Мъжкият и женският принцип във Вселената
Във Вселената съществуват два основни Принципа, които намират отражение във всички проявления на Природата и Живота. Въобще цялото Творение е дело на тези два Принципа – Мъжкия и Женския. Неслучайно Библията започва с втората еврейска буква „Бет“ (а не с първата). Какво представлява числото 2? Това всъщност е единица, поляризирана на положително и отрицателно, на мъжко и женско, на активно и пасивно начало. Навсякъде където има такова проявление, наблюдаваме и разделение. За да се изяви и да стане познаваема, единицата трябва да се раздели. (Единството е привилегия единствено на Бога, това е изключително Негова характеристика!) За да създава, Бог прави така, че единицата да се превърне в двуединство, т.е. в числото 2. Само въз основа на числото 1 не е възможно да има Творение, защото не може да се осъществи обмен, а трябва да сме наясно, че Творението предполага обмен, т.е. взаимоотношения между два допълващи се полюса. Следователно, Бог в някакъв смисъл се е излъчил извън Себе Си и Се е поляризирал така, че е създал условия Вселената да се роди в резултат от съществуването на тези два полюса. Положителният полюс оказва привличащо действие спрямо отрицателния, и обратно. Именно този механизъм на взаимни действия и противодействия отприщва и поддържа потока на живота. Прекратяването на това движение би довело до стагнация и смърт, до връщане към състоянието на изначална необособеност. (Тъй като за нас християните Бог е Троица, т.е. Три отделни Лица с една Божествена природа, по-надолу ще се спра върху въпроса за връзката между тях и полярността в Самата Троица.)
Първите редове от книгата Битие ни разкриват, че Творението се е осъществило по пътя на последователни разделения. На първия ден от сътворението Бог отделил Светлината от Тъмнината. На втория ден Той разделил „горните“ води от „долните“, а на третия ден обособил Земята от Водите. Аналогично на това, в другия край на скалата на Творението, клетката (най-малкия елемент на всеки жив организъм) се възпроизвежда като също се разделя на две, т.е. числото 1 и тук става 2. Тук обаче числото 2 не е сбор от две единици (като в математиката), а единицата се е поляризирала на положително и отрицателно, за да твори. Нужно е обаче правилно да разбираме термините „положително“ и „отрицателно“, защото в случая става въпрос за два принципа, на които не бива да се придава психологическо или нравствено значение (положителното е добро и съзидателно, а отрицателното е лошо и разрушително). Не, тези термини трябва да се тълкуват с разбирането, че те принадлежат преди всичко към речника на физическите науки, където две велики сили са например електричеството и магнетизмът. И в двата случая откриваме поляризация на положително и отрицателно, т.е. на излъчващо и възприемащо. (Електрическият щепсел има два полюса, магнитът - също.) Когато тези термини се пренасят от областта на природните сили в психичния или в духовния план, ние приемаме, че положителният (излъчващият) характер се прилага към мъжкия принцип, а отрицателният (възприемащият) характер – към женския принцип.
Тези два принципа (мъжкият и женският) са основата на живота, затова ги откриваме във всички негови явления, било то физически, психически или духовни, и само ако умеем да ги идентифицираме, ще можем да осъзнаем единството на Творението. Дотогава животът, светът, Природата, ще ни изглеждат като един огромен безпорядък, като истинска бъркотия, и макар учените да са се опитали да ги класифицират за повече яснота, малцина са в състояние да открият тайните връзки, които съществуват между всички елементи на Творението и да разберат, че тези елементи, макар и да изглеждат разделени, всъщност образуват едно единно цяло. Само разбирането за цялостността разкрива хармонията между тези два принципа, които на пръв поглед изглеждат в опозиция (мъжки и женски, активен и пасивен, положителен и отрицателен, светлина и тъмнина, топлина и студ, Добро и Зло, любов и омраза и т.н.) и ни позволява да съзрем хармоничността на явленията, които произтичат от тях. За онзи, който вижда нещата ясно, съществува баланс, т.е. равновесие. Самият той е уравновесен и равновесието никога не го напуска. Но равновесието не означава край на колебанията, то не е състояние при което и двете чашки на везната остават напълно неподвижни. Подобно абсолютно равновесие би означавало не само стагнация, но и връщане към изначалната необособеност. Докато не настъпи краят на Творението везните ще продължават да се колебаят. Абсолютното равновесие е състояние на съвършенство, а какво може да стои отвъд съвършенството? Нищо, всичко спира! Колебанието на везните разкрива, че Творението винаги е в процес на осъществяване, то се стреми към абсолютното равновесие, т.е. към неподвижността, но без никога да я достига. В деня, в който то стигне до нея, всичко отново ще се върне в лоното на Извечния и Съвършен Бог. Ако движението спре, това означава смърт, защото абсолютното равновесие възпрепятства обмена. Животът обаче се състои предимно и най-вече от обмени. Това са нишки изтъкани между нас хората, но също и между хората и всички останали форми на съществуване. Това движение трябва да бъде съвършено премерено, защото ако едната от чашките на везната се издигне твърде високо, а другата се спусне прекалено ниско, това ще означава падение. В този случай колебанието също спира и отново няма живот.
Следователно можем да кажем, че в някакъв смисъл животът е нарушено равновесие, което постоянно се възстановява, благодарение на трети принцип, способен да контролира противодействащите си сили. (Процесът на ходенето при човека е идеалната илюстрация на този феномен. Ние се придвижваме като повдигаме и изнасяме напред ту единия си крак, ту другия. В момента, в който повдигнем напред единия крак, тялото ни влиза в лек дисбаланс, който ние поправяме, премествайки веднага напред другия си крак. Всички знаем колко е лесно да изгубим равновесие и да паднем.) Тази идея ни е разкрита още в началото на Библията чрез двата разказа за сътворението на човека - „космоцентричния“ и „антропоцентричния“, които олицетворяват двата аспекта на богоподобието на човека. Там и двамата „Адамовци” са богоподобни, тъй като всеки от тях въплащава една от страните на Божественото: „властта над света” и „светът в себе си”. В този смисъл истинската задача на човека е, да се приближи до Бога, да стане подобен на Него и също като Бога да съчетае в себе си и двете тези страни. Както споменах, ние трябва да ходим на два крака, редувайки всеки от тях. Опитът да се придвижваме само в едната или другата посока няма да доведе до ускорение и развитие, а до „отхвърляне на единия крак напред”, в резултат, на което равновесието ще се наруши и ще следва падане. (Точно това се случило с човека в историята относно Грехопадението.)
