Чувството на наслаждение – център на живота
Ние хората често сме склонни да считаме материалните неща за основа на живота, а чувствата и усещанията, които получаваме от тях като нещо допълнително, вторично. Но всъщност е точно обратното: най-главно и същностно се явяват нашите усещания (материалните предмети са само инструменти за тяхното възникване). Макар нематериалните структури често да не могат да бъдат адекватно предадени със средствата на нашия език, именно те се явяват главни и тяхното съотношение много силно влияе върху нашия живот. Нематериалните понятия се явяват „корените” на тези чувства, които искаме да намерим и почувстваме в света. Затова ние търсим онези материални вещи, които ще ни дадат тези усещания. Осъзнаването на всичко това ще ни помогне по-добре да разберем себе си и по-лесно да се ориентираме в живота. По принцип цялата човешка дейност се управлява от две „пружини“. Това е както при часовника – първата пружина управлява механизма, а втората пружина управлява движението. В човека също има две „пружини“. Първата пружина е стремежа към щастие и наслаждение, бягство от болката и смъртта, а втората пружина е – сексуалността. Тя се реализира чрез т.нар. сублимирани начини – чрез творчество, чрез активност, чрез желанието да се постигне нещо, да покажеш, че си достоен и т.н. (Именно по тази причина сексуалността в нашия свят е пряко свързана с парите.)
Да познаваме пътищата на Бога означава, да знаем и следваме в практиката Неговото отношение към човека. Неговите всеобхватни принципи на безгранична любов, справедливост, доброта и прошка. Стремейки се да бъде подобен на Бога чрез своите постъпки, самият човек се приближава до Създателя. Всички ние от опит знаем, че когато човек създава нещо ново, той получава колосално удоволствие от самия процес на съзидание. Но в какво се крие източникът на това удоволствие, откъде идва то? Всъщност това е типичен пример за получаване на наслаждение по примера на Бога, защото когато човек създава нещо, той става в някаква степен творец, т.е. в нещо подобен на Бога, тъй като Самият Бог ни е представен в Библията преди всичко като Творец. (Библията започва с думите: „В началото Бог сътвори…”). И ако чрез акта на своето творене човекът се приближава до Бога (защото близостта се определя от степента на подобие), то човек получава голяма „порция” Божествено присъствие и светлина, които усеща като наслаждение, като удоволствие. В този смисъл, количеството „порция” удоволствие, което човек получава, е пропорционално на степента на приближаване до Бога - степента на подобие, определения мащаб, иновативността и важността на неговото творене.
Друг пример за наслаждение, поради усилване близостта до Бога чрез подобие на Него е - раждането на деца. Действително едно от главните удоволствия в живота на човека е свързано именно с раждането на децата и усещането на себе си в ролята на родител, което е класически пример за доставяне на наслаждение. Защото именно чрез раждането на дете човек в най-голяма степен се приближава до Бога, създавайки по подобие на Всевишния същество независимо от него самия. Вършейки действие подобно на Бога и по този начин приближавайки се до Него, човек получава съответната доза удоволствие. (Още повече, че дори сексуалното наслаждение се явява производно от наслаждението свързано с раждането на деца, макар че човек със своите „старания” е успял да корозира и „отрови” духовния аспект на тази божествена светлина, и да я изврати почти до неузнаваемост.) Друг класически пример за получаване на наслаждение е, когато човек изпитва удоволствие от това, че може да даде нещо на някой друг, и в този случай той се приближава до Бога, изначалното желание на Когото е именно: „Да дарява наслада на съществата намиращи се извън Него”. Всички приведени по-горе ситуации се явяват пример за това, че изпълването и доставянето на удоволствие и наслаждение съвсем не се явява някаква далечна за нас абстракция, но че то е достъпно за всеки човек. Още повече, че именно то носи основното и най-голямо удовлетворение в човешкия живот.
Но от друга страна е очевидно, че при получаването на нещо дори извънредно важно и приятно, ние далеч не във всяка ситуация можем да получим удоволствие от полученото. Това е така, защото в света действа един фундаментален закон, който бихме могли да наречем „ограничаване на наслаждението, поради незаслужения подарък”. Ще илюстрирам това с една притча, която прочетох наскоро: Имало един цар, който имал всичко, абсолютно всичко. Един ден разхождайки се около своя дворец, той видял на улицата да седи един бедняк. „Аз съм нещастен (казал беднякът), защото нямам нито храна, нито дрехи, нито подслон”. Колко забележително, че те срещнах (отвърнал царят). Аз отдавна исках да наградя някого, да доставя удоволствие на някого, но нямаше на кого. Така че ще дам всичко на теб. И така, царят взел бедняка със себе си в двореца и заповядал на своите слуги да му дадат всичко, което поиска, така че този бедняк заживял получавайки всичко, което би си помислил. След известно време царят дошъл при него и го попитал: „Е как е? Получаваш абсолютно всичко, което поискаш, сега щастлив ли си? Беднякът отговорил: Не, напротив. Нещастен съм, защото всичко, което получавам тук, го получавам незаслужено. Всяко мое действие в живота загуби смисъла си, защото всичко, което получавам сега всъщност е подаяние, а подаянието не носи удовлетворение”.
