човечество) лежи върху мъжа, на корена, който той носи вътре в себе си, произлизащ от Бога. Апостол Павел ще синтезира по-късно този принцип с думите: „Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата.“
Създаването на Ева
В семейния живот главното е да има съвпадение – в мислите, в чувствата, в желанието един към друг. Не с гръб един към друг, а лице с лице, устни с устни, душа с душа, живот с живот и главното… навреме. Историята изложена в Битие относно сътворяването на Ева от „реброто“ на Адам, се отнася до проявлението на неговата женска страна като индивидуалност. Създадени (мъжът и жената) от Бога като едно в духа (а после и в плът), техният ум започва да осъзнава своята дуалност в материалния свят. Така възниква необходимостта положителната и отрицателната сила, от една страна да бъдат отделни, но в същото време да си съдействат. Затова след като не се намерил партньор между животните за човека, Библията казва:
„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа. И взе едно от ребрата му и изпълни мястото му с плът. И Господ Бог направи жена от реброто, което взе от човека и я доведе при човека. А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми, тя ще се нарече „Жена” („иша”), защото от „Мъжа” („иш”) е взета”.
В този пасаж за съжаление отново имаме неправилен превод, защото тук не се има предвид думата „ребро” в нейния анатомичен смисъл! (Знаем, че има много думи, които при еднакво описание имат съвършено различен смисъл, като например „брак“ - некачествена стока, но и съюз между мъж и жена. На иврит например думата „кешет” означава – дъга, но също и тетива на лък. Тоест има много думи, които се пишат и произнасят еднакво, но имат напълно различен смисъл, като ние разбираме това от контекста.) Та, на това място в оригинала на иврит е указана думата „целем”. От една страна „целем” означава ребро, но другото значение на тази дума в иврит е – „отпечатък, отражение, сянка”. Тоест това е алегорично представяне на духовната сила, която формира този „енергиен образ“, който ние наричаме „Човек“ (мъжът и жената заедно).
В текста от Битие се казва, че Бог създал човека „по Своя образ и подобие“ (т.е. като един вид Свое копие или сянка). Затова изразът, че Ева е създадена от „реброто“ на Адам, трябва да се разбира в смисъл, че тя е създадена някак като обратно негово копие, т.е. това е една „система”, при която двамата трябва да работят заедно. (И именно така този текст трябва да бъде преведен.) Така както човекът е създаден по подобие на Бога, но противоположен на Него в своята непорочност, така жената е създадена противоположна на мъжа. За това става всъщност дума тук… (Като цяло Библията е книга, в която се говори единствено за духовни сили, които са обяснени под формата на отделни персонажи и случки, които са съществували, или са се случили на Земята, с цел те да могат да бъдат разбрани от човека. Затова Библията се нарича „свещена книга“. Иначе защо да я изучаваме? Тогава тя би била просто история. Библията е „свещена“ именно поради това, че разказва за висшите духовни светове, за Висшата Божествена Сила.) Така че никаква „хирургическа” операция не е имало, и реброто на мъжа не е било извадено, за да се направи от него жената!? А и на нас мъжете доколкото виждам, днес всичките ни ребра са си на мястото... (Между другото, всеки човек има 12 ребра от всяка страна – като 12-те еврейски племена, 12-те апостоли, 12-те порти на небето. Видимо Бог е вложил Своя замисъл в нашите кости, а тялото ни е храм, който обитава в Небето. В някакъв смисъл ние се явяваме пророчество с кожа. Прах и Божественост, душа и тяло. Тоест, Бог не просто ни е създал, Той е изваял Себе Си в нас. Но това не е нашата тема сега.) Между другото има много такива случаи, когато дословния превод на Библията е неправилен. За Мойсей например е казано, че едва ли не са му израснали рога („карнаим”). Но „карнаим” означава също и „лъчи светлина”, от корена „керен” („лъч”). Тази дума обаче бива преведена неправилно като „рога” и затова на много места в средновековните изображения виждаме Мойсей изобразен с рога!?