Именно умението да балансираме силите в нас, ни дава „магичната“ власт над самите нас и над Природата. В същия момент е необходимо да следим себе си, за да съхраняваме някакво умерено колебание, защото в деня, в който двете теглилки се уравновесят напълно, вече няма напредък, движението се прекратява и настъпва смъртта. Да, смъртта е абсолютното равновесие. По тази причина хората също не следва да бъдат уеднаквявани, като между нас трябва постоянно да има плодотворен обмен, да протича активна циркулация. Единственото общо нещо, което трябва да имаме е - един висш идеал, желание постоянно да вървим напред и нагоре, в любов и светлина, за да се чувстваме синове и дъщери на Бога. За всичко останало нека бъдем различни! Именно тези различия правят Живота богат и красив… (Бог не е „матричар”, Той не ни е създал по калъп, ние не се появяваме в света като „тухли единички” излезли от някоя матрица. Затова на света е нямало, няма и няма да има две еднакви човешки същества, тъй като Творецът на всичко „видимо и невидимо” обича разнообразието, защото в него се съдържа красотата на цялото Творение. Представете си, че всички хора бяхме еднакви - като клонирани, как щеше да изглежда света? Не само безкрайно скучен и сив, а в някаква степен дори зловещ и плашещ! Именно по тази причина Бог общува с всеки от нас по специфичен начин, който е безкрайно различен от начина, по който общува с останалите няколко милиарда човека на земното кълбо. Това се отнася в пълна степен по отношение на нашия духовен живот. И вярваме или не, в своите представи (волно или неволно) всеки от нас „рисува” Бога по свой образ и подобие!? Тези представи зависят от спецификите на нашия характер, манталитет, темперамент, образование, възпитание, семейна среда, географско положение, народопсихология, етнически особености, исторически наслагвания и т.н.)
В този смисъл, за да бъдат ефективни, мъжът и жената задължително трябва да работят заедно, тъй като разделени са непродуктивни. (Ето защо те винаги се търсят един друг.) Няма нищо по-важно за едно същество от това, да срещне допълващия го Принцип и може да се окаже, че най-големите проблеми на мъжете и жените (които също са едно от проявленията на двата Принципа в света) водят началото си от едно погрешно разбиране на този въпрос. Ако взаимоотношенията между мъжкия и женския принцип са хармонични, можем да кажем, че е налице истинска поляризация и това поражда нещо подобно на приятелски знаци, които хората взаимно си изпращат от близко и отдалеч. В противен случай говорим за разделение, за противостоене. Вместо да работят в хармония и взаимно разбирателство, двете страни се противопоставят една на друга и в крайна сметка взаимно се унищожават. Тази закономерност може да се види при покълването на зърното. За да порасне, то трябва да се раздели. Преди да покълне, зърното е числото 1, но като го посеем в земята, то се превръща в числото 2. След това се появява и числото 3 (зародишът, който се е съдържал в зърното). Този зародиш черпи сили от двете части, които са го сътворили и започва да расте. Така в зърното протича разделение, а след това и ферментация, и когато зародишът израсте, самото зърно изчезва, т.е. ставаме свидетели на смъртта му. Тази смърт има своята роля не само в Природата, но и в нашия вътрешен живот, защото благодарение именно на тази „смърт“, ние ще се събудим за нов живот. Това е скрития смисъл в думите на Христос:
„Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно, но ако умре, дава много плод.“
Да, всички най-дълбоки и най-опасни въпроси са скрити именно в числото 2, защото двойствеността сама по себе си съдържа всички предпоставки за разделение, в нея се крие семето на Злото. (Именно по тази причина за втория ден на сътворението Бог не казва, че „това е добро“. Всъщност по отношение на втория ден Бог не казва нищо…) Христос ясно споменава за тази опасност: „Всяко царство разделено против себе си, запустява, и дом разделен против себе си, пада.“
Защо Бог е Троица?
Тук някак си естествено стигаме до фундаменталния за нас като християни въпрос: Защо вярваме в Бог като Троица? Защо именно три, а не две, едно, четири и т.н.? Навярно на много християни този въпрос може би им изглежда абсурден и дори леко „нелеп”, но като човек, който обича да си задава въпроси и да търси отговори, аз не се притеснявам от наличието на неясноти. (Тъй като качеството на отговорите зависи от качеството на въпросите, които си задаваме, на мен обяснения от рода на: „Ами, защото така са решили ранните църковни отци на някакъв събор“, не ми звучат някак много убедително, да не използвам друга дума…) За да открием отговора на въпроса защо именно „три”?, трябва да се вгледаме в живота, който живеем и ни заобикаля. Ако го направим внимателно, ще видим, че всяко човешко „сътворяване” (мисловна конструкция, творба, проект) води началото си от „едното” – една идея, една мисъл, един порив и т.н., т.е. всичко започва с единицата, тя слага началото на „всичко”. „Едното” е първия енергиен импулс, първият лъч, който пробива през пра-материята, през пустотата, през небитието на нашето съзнание. Единицата символизира интелекта, волята, мъдростта на Бога и съответства на първоначалния атом, първото творческо слово, от което се развива и проявява цялото Творение. От единицата произлизат всички числа, те се съдържат в нея, те са обхванати от нея. „Едното” символизира качеството на единството, неделимостта. В същото време то съдържа прозрение, прозрението да можем да възприемем единството на всички неща зад множествеността на света. В този смисъл разбирането на „едното” и връщането към „едното” е най-важно, защото то представлява първата, както и последната стъпка, която човек може да направи. Там човекът може да намери своята висша цел и смисъла на живота си. Неслучайно, отговаряйки на въпроса свързан с вечния живот, Христос лаконично казва: „Защо питаш Мене за доброто? Един Бог има, Който е добър”
Единството се проявява в нашия ум по два начина: духовно и материално (както скрито, така и открито). Що се отнася например до материята, до нейните размери, тя е също така неизмерима, както и Вселената. Тя става видима за нас само в различните свои съединения и структури. Нещо подобно може да се каже и за светлината. (Ако нямаше тъмнина, светлината нямаше да бъде видима. Ако нямаше светлина, тъмнината щеше да бъде безформена и невъзможна за възприемане.) Затова Доброто също може да се преживее като добро, само ако съществува (за съжаление) и Злото… Така че „едното” винаги съдържа в себе си два полюса, и съответно – възможността за „две”. Тоест само чрез полярността на двойките противоположности става възможно изясняването същността на битието. Неслучайно в началото на сътворението на света Библията казва:
„И Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ.”
