Въведение
Семейството, разбирано като група хора, обединени от кръвни връзки, е творение на Бога. Божият разум и мъдрост са решили, че тази форма на съвместно съществуване ще бъде благоприятна за всички творения, които по този начин ще си помагат, подкрепят, защитават и работят заедно. Но за да станат наистина цивилизовани същества, хората все още имат да извървят дълъг път. Времето, в което живеем ще ни подтикне да преосмислим разбиранията си за семейството, защото към настоящия момент то е изходна точка за всички егоистични начинания. Семейството представлява баланс между мъжкото и женското (т.е. там, където има мъж и жена). Неслучайно тези тенденции се проявяват и при животните. Винаги е било така, така ще бъде и занапред. Да, това явление съществува обективно, независимо как ние го характеризираме. Мъжът и жената се съединяват не просто, за да народят деца, и не, за да си създадем комфортно и безопасно пространство в този свят (макар това също да не е маловажен момент). Всяко семейство е клетка от огромния организъм, какъвто е тялото на обществото. А как функционират клетките в едно здраво тяло? Те работят в хармония за доброто на цялото. Оттук става ясно, че ако повечето общества са болни, то е защото всички семейства, които ги съставляват, не живеят в хармония помежду си. Всяко има собствени планове, свои частни интереси, което създава недоразумения и сблъсъци. И това ще продължи, докато отделните семейства не осъзнаят, че принадлежат към по-големи общности, които все повече и повече се разширяват и всички съставни единици работят за здравето на всемирния организъм. Да, подобно осъзнаване трябва да се проявява още на семейно равнище, защото всяка страна е съставено по същество от семейства, и нейният глас никога няма да звучи хармонично в общността на народите, ако тя е изразител предимно на разнородни претенции.
Много двойки, които вече са създали семейство са убедени, че проявяват максимално възможната за случая безкористност. Ние говорим за притесненията и грижите, които нашите деца ни създават, за ограниченията, които се налагат заради тяхното образование и за жертвите, които с готовност правим за тях. Това вероятно е така, но то не е правилното разбиране за саможертвата. Доказателството е, че при сегашната си духовна настройка, ние често не успяваме да направим щастливо дори своето собствено семейство. В наши дни виждаме как все повече и повече семейства се разпадат и децата се оказват с баща на едно място, а с майка на друго! Бог е предвидил, че за целите на световното равновесие всяко същество ще разполага с всичко необходимо, за да живее и да се развива. Ето защо, когато хората се сблъскват и взаимно се унищожават в името на тесните си лични интереси, те работят срещу Твореца на всичко видимо и невидимо. Макар да е създал творенията Си различни, тези различия не могат да ни служат за оправдание, да се борим ожесточено помежду си. Всички сме произлезли от Бога и Той страда, когато вижда да се разкъсваме един друг. Мнозина вярват, че борбата им е оправдана, тъй като считат, че я водят в името на по-висши интереси. Но истината е, че ние сме вдъхновени единствено от невежеството и егоизма си. Защитата на тези интереси противоречи на целите на творението като цяло и това ще ни доведе единствено до гибел. Само единението на човешкия интерес с този на Бога, създава благословение за всички.
Днес младите хора трябва да разберат, че тяхното съзнание не се разширява само, защото са създали семейство, което става причина за появата на много нови родственици – тъстове, тъщи, свекъри, свекърви, снахи, зетьове, чичовци, лели, племенници, братовчеди и т.н. Така хората разширяваме само кръга на познанствата си, но то не ни пречи да си останем също толкова тесногръди, ограничени и егоистични, както и преди. Разширяването на съзнанието се проявява чрез благородно поведение, безкористни постъпки и жертвоготовност, насочени към целия свят („Обичайте враговете си.“). Човешкото съзнание наистина се събужда, едва когато индивидът започне да проявява разбиране за универсалността на света. Това му позволява да почувства, че другите са тясно свързани с него, така както са свързани помежду си различните части на организма му. Дори ако на пръв поглед всяко същество е изолирано и обособено, все пак то притежава духовна част, която влиза в колективността, която живее във всички създания. В момента в който това духовно съзнание се пробуди в човека, той започва да съпреживява всичко, което се случва с другите (както доброто, така и лошото), сякаш то се случва с него самия и се опитва да им прави само добрини, защото всъщност ги прави на себе си. (Затова и трагедиите най-силно обединяват хората.)
Семейството – това е повече от „да живеем заедно“.
В една от предишните части споменах, че едва след като (и ако) мъжът намери своята истинска половинка, той може да създаде в „играта“ живот - нов „играч“ (дете). Според еврейската мистична традиция, ако мъжът и жената са създали дете не от своите половинки, то тези деца, които те са създали, ще бъдат играчи в „чужда“ игра. Затова, за да може неговият потомък също да стане творец, мъжът трябва да създаде дете единствено от своята половинка. (Истината е, че на човек или му се ражда дете, или той сам остава дете до края на живота!) В момента, в който детето се появи на бял свят, то започва да опознава неговата същност. В тази връзка, задачата на всеки родител е, да научи своите деца да „играят“ правилно. Синът трябва да бъде научен да създава, а дъщерята – да се наслаждава! При това е важно да се помни, че децата се учат от примера на техните родители, а това означава, че самите родители трябва да умеят да правят това. Само че ако родителите не се явяват половинки една на друга, те не могат да станат и пример за своите деца. (Поради тази причина, днес всевъзможни самоназначили се „духовни“ учители, коучове и ментори вземат върху себе си ролята на родители. Ние обаче не трябва да позволяваме на чуждите хора това, което трябва да умеем ние!) След това мъжът трябва да остави своите деца, за да могат те също да намерят своите половинки и да създадат нови „елементи“. Когато човек е научил своето дете как се играе играта наречена Семейство, той трябва да го пусне и да стане наблюдател, да му позволи то самото да стане творец. (Добър учител е онзи, който от ученика прави учител! Мъдрецът винаги знае кога да пусне ученика в света.) Тоест, трябва да умеем да пускаме и да наблюдаваме. Но не трябва да оставяме детето си само, докато не сме го научили да живее…
Когато в човешката история изборът на мъже и жени станал важен, хората създали малката игра наречена „Семейство“. Истината обаче е, че когато мъжът намери жена, той още не е сигурен, дали тя е неговата половинка. Тоест, да намериш жена, още не означава, че си намерил своята половинка. И вероятно заради огромния брой „участници“, мъжете престанали да вярват, че това въобще е възможно. Но магнитът има две страни: едната привлича, а другата отблъсква. Двама души са можели да разберат дали се явяват половинки една на друга, единствено ако се превличали помежду си. Но това било много рядко, а и в същия момент всеки искал да стане бог. Тогава мъжете решили да проявят хитрост. Те убедили останалите, че именно те се явяват приближени до Бога, и от Негово име започнали да благославят такива бракове. В тази връзка някои твърдят, че бракът и съответно семейството са свещени институции, които са останали непроменени от зората на времето. Ако нещата обаче бяха толкова прости, нямаше да има какво да се пише по въпроса, но както добре виждаме, това не е вярно. (В зората на християнството много християни, в съгласие с ап. Павел са считали брака за нещо лошо или за последното средство за хора, които не могат да се въздържат напълно от секс.) И до днес убеждението, чу бракът е институция, останала непроменена хиляди години, е централен компонент от религиозния мироглед на много хора, въпреки че няма исторически доказателство за това. Ако един евреин или християнин каже, че бракът е свещен за него, защото никога не се е променял, това представлява една теологична истина, която може да бъде сравнена с убеждението, че Бог съществува. Но има разлика, тъй като още никой не е успял да докаже, че Бог не съществува, докато изказването, че бракът е останал непроменен, е историческо твърдение, което просто не е вярно…
