Понятието „андрогинност”
Андрогинност е термин, който произлиза от гръцкото „andr” („мъж”) и gyné („жена”) и се отнася до комбинацията на мъжествени и женствени черти и характеристики. В древногръцката митология андрогините са митични двуполови същества, които са много силни, дори равни на боговете. (Днес това може да бъде видяно в модата, сексуалната идентичност, начина на живот, или може да се отнася до биологични характеристики, когато става въпрос за физическа „интерсексуалност”.) За понятието „андрогин” обаче ние ще говорим в неговия духовен смисъл и по-специално в светлината на християнската вяра. Когато говорим за развитието на идеите относно първоначалния човек, в началото трябва да споменем теологията на древните талмудисти (фарисеите), които още през 2 в. пр. Хр. излагайки различни възгледи за сътворяването на човека твърдят, че Адам е бил създаден мъж-жена (андрогин), тълкувайки израза „мъж и жена ги създаде” като „самец и самка” (вместо „мъж и жена”). Библейският текст казва следното:
„И Бог (Елохим) каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие… И Бог създаде човека по Своя образ, по Божия образ го създаде, мъж и жена ги създаде.“
Тук виждаме странното използване на местоименията, а именно: когато еврейската дума в множествено число Елохим (която освен това няма и род, т.е. в някакъв смисъл и тя е андрогинна) е преведена с думата Бог (в единствено число и в мъжки род), началната глава на книгата Битие става доста безмислена. Най-вероятно преводачите са изпитвали страх да преведат правилно думата като „мъжките и женските творчески същности“, защото като християни е можело да бъдат обвинени в почит към множество богове, при всичките им старания за въвеждане на монотеизма. Всъщност андрогинната същност Елохим (Бог) се разкрива напълно в следния откъс от книгата Битие:
„Създаде ГИ мъж и жена, благослови ГИ и наименува ГИ Човек (Адам), в деня когато бяха създадени.”
Тук още по-ясно личи промяната в личните местоимения от единствено в множествено число, което естествено не е случайно.
Тъй като разделението на половете все още не е станало (съгласно библейския разказ то става след последвалата „операция” на тялото на Адам), всъщност Бог (Елохим) създава мъж-жена. Тоест земният Адам (верният отблясък на висшия и първоначален Небесен Адам) е трябвало като своя образец да обедини в едно двойния мъжки и женски принцип, тъй като в начало той е бил създаден андрогинен. Това всъщност е смъртоносен удар по толкова дълго почитаната концепция, според която Бог е мъж, какъвто Той е изобразен от Микеланджело на тавана на Сикстинската капела. В тази връзка християнството разпространява и насажда (къде волно, къде неволно) погрешното мнение, че всичко мъжко е съвършено, а всичко женско не е. В миналото бащите обикновено са се ядосвали, ако им се раждали дъщери. За много християни до ден днешен жената е създание на дявола, защото тя прелъстила Адам!? Това отново показва, че ние не умеем да четем Библията така, както тя е написана (а не както на нас ни се иска да е написана)… Тази грешка трябва да се поправи, защото в Бога съществува както мъжки, така и женски принцип, иначе няма да бъдем сътворени по Негов образ и подобие. Без женския принцип няма създаване, тъй като нищо в Природата не може да живее и да се развива без участието на двата принципа. И щом сме създадени по Негов „образ и подобие“, ние трябва да извисим и женския принцип, който също е прелестен и съвършен и да го поставим на полагащото му се място. След сътворението им, Бог (Елохим) заповядва на тези андрогинни същества да се плодят и размножават. Тук все още не съществуват отделно нито мъжкото, нито женското начало! В тези думи е изразена висшата тайна съставляваща славата Божия, непостижима за човешкия разум и явяваща се предмет на вяра. Защото ако мислим, че в Бога има само „мъжко”, а няма „женско”, значи не сме осъзнали пълнотата на Божественото. Духът не е нито мъжки нито женски, т.е. той не е нито мъж нито жена, но когато Бог (Който е чист Дух) създава човека в плът, според Библията Той го сътворява като мъжки и женски пол.