Това е така, защото именно понятието „две” изразява появата на света в съзнанието на всеобхватното единство. Формата и начинът, по който се появява светът са обусловени от полярност и множественост. Този принцип олицетворява истината, че „всичко е двойствено“, „всичко има два полюса“, „всяко нещо има своята противоположност“. Той обяснява старите парадокси, озадачавали толкова много хора, като например, че „тезата и антитезата са идентични по природа, но различни по степен“, че „противоположностите са еднакви, различаващи се само по своето положение“.
Когато наблюдаваме живота около нас, виждаме, че той се развива именно между противоположности (ден и нощ, топло и студено, плюс и минус, електрон и позитрон, светлина и мрак, твърдо и меко, северен полюс и южен полюс, небе и земя, любов и омраза и т.н. и т.н.), като се поддържа от равновесието. Топло и студено, макар и да са „противоположности“ са действително тъждествени, като разграничаването се основава само на различните градуси на едно и също нещо. Вижте термометъра и се опитайте да откриете къде е границата на „топлото“ и къде започва „студеното“! Не съществува такова нещо като „абсолютна топлина“ и „абсолютен студ“ – двата термина само посочват различните степени на един и същ обект. И същото това нещо, което се проявява като „топло“ и „студено“ е просто една форма, една разновидност. Термометърът показва множество степени на температурата, като най-ниското равнище е разпознавано като „студено“, а при покачване на градусите става „топло“. Не съществуват абсолютни норми – всичко е въпрос на степен. Няма мерило на термометъра, където престава да бъде топло и започва да става студено. Затова „топло“ и „студено“ са само „двата полюса“ на това, което наричаме „топлина“ и произтичащите от това явления са проява на принципа на полярността. Самите термини „високо“ и „ниско“, които сме принудени да използваме, са единствено полюсите на едно и също нещо – относителни термини. Така е и с Изток и Запад: ако тръгнем да обикаляме света в посока към изток, ще достигнем до определена точка, която се е падала на запад откъм началната ни позиция и съответно ще се върнем откъм тази западна позиция. Ако пътуваме достатъчно далеч на север, в определен момент ще осъзнаем, че сме поели на юг и обратно.
Същият принцип се демонстрира и в случая на „светлината“ и „мрака“, които на практика са едно и също нещо, като разликата се заключава в различните степени между двата полюса на явлението. Кога се разпръсква „мракът“ и настъпва „светлината“? Музикалната гама започва с До мажор и след изреждането на всички музикални тонове се достига отново до До мажор, с множество музикални интервали между двата края на клавишите. Гамата на цветовете също е съставена от различни трептения, като единствената разлика е между светло-виолетовото и тъмно-червеното. Каква е разликата между „малко“ и „голямо“, между „твърдо“ и „меко“, „черно“ и „бяло“, „шумно“ и „тихо“, „високо“ и „ниско“, „позитивно“ и отрицателно“? Именно принципът на полярността обяснява тези парадокси и той не може да бъде заместен от друг принцип. Същият този принцип действа и на мисловно ниво. Нека да го онагледим с един цялостен и категоричен пример – този за „любовта“ и „омразата“ (две твърде различни мисловни състояния). И все пак съществуват степени на Омразата и степени на Любовта, и средно положение, при което използваме понятията „харесвам“, „не харесвам“, или нито едно от двете. Но ако се замислим за момент, ще разберем, че всички те са само степени на едно и също нещо. Много от нас сме имали личен опит в неволен мигновен преход от Любов към Омраза и обратното, преживян от самите нас или от наши познати. Смелост и страх се подчиняват на същото правило и т.н. Тоест двойките противоположности се срещат навсякъде – когато разглеждаме едно състояние, откриваме и неговата противоположност – двата полюса на едно и също нещо. (Между другото независимо от своите религиозни убеждения, човечеството отдавна е съзряло наличието на тази дихотомия. В традицията на Източните религии например, това е изразено чрез символа ин-ян.)
Въпреки, че двата полюса са взаимно противоположни обаче, те винаги са две страни на едно и също „нещо”, тъй като тяхното единство произтича от общия им произход и природа. В тази връзка, пра-импулсът на сътворението се състои именно в разделянето или поляризацията на „Едното”. От друга страна, фактът, че двата полюса на единството биват разделени, създава напрежение, движение, и като резултат от това – живот. Защото след разделянето си полюсите се стремят да се съберат, т.е. единството иска да се прояви отново. Днес всички ние знаем от науката, че поради двойствените форми на проявление, в сътворения свят се генерират сила и движение. Мисли, същности и вибрации се движат в две посоки: или се разделят или се движат в посока към обединение в източника. По този начин във Вселената действат две пра-сили: от една страна тази на поляризацията и диференциацията, а от друга – тази на обединението, което води до ново творение. Това важи, както за цялата Природа, така и за човешката душа. От познатото взаимодействие между мъжката и женската полярност можем да се научим да правим разлика между онова, което е съществено и вярно, и това, което е външно и преходно. То ни учи как да преодоляваме и да надскачаме съмнения, разногласия и отчаяние и отново да комбинираме двата полюса. (На български подобна конотация намираме в думата „раздвоение”.)