Човек не може да се отдели от Бога, но в самата невъзможност за такова отделяне наблюдавано във всички поколения има аспект на принуждение, недаващо възможност да се достигне до ясно разбиране на нещата. Затова идват времена, когато „дрямка напада човека” и подобно на случилото се с Адам и Ева, става „разрязване” на цялото, когато те се отделят един от друг до такава степен, че става възможно пълното им разделяне. При тази дрямка „под упойка”, вместо предишното „ребро” присъединено естествено по биологичен начин „с гръб един към друг” (на евр. „ахораим бе ахораим”), се дава възможност (чрез придобиване от всяка част на своята отделна личност) да се получи „взаимно обръщане” преминаващо през състоянието „лице - гръб” (на евр. „паним бе ахораим”) и последващо съединение - „лице с лице” (на евр. „паним бе паним”). По този начин чрез съединяването на Адам и Ева се създава хармоничния човек, който е неговата завършена форма на величие, за която неговият вече свободен, ясен избор заявява: „Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми...” По този начин светът се подготвя към проявлението на живота и раждането на новите поколения во веки веков. (Принципът „лице с лице” може да бъде видян най-напред при сътворението на човека, когато се казва, че Бог „вдъхна” жизненото Си дихание и човек стана „жива душа”. Тоест, Бог и човека са били „с лице един към друг”, „лице с лице”, „уста с уста” (по подобие на „изкуственото дишане”, когато човек се възвръща към живота). Това е най-интимния възможен вид контакт между Бог и човека (в този свят). На това в Стария Завет става свидетел Мойсей, за когото се казва, че Бог говорил с него именно „лице с лице”, „уста с уста”. Тази близост между Бог и човека обаче постоянно расте, и днес Църквата Христова с нетърпение очаква своя Младоженец нашепвайки си: „Нека ме целуне с целувките на устата си”. (Този момент и последващото „слияние” с Бога е описано в книгата „Песен на песните”, за което ще стане дума в последната част от тази поредица.)
Какво обаче означава „духовно“ в нашия контекст? Тъй като „Бог е Дух“, затова и „духовното“ е Божията сила, която ни управлява, която стои зад материята, а не нещо въображаемо и далечно. Това е всичко, което правя сега, в този момент. Онова, което ме ръководи, което ме движи: моите мисли, желанията възникващи в мен, това с помощта на което аз взимам решения. Всичко, което се случва всяка секунда с милиарди други хора. Всичко това се управлява от Божията сила и могъщество, проявяваща се в нашето въображение, в нашите усещания чрез свойството време (минало, настояще, бъдеще). Освен това, понастоящем човечеството все повече започва да разбира, че съществуват и други измерения, други светове и други възможности за съществуване чрез развиването на други усещания. Всичко, което улавяме чрез петте си сетива, се нарича духовен свят. Той съществува реално, с цялата си информация, със своите сили, които ни управляват. Всичко това наричаме „духовно“. Ако не се подчиняваме на неговите закони, ако не се уподобяваме с него и разберем по какъв начин и защо Бог ни е създал, непрекъснато ще получаваме удари, постоянно ще вършим грешки. Независимо че всички проблеми (и мъжки, и женски) се намират Долу, всички решения трябва да се търсят Горе. Затова е нужно разбиране, осъзнаване и стремеж човек да се издигне над своята егоистична природа и да потърси Бога. Митът за грехопадението цели да наведе човечеството на мисълта, че свободна воля означава чувство за отговорност, понеже всяко действие води след себе си последици. Случилото се в резултат от прогонването от Едем няма за цел да нарани, а да покаже наглед този принцип. Изкушението с „ябълката“ е изпитание, което показва на прокудените, че няма кого другиго да винят за своето ново положение. При все това обаче, макар вече да носят „дрехи от кожа“ (т.е. намират се в примитивен етап на развитие), те са запазили дара на свободната воля, както и допълнителната способност да „съзнават своята осъзнатост“, тъй като вече са опитали от плода на Дървото на Познанието…