Официалното твърдение на Ватикана, че „обществото дължи оцеляването си на семейството, основано на брака“, също е религиозно твърдение, но то в никакъв случай не представлява обективна истина, защото знаем за много общности, които са просъществували въпреки липсата на католическата представа за брака, а и много от тях все още съществуват… Независимо от това, което се е случило в Райската градина, съвсем очевидно е, че бракът не е останал непроменен в нито една от религиите, които използват библейската история за създаването на света като аргумент. За нас е очевидно, че всеки трябва да има свобода да избира брачния си партньор – това дори е едно от фундаменталните човешки права. Но идеята, че младите мъже и жени трябва да могат да избират за кого да се оженят е един сравнително нов феномен, който дори може да бъде наречен социална революция. Отначало бракът е бил търговска сделка, уреден от семейството и това е била обща черта за почти всички религии (дали партньорите са се обичали и било без значение). Все пак мъжете понякога участвали във вземането на решението, защото разликата във възрастта била толкова голяма, че те обикновено били достатъчно зрели, за да направят „подходящ“ избор. Ситуацията, в която на жената било позволено да избере сама брачния си партньор, може да бъде наречена рядкост. Според приетата религиозна традиция, омъжената жена трябва да се подчинява на съпруга си. В библейския юдаизъм жената обикновено се считала за собственост на мъжа: „Не пожелавай жената на ближния си, нито вола му… - нищо, което е на ближния ти“. Според ап. Павел „глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът“. За Бл. Августин бракът е „съюз между мъжа, който властва и жената, която се подчинява“. (Много религии, включително юдаизмът и християнството смятали, че женското подчинение на мъжа било толкова абсолютно, че мъжът имал право дори да изнасили съпругата си.)
Съществуването на принудителните бракове представлява сериозно нарушение на човешките права и то се случва из целия свят, включително и в западните държави. Този феномен допълнително подчертава факта, че традиционната за повечето религии представа за брака е в разрез с модерните разбирания за човешки права. Тези, които са убедени в това, че бракът е останал непроменен от зората на времето, не обичат да си припомнят този неприятен факт. В тази връзка, какво можем да кажем за промените в нашите представи за брака и семейството? В християнството бракът постепенно се е изместил от периферията към центъра, като в момента заема централно място в религиозния мироглед на много вярващи. (Интересно, че отначало християнството дори не участвало в ритуала по сключването на брак – това било оставено на езическите власти на Римската империя. Няма доказателства за християнски бракосъчетания отпреди четвърти век. Въпреки че бракът бил единствената законна християнска структура, регулираща сексуалния живот на вярващите, отначало Църквата не го възприемала като особено важна или свещена институция. Едва през Средновековието бракът се превърнал от институция с ограничено църковно и канонично участие в ритуал, в който Църквата взимала дейно участие. Едва през 13 в. бракът става тайнство. Въпреки този факт много хора продължили да се женят извън Църквата. От законова гледна точка брачната клетва е напълно достатъчна, независимо от това къде е положена. Когато различните деноминации твърдят, че „бракът е свещен“, те са напълно прави от гледна точка на тяхната собствена теология, но това не винаги е било така, нито в католическата църква, нито в останалите християнски клонове.)
Та впоследствие съюзите между мъжете и жените постепенно започнали да се благославят от Църквата. Само че има една „малка“ подробност, която никой не споменавал (може би, защото не я разбирал), а именно: Бог никога няма да благослови съюз, в който мъжът и жената не са половинки една на друга! В този смисъл Църквата носи отговорност за благославянето на тези двойки, които впоследствие се разбягват на различни страни. Защо? Защото идеалът за семейство е, че светът се създава от ръцете на мъжа, за да може жената да се наслаждава в него! По тази причина мъжът се нуждае от своята половинка. Естествено, до жената също трябва да бъде нейната половинка! Това е – аксиома. Затова Бог благославя единствено съюза на двете половинки, а не просто съюза на мъж с жена! От момента на създаването на главната „игра“ (наречена семейство) от страна на Бога, съюзът между две половинки е бил основната й съставна част. Но когато ситуацията започнала да се променя и хората започнали да си създават свои „игри“, те престанали да придават на тази съставна част божествено значение. Сега, когато мъжът намери жена, която му харесва, той вече не мисли за това, негова половинка ли е тя, или не. Той знае, че макар изборът да е велик, дори ако се разделят, той ще намери друга…
Може много да говорим относно думата „организация“, защото това не е някаква механична сфера. Любовта е тази, която „организира“. Когато любовта между хората живее, не е нужна организация, тъй като всичко се организира от само себе си, всеки знае какво да прави, и всичко работи отлично. Без любов започват заплахи, ограничения, но дори тогава нищо не работи. Ако в семейството съществува любов, всичко се нарежда естествено, но ако любовта изчезне, дори и да заплашваме и заключим жена си, нищо няма да се получи. Когато истинската любов навлезе в света, няма да има нужда от закони и правила, всеки ще знае къде точно му е мястото и ще върши всичко в хармония с другите. Любовта е единствената сила, която организира нещата и ги кара да се развиват и процъфтяват. Всеки си върши работата с удоволствие, без никакви закони. Където живее любовта, там няма нужда от закони. Защо? Защото, както казва апостолът: „Любовта изпълнява закона.“ (Законите са били изобретени в деня, в който Любовта е напуснала човечеството. Съществувало е време, когато хората са можели да се обичат и да си бъдат верни. И тогава институцията на брака не е съществувала.) Да, където е влязла Любовта, там няма нужда от закон. Апостол Йоан казва: „В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха, защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенстван в любовта.“ Тоест, вкарвайки любовта в семейството и в обществото, няма да има повече нужда да заплашваме хората и да им казваме: „Правете така, ако ли не – мислете му!“ Истината е, че бракът е бил измислен, защото хората не са знаели вече как да се обичат. Само че те започнали да сключват брак произволно, без дори да знаят защо, без никакво истинско разбиране и добри намерения (и по-късно се разделяли)… И точно, за да бъдат възпрени и ограничени, е трябвало да бъдат измислени законите, клетвите, брачните обреди и т.н.