Напрежението между единицата и двойката обаче, а също и напрежението в рамките на двойката (между мъжкото и женското, между горе и долу, между добро и лошо) се разтваря в „три”. Три е принципа на движението, на динамиката, на възстановяването на баланса и връзката. Това е числото на преоткриването и завръщането, на преодоляването на противоположностите. В християнската терминология свързана с мъжкото и женското начало, Божествената Свята Троица е тази, Която проявява съзнанието и светлината. Съотнесено към нашето ежедневие, това означава, че човек трябва да разтвори напрежението между двата полюса и да не позволи да се изгуби в двойствените ограничения. Именно затова в живота всяка „крайност” е пагубна – прекалено горещо, прекалено студено, прекалено сладко, прекалено горчиво, прекалено бавно, прекалено бързо и т.н. Този „троичен“ подход може да се види във всяка една област на живота, дори в геометрията, където символът на осъзнатото единство е равностранният триъгълник. Едната му страна е разположена срещу ъгъл, който сочи в посока на по-висока цел. (Между другото равностранният триъгълник е единствената геометрична фигура, която не може да бъде „премествана“, не е възможно да я накараш да се търкаля. Триъгълникът символизира стабилност и сила, които не могат да бъдат постигнати в друг многоъгълник.) „Три” предизвиква раждане, развива се ново ниво на възприятие. (Неслучайно и в много други религии освен християнството, най-висшият бог е троичен. В индийската традиция това са – Брахма, Вишну и Шива, при египтяните имаме Озирис, Хорус и Изис и т.н.)
Събуждайки се от „райското”, но все още несъзнателно пра-състояние на единство, човечеството трябва да премине през света на двойствеността и илюзията, за да възкръсне чрез „Три-то” до ново и вече съзнателно единство с Бога. Танцовата стъпка в ритъм едно-две-три, едно-две-три, показва фундаменталния модел на пътя на развитие на всичко (голямо и малко) в цялото Творение, включително във всичко лично и индивидуално, на всички етапи на генезиса. Родена от единството, Душата преминава през разделение, съмнения и кризи, за да постигне прозрение и растеж, като по този начин отново открие пътя към единството, пътя към дома. След всяко постигнато единство, винаги следва нова поляризация, което ни изправя пред нова задача, пред нов етап чрез поставяне на нови предизвикателства. Този принцип гарантира, че нищо не се губи, и че животът не позволява да бъде унищожен в полярността, а винаги остава на пътя към по-високо битие, което съдържа в себе си опит, любов и по-висше съзнание. В тази връзка ние като християни сме блажени, тъй като имаме възможността да познаваме не само принципите обуславящи „троичността” на Бога, но и щастието да сме част от най-великата „религия” (използвам този термин в неговия богословски смисъл), която ни разкрива Трите Божествени Лица в тяхната същност, взаимовръзка и вечно общение в любов, свързани с Божествения план за света и човека, чийто център е нашия Господ Исус Христос. За тази велика привилегия апостол Павел казва следните думи:
„Като благодарите на Отца, Който ни удостои да участвуваме в наследството на светиите в светлината. Който ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син. В Него имаме изкуплението си, прощението на греховете, в Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание, понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него бе създадено и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява.”
Божественото семейство и тайната на Святата Троица
Тъй като най-великото библейско откровение в християнството е това за Бог Троица, ние трябва да упражняваме тринитарно мислене във всеки размисъл относно Бога. Това е така, защото именно взаимоотношенията между Отец, Сина и Святия Дух формират динамиката и неизчерпаемото богатство на живота на Бога. Единствено там в недрата на Святата Троица се крие смисълът на цялото тварно съществувание. За съжаление поради непълното разбиране на битието на Троичния Бог, днес ние (по инерция наследена от по-късния юдаизъм) използваме предимно и само мъжки категории, когато говорим за Него (баща, цар, пророк, воин, свещеник и т.н.), макар че в Библията има ясни подсказки и за наличието на „женско” у Бога, като например думите на пророк Исая:
„Може ли жена да забрави сучещото си дете, а да се не смили за чадото на утробата си? Обаче те ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя.”
Да, днес ние християните повтаряме „Отец, Син и Святия Дух“ без да ни прави впечатление, че в тази Троица изобщо не се споменава за Женски Принцип. Само че що за „семейство“ е това, в което липсва майката!? И се оказва, че именно в Божественото семейство тя отсъства, или по-скоро е заменена... Защото представени само в мъжки пол, трите отделни Личности съставляващи Божествената Троица (Отец, Синът и Святият Дух), изглеждат като проява единствено на мъжкия Принцип, а за женския принцип не е оставено никакво място. Само че отричайки женската част на Бога, в някакъв смисъл ние отричаме Самия Бог…
За да бъда разбран правилно, искам да кажа, че когато говорим за Божественото семейство, трябва да сме наясно, че Личността няма пол, но в същия момент Личностите са облечени в половост. Тоест няма половост у Бога, но има Божественост в пола (което е различно!). Тази половост е разпределена, и в мъжкото, и в женското (като тук става въпрос за принципи, а не за това, че Бог е мъж, или пък жена)!? По този повод в своята книга „Точно изложение на православната вяра” Йоан Дамаскин прави интересна аналогия между сътворението на първото семейство (чрез връзката между Адам, Ева и техния син Сит), като я сравнява с взаимовръзките в Святата Троица. Според него Бог създава откровение за Троицата чрез това, което Йоан Дамаскин нарича „святото семейство“. От библейския текст знаем, че Бог първо сътворява Адам и в родословието от Евангелието на Лука се казва, че тъй като Адам няма родители, т.е. е „от никой”, той е наречен „Божий”. Второто лице, което Бог сътворява е Ева, която обаче е създадена от „реброто” на Адам и носи неговата природа, т.е. Ева е от Адам. Когато я вижда Адам казва: „Тя е плът от плътта ми и кост от костта ми”. По този начин Адам разпознава в Ева друго човешко същество, което носи неговата природа, но не му е син (нито дъщеря), защото не е „родено” от него, а е „изведено” от него. И тъй като Ева изхожда от Адам, тя не е негов син (или дъщеря) и не е негов образ, а е „плът от плътта му и кост от костта му.”