По същия начин в живота има неща, които ние сме получили незаслужено и именно затова не можем да ги оценим и да им се насладим. (Разбира се, трябва да признаем, че на най-ниско примитивно ниво, човек все пак може да получи наслаждение, дори от незаслужено придобитото. Всеки човек „заслужава” правото да диша, да пие и яде, но нивото на това твърде примитивно наслаждение е ограничено до това, което е необходимо на човека за продължаване на неговото собствено съществуване, т.е. просто, за да не умре.) Но в момента, в който човек иска да се изправи, иска да получи по-голямо наслаждение в живота – моментално действа принципа на „ограничението от подаянието”. И тъй като Бог иска да даде на човека истинско благо, то това добро не може да бъде незаслужено „подаяние”. Очевидно е, че ако царят от притчата бе разбирал това, беднякът щеше не просто да получи възможността за награда, а царят би го взел при себе си на работа и би му плащал в съответствие с неговите заслуги. Точно така постъпва Бог по отношение на човека и именно поради тази причина Той е сътворил нас хората по този начин и ни е дал възможност да живеем - както в този свят така и в „идващия”. Тоест, за да ни дари Добро, Бог трябва да направи така, че получаването на тези блага да е заслужено, защото ако то е незаслужено, ние няма да можем да изпитаме истинско удоволствие.
(На иврит „Едем“ означава „наслада“, място за наслада“. Английската дума paradise е от персийски, pairi – „наоколо“, daeza – „стена“, и означава именно оградено пространство. Очевидно Едем е градина на насладите, оградена със стена.) Това е съвършената Райска хармония между реда и хаоса. На нея й е чуждо страданието, но в същото време тя удовлетворява потребностите и дарява удоволствие от живота без труд и усилия. Тоест хаосът и редът са съвършено обединени в това Райско състояние. Общоприетата метафора за Рая като географска територия служи за конкретизиране на сложно състояние на нещата, чиято присъща природа иначе би останала напълно неразбираема. Тя приземява, така да се каже, изконните състояния на духа и ги прави първоначално разбираеми, поне в преносен смисъл. Раят като място или състояние е съвършеното междуличностно взаимодействие – съюз между лъва и агнето, както и духовна хармония („вътрешното“ и „външно“ царство, обединени в „Царството Божие“). Раят е също и светът без греха, преди да изгуби той своята невинност. Раят е светът, преди той да бъде осъзнат. Там няма страдание и смърт, защото няма дефиниран човек, който да страда или да осъзнава природата и смисъла на субективното битие, което се проявява, след като се е „откъснало“ от цялото. Първият „андрогинен“ човек обитава това неосъзнато място преди разделянето му на мъж и жена, а и той съществува неосъзнато, дори след това разделение. Да „познаеш“ голотата и да се засрамиш от нея, означава да се почувстваш незащитен, слаб и уязвим. Изложен пред тълпата и света, човек усеща основната слабост на своето съществуване, която ще му бъде демонстрирана болезнено и неоспоримо. Неосъзнаването на голотата, т.е. липсата на „самосъзнание“ означава много по-малко грижи и тревоги, но също така означава и много по-малко „да бъдеш“. В Едемската градина няма страдание, в такова състояние нещата реално не съществуват. В резултат на това, митът уравнява възникването на противопоставянето, необходимо за битието с появата на човека, който служи на Сътворението като огледало на Бога. Преди Грехопадението Адам и Ева са отделни същества, но въпреки това разбират езика на животните и живеят по Божиите закони. Приютени във вечно плодородната градина, те пребивават в блажено неведение за своята голота и уязвимост и не познават нито тревоги и грижи, нито труда. Именно появата на самосъзнанието, т.е. осъзнаването на себе си, в края на краищата нарушава това статично съвършенство и необратимо променя природата на опита.
Затова днес човек може да удовлетвори единствено най-примитивните свои потребности: „възможността да не умре” (да диша, пие и яде), без да се замисля заслужил ли ги е (макар че най-напредналите хора се замислят и относно „заслугата за тяхното лично съществуване”)… А когато става въпрос за „по-високите” потребности, никой нормален човек не може да получи истинско удоволствие от незаслуженото получаване (както няма да ни донесе удовлетворение незаслужения олимпийски медал, независимо че е направен от злато). Именно по тази причина в света има толкова сложности и трудности, чрез преодоляването, на които ние „заработваме” своите заслуги, след което получаваме заслужено от Божествената светлина и присъствие, и можем пълноценно да им се наслаждаваме. (Тъй като тези мои разсъждения касаят връзката между вяра и дела (толкова важна за нас християните), на някои те може да се сторят „леко“ еретични. По тази причина искам да кажа следното: Вярата е корена на нашето спасение, а делата са плодовете й. Ние се спасяваме чрез вяра, но не „гола“ вяра. Вярата сама по себе си е невидима и делата са тези, които правят тя да се вижда реално, да съществува и да действа. Делата се изпита, който показва дали вярата ни е жива и начина, по който тя действа. Веднъж получили спасението си, ние го изработваме активно в живота си чрез нашите дела. Вярата е причината за нашето спасение, но резултатът от него са делата за слава на Този, Който ни е спасил.) Да, същността на нашия свят се изразява в желанието за наслаждение. Това е стремежа на елементите, атомите, молекулите, да съхранят своята структура – желание да се разрастват, да поглъщат, да се преобразуват, да се делят и размножават. Желанието да се сливат, видоизменят, приспособяват, да заемат по-големи площи, установявайки постоянно контакт и равновесие с обкръжаващия свят. Всичко това именно представлява стремежа за наслада и напълване. Основната грешка на човечеството е, че то слиза долу до „животинското“ и се стреми към непосредственото наслаждение. А всяка наслада в човека трябва да бъде вторична. Тя трябва да бъде едно преживяно страдание, което той със силата на духа и творчеството е превърнал в радост. В тази връзка, събирането на сексуалната енергия с интелектуалната трябва да стане висшето призвание на съвременното човечество. Защото разделението между сексуалното преживяване и интелекта поражда бездна, която разкъсва човешката душа. Радостта, която изпитваме от сексуалното общуване, трябва да бъде купена с цената на страданието.