Нужни ли са обаче документи, брачни договори, регистри, чиновници, кмет или свещеник там където има Любов?? Истинна любов може да има, само ако двама души са истински половинки, и е важно да се знае, че Църквата трябва да благославя само този съюз! Тук естествено веднага възниква въпросът: „А как църковните служители да разберат, че тази двойка са две половинки? Те нищо не трябва да разбират. Ако те служат истински просветено на Бога, ще гледат на света през призмата на сърцето си. И ако това наистина е така, те ще го почувстват. Ако не са способни на такова „видение“, тогава не трябва и да се захващат с тази работа. Същото е и ако в църквата дойде двойка от истински половинки, но поради някакво несъответствие с църковните порядки се счете, че нещо не е както трябва. (В историята това е често срещана ситуация.) И ако по тази причина тези хора не бъдат благословени и не ги венчаят, в този случай църковните служители носят отговорност пред Бога. Справедливо е, нали? (Ние и досега наивно мислим, че когато свещеникът провежда ритуала, този съюз го благославя Самият Бог?! На нас хората по принцип ни харесва да вярваме в неща, които всъщност не съществуват, а когато ни кажат истината, сме готови да приковем с гвоздеи, или считаме този човек за луд. Твърде много илюзии… Твърде много лъжи… Затова днес е станало много сложно да намерим истината.)
Да, объркването на понятията „брак“ и „семейство“ е толкова голямо, че човек постоянно изпада в противоречие с формалното понятие за брак. Общото впечатление в нашите среди е, че правното свидетелство за сключен брак служи на хората, които се страхуват от извънбрачен секс и не означава нищо друго освен „позволение да се практикуват полови сношения“. Друга форма на объркване и нещастие е противоречието между законовото (църковното) и фактическото съдържание на понятието „брак“. За юриста брак е свързването на двама души от различен пол на базата на документ. За психиатъра бракът е емоционална връзка въз основа на сексуална общност, най-често изпълнена с желания за създаване на деца. За психиатъра не е налице брак, когато съответната двойка само притежава свидетелство за брак, а иначе не образува брачна общност. Само по себе си брачното свидетелство не конституира брака. За психиатъра един брак е наличен тогава, когато двама души от различен пол се обичат взаимно, грижат се един за друг, живеят заедно и разширяват общността си до семейство, като създават деца. За психиатъра бракът е практическо и фактическо свързване от сексуално естество, без значение дали има брачно свидетелство или не. За него документът за брак означава само административно потвърждение на една сексуална връзка, за която партньорите са взели решение, създали са условията и я живеят. За психиатъра на практика партньорите, а не чиновникът от Общината, решават дали бракът съществува или не. Тъй като вследствие на принудителния морал човешката сексуална структура е дегенерирала, за съпругата свидетелството за брак означава защита срещу евентуална безотговорност на мъжа. Дотолкова брачното свидетелство изпълнява някаква функция, обаче само дотам. (Съзнанието за фактическата природа на „естествените“ бракове без брачен документ е дълбоко вкоренено навсякъде в мисленето на народите. В много страни съществува т.нар. „граждански брак“, който в почти всички страни се признава и от съда. Само там, където католицизмът все още упражнява властта си, този вид брак „не се признава“ от съда. Това обаче не означава, че фактическият брак без брачно свидетелство е забранен, както са убедени много хора с чувство за сексуална виновност.) Колкото и да не ни харесва, истината е, че няма закони против фактическите бракове без свидетелство!
Ще разкрия нещо от „кухнята“: Ние мъжете правим предложение на жените и се женим, не защото мечтаем да бъдем женени мъже. Не. Жената мечтае да бъде булка, невяста, да се види в бяла рокля и т.н. Мъжът не мечтае за сватбен костюм и не се съветва с приятелите си какви да са копчетата на ръкавелите на ризата му. На нас мъжете по принцип и сватба не ни е нужна, нито печат в паспорта ни е нужен. Но по-голямата част от мъжете правим това от любов и уважение към своята съпруга. Това обаче по никакъв начин не влияе на любовта ни към тази жена. Мъжът може да я обича през целия си живот и без печат в паспорта. Да, печатът в паспорта не влияе на качеството на отношенията. Той символизира отношението на мъжа към жената, показва коя е тя за него. (Добре знаем, че нито всички документи на света, нито кметът и духовенството могат да спрат двама души от развод…) За жената бракът или сериозната интимна връзка е плодородна почва, която осигурява основата за израстването на любовта. За нея истинският брак е Любовта. И тъй като любовта е основното желание на женското начало, то с нетърпение чака истинската, отдадена на любовта интимност или брак. Това обаче не важи за мъжкото начало. За него основното желание е свободата. Мъжкото начало в първия етап гледа на брака като на необходимо зло. Нещо, с което трябва да се примири. (Затова и много ергенски партита на Запад изобилстват от фрази като „окован с верига, а ключът е изхвърлен.“ Така гледа на брака мъжът в първия етап, дори да е много влюбен в интимната си партньорка. Бракът се възприема като доброволна загуба на свободата и затова работата на кума е, да се увери, че младоженецът ще се появи…) Хората мислят, че човек може просто ей така да намери своята половинка в живота, че Бог е предвидил всичко. Но това не е съвсем така.