Малко по-късно за техния син Сит вече се казва, че той „е роден” от Адам: „Адам живя сто и тридесет години и роди син по свое подобие по своя образ и наименува го Сит.” Тоест Сит е роден от Адам по прилика на баща си и е негов образ. В тази връзка Йоан Дамаскин обяснява следното: Адам, който е от никой, е преобраз на Отец. Ева, която е от Адам, но не е негов образ (защото не се ражда от него, а е изведена от него), е преобраз на Святия Дух. А Сит, който е син на Адам, т.е. семе от неговото семе, е преобраз на Божия Син. И така според принципа „както на небето така и на земята”, чрез първото семейство ние получаваме откровение за Святата Троица макар и по един доста примитивен начин. Но така или иначе, за да изобразим Троицата, трябва да имаме целия комплекс от човешки взаимоотношения. И виждаме, че Бог дава име на Адам, но Адам е този, който дава име на Ева, като то е съобразено с това, че тя ще бъде майка на Сит, и я нарича Ева, което означава „Живот” („защото тя беше майка на всички живи човеци”). По този начин Адам констатира възможността на Ева да възпроизвежда неговите деца. Тоест Адам дава семе, но Ева му придава живот и по този начин виждаме: бащиният принцип, който дава природата, и майчиният принцип даващ живота. Когато природата и животът се съединят, се възпроизвежда ново човешко същество, което е отделна личност, но носи природата на бащата и живота на майката. (Затова и Христос по-късно ще каже: „Духът е Който дава живот”.) Именно с тази тайна по подобие на Бог Троица, човекът е бил сътворен като двуполово същество, като небе и земя. Извън Едем обаче небето и земята се разделят и човекът става подвластен на непрестанната борба между тях, защото „плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта”. Оттук следва, че всяко създание, в което липсва, и мъжкото, и женското начало, в някаква степен е лишено от подобието на небесната фигура. Затова и в Библията се казва:
„създаде ги мъж и жена, благослови ги и наименува ги Човек (Адам), в деня когато бяха създадени.”
Мъжкото и женското начало в Природата
Както споменах, ако се вгледаме в света около нас, ще видим, че всичко в него е построено на взаимодействието между тези две сили (начала): ден и нощ, плюс и минус, север и юг, светлина и тъмнина, добро и зло, мъж и жена, топло и студено, бързо и бавно, електрон и позитрон, налягане и вакуум, теза и антитеза, и така можем да продължим до безкрайност. Като започнем от атома, във всяка една материя всичко е построено на валентност, т.е. на съпоставянето на противоположности. Това е така, защото в Природата съществуват само две „сили” – „силата на даване” и „силата на получаване”. На различни нива: на биологично, химично, физично, нравствено, не е важно на какво - те се проявяват като две равновесни системи, система на положителни и система на отрицателни сили. Животът възниква като следствие от хармоничното, т.е. той е основан на постоянна поддръжка, постоянно допълване и взаимодействие между тези две системи. Затова в перспективата на своето развитие човечеството трябва да достигне такъв режим на работа, т.е. такова взаимодействие, при което силата на даване ще е равна на силата на получаване, т.е. да „получаваме” толкова, колкото „даваме” и да „даваме” толкова, колкото „получаваме”. Достигайки такова състояние, само така ние ще се намираме в състояние на самоподдръжка, на пълна хармония тук на тази планета. С този вселенски закон не можем да направим нищо – можем единствено да разберем накъде вървим и по какъв начин можем да го следваме. Тогава ще се чувстваме комфортно през целия си живот, на всички стъпала от нашето развитие. За съжаление, поради грехопадението и нарасналия човешки егоизъм, в по-голямата си част човечеството се намира в състояние, когато всеки от нас иска предимно да получава, а по-малко да дава, което нарушава този вселенски баланс и води единствено до разочарования и скърби. Именно затова и ап. Павел казва:
„И да помните думите на Господа Исуса, как Той е казал: По-блажено е да дава човек, отколкото да приема (получава)”.
(Този вселенски закон и нуждата от равновесие може да бъде видян най-нагледно в областта на ядрената физика, където нарушаването на баланса между елементарните частици като основна градивна единица на материята, може да доведе до разрушаване дори на цялата планета.)
Мъжкото и женското начало в „раждането“ на Израел
В Стария Завет мъжкото и женското начало могат да бъдат видяни и чрез „раждането“ на избрания Божий народ. За да вникнем в детайлите относно „раждането“ на еврейския народ, трябва да се върнем в самото начало на Библията, където се казва следното:
„И река изтичаше от Едем и напояваше градината, от където се разклоняваше и стана четири главни реки. Името на първата е Фисон, тя е, която обикаля цялата Хавилска земя, където има злато...Името на втората е Гихон, тя е която обикаля цялата земя Куш. Името на третата река е Тигър, тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат.”
Тук виждаме, че градината е все още извън Едем (около Едем), т.е. тя е различно нещо от него. (Тези четири реки съществуват географски и днес, така че могат да се видят ясно, и това са - Нил, Тигър и Ефрат, а за четвъртата река все още няма еднозначно мнение, коя е.) При първоначалното четене на Библията не става ясно защо тези реки са споменати тук. Тоест защо още при сътворението на човека се споменава например за Египет и Вавилон? Като че ли тук тази история изглежда не на място. След потопа или Вавилонската кула някак си е нормално да се споменава, но тук по-скоро не. Та какво означават думите, че в началото има една река, която в Едем се разклонявала на четири други реки? Знаем, че реките по принцип са символ на живот и затова около тях винаги са се създавали градове. Тоест в тези четири реки видимо се съдържа някаква базова духовност, която е много фундаментална и показва, че тази протичаща в човечеството Божественост идва чрез определени страни. Това означава, че на тези места има нещо много фундаментално и ние знаем, че действително цивилизацията се е зародила именно в този район на света.