Така както Исус страдаше на кръста, за да може да възкръсне, така и мъжът, и жената трябва да „страдат“ в сексуалното общуване, за да се издигнат до неговата радост. И обратно – всяко сексуално общуване, което иска да пренебрегне страданието в сексуалната борба, деградира до нищожното удоволствие, което пречи на свещеността на сексуалния акт. Опитът да се премахне страданието от сексуалното общуване и да остане само наслаждението е най-голямото предателство срещу сакралността на сексуалния акт. Всичко това означава, че колкото повече се наслаждаваме в сексуалното общуване, толкова повече трябва да изпитваме срам, неловкост и смущение от непосредствената наслада, която получаваме. Насладата е истинска, когато се отвоюва с цената на някаква болка и страдание. И е фалшива, когато не е извоювана с цената на болка и страдание. Насладата е фалшива, когато е първична и предхожда страданието. Човек е духовен, докато радостта в него е винаги една бивша превърната болка. Човек е роден да превръща страданието в радост, което означава да превръща негативното в позитивно. Когато човек посяга първо към позитивното и отбягва негативното, тогава той посяга към наслаждението и отбягва страданието. (Истината е, че щастието е уморено страдание.) Именно в това се изразява модерната деградация на човечеството. Колкото по-голяма е любовта на човека, толкова и страданията му ще бъдат по-големи, но по-разбрани. Колкото по-разбрани са страданията, толкова по-лесно се носят. Всичко онова, което Бог е допуснал в света (и добро, и зло), Той го е предвидил и от Негова гледна точка, всичко е на мястото си, Обаче ние трябва да знаем Божия закон и да го изпълняваме абсолютно, и то от любов, а не от страх. И колкото повече обичаме Бога, толкова по-големи противоречия се раждат в душите ни, толкова сме по-близко до Бога. Изпитвали ли сте онази дълбока мисъл в себе си, да чувствате в душата си, че имате подкрепата на Бога? Чувствали ли сте в действителност подкрепата на любовта? Това е едно мистично преживяване вътре, като че си в съгласие с целия свят и с всички велики мисли нагоре и надолу, като че ли едновременно присъстваш и на небето, и на земята.
Колективното внушение на „Сатана“, което непрекъснато съблазнява човечеството да посяга само към наслаждението и да избягва страданието, е главното препятствие между израстването и прогреса на съзнателното човечество. Човекът се издига до своето съзнание, едва когато успее да превърне страданието в радост. Човекът е творението, което има за цел да превърне негативния свят в положителен, а не да изоставя негативния свят на произвола на жестоката случайност, и да се обръща единствено към позитивния свят на наслаждението. Любовта към страданието означава да търсим страданието, но не за да го оставим страдащо, а за да го превърнем в радост. Цялото творчество, великите произведения на изкуството и науката са родени единствено от тази формула – превръщане на страданието в радост, посредством красотата на естетическата или мисловната форма. Изкуството и мисленето имат задача да превърнат болката в радост и страданието в екстаз. Творческата работа е резултат от интензивно и страстно отдаване (почти както между любовници), когато двете страни – в случая творецът и „обектът“ си взаимодействат, за да бъде създадено нещо ново. Този „обект“ може да бъде картина, танцова хореография, музикална композиция, скулптура, стихотворение или сценарий, нова теория или изобретение, които за известно време напълно поглъщат вниманието и пленяват човека. За много хора творчеството е и сетивен процес. Той представлява потапяне в сетивните усещания на мига – в допира, в звука, в аромата, във вкуса. Художникът или артистът погълнат от творческия процес също като любовник често се намира в състояние на изострени сетива, при което информацията към него тече по няколко различни канала. И много често крайният вариант на картината, на стиха или хореографията се появява в резултат на свързването и взаимодействието на множество сетивни впечатления.
Духовната същност на сексуалната енергия
Ако се обърнем към психолога, физиолога или генетика, те несъмнено ще потвърдят, че всичко в живота е свързано с отношенията между половете. Това произтича от животинското ниво, когато ние по някакви необясними за нас причини (свойства, качества и т.н.) усещаме неприязън или привличане, отблъскване или влечение един към друг, на подсъзнателно ниво или на осъзнато (въобще на всички нива). На това явление трябва да се отделя голямо внимание, тъй като то осигурява живота, движението, разпространението и развитието. Именно по тази причина сексуалната енергия се явява най-мощната движеша сила във Вселената. (Фройд показва с много добри аргументи, че сексуалността дава пряко или косвено основната част от човешката енергия.) Цялото Мироздание е разделено на мъжка и женска съставна компонента. Духовният корен на сексуалността се намира в духовната сила, която при осъществяване на контакт, напълва всяка от страните, доставяйки им и духовно наслаждение. Това е направено именно по този начин, с цел да привежда Природата в единство, където всички нейни части са в една обща система и взаимосвързаност. Колкото по-голяма е облагата, която произлиза от действието, т.е. колкото по-голямо напълване може да създаде даден обект или явление, толкова по-голямо, по-силно е то, и по-бързо взема връх над останалите явления. Така е устроено всичко в Природата, включително и отношенията между половете, и затова тяхното общуване носи максимална степен на удоволствие в нашия свят. По тази причина ние подсъзнателно мислим, избираме, сравняваме и анализираме всичко по отношение именно на това явление, определяйки го като най-голямото и най-ярко присъстващо в нашия живот.