Истината е, че половинките могат и да не се съберат, и да изживеят живота си в раздяла! Защото когато има любов, не е нужно нищо друго, за да трае тя вечно, най-малко благословията на свещеник. Такава връзка ще продължи вечно и не са нужни служители, защото самият Бог вече е дал благословията Си. Бог живее в Любовта между онези, които истински се обичат и самата тя е истинското благословение. С това не казвам, че съм против женитбата и духовенството, а просто обяснявам, че това са човешки институции, които не могат да направят много, ако липсва Любовта. Не казвам, че не трябва да се внася законност чрез Църквата или кметството. Не, само обяснявам, че тези които истински се обичат, вече са венчани от Бога, дори и ако не го осъзнават. Докато онези, които не се обичат истински (макар и с брачни свидетелства от кметството и Църквата), остават невенчани от Бога… Защо човек да се жени, ако накрая е пак сам? В началото – страст, обещания, красиви думи, а после – бит, недоволство, претенции. Постепенно тя престава да вижда в мен мъжа, а аз преставам да виждам в нея това, за което някога съм се борил. Всичко се превръща в задължение, взаимни обвинения и борба за контрол. Оказва се, че често бракът не е съюз на двама обичащи се, а договор, където единият дава повече, отколкото получава. Жената свиква с твоите условия и започва да ги счита за задължителни. Любовта се подменя от удобството, а уважението от навика. А след това – тишина, студ, равнодушие. Защо да се женим, ако можем просто да бъдем себе си, без окови, без игри и очаквания? Истинската връзка не изисква печати и роли. Там, където има уважение, тя ще остане, дори без печат. А там, където я няма – никакъв подпис няма да я спаси!
Системата за размножаване заложена в човека е дар, и този дар се явява по своята същност способност да възпроизведеш в потомство самия себе си. Извън всякакво съмнение няма по-голяма самореализация и самоутвърждаване от буквалното физическо възпроизвеждане на самия себе си - когато аз внасям в света ново същество, създадено по образа на Бога, отражение на моето собствено „аз”. Тук трябва да обърнем внимание на стандартната грешка разпространена в съвременното общество. В представите си много хора считат, че самореализацията посредством успешна кариера е в разрез със създаването на семейство и раждането на деца. Всъщност, истината се заключава в обратното: в самореализацията във всяка област на жизнената дейност и грижа за увеличаване на взаимозависими семейства. Реализацията на човек в света започва с отчетливото осъзнаване, че главното в нея е създаването на семейство, раждането и възпитаването на деца. Именно благодарение на това се сбъдва благословението получено от първия човек в деня на неговото сътворение: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я” Въпросът за любовта интересува всички и винаги ще бъде така. Отсега нататък човечеството все повече и повече ще мисли за любовта, как да живее с любов, как да излъчва любов и винаги ще търси любовта. Любовта ще бъде центъра на всичко, всичко ще се съсредоточи около любовта. Науката, изкуството, религията, всичко ще има една цел: да разпръсква любов, да дава любов, да внушава любов. Истинското щастие е в желанието да даряваме навсякъде любов. Защото всички по-важни аспекти на пола са някак магнетични. Можем да го оприличим на айсберг, пет шести, от който са потопени под водата и не се виждат. Но предвид характера и възпитанието на съвременните хора, е твърде рисковано да им отдадем любовта си, ако тя не бъде съпроводена от известна мъдрост.
Трябва да знаем, че когато търсим физически осезаемите прояви на любовта, ние зависим от онзи, който трябва да ни ги осигури, и в този смисъл не сме свободни, а от това следват много мъки и разочарования, защото не всичко зависи от нас. Необходимо е внимателно да преценим дали между нас съществува хармония и на трите нива – физическо, емоционално и интелектуално, или сме привлечени само заради удоволствието. И за да спечелим благоразположението на своя партньор, често сме принудени да правим определени компромиси, някои жертви, които обаче би било по-добре да не правим. Действителните физически реакции на пола образуват една малка част, но в никакъв случай най-жизнената част от неговото функциониране. Заради човешкото невежество толкова много бракове не успяват да изпълнят предназначението си, да споят двете половинки в едно съвършено цяло. След време, когато се отегчим от някои удоволствия и заедно с това чувствата ни отслабнат, ще открием, че нашите стремежи, идеи и вкусове са твърде разнопосочни, което ще доведе до спорове, които ще ни разкъсат. Затова най-важното е взаимното разбиране по отношение на вкусовете и идеите. Физическото привличане, дори когато има доза любов, не е достатъчно, защото задоволяването и пресищането така или иначе ще настъпят. (Сексуалността предлага една от най-елементарните и най-мощни възможности за удовлетворение и щастие. Но ако липсва интелигентност и умение да се поддържа един сносен разговор с разнообразна тематика, тогава между двамата влюбени ще настъпи взаимно отегчение.)
Интересно е, че има хора, които не чувстват някакво „неземно“ физическо привличане, но се обожават един друг, защото винаги имат хиляди неща за разказване, за обяснение, за взаимно откриване и това е забележително! Разбира се, когато дадени мъж и жена решат да свържат живота си, е желателно всеки от тях да чувства и известно физическо привличане, но най-важното е взаимното разбиране по отношение на вкусовете и идеите. Идеалното е да има съзвучие и в трите плана. Първо двамата да изпитват известно взаимно привличане на физически план. (Разбира се, физическото привличане е от значение, но то не е същественото. Колко пъти сме виждали някои лудо влюбени, които след време не желаят да се видят, макар че физически са си все същите…) После е необходимо да има съгласие и в сферата на чувствата и вкусовете, защото ако единият предпочита шума, а другият тишината, ако единият обича да чете, а другият да танцува, ако единият винаги иска да излиза, а другия – да си стои вкъщи, в крайна сметка това ще породи конфликти. Тъй като отношенията в една двойка не се изчерпват само с целувки и любовни обяснения, а има толкова много подробности от ежедневието за обсъждане, решения за взимане и задачи за изпълнение, те трябва заедно да организират живота си. Затова ключът към съвместния живот е в общността на идеите, целите и идеалите. Ако е налице такава хармония и на трите плана, тогава няма нищо по-красиво, по-прекрасно от единението на тези две същества, защото то е неизчерпаем извор на радост, щастие и разбирателство.