Това, което е интересно (а за някои е доста странно), че когато се създава еврейския народ, той се създава именно от тези два компонента (Вавилон и Египет). Ясно е, че щом са споменати още в разказа за сътворението на света, тези две страни се явяват някак особени. Те са хранени от реките на Едемската градина и видимо между тях е била разделена началната духовност на човечеството. По този начин наличието на мъжко и женско начало в Бога е видно и при „раждането“ на народа на Израел (във връзка с неговата мисия в света), на който майката е – Египет, а бащата - Вавилон. В тази връзка можем да кажем, че еврейският подход обединява именно духовността на Египет и духовността на Вавилон, за да се роди народ, който впоследствие да може да разнесе Божествената светлина до всички народи по света. Излизането на Авраам и неговото семейство от Вавилон е „раждането“ от гледна точка на Бащата (отделяне на семето). Авраам излиза от Вавилон и се спуска в Египет, след което излиза от Египет (това е интеграцията между Вавилон и Египет на лично ниво). На следващият етап Яков отива във Вавилон, където се жени, създава семейство и заедно с него напуска Вавилон, и отива в Египет (това е връзка вече не на индивидуално, а на семейно ниво). И последната стъпка се явява Изходът от Египет и раждането на национално ниво. Интересно е, че по своя произход еврейският народ се различава от всички останали народи. В останалите народи съществува понятието „майката-родина” (в смисъл, че „страната е прародител на народа), т.е. страната ражда народа”. И това действително е вярно по отношение на всички останали народи, националното самосъзнание, на които се формира в хода на историята на техните страни. Често две части от един етнос попадат в различни държави и след няколко столетия стават различни народи (като българи и македонци). И обратно: ако два народа започнат да живеят в една страна и техните истории се обединят, то след няколко столетия те стават един народ (както например прабългарите и славяните, галите, франките и провансалците във Франция и др.). Тоест народът се формира в хода на историите на държавите и страната действително ражда народа. Но при еврейския народ отношенията на народа с неговата страна са съвършено различни. В еврейската традиция страната Израел не е майка на еврейския народ, а по-скоро негова жена, и в хода на историята еврейският народ „се жени“ за нея.
В еврейската мистична традиция еврейският народ се разглежда като общонационална личност имаща своя биография, твърде подобна на биографията на човека и в този смисъл раждането на еврейския народ е подобно на раждането на човека. След „зачатието“ народът се увеличава и пораства именно в Египет – това е неговата бременност. Когато идва времето на Изхода започват родилните болки (египетските язви), след което морето се разтваря („околоплодните” води изтичат) и народът се ражда. На следващият етап детето бива изпратено на училище, за да се учи: еврейският народ отива на Синай, за да получи Закона, след което идва време да се ожени за своята съпруга (ханаанската земя), но тъй като народът е още твърде млад и се бои от женитбата (с младите хора това често се случва!) и не се решава да завоюва обещаната земя, той е изпратен да продължи обучението си 40 години из пустинята, докато не „порасне“. След това отново идва при своята земя и вече я завоюва, т.е. „жени се“ за нея, като съответно този брак представлява създаването на еврейската държава на това място, с цел това съединение да роди месианската светлина за цялото човечество. Именно в аспекта на „брака на народа със страната си” може да се разбере особената връзка, която съществува единствено при еврейския народ. Когато другите народи се преселят в други страни на друго място, след пристигането си там, с течение на времето те забравят за предишната си „историческа родина”. Например френските канадци в Квебек не жадуват да се върнат във Франция, макар да ценят френския език (и подобно се случва с всеки друг народ). Това прилича на дете, което когато порасне, напуска майка си и се разделя с нея. То съхранява връзката с нея, кореспондира си периодично и понякога я посещава, но живее отделно и не планира да се връща. Докато еврейският народ излизайки от своята страна, е напуснал не майка си, а жена си, или по-точно, когато еврейският народ започнал да се държи лошо с нея, земята го „изгонила от вкъщи”, а когато се поправил и се разкаял, тя се съгласила да го приеме обратно.
Интересно, че през цялото време докато еврейският народ е в изгнание, тя не се „оженва“ за никого другиго и почти през целия период на изгнание на евреите Палестина е била забравена провинция на други държави, а не самостоятелна единица. Нито един народ не успява да се установи на нея, а тези държави, които възникват в земите на Израел са били ефимерни и кратковременни. (Днес връщането на еврейският народ в своята страна представлява възобновяване на брака с нея, но за съжаление само на материално, а не на духовно ниво, поради отхвърлянето на своя Месия – Господ Исус Христос.) Тъй като еврейският народ се ражда от Египет, той в нещо е родствен с него. Египет е много велика цивилизация в древността, най-развитата в духовно, научно и техническо отношение. И неслучайно еврейският народ възниква именно там – той не може да се роди в слаба или периферна страна. (Спомнете си къде отиват Йосиф и Мария след раждането на Христос, когато са заплашени от Ирод…) Израел се намира точно по средата между тези две страни и по някакъв начин ги съединява. С какво се характеризират духовно Вавилон и Египет? Египет се е покланял на слънцето и затова египетският календар, който и ние като част от гръко-римския свят наследяваме, е слънчев. Вавилонският календар е лунен, а еврейският е съвместен (лунно-слънчев). Слънчев означава открит за света, т.е. в него е ясно какво трябва да се преобразува, докато Луната е символ на сумрака, на нощта, на тайнственото, на скритото. Затова и полумесецът в повечето мюсюлмански страни се явява техен символ, техните народни приказки често са свързани с нощта – 1001 нощ, Аладин, Али Баба, Шехерезада и т.н. По този начин виждаме, че еврейският народ е трябвало да съедини тези реки, които излизат от Едемската градина, защото съединяването на тази духовност се оказва много важна за човечеството, така че в някакъв смисъл и тук намираме подсказки за наличието и на „женско” у Бога.