На пръв поглед изглежда трудно да различим сексуалността от любовта. Всичко идва от Бога и всичко, което се проявява чрез човека под формата на енергия носи в себе си своя божествен произход. Тази енергия се проявява различно в зависимост от човека, станал неин проводник. Съществува една космична сила, която приема един или друг аспект в зависимост от органа на човека, чрез който се проявява. Чрез мозъка тя се превръща в разум, в размисъл. Чрез слънчевия сплит тя се превръща в усещания и чувства. Когато преминава през мускулната система, тя се превръща в движение. А когато преминава през гениталните органи, тя се превръща в притегателна за другия пол сила. Във всички тези прояви обаче действа една и съща енергия. Следователно, сексуалната енергия идва от много високо, и преминавайки през гениталните органи произвежда усещания, възбуждане, желание за сближаване, но е възможно във всички тези нейни прояви да не открием дори и капчица любов. При животните е точно така. Знаем, че в определени периоди на годината те се съвкупляват, но нима го правят от любов? Често те дори се разкъсват взаимно. Женските при богомолките и при някои други насекоми например, след акта изяждат мъжкия индивид. Това от любов ли е? Не, разбира се, това е чиста сексуалност. Любовта започва едва тогава, когато тази енергия докосне, проникне до другите центрове в човека, до сърцето, душата и духа. В този момент привличането, желанието за сближаване до някого се освещава, изяснява се от мислите, чувствата и естествения вкус. Когато не се търси само чисто егоистичното задоволяване, при което не се държи сметка за партньора. Любовта е сексуалност, но разширена, прояснена, преобразувана.
Случва се например мъж да обикне млада и красива жена, без тя да го привлича физически. Той иска преди всичко да я вижда радостна, в добро здраве, добре възпитана, осигурена, с добро обществено положение и т.н. Как можем да си обясним това? Очевидно тук освен сексуалност има и любов, следователно това е по-горно стъпало. На тази любов обаче все пак й е необходима и малко сексуалност. (Иначе възниква въпросът: защо този човек не се привързва към някоя грозновата и стара жена, или към друг мъж!?) Тоест виждаме, че все пак е налице (макар и слаба) определена степен на сексуалност. Човекът, особено когато е млад изпитва нужди и има желания. Бог, който в името на продължението на вида ни е предвидил всичко, е счел това за необходимо. С човечеството би било свършено, ако мъжете и жените се държаха хладно едни спрямо други, ако бяха лишени от пориви и инстинкти. Следователно Бог е този, Който подтиква съществата да се събират физически помежду си. Но любовта… това вече е друго нещо. Би могло да се каже, че сексуалността е чисто егоцентрична склонност, която тласка човешкото същество към задоволяване единствено на неговите собствени желания. А един човек, който не мисли за другите, може да извърши най-големите жестокости. Докато любовта, истинската любов мисли преди всичко за щастието на другия. Тя се основава на жертвоготовността. Време, сили, пари, всичко е посветено на другия, за да може той да процъфтява и развива своите способности. Духовността започва именно от там, където любовта взима връх над сексуалността, когато човешкото същество е способно да откъсне нещо от себе си и да го посвети за доброто на другия. Докато човек не е готов на жертви, това не е любов...
Между любовта и сексуалността (в тяхната външна изява) почти не съществува разлика – съвсем същите жестове, същите прегръдки, същите целувки. Разликата е в насоката, която вземат енергиите. Когато сме подтиквани единствено от страстта, ние не се интересуваме от другия, но ако го обичаме истински, ние мислим само за начина, по който можем да го направим щастлив. Следователно, любовта и сексуалността не се различават толкова във физическия, колкото в невидимия, в психическия, в духовния план. Представете си, че сексуалното общуване не е пречка, а път към по-духовен живот. Някои религии погрешно учат, че сексуалността и духовността са противоположни сили, че не можем да бъдем духовно чисти, защото „сексът е грях“. Преди налагането на тези догматични идеологии, сексуалността се е тачила в продължение на хиляди години като свещен израз на женската сила на Природата и тайната на сътворението. Истината е, че за да водим пълноценен духовен живот, трябва да уважаваме нашата сексуалност, като всяка друга част на нашата същност. Макар сексуалното преживяване често да се свързва с нещо мръсно и извратено, този акт може да бъде нещо много дълбоко и свещено. Всъщност „духовното“ сексуално общуване е най-бързия и лесен начин за проява на мистични преживявания. Това е така, защото всякакъв вид възторжено преживяване (като сексуалното) е идеална отправна точка за започване култивирането на моменти на откъсване от съзнанието и естественото им привеждане към ежедневието. Неслучайно още от античността хората са вярвали, че сексуалното преживяване (макар и в неговия примитивен вид) е мощен инструмент за трансцедентно развитие. Това навежда изследователите на мисълта, че „боготворенето на сексуалното общуване“ под една или друга форма, всъщност е най-старата „религия“ на човечеството. (Този факт се потвърждава от присъствието на различните „сексуални жрици“, а и мъжки „ритуални проститутки“, както и свързаните с тях практики в древните храмове от Близкия Изток.)
В хода на вековете понятията свързани с любовта и сексуалността очевидно са се развивали. Разбира се, първобитните хора са проявявали в тази област голяма жестокост и грубост, огромно насилие и невероятна животинска чувственост. Те са изразявали любовта си без да мислят, без внимание, грижа и съзнателност, като гладни хищници, като изригващи вулкани, като бушуващи океани. С течение на времето, успоредно с пробуждането на съзнанието и живота на духа, в човека постепенно са се появили нови елементи: уважение към партньора, нежност, деликатност. Но дори днес в повечето случаи любовта си остава примитивно проявление. И се оказва, че тази страстна инстинктивна любов, която хората практикуваме в продължение на хилядолетия е толкова дълбоко отпечатана в нас, че не знаем как да я облагородим. Всъщност няма нищо по-трудно, но и нищо по-лесно от това, когато за всяка една дейност (включително да държиш някого в обятията си) се подходи по съответните правила, защото те са общовалидни. Любовта е божественият живот, който слиза от Небето и прониква чак до най-плътните сфери на материята, за да ги ороси и оживотвори. Тя се проявява навсякъде и хората не забелязват, че това е все същата сила, същата космическа енергия, проявена в различни аспекти. Ние хората не вършим нищо друго, освен да пропиляваме тази енергия, мислейки, че тя е само инстинкт, моментно удоволствие и средство за възпроизвеждане на човешкия вид. Енергията наречена Любов извира от небесните сфери, точно като лъчите и топлината на Слънцето, но появила се Долу, в нисшия свят на хората, тя е станала неразпознаваема. Не разбираме, че това е най-мощната и най-същностната божествена енергия, и че нашата задача е, да я направим отново толкова чиста, каквато е била в началото - Горе във Висините. Този живот избликва като чист и кристален поток от върха на планината и впоследствие спускайки се надолу, като всяка река той събира нечистотиите от местата, през които е принуден да премине. Това е същата енергия, която идва от Бога, същата светлина и топлина, същият живот, който се проявява в цялата Вселена. Но в своето невежество ние хората постоянно я замърсяваме, разглеждайки я единствено като механизъм за продължение на рода, или като инстинкт, чието задоволяване ни доставя удоволствие. (Това обаче не означава, че тя не извира бистра и кристално чиста от върха на планината.)