Трябва обаче да знаем още нещо важно: Само Божествената любов може да запази човешката любов. Докато отдаваме своето предпочитание на човека, за да запълним празнотите в собствения си живот, а не на Бога, винаги ще срещаме разочарования. Прекрасно е да обичаме някой мъж или някоя жена, но никога не трябва да им отреждаме първото място. Когато сме поставили Господ в сърцето си, ако на физически план някъде (например в леглото ни) е останало малко място, можем разбира се, да вземем там това друго същество, което да разпръсне самотата ни. Защото само заедно мъжете и жените отразяват космическото тяло в неговата пълнота. Господ е възпроизвел цялата Вселена в мъжа и жената. Първото нещо обаче е да познаем, да обичаме, да ценим Съществото на всички същества, Което ни дава всичко. В душата ни трябва на първо място да съществува Великолепието на всички великолепия - Христос нашият Господ. А след това можем да потърсим и онова създание, което най-естествено ще ни напомня за Твореца. Един истински духовен човек поставя най-напред Господ в сърцето, душата, ума и духа си – и едва след това търси съществото, което е способно най-добре да му напомня за Него. Спира се при него, взима го за съдружник на физически план, защото усеща нещо в него, което го доближава до Божествения Източник. То се явява един пратеник, един вестител, който му говори за Небето. Същество, което по-добре от другите отразява великолепието на Вселената, което им разкрива добродетелите на Бога, което те съзерцават с удивление и така се свързват с Божествената красота. И тогава да, всичко е вече различно. Но трябва да сме много наивни, за да вярваме, че ей така, случайно, слепешката ще попаднем на гълъб, гугутка или катеричка, макар хората често да си въобразяват, че Провидението винаги ще се появява, за да облагодетелства слепците, за да им помага, да ги спасява и т.н. Това съвсем не е така…
Когато жената се присъедини към мъжа, това му позволява и той да се развива, и да расте. Необходимо е в нашия свят да се създаде аналогия на тези връзки, които съществуват между двата корена (мъжкия и женския) на цялото Мироздание. Трябва да построим този модел – вътрешно в себе си и външно в семейната клетка. Именно в това се заключава представата за идеал у жената. Тя го чувства отвътре, поради близостта си с Природата. Тя не се интересува от различните „играчки“, които мъжът е създал за себе си – забавления, спорт, политика и т.н. Тя взема участие в тези области дотолкова, доколкото усеща напрежение и чувства, че светът ги изисква и трябва да играе по тези правила. (Ако присъстваме на женска сбирка и се вслушаме, ще видим колко далеч е всичко това, дори от съвременните жени. Те са по-близки с Природата и тяхната необходимост е да се установят и вкоренят в своя духовен корен. Там се намира мъжкият идеал за тях.) Днес обаче ние се намираме в период, когато човешкият егоизъм толкова е порастнал, че преминава всички граници (като тесто, което бухва и излиза от тенджерата, в която са го сложили). Вече не можем да го управляваме, а той управлява нас и затова в днешно време (и на мъжете, и на жените) им е толкова трудно да бъдат заедно, трудно им е да създават семейства, това бреме се оказва непосилно. Това, което за нашите предци е било абсолютно естествено (да се женят в доста по-ранна възраст), днес е рядко явление. Човекът днес на 30 години все още мисли: да или не, струва ли си да има деца, дали на 35-45 също не е късно и т.н.
Семейството е топ университет по развитието на човешката душа. И мъжът, и жената имат своя катедра, като всеки е едновременно, и професор, и ученик. Всеки провежда и се явява на изпити. Година след година, приближавайки се все по-близо към Небето, или оставайки на поправителен. В тази гениална конструкция наречена семейство ние се учим един друг. Ежедневно докосвайки се, ние влияем един на друг против волята си. Така се случва взаимното обучение в науката живот. Така се приближаваме към Бога, а Душата е мястото, където личността сама си дава оценка. Тук се индивидуализира цялата опитност натрупана от тяло, психика и дух. Мъж и жена например, могат да бъдат влюбени, точно както се случва по същото време с десетки милиони двойки по света. Но именно Душата на всеки отделен участник в тази многомилионна „игра“ я превръща в уникална, предназначена единствено за него. Интимните разговори и клишета може да са архетипни, но Душата превръща връзката в нещо крайно особено. Затова любещите се в отсъствие на душевна връзка изпитват телесна страст и вероятно някакво психологическо привличане, но между тях не може да има истинска интимност. Мъжът може да е с примерно същия като на жената социален произход, двамата да се интересуват еднакво живо от спорт, физически да си допадат много, и дори егото на двамата да съответства идеално на социално ниво. Но липсва ли душевна връзка, няма как да се развият дълбоки, уникални отношения. Ако пък тя е налице, тогава произтича фатално запознанство, което е много повече от среща на мъж с жена. (Това е рядкост, но все пак се случва!) За съжаление повечето хора не функционират на това равнище, понеже се свързват предимно чрез тялото, егото и т.н., и не разпознават своя другар, когато го срещнат. Точно поради това и истинските бракове са рядкост…
Това е така, защото тук се натъкваме на феномена „Любов“ (природата на Бога), а тя (любовта) трябва постоянно да се развива. Тя не може да съществува без потребност от нея и затова всеки е длъжен да даде на партньора си възможност да развие още по-голяма любов. Защото ако любовта изпадне в някак постоянно (застинало) състояние, тя изчезва, тъй като рутината убива всичко жизнено. Именно това е причината много бракове постепенно да се превръщат в „досадно съвместно съществуване”, в което искрата и страстта вече липсват, и хората са принудени просто да се изтърпят някак „докато смъртта ги раздели” (без да осъзнават, че отдавна са умрели)… Много хора свидетелстват, че макар нищо в брака да не им липсва (имат стабилен живот, партньорът им не ги е предал, не пие, не крещи, не излиза с приятели всеки уикенд и т.н.), въпреки това те се чувстват така, все едно не съществуват. Всеки ден започва и завършва по един и същи начин. С една дума, в брака им няма нищо „лошо“ – просто в него няма душа. Те не се карат, но не се и смеят. Не спят отделно, но между тях има празно място, което не може да се запълни. Чувстват се невидими. Чувстват се като хора, които съществуват само, за да поддържат реда (защото нали „Бог е Бог на реда“)!? Не се чувстват нито съпрузи, нито жени/мъже, нито хора. А просто още един предмет в къщата. Най-странното е, че наистина като че ли нищо не им липсва, а в същото време им липсва всичко. Това е най-големият страх на човека – да има всичко, но да не чувства нищо. И тук въпросът е: Кое боли повече: да ти липсва любов или да я имаш, но да не я усещаш вече? (За съжаление често по същия начин изглежда и нашият духовен живот: когато взаимоотношенията ни с Бога се превръщат в едно досадно задължение, което вършим само „за да не кажат нещо хората” или просто „си вярваме за всеки случай”.) В действителност, „слабият пол“ е стереотип, тъй като се оказва, че в много отношения мъжете са по-слаби от жените. Равенството между половете не трябва само да се проповядва, то трябва да се възпитава, да се отглежда, да се вкорени във възприятието, в разума и чувствата.