Отсъствието на женския принцип в християнството
Да, Бог е Един, но както всичко, което е създал във Вселената, Неговото единство също е поляризирано на мъжки и женски елемент. Връщайки се на Божественото семейство на Святата Троица, съгласно християнската терминология, може да се каже, че „Бащата” (Отец) ражда Сина (Христос) със съдействието на „Майката” (Святия Дух), като се оказва, че всъщност Бог наистина има „Съпруга“ (да ми простят шокираните християни), която еврейската мистична традиция нарича „Шехина“, или „Божието Присъствие“, „Божията Слава“. Надявам се всички разбират, че моето намерение не е да припиша на Бога „съпруга“ в смисъла, в който на земята един мъж се жени за една жена?!, а да се опитаме да размислим и разберем Реалността на нещата. В тази връзка трябва да запомним нещо много важно, а именно: всичко на Земята е отпечатък на нещо, което вече съществува на Небето (което бе молитвата и на Христос)! В този смисъл семейството е реалност тук Долу, защото то е реалност първо там Горе, във висшия свят. Тоест „сливането“ е универсален закон, според който навсякъде мъжкият и женският принцип трябва да се слеят, за да създадат живот. Само че, както вече споменах, тази реалност се проявява по друг начин, защото тук става въпрос за аналогия, а не за идентичност! Личността, Която ние наричаме Бог и Която християнството представя като Творческа Мъжка Сила, всъщност е едновременно, и Мъжки, и Женски Принцип. Защото, за да има сътворение (или проява) е необходима поляризация, т.е. присъствието, и на Мъжко, и на Женско Начало. В този смисъл, за да се прояви, Бог трябва да има едновременно, и мъжка, и женска природа и характеристика. Но не правете прибързан извод, че според казаното по-горе, има мъжко и женско Божество, или Създател. Тази идея е изопачаване на истинското учение, защото Сам по Себе Си Бог е по-възвишен от Пола, Той е над всеки друг закон, включително над тези на Времето и Пространството. Това е Законът от който произтичат всички други закони, на които Той не е подчинен. Когато обаче Бог се проявява на нивото на пораждането и сътворението, Той действа в съответствие с този Закон и Принцип, защото в този случай Той се придвижва по едно по-нисше ниво на битието. Съответно, проявява се в Принципа на Пола, т.е. в мъжките си и женски аспекти (разбира се, на мисловно ниво)!
Но защо тогава ранните църковни отци са изключили от Троицата Божествената „Майка“? Толкова големи пуритани ли са били, че идеята за „съпруга“ на Бога ги е скандализирала? Не, това бива наследено от юдаизма (от чиято утроба християнството възниква), тъй като в един по-ранен момент от своето развитие еврейската вяра първа отхвърля „женското начало“ у Бога. Именно по тази причина, както източното, така и западно древно християнство не е съумяло да види женското у Бога, независимо че постоянно подчертава мъжкото у Него. И за да компенсира тази празнина, то е намерило женското у Бога - извън Бога. Къде? В лицето на Девата. Защото освен баща всяко човешко същество има нужда и от майка… Като хора ние имаме тази физиологична, психологическа и духовна нужда, защото тя се е отпечатала в нас като Негов образ. Но тъй като на нас не ни е обяснено, че в Бога има и нещо „майчино”, ние сме извели това от Бога и го търсим интуитивно другаде. И къде сме го намерили? В Божията майка, в Мария, в Девата, която сега е въведена в обществото като едва ли не четвърто самостойно лице. И на нея се принасят молитви, прошения, отдава й се почит и т.н., като всичко това всъщност е компенсация за неспособността да видим онова, което е там… На нея са й отредили едно наистина твърде значимо място, приписвайки й добродетели, способности и сили, които една жена просто не би могла да притежава. В случая хората бъркат Мария (земната майка на Исус от Назарет, който е Христос) с Женското Начало у Бога, участващо при раждането на Сина Божий преди Неговото въплащение, отъждествявайки я с Него. Мария е била жена, а не Женското начало дарило живот и придало форма на всички светове, и не майка на Логоса като Космичен принцип преди неговото Боговъплащение.
По тази причина от Евангелието разбираме, че срещу смъртта се води борба не чрез зачатието, а чрез възкресението! Тук вече човек не черпи живот от изворите на Природата, а от изворите на Духа, Който го укрепва вътрешно и прави от него победител над смъртта. От чисто природните области на „майчиния“ принцип, ние преминаваме в изцяло духовното. Там, където в края на Евангелието на Йоан майката на Исус отново се появява без назоваване на човешкото й име, в нейния образ виждаме именно великата „богиня“, Природата, Майката земя, чрез която (както на сватбата в Кана Галилейска) образно е изразена вътрешно достижимата духовност на света. На мястото, където е стояла Богинята Майка, като израз на изливащите се сили на Природата, християнският възглед поставя Святия Дух. На сватбата в Кана Галилейска Исус черпи именно от силата, с която е свързан чрез присъствието на Своята „майка“. Под кръста, изпреварвайки събитието на Петдесятница Йоан е доведен до една вътрешна връзка със Святия Божий Дух, Който е олицетворен пред него именно в образа на Мария - майката на Исус. На сватбата в Кана Галилейска плодът на въздействието между майката и Сина е скъпоценното вино. А под кръста, като плод на вече напълно одухотвореното отношение Майка-Син, бихме могли да кажем се ражда Евангелието на Йоан. Именно това символизират думите на Христос:
„Жено, ето син ти! После каза на ученика: Ето майка ти! И от онзи час ученикът я прибра у дома си.“
Така че всъщност Синът и Майката са неделими един от друг. Защото как можем да говорим за „майка“, без да мислим за нейния „син“, и как може да говорим за „син“, без да мислим и за неговата „майка“? Израз на тази идея е именно онова, което намираме в картините, иконите и т.н., изобразяващи Девата с Младенеца. Колко художници са изобразявали Мария държаща Исус в ръце, или на коленете си! Младоженецът е в центъра - и в зависимост от това как гледаме картината, можем да видим, или само Него, или и двамата заедно. И дори погледът ни да е концентриран само върху Младенеца, Неговата майка също е там (често стиснала здраво Сина, решавайки на кого да Го даде)… Да, Мария естествено е била изключителна жена, щом Небето я е избрало да бъде майка на родилия се в човешка плът Бог. Аз се отнасям с дълбоко уважение към Мария и я ценя високо, не искам да я омаловажавам, но независимо колко свята е била тя, все пак е недопустимо тя да бъде отъждествявана с „женския принцип“ у Бога. Иначе ще се окаже, че ние християните нищо не сме разбрали от величието и необятността на този космически принцип, Който представлява Женският аспект на Творческото начало.