Истината е, че внасянето на духовност в любовта е условие за идването на Божието царство. Тези, които са просветени и си поставят един висок идеал в любовта, трябва да знаят, че със своята сексуална енергия могат да служат на Божието Царство. Нека се обичаме, нека се прегръщаме и целуваме, но в своята любов трябва да залагаме идеята за осъществяване на някаква божествена цел. При това условие от нас ще струи такава красота, че дори ангелите ще се трогват и очаровани ще пристигат със своите дарове. (Ние хората не можем да си представим как е възможно ангелите да ни обичат. По принцип ние имаме особена представа за ангелите. Не осъзнаваме, че ангелът е същество на голямо благородство и любов. Когато един ангел обича някого, той напуска мястото си на Небето и слиза на Земята да помага. Ангелът може да слезе на Земята само, когато обича. Без любов кракът му никога не би помръднал да слезе на Земята. Тъй като единственият фактор в света е любовта, без любов ангелът никога не би бил готов на каквато и да е жертва. Това е онзи велик импулс, онази велика любов, която е готова на всякакви жертви. Да, ангелите са същества на любовта. Когато слизат на Земята, те трябва да срещнат поне една душа, в която да се „влюбят“. Докато не се влюбят, те не могат да се върнат на Небето. Защо? Защото влюбването подразбира някаква придобивка, някаква печалба, която трябва да се занесе в Божествената „каса“.)
Случва се, че срещаме някого и му се усмихваме. Защо? И ние не знаем защо се усмихваме. Срещаме друг и го поглеждаме сериозно. Защо? Не знаем… Понякога се усмихваме, за да предразположим човека, да покажем, че му обръщаме внимание. Усмивката е условие за запознаване с човека. Когато се усмихваме – отваряме вратата на къщата си. Всъщност любовта не идва от човека. Тя е един импулс от Бога! Когато някой човек ни обича, Божественото е, което го заставя. (Единственото нещо, от което човек не може да се избави, това е любовта. Нито един човек не е устоял пред любовта. Който може да каже противното, не е честен. Пред любовта всички капитулираме. Ако питате защо е така, не знам. Аз постоянно изследвам, но до днес не съм намерил нито един човек, който е устоял пред любовта.) Между мъжа и жената трябва да има една вътрешна обмяна. Ако бяхме ясновидци, щяхме да видим, че не физическото е онова, което храни човека. От всеки човек излиза нещо отвътре, от него излиза една Божествена сила. Именно тази сила е, която привлича хората. Когато се обичаме, мислим, че ние се обичаме, но всъщност от нас излиза Божествената Любов, която хората обичат. Аз обичам даден човек, заради Божественото, което излиза от него. Той ме обича заради Божественото, което излиза от мен. Когато Божественото не тече, любовта престава и човек се чуди как се е влюбил въобще… Това е така, защото силата не се състои в това да ме обичат. Истината е, че няма човек в света, който да ни обича. Човек може да бъде проводник на любовта, но да ни обича – не може. Любовта в света това е - Бог в Своята целокупност. Затова да искаме някой да ни обича, означава, че трябва да ни обича Господ. А Господ, за да ни обича, избира един човек, който да е проводник, за да познаем Него. Затова не трябва да оплитаме сърцето си със сърцата на другите хора, като просто се влюбваме. Трябва да обичаме, без да се влюбваме. Не трябва да залагаме сърцето си, защото то е капитан, който за нищо на света не трябва да се залага. Само Бог има право на нашето сърце. Затова Той казва: „Сине мой, дай сърцето си на Мене.“ Само Бог можем да обичаме „с цялото си сърце, с всичкия си ум и с всичката си сила“. Докато ближния ще го обичаме „като себе си“. (В това се състои заблудата при влюбването.) Интересно е, че се казва „Не да го любиш, а да го „възлюбиш“. Думата „възлюбвам“ е по-силна от думата „любя“. (Проблемът е именно в това, че ние любим, но не възлюбваме. Защото във влюбването има разлюбване, а във възлюбването няма „развъзлюбване“. В него има само процес на възрастване.)