Мъжът трябва да осъзнае какво означава „две половинки от едно цяло“ - различни, но равни, така че това да не бъдат за него само думи, лишени от истински смисъл. Още повече, че в определени случаи мъжът трябва да дава преимущество на жената, за да се съхрани равенството и равновесието. На това трябва да се учим и възпитаваме, докато то не стане наша „втора природа“. Защото да обичаш човека до теб, означава да му желаеш доброто и да го оставиш свободен. Ако в любовта си поставим един човек по-високо от нас, ще го намразим. Всеки, когото поставяме по-горе от себе си, ще ни обикне, но ще го намразим. Всеки човек, когото поставяме по-долу от себе си, ще го обикнем, после ще го подценим, и накрая той ще намрази нас. Именно, за да не се появи омраза, не трябва да слагаме никой нито по-горе, нито по-долу от нас, а да го държим наравно със себе си. Днес ако хората решат да живеят заедно, те трябва да разбират, че тях ги чака нещо много по-голямо от това просто „да живеят заедно“. Те трябва предварително да се учат на такъв живот, за да не губят никога ориентири, да излизат с чест от всяко изпитание и да показват на децата си правилни примери. Липсата на любов (не на секс, той не е проблем) е нещо много болезнено. Тогава сърцето боли по особен начин, защото чувстваш празнота. Изпитваш неистово желание за топла прегръдка, която да изгони тази странна, може би не толкова физическа, а духовна болка. Ако това продължава много години, се примиряваш, но се чувстваш половин човек, тъй като нещо от теб е откъснато. Живееш живота си като робот, защото просто трябва да се живее…
Любов и смърт
На любовта е присъщ дълбокият вътрешен трагизъм (неслучайно любовта е свързана със смъртта). Поради това в действителност любовта не познава сбъднати надежди. Понякога се случва сравнително щастлив семеен живот, но това е по-скоро щастлива всекидневност. Но все пак, макар и рядко, може да съществува необикновена любов, свързана с духовния смисъл на живота. Истинската любов и брак е отражение на онова велико тайнство, това е „голямата тайна“, за която говори апостол Павел. Тайнство, което се празнува тържествено във висините между Христос и Църквата, между Младоженеца и Неговата Невяста. Ето защо онова, което хората сме правили досега на сляпо и несъзнателно, ще трябва да го извършим с цялата дълбочина на своите действия. Мъжът ще се учи как да предава на жена си качествата на Бога, а жената ще се проникне от убеждението, че може да донесе на мъжа си от качествата на Небесната Христова Невяста. Истинска „женитба“ има само, когато мъжът и жената се сливат в едно със своята Душа и своя Дух в светлина и чистота. И така, водени от разбирането, че взаимно можем да си предоставим онова, което ни липсва, ние никога няма да престанем да се обичаме. И дори когато станем много, много стари, ще се обичаме дори повече, отколкото в първия ден от нашия съюз. Защото ще обичаме вече не плътта, не тялото, а Душата и Духа. Какво значение има, че тялото е остаряло и покрито с бръчки, ако зад тези бръчки сияе една възхитителна душа? А душата – тя е безценна! (Затова истинската любов не са Ромео и Жулиета, които умират заедно, а баба и дядо, които остаряват заедно!) Какво е обаче положението в повечето семейства днес? Какво всеотдайно обичат жените днес? Мъжете до себе си или властта си над тях? Човекът до себе си или материалното благосъстояние? Готови ли са жените да обичат безусловно мъжете? Или обичат властта, която мъжете притежават и която са им отнели преди хиляди години? В кого се влюбват много от днешните жени? В душата на мъжа или в онова, което той притежава като власт, като собственост, като материални богатства? Наистина те изглеждат много влюбени, но истинският въпрос, който трябва да си зададем е: в какво са влюбени?
Ние мъжете олицетворяваме не само нашите души, а и онези материални богатства, които създаваме. Но всеки от нас мечтае да бъде обичан заради душата си, а не заради собствеността си, защото ние мъжете не сме по-малко романтични от жените. Бих казал, можем да бъдем много по-романтични от много жени, ако си позволим да разкрием мечтите на душите си на всеослушание. Ако си позволим да не се страхуваме, че ще станем смешни в очите на другите. Любим се в леглото с човек, който се преструва, че е жена и че ни обича, и недоумяваме защо е така. Правим всичко за този човек (искам да кажа за тази жена!), поднасяме света в краката му, а той все е недоволен. И все по-рядко иска да се люби с нас. И става все по-прагматичен – мил е само, когато се готви да ни поиска нещо. Тогава ни се струва, че има женска душа. Струва ни се, че и тялото и душата му са в хармония. Това запалва най-съкровените ни мечти за любов, за щастие, за мир, за спокойствие, за удовлетворение, за нерушимо приятелство. Ние мъжете искаме жените да са наши приятелки, а не наши слугини. И ние обичаме душевното приятелство, и ние не харесваме секса по сметка, той е отвратителен (особено, когато не е с проститутка, защото тя поне признава честно, че го прави за пари). Докато жената, която уж те обича, често пъти също го прави за пари, но няма смелостта на проститутката да го признае открито. Гадно е, нали? Сигурен съм, че много мъже са преживели това усещане. Усещане, което не са имали смелостта да допуснат до съзнанието си, защото става дума за законните им съпруги, с които са създали деца! И с които са минали под венчилото в църквата и под сватбения марш в съвета. Но са излъгали душите си, като са обявили любовта за несъществуваща! Приели са натрапваното от предишните поколения престъпление за неизбежно.