Някой тогава ще каже: Ами тогава ние трябва да отхвърлим Троицата? Естествено, че не, просто трябва да разберем на какво съответстват Трите Божествени Принципа. За да се случи това можем да направим една аналогия със Слънцето – онази велика съзидателна сила на живота, която се проявява чрез светлината и топлината. Онзи, който е способен да вникне в дълбокия смисъл на тези проявления, ще открие взаимовръзките и отношенията съществуващи между живота, светлината и топлината. На всички нива на Творението (от физическото до Божественото) откриваме все тези три Принципа – Живот, Светлина, Топлина. В духовен план Животът се проявява като Мъдрост (Светлина) и като Любов (Топлина). И именно тези три Принципа (Живот, Мъдрост и Любов) откриваме в Святата Троица: Отец, Син и Святи Дух. Три Принципа, които са така неделими един от друг, както са неделими животът, светлината и топлината на Слънцето. Както виждаме, тайнството на Единия Бог в трите Му Лица не е така трудно да бъде обяснено. Това, което остава мистерия, тайнство, е единствено - Безпределността, Великолепието на тази Изначална Същност, от която е произлязло всичко съществуващо, и върху която можем да размишляваме безкрайно. (За да предпазя някои читатели от инфантилното разбиране, че „Святият Дух е жена“, искам да повторя, че аз говоря не за Жена, а за Сила притежаваща женска природа, за женския Принцип в Бога. Неслучайно в Новия Завет Святият Дух, Утешителят, на гр. „Параклет“ е израз на Любовта, на Топлотата. Интересен факт заслужаващ особено внимание е и това, че думата „дух“ - на еврейски език „руах“ е от женски род…) В тази връзка може да се приеме, че Синът Божий представлява Любовта, тъй като Той постоянно принася себе си във Вечна Жертва за съхранението на света, а Духът Божий е Мъдростта, понеже Той слиза върху апостолите във вид на „огнени езици“, дарявайки ги със Своите дарби, със способността да пророкуват, да говорят чужди езици и т.н. А когато наближава моментът да напусне Своите ученици, Исус им казва: „А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина.“
Може би някой ще каже: „Вече нищо не мога да разбера…!?“ Напротив, няма нищо по-ясно от това, само че в тази сфера човек може да проникне единствено ако има свободна, необременена, ясна мисъл. Ако позволи умът му да излезе от коловозите на вече установените мисловни конструкции, повтаряни ни години наред, и ако не е допуснал „безвъпросната яснота“ царуваща в църквите ни, да завладее съзнанието му. Единствено при това условие винаги ще има нови съкровища, които да откриваме и в чиито дълбини да навлизаме. Да, важно е да бъде разбран смисълът на Троицата, но още по-важно е да се научим всеки ден да влизаме в общение и единение с Бога Троица чрез живота си. Христос е Абсолютния, Съвършения човек, Небесния Човек, родения в Бога Човек като Божия ипостас (не 50% Бог и 50% човек, а 100 % Бог и 100 % човек). Затова истинската антропология може да бъде обоснована само с откровението за Христос. Тайната на Христос е тайната на Абсолютния Човек – Богочовека. Христос, Божият Единороден Син е предвечен, абсолютен, божествен човек. От Отца предвечно се ражда Синът – Абсолютния човек, Божествения Човек, Богочовекът. Божественият Син, Човекът се ражда на небето и на земята, във вечността и във времето, Горе и Долу. И затова извършващото се на земята се извършва и на небето.
Немският философ и християнски мистик Якоб Бьоме нарича неговата „София“ - вечната девственост, а не вечната женственост, като по този начин култът към София почти съвпада с култа към Дева Мария, Божията майка. Според Бьоме Дева Мария, женствената природа е станала девствена и е родила от Духа. Така се ражда новият духовен човешки род, родът на Христа, безсмъртният род. Най-простото обяснение, затова че говорим за Бога в мъжки род е продиктувано от факта, че Христос е наречен Син, Който говори за Себе Си и за Отец. Тук отново искам да повторя, че не става въпрос за това, че Бог е мъж, или пък жена?! За да се разбере темата относно „половостта” на Бога, трябва да се навлезе във вътрешно-троичния живот на Бога Троица. При боговъплащението Словото се самовъплащава в утробата на Мария и това е всъщност първото чудо, което Христос извършва. Тук Святият Дух отново е женския принцип, като Неговата задача е да освети утробата на Мария, за да може роденото от нея да бъде свято и непорочно. (В този смисъл можем да кажем, че Христос се ражда новороден.)
Подобна е ролята на Святия Дух свързана с мъжкото и женското начало и относно новорождението на човека. Ние сме се новородили, защото Бог Отец е пожелал да ни роди „отгоре” според Своята воля и замисъл. Новият Завет казва :
„От собствената Си воля ни е родил чрез словото на истината.”
Тоест ние се новораждаме посредством Словото (Христос) чрез достигането на Благата вест до нас. За да може Словото да покълне (т.е. да родим Бога в нас по примера на Мария), нашата духовна утроба (нашето сърце, душа, ум и т.н.) също трябва да бъдат осветени и подготвени. Според еврейската мистична традиция Висшата тайна на вярата е именно тайната касаеща Божествената природа, изразяваща се в единството на ЯХВЕ с ЕЛОХИМ, където „мъжкото” и „женското” начало няма да бъдат вече нито мъжко, нито женско. По този начин „Горните” мъжко и женско начало се намират на едно ниво, което означава, че мъжката и женската категории са уравновесени, равноправни една на друга и затова те се намират в състояние на стабилност и постоянно съединение, даващи живот на света. (Именно това е божествената хармония в Святата Троица). Когато в Творението мъжката и женската категории не са уравновесени, тяхната връзка е нестабилна и затова установяването на правилна връзка в света на мъжкото и женското начало се явява важен аспект в поправянето на Творението. В практическия живот, днес мъжкото и женското начало се намират в състояние на дисбаланс и затова мъжкият компонент доминира силно в обществото. Но в хода на развитие на цивилизацията това трябва да се промени, за да може двете съставни части да достигнат равновесие и да се съединят „лице с лице”. Именно за такова „изравняване на ръстовете” в лицето на Съвършения Човек говори апостол Павел чрез думите:
„докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота.”
Въпросът относно „ръста на Христовата пълнота” (в контекста на разглежданата от нас тема) е свързан и с правилното съчетаване на мъжкото и женското начало, изявено ни чрез Богочовека Исус Христос. За нас християните всичко това намира своя израз в Христа. Синът е Алфа-Началото, защото с Него започват Божествената мисъл и воля за творене, но и Омега-Краят на тази история, тъй като единствено в Сина всичко сътворено придобива съвършенство.