Независимо от природата на нашата любов, действията, които вършим остават винаги едни и същи. Трябва да се приближим до съществото, което обичаме, да го прегръщаме, да го целуваме, да го притискаме до себе си, да го галим… Разликата се състои в това какво влагаме в тези действия, и именно то е от значение. Ние често се смущаваме, когато видим двама души да се целуват публично. Небето обаче не държи на това, а на онова, което двамата влагат в своята целувка. Ако с целувка хората си даряват взаимно нещо хубаво и чисто, Небето ги възнаграждава. На Земята невежите може да ги осъждат, но Горе ги очаква награда. Еврейската мистична традиция счита, че онази велика любов, за която ние пъшкаме и мечтаем, се състои в това, че всеки човек, който е на Земята, го обичат едновременно най-малко трима души: един ще ни обича във физическото поле, друг ще ни обича в духовния свят, а трети ще ни обича в идеалния свят. Защо? Защото ние не можем да се освободим от любовта на физическото поле. Това е неизбежно. Но и в невидимия свят човек е свързан поне с един, който го обича. Когато всички ангели пеят, че той е станал едно с тях. („Ще има голяма радост на небето за един грешник, който се кае.“) Да, най-красивата любов е тази, когато Бог ни обича, когато ангелите ни обичат, и когато поне един човек ни обича. Затова, когато човек идва на земята, той трябва да създаде три връзки: земни (т.е. човешки) – с хората, духовни връзки – с ангелите, и Божествени – с Бога (чрез Исуса Христа). Следователно каквото й съчетание да прави човек, в него трябва да участват и трите връзки. Който живее само за земята, има една връзка. Скъса ли се тази връзка, животът му свършва. Когато любовта слиза на земята, тя също прави три връзки: във физическия, в духовния и в Божествения свят. Не направи ли тези три връзки, тя напуска земята. Такава любов не е трайна. Когато любовта между двама души се съчетава с правдата, истината и светостта, Бог дава Своето благоволение. Ако ние влагаме в нашата любов вечен живот, безсмъртие, чистота, светлина, ако този, когото обичаме се издига, усъвършенства и процъфтява благодарение на нас - това е истинска любов. Защото истинската любов облагородява всичко. Но ако обичаме някого, а той върви от зле към по зле, трябва да се запитаме, дали нашите чувства не са причина за това. Нашата любов трябва да допринася за израстването на това същество. Можем да се гордеем и да се радваме само тогава, когато го виждаме да разцъфтява благодарение на нашата любов и да благодарим на Бога, че успяваме да му помагаме и да го подкрепяме.
В тази връзка, трябва да имаме предвид, че плътта (метафизично) е равноценна на духа, и че плътското е равноценно на духовното. Плътта не е физическо явление, не е материя, която се изчерпва с физическите и химическите свойства. Плътта е също толкова метафизична, мистична, колкото и Духа и не се подчинява само на Природата, на естествената необходимост, макар че явленията на плътта могат също да се окажат подчинени, както и явленията на Духа. Плътта не е само физика и химия, т.е. не се изчерпва с физиологичния процес, макар да може и твърде често да попада в робството на природната необходимост. По своя смисъл плътското любовно сливане е преодоляване на границите поставени от природната необходимост. Сладострастното терзание е коренът на жаждата да се победи разделението в света, непреодолимите граници между хората. То е може би мистично предчувствие за блаженството на всеобщото сливане в Бога. (Раят ни е описан като място на вечна наслада, където според думите на Христос, хората ще се уподобят в състояние, когато вече няма да „се женят и омъжват, а ще живеят подобно на Божиите ангели”.) Системата за размножаване заложена в човека е дар, и този дар се явява по своята същност способност да възпроизведеш в потомство самия себе си. Извън всякакво съмнение няма по-голяма самореализация и самоутвърждаване от буквалното физическо възпроизвеждане на самите нас, когато ние внасяме в света ново същество (създадено по образа на Бога), отражение на нашето собствено „аз”.
Смисълът на половия акт е именно в съединяването с любимия човек, в постигането на пълно единение. Това е личен смисъл, единствено допустим, морално и духовно оправдан, който предполага одухотворяване на пола. По какъв начин Бог се намесва в него, или по-правилно е да се каже „го осенява”, позволява да се разбере теорията, съгласно която човекът Долу се формира по модела на човека Горе. Където Съкровеният Съпруг (лат. „Absconditus sponsus“) влиза в тялото на жената и се съединява със Съкровената Съпруга (лат. „Abscondita sponsa”), което в същата степен е вярно и за обратната страна на този процес, така че двата Духа се сливат в един и встъпват в непрестанен взаимен обмен „тяло в тяло”. Тоест, истинското духовно наслаждение, което се осъществява от сливането на мъжката и женската части (на духовно ниво), само по себе си се извършва и представлява мощно усещане от напълване на човешката душа с Бога. В този смисъл може да се каже, че „духовното сексуално преживяване“ ще е много по-осезаемо, по-остро, отколкото това тук на Земята, защото то се явява основа на онова, което се случва с нас в този свят. Именно по тази причина човек подсъзнателно се стреми към духовния свят и това постепенно се разкрива все по-явно, тъй като там той ще открие истинско непреходно наслаждение. (Но би било ужасна грешка мистичното сливане да се представя по образеца на отвлечено-физическото!)
Да, сексуалната енергия е единствената енергия, с която човек разполага. Енергията винаги е сексуална, двуполюсна, проявявана през различен по качеството си носител на съзнанието. Можем да наречем още сексуалната сила - нервна, психична, сила на волята, сила на ума, сила на обичта. На в каквато и степен на съзнание да се проявява, силата винаги е сексуална в основата си. Всяка идея би останала безплодна ако не бъде задействана и тласкана от една напираща и подхранваща я сексуална сила. Ако не бъде захранвано от живеца на бликащата сексуална енергия, всяко чувство деградира по качество и се превръща в антипода си – любовта се превръща в страст и омраза, радостта в страх и сива безнадеждност. Намаляването на силата в органичната система на човешкия организъм подкопава съществуването му из основи и води до болести, остаряване и смърт. Затова и сексуалното общуване при човека е винаги нещо повече от само и единствено един полов акт. (Едва ли е необходимо да се уточнява, че сексуалният инстинкт сам по себе си не може да е специфично човешки феномен. В крайна сметка, той не е свойствен само за хората, а се споделя и от животните.) Да, сексуалният акт е най-възвишената и най-напрегнатата точка в съприкосновението на двата полярни пола. Достига ли се в тази точка обаче съединението? Не, естествено! Затова след него разделеността е още по-голяма отколкото преди него и често онези, които очакват екстаза на съединението, биват поразени от болезнено отчуждение.