Истината е, че днес нито мъжът е доволен от жената, нито жената е доволна от мъжа си, нито децата са доволни от баща си и майка си. Това е, защото ни липсва същественото - ние не сме се разбрали един друг. Животът не се състои в женитбата, в това да имаш другар. Това е второстепенното. Ако човек сам себе си не може да разбере, той не може да разбере и другите. Тези, които са решили да не създават семейство чувстват, че нещо липсва и съжаляват за това, че не са се оженили. Тези, които са семейни, обаче, също са нещастни и съжаляват, че са се оженили. Нито едните, нито другите са намерили вярното, третото решение. Когато хората намерят това трето решение, каквото и да правят (семейни или не), те винаги ще имат щастие и изобилие. Бракът не трябва да бъде премахван. Той е просъществувал толкова много години и премахването му ще повлече всякакви неприятности. Да предположим че някой каже: „Семейството не струва нищо, мъжете и жените трябва да правят каквото пожелаят, да имат пълна свобода!“ Много скоро нещата ще бъдат до такава степен извън контрол и извън установения ред на нещата от всякаква гледна точка: психическа, социална, икономическа и физическа, че хората ще се върнат пак към семейството. И тогава отново ще им омръзне семейния живот и пороци, упадък и свободия от всякакъв вид ще вземат връх, докато отново за пореден път, изтощени и отвратени, хората не кажат: „Не, не, семейството беше по-добро“… И така, непрестанно от едната крайност в другата, докато не намерят третото решение. Третото решение обаче не може да бъде намерено в семейството или в свободната любов, то се съдържа в интелигентното разбиране, че съществуват други форми на любов. Много по-чисти и чудни начини на нейната проява, когато съпругът и съпругата имат по-благородни и възвишени схващания един за друг, което ги води към взаимна свобода.
Повечето хора не могат да приемат идеята за такава любов, прекалено много техни стари склонности протестират и се борят против всяка промяна. Но в брака на две наистина еволюирали личности присъства такава взаимна свобода. Всеки един от тях се радва на любовта към всички същества, без да се впуска в чувственост. Жената разбира мъжа си и мъжът разбира жена си, те се издигат на по-висок план и съвместно крачат към небесата, като постепенно се просветляват все повече и излъчват все повече светлина, тъй като живеят истински живот, живот без ограничения. Това е най-доброто разрешение. Ако не можем да намерим съпруг или съпруга, които да ни позволяват такава свобода, но искат винаги да ни ограничат, по-добре въобще да не се женим, а да бъдем свободни да обичаме всеки (без прекалено приближаване!). Ако някой е до такава степен тесногръд и себичен, че иска да ни превърне в негова собственост, не си струва да се привързваме към него за цял един живот, изпълнен с мъка…
Какво всъщност ни прави пълноценна двойка в брака? Не битът, не общите планове, не ипотеката, дори не децата. С приятелите си разговаряме в душевен план. С роднините имаме привързаност и обща история. С колегите се случва да имаме близост и поддръжка. Но само при брачната двойка съществува сексуална връзка. И това не е „допълнение“, това е фундамента. Именно сексуалното общуване ни прави двойка. Това е единствената форма на контакт, където едновременно се срещат тялото, психиката и уязвимостта. Там е невъзможно да се скрием. Там е видно, искам ли те или не. Мога ли да бъда жив с теб. Без роли и не по задължение. В някаква степен същинският мотив за брака е именно половата любов. Без нея един брак в пълния му смисъл е невъзможен. От друга страна обаче тя представлява опасният и непредвидим елемент в семейния живот и тъкмо неговото наличие превръща брачната общност в обстоятелство, пораждащо проблеми за дълго. Именно затова, когато интимността изчезне или стане формална, се случва незабелязана промяна. Партньорите започват да приличат повече на съседи, родители, съквартиранти, съюзници по оцеляване и т.н. Отношенията може да са стабилни, но вътре изчезва чувството, че „сме двойка“. Защо? Защото интимността не се отнася само до физиологията. Това е ИЗБОР. Аз избирам теб, не защото трябва, а защото ме привличаш. Именно регулярното преживяване на това чувство създава връзка, която не могат да заменят нито разговорите, нито договорките. Когато сексуалната тема се игнорира, табуизира или обезценява, бракът става крехък. Появява се напрежение, странене, фантазии „някъде встрани“, раздразнение без видима причина и т.н.
Разбира се, бракът като житейско съдружие трябва да се осъществява въпреки свързаната с него полова любов и затова е важно да се съчетаят - и чувствата, и тялото. Интимните отношения да не се отместват на заден план, като нещо неважно или незадължително. Там където може да се говори за желание без чувство на срам, където сексуалното преживяване не се използва като инструмент за натиск, но и не се зачертава от отношенията – бракът е по-дълъг и щастлив. Да, двойката започва там, където има интимност и се поддържа там където я пазят. Ако обаче сме се влюбили в душата преди да сме докоснали тялото – ето това е Любов! Страстта е до вдругиден, докато съвместимостта е завинаги! Всичко е важно и не е важно: т.е. ако има биологическа съвместимост, тя е във всичко. Човекът ти подхожда във всичко. В този смисъл, щастие е, когато в дома, в леглото и в главата е един и същи човек. Трябва да признаем, че любовта всъщност е - две увредени души, които оставят света настрана и тихо се опитват да се излекуват взаимно. В този смисъл, щастливият брак е преди всичко съюз на двама приятели, които се уважават, подкрепят и радват на компанията си. Любовта е само част от уравнението – приятелството е онова, което прави любовта устойчива на изпитанията на времето! Ницше някак разбрал, че бракът представлява разговор, дълъг диалог. Ако човек не е готов да участва в такъв дълъг диалог, значи той не е готов за дълготрайни близки отношения. Много съпружески двойки с дълъг семеен стаж, отдавна, отдавна са изчерпали всички теми за разговор, тъй като всеки от тях е спрял да развива своята индивидуалност. Ако акцентираме обаче върху нея, то у всеки от нас ще се появи интересен събеседник.
Когато Бог създал Ева, Той я създал като „отражение“ на Адам, а не от „ребро“! (както е преведено в нашата Библия). По-рано споменах, че думата „целем“ използвана на това място в оригинала, от една страна означава ребро, но другото значение на тази дума на иврит е – „отпечатък, отражение, сянка”. Тоест това е алегорично представяне на духовната сила, която формира този „енергиен образ“, който ние наричаме „човек“ - мъжът и жената). Тоест жената отразява мъжа, както и мъжа жената. Бог е създал системата именно така, за да не можем да скрием онова, което трябва да е очевидно за нас. В тази връзка не трябва да се обиждаме и да се ядосваме на света за това, че ни показва, че сме деца. Ние крием ролята си от света, но светът няма да ни позволи да я скрием от нас самите. Бог не ни е създал врагове едни на други. Той иска всички да живеем в мир и съгласие, но ние си причиняваме болка един на друг, защото нас самите ни боли. И си прехвърляме отговорността за нашата болка един на друг, и така ставаме врагове. Ние самите носим отговорност за нашите чувства и състояние. Ние сами избираме дали да се ядосаме на някого, или да бъдем спокойни. На жената и мъжа им по-лесно да си прехвърлят отговорността един на друг, отколкото да я поемат. Малцина са хората, които са готови да си зададат въпроса: „Какво направих, не както трябва“? Кои мои действия или чувства доведоха до това, че този човек се е отнесъл така с мен?“ Знаете ли защо? Защото да признаем вината и отговорността си - всичко това свързваме с наказание. Ние гледаме висящия на стената кръст и си мислим, че Христос е дошъл в този свят, за да ни каже, че е Бог!? Знаете ли за какво наказаха Онзи, който не бе направил нищо лошо? Той дойде, за да можем ние хората да видим как Бог, притежавайки такава огромна сила на духа, не се страхува да вземе върху себе си човешките грехове. Христос показа на всички, че истинният път е, когато не обвиняваш никого за каквото и да било, а отговаряш сам за себе си, и не се боиш от наказанието. Той дойде, за да разкаже на всички, че Бог не наказва, че Бог ни учи да поправяме своите грешки. Но за начало трябва да ги признаем… (Най-висшата форма на интелигентност е способността да наблюдаваш, без да съдиш!)
Днес ние крещим и обвиняваме своите мъже и жени в какво ли не. Но знаете ли какво ще видим, ако погледнем кръста, който е на стената ни, или виси на врата ни? Нима нашият мъж или жена са ни виновни, че сме нещастни? Нима нашият началник е виновен за това, че на мен не ми стигат парите, че съм затрупан от кредити? Нима моят приятел е виновен, че съм самотен? А може би Този, който виси на кръста, Той е виновен, че животът ми не се е развил както трябва? Може би това все пак е Исус…?! Ааа, ето защо виси на кръста. Да, ние сме наказали целият свят за това, че сме нещастни! (Хората крещят: „В страната е бардак! Но всички паркираме колите си, както ни падне. В страната има корупция и… в същия момент крадем кламери от офиса. „Този свят е несправедлив“ крещи жена и пресича на червено с двете си малки деца, само защото няма коли.) Да, но сега Него Го няма. Животът ли се е променил? Не! Може би трябва още един Бог да разпънем, за да се промени живота ни? Как мислите, колко богове трябва да разпънем, за да започне човекът да живее в хармония? Колко пъти трябва мъжът и жената да се разведат, за да станат щастливи? Колко президента трябва да сменим, за да се научим сами да създаваме ред в страната си, и в своя живот? Колко? Ще ви кажа: Дотогава докато не разберем, че светът започва с нас. Твоят свят започва с теб. Моят свят започва с мен. И отговорност за това какво се случва в моя свят, нося изцяло аз.
В Свещеното Писание пише, че Бог създал човека по „Свой образ и подобие“. Какво означава това? Това означава, че сме подобни на Него. Хората наивно допускат, че за да бъдеш Бог трябва да ходиш по вода, да възкресяваш мъртви, да виждаш бъдещето и т.н. Не! Всичко, което Той иска от нас е - да можем да живеем в системата, която Той е създал. Да бъдем подобни на Бога не означава да влияем (както Църквата погрешно мисли) на нечий живот, а да умеем да променяме своя!!! Аз ще позная Бога не само чрез книги или ритуали, а чрез своя собствен опит. Ето какво означава „светът да започва с мен“! Ето какво означава, че Бог ме е създал по „Своя образ и подобие“. Той просто ми е дал възможност да правя това, което Той Самият е направил, за да мога да Го позная. Всеки мъж и жена, които се обичат, трябва да съзнават, че са част от едно велико цяло, обхващащо всичко, което непрестанно ги храни. В противен случай ограничаваме сами себе си и това ограничение е много вредно за нашата любов. Всеки от нас е като една бутилка, от която другият идва да пие – и ако ние не сме свързани с Божествения Извор, скоро ще бъдем принудени да се разделим, защото всеки ще е изчерпил съдържанието на другия. Защото любовта означава да правим жертви, надминавайки себе си, да сторим нещо велико за съществото, което обичаме. А няма нищо по-велико от това да свържеш любимия или любимата си с Първоизточника. Всички хора говорят за любовта, всички имат претенциите, че я познават, но един прекрасен ден откриват, че в действителност истинската любов още не ги е посетила. Защото истинската любов е нещо дълготрайно, което продължава и след смъртта, което пребъдва отвъд смъртта. Ето това е най-голямата тайна. Най-голямата тайна е да знаем как чрез съществото, което обичаме, да пием направо от Първоизточника. И тогава – да, любовта в нас ще пребъдва, защото ние ще зареждаме своя живот от Него.
Според един от най-влиятелните богослови на 20 в. Владимир Лоски, ако се върнем на образа даден от апостол Павел за тайнствения съюз на Христос с Църквата, (образ на съпружеския съюз, което е „велика тайна”), както мъжът е глава на единното тяло на двамата съпрузи в брака („двамата в една плът”), така Църквата получава Ипостаса на Жениха, т.е. Църквата става „Църква Христова”. Така че под израза „една плът” следва да разбираме не едно материално тяло, а своеобразна единна духовна същност, с нов духовен потенциал. Това е така, защото тайнственият брак е повече от обединение на мъж и жена. Това е символ на божественото обединение между Христос (Младоженеца) и Неговата Църква (Невястата). Като християни отворени към създаването на нов живот и посветени на нашето взаимно спасение, ние участваме не само в Божествения творчески акт, но и в изкупителното действие на Христос. Ефектът на „тайнството” е увеличаване на освещаващата благодат за двамата съпрузи, това е участие в божествения живот на самия Бог. Според Лоски, като се ражда от девица, Христос премахва чрез раждането си разделението на човешката природа на мъжка и женска. На кръста Той съединява Рая със земната реалност, в която пребивава падналото потомство на първия Адам. Христос принася в дар на Своя Отец цялата пълнота на съединеното в Него мироздание като нов вселенски Адам, Който съединява тварното с нетварното.