Това е така, защото по време на сексуалния акт „съзнанието за единство” се проявява навън, чрез физическото съвкупление между съпрузите, както е казано в Библията за първата интимна връзка между мъжа и жената: „И Адам позна жена си Ева.“ За нас, които четем библейския текст през превод е някак странно, защо в оригинала използваната за интимната близост между мъжа и жената дума, е именно „позна“ (на евр. „даат“). Съгласно еврейската мистична традиция сферата Познание (Даат) отразява равновесието между Озарението и Разбирането. В този смисъл „Даат“ е вътрешното усвояване на знание и опит, който става неотменна част от личността. Това е възприемането на обекта на познание като част от самия себе си. По такъв начин човек вече не е същия, а придобива нови качества. („Даат“ всъщност е „поглъщането”, като в библейската история с Дървото за Познаване на Доброто и Злото. Адам именно „изял“ плода, а не само „разбрал” за него, което би съответствало на стадия Озарение, или го „анализирал”, което е стадия Разбиране. Именно, когато го изял, той станал друг човек.) Но защо на иврит думата „Даат” е използвана също и за интимните отношения между мъжа и жената? Защото тези отношения се явяват не „знание” за това, че по принцип съществуват сексуални такива (стадия „озарение“), както и не това как на практика те се случват (стадия „разбиране”), а именно екзистенциалния опит на „изяждането, консумирането”, което променя човека. (Неслучайно днес все още се използва термина „консумиране на брака“.)
„Даат“ е състоянието, когато обкръжаващият свят е част от мен самия, тъй като важни са не общата представа и не познаването на детайлите, а това което е вътре в мен. Адам бива поставен в градината, за да яде от нейните плодове и Бог му заповядва: „От всички дървета в градината яж”! Ние сме родени, за да може приказката за това колко е прекрасен светът да се сбъдне, да я направим позната, т.е. да „изядем“ цялата тази красота. Работата на Адам в Едемската градина се състояла в това, да постигне изграждане на света и построяване на своите взаимоотношения с Бога. За тази цел той е трябвало да проникне в света, да го опознае и в съответствие с това колко е напредвал в дадена посока (като следствие от своята интелектуална работа), толкова се е преобразувал и обкръжаващия го материален свят. От библейския текст разбираме, че Адам притежавал пълна власт над света, и че казаното от Бога за характера на създадения от него човек, че „ще владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя” се осъществявало през периода на пребиваване на Адам в градината. Именно тази възможност да променя и строи света със своите интелектуални и чувствени усилия (т.е. чрез „познание”) показва, че целият живот на Адам в градината е бил концентриран именно върху Познанието. В началото той „опознал“ дърветата и растенията и благодарение на това се грижил за градината. След това „опознал“ животните (давайки им имена), т.е. свързал животните с човека, „приучил ги и ги опитомил”, въвеждайки ги в своя свят. След това „опознавайки“ своята жена, на Адам му се родило дете. (Само едно единствено познание все още не му било разрешено - познанието на Доброто и Злото, на което Адам „се провалил” и бил изгонен от градината…)
В течение на много векове в богословските, философските и художествените кръгове се е спорило много относно това дали Адам и Ева преди грехопадението са имали същите тела, както и след него. Ако това е така, трябва да предположим, че Бог е предвидил сексуалния начин на раждане като единствено възможен, но без страстта на сношението. (Йоан Златоуст дори смята, че между първите съпрузи в Рая не е имало похот.) Християнските мистици обаче смятат, че тези тела не са били същите като нашите днешни тела, а са били съставени от „фина материя“. (Според мистичното видение на Якоб Бьоме те са били „кристални“.) В този контекст трябва да напомним общоизвестния факт, че в някакъв смисъл всъщност не съществуват „чисти мъже“ или „чисти жени“, а във всеки мъж или жена присъства цял ред анатомични, хистологични, физиологични, хормонални, а и психологически качества на другия пол! Тоест, привличането между половете се осъществява сякаш на принципа на допълнителността, при който и мъжът, и жената копнеят за Цялото, за Едното Същество, за изначалния Адам. А Онзи, Който поражда в човека копнежа за Цялото, за изначалния Адам е - Бог (третото Лице във всеки брак освен мъжа и жената). В този смисъл сексуалният начин на единение между мъжа и жената в любовта се явява израз на метафизичния копнеж за единение във Вечността. С други думи – копнеж за връщане към изначалното Единство, но сега вече като напълно осветен, зрял, свободен и приел Бога Адам-Ева.
Оказва се, че ако сексуалната енергия на един човек е блокирана или потисната, той може да се затрудни да изпита истинска радост, изобилие и дълбоко щастие в живота си. Когато тази енергия е отречена или неразбрана, тя създава вътрешно прекъсване, което засяга не само тялото, но и духа, ума и емоциите на човек. Половият акт обаче не е същото като сексуалната енергия. Тази енергия е много по-дълбока от т.нар. физическа интимност. Тя не се ограничава до действие или друг човек. Сексуалната енергия е жизнена енергия. Тя е творческа енергия. Това е същата енергия, чрез която човек мечтае, създава, подхранва, чувства се вдъхновен и изпитва жизненост. Тази енергия трябва винаги да тече като река. Когато една река е блокирана, водата става застояла. По същия начин, когато сексуалната енергия е блокирана, жизнената енергия застива. Тази енергия е идентичността на човек на много дълбоко ниво. Тя е неговата вътрешна истина и нейната вътрешна сила. Ако е заровена или игнорирана, тя бавно се чувства прекъсвана от себе си, сякаш липсва нещо съществено. (Много мъже и жени са учени да потискат тази енергия поради страх, срам, травма или социално обуславяне. С течение на времето потискането се превръща в изтръпване. След това изтръпването се превръща в изтощение, тъга или постоянно чувство на празнота.) Когато сексуалната енергия не тече, креативността също е блокирана. Човек може да се чувства невдъхновен, без посока или неспособен да прояви изобилие в живота си. Неговият естествен магнетизъм и сияние бавно избледняват. Изцелението е, когато човек избере да разбере себе си, вместо да се осъжда. Изцелението не е за налагане на промяна. Става въпрос за нежно слушане на тялото, емоциите и вътрешния ни глас. Това пътуване изисква търпение, състрадание и безопасност. Когато тази енергия започне да тече, човек се свързва отново с радостта по естествен път. Щастието вече не се усеща насилствено. Изобилието започва да се появява без усилие, защото вътрешният и външният му свят се връщат в хармония. Той започва да се чувства отново жив. Тялото му се усеща като у дома си. Емоциите му стават по-ясни, интуицията на жената става по-силна. Не става въпрос да се превърнем в някой нов. Става въпрос за това да се върнем към това, което винаги сме били. Когато един човек позволи на сексуалната си енергия да тече, той си спомня своята цялост, своята сила и дълбоката си връзка със самия живот.
Истинският съюз между мъж и жена е „алхимия“. Не просто телесна среща, а обединяване на полюси: огън и вода, воля и приемане, дух и материя, импулс и утроба, семе и пространство. Еврейската мистична традиция счита, че когато този съюз е жив, той ражда т.нар. Меркава („колесница“) – с нейното огнено и възходящо движение и път нагоре. Когато обаче сексуалната енергия бъде откъсната от любовта и превърната в ритуал за контрол, тя вече не възнася, а заключва. Тогава интимността става инструмент за власт, а не за сливане. Милиони сперматозоиди тръгват към яйцеклетката – малки, устремени, носещи импулса на живота. Пространството, което трябва да изминат е огромно спрямо техните размери. Те се движат през завои, стеснения, препятствия, тъмни коридори и невидими изпитания. Някои изостават, други се отклоняват, трети се уморяват, но роякът продължава. И тогава в широкото пространство се появява тя, яйцеклетката. Тя не тича, не преследва, а стои. Яйцеклетката е като свещена пещера, като златна роза, като затворен храм. Тя чака не просто най-бързия, а този, който ще бъде допуснат. Това е тайната на живота: животът не започва с насилие, а с избор. Около яйцеклетката има защитна обвивка, т.нар. „zona pellucida“. В езотеричния прочит тя може да бъде видяна като първата врата, първото изпитание, първият обръч на посвещение. Това не е просто биологична структура, а символ на границата между външното и вътрешното, между претендента и избрания, между желанието и допускането. (Никой не влиза в Светая Светих без позволение и съгласие!) Тук се появява великата мистерия на женското начало: то не е пасивно, то избира, то допуска, то отваря.
Еврейската мистична традиция счита, че около яйцеклетката се разгръща архетипът на 12+1. Където дванадесет сили подготвят вратата, а тринадесетият преминава. Това е древен модел, който може да се проследи в цялата човешка история: В юдаизма – 12 израелеви племена и Яхве. В юдаизма съществува парадоксален начин на броене, според който броя на племената на Израел е 12 (независимо от това дали левитите се считат за равноправно коляно или не). Ако левитите влизат в броенето (например 12-те камъка на нагръдника на първосвещеника съответстващи на 12-те сина на Яков), то в тази ситуация синовете на Йосиф (Ефрем и Манасий) се считат за едно племе. А ако левитите не участват в броенето (например при разполагането на стана на стоянките в пустинята или при разделянето на Ханаанската земя), то Ефрем и Манасий се считат за две отделни племена. Тоест, макар че са внуци, а не синове на Яков, те са въздигнати до статут на племена. И в крайна сметка се оказва, че в израелевите племена са винаги 12 (независимо от това дали смятаме левитите или не), като в същия момент броя на племената всъщност е 13! В християнството има 12 апостоли и Христос. В източните религии - 12 чакрови проявления и Източника. В космологията – 12 съзвездия и Слънцето (Творецът). Но тук тринадесетият не е просто победител. Той е този, който преминава през Пустотата. След като влезе, той вече не е същият. Опашката, обвивката, старият образ отпадат. Той се превръща в сферичност – в мъжко ядро, а срещу него стои женското ядро. Две сфери, две памети, две родови линии, два космоса. Когато двете ядра се приближат, между тях се ражда т.нар. свещената фигура „Vesica Piscis“ - лат. „рибен мехур“, първата утроба на формата. (Тя е считана за символ на ранното християнство, представляващ рибата, символ на Христос и на божественото създаване.) Там се срещат мъжко и женско, семе и утроба, импулс и приемане, дух и материя, родова памет и бъдеще. И тогава се появява светлина, но не само метафорично. В мистичен смисъл това е първият блясък на въплащението, първата клетка. В начало сме били сфера. Не име, не биография, не страх, не характер, не травма. А сфера. После започва деленето, първо навътре. Преди да се покажем на света, ние сме се учили да се изграждаме отвътре. Преди да излезем навън, сме изпълвали вътрешното пространство. Това е велик закон: първо вътрешен космос, после външно проявление. Неслучайно нашият Господ ни казва: „Божието царство е вътре в нас“. Затова не е толкова важно в какъв свят живеем, по-важно е какъв свят живее в нас! А детето е третото. То не е просто сбор от мъж и жена. То е нова реалност…