Учението за андрогина присъства и в еврейската мистична традиция, където в книгата „Зохар” се казва, че човек заслужава напълно това име, само когато мъжът и жената са свързани заедно. Според тази традиция небесният благослов снизхожда единствено там, където има такова единение, защото благословението се спуска само върху едно цялостно създание. В тази връзка нека си отговорим на въпроса: мъжът ли е образ на Бога или жената? Оказва се, че съгласно тази идея, мъжът и жената, в тяхната заедност, в тяхното междуполово общение, в тяхната съборност като мъжко и женско човечество, са образ на Бога. Затова в някакъв смисъл образът на Бога не е само в отделния индивид, а в общението между отделните личности, а както знаем, личностите биват мъжки и женски такива. От тук следва, че всяко създание, в което липсва и мъжкото, и женското начало, в някаква степен е лишено от подобието на небесната фигура. Защо? Защото както казва руският религиозен философ Николай Бердяев: „Личността няма пол, но личностите са облечени в половост“.
Идеята за андрогина в християнското богословие
Когато говорим за мистичното значение на първото семейство описано в книгата Битие, виждаме загадка до загадка, тайна до тайна. (Митът за Андрогина като първоначално цялостно същество, който е вдъхновил и Платон да напише прочутия „Пир“, вероятно е по-стар от библейския разказ за появата на Адам и Ева. Той води началото си може би още от Древен Вавилон.) Разбира се, идеята за андрогинния образ на човека не е чужда и за християнското богословие. Якоб Бьоме е сред най-влиятелните от множеството мистици, които твърдят, че Христос е бил „андрогин“, и че в душата му са се срещали мъжкото и женското. Всъщност това, което със сигурност научаваме от Евангелието е, че Той е бил истински човечен и божествено гениален. От мистичното учение на Бьоме става ясно защо Христос (абсолютният и съвършен Човек) не е осъществил в живота си тайната на брака. Първият Адам също не е познавал жената и не е живял в брак. В началото (преди появата на Ева) Адам е бил мъж, също както и жена, но всъщност нито едното и нито другото. (Неслучайно Раят ни е описан като градина, където ние след възкресението на мъртвите ще се уподобим в „безполово“ състояние, за което Христос казва, че там хората „ще живеят подобно на Божиите ангели”.) Бьоме пише по този повод: „Когато на кръста Христос още веднъж спаси девствения човешки мъжко-женски образ и го обагри с небесна кръв, Той върна спящия Адам от участта да е мъж и жена, обратно към първоначалния ангелски образ.“ Бьоме развива комплексната теологична, космологична и антропологична доктрина за девствената Мъдрост (която той нарича Небесната София), за чистата, девствена, непорочна и цялостна човешка природа, т.е. за Бога в човека. Според тази идея на Бьоме, Адам е бил сътворен по Божие подобие без „полови“ органи, но все пак с андрогинни мъжки и женски белези. Тъй като след грехопадението се опитал да властва над женския елемент, той се отделил от него и отлетял на небето, което станало причина за отчуждаването му от Бога и изгубване на универсалната хармония. По този начин от човека-андрогин се отделила (т.е. отпаднала) женската природа, като тя станала за него външна природа, предмет на мъчително влечение и източник за робство на човека. В този смисъл полът става един от източниците на човешкото робство (и то от най-дълбоките), защото е свързан със самата възможност човешкият род да оживее.
Доста повлиян от учението на Бьоме (както той го нарича „най-великия за всички времена измежду мистиците-гностици”) е руският религиозен философ Николай Бердяев. Във „Философия на свободния дух” Бердяев пише следното: „В Кабала вече се съдържа идеята за Андрогина. В „Зохар” се казва, че всяка форма, в която няма мъжки и женски принципи, не е висша и пълна форма. Светецът намира своето място само там, където тези две места са съвършено свързани. Името „Човек” може да бъде дадено само на мъж и жена, съединени като едно същество. Човекът служи като посредник и връзка между Бога и Природата. И Богът, и Природата се отразяват в неговото двойствено същество. В Кабала е скрита задълбочена антропология, напълно съгласувана с християнската истина. Истината за човека не е била напълно разкрита в християнската църква, която заради изкуплението е пазела старо-библейската антропология. Но голяма част от истината за човека се е разкривала в мистиката и преди всичко в кабалистичната мистика, свързана със самото начало на човека. Именно в Кабала се разкрива истината за човека като образ и подобие Божие.“ Когато говори за мистиката на пола, Бердяев, казва още: „Християнската символика на Логоса и световната Душа, на Христос и неговата Църква говори за космическата мистика на мъжкото и женското, за космическата брачна тайна. Половото разделение на мъжко и женско, както и половото им съединение съществува не само у човека, но и в Космоса. Душата на света – Земята е женствена по отношение на Логоса – светоносния Мъж и жадува да се съедини с Логоса, да го приеме вътре в себе си. Земята–Невяста чака своя Жених–Христос. Природата чака своя Цар – човека. В световния порядък мъжкото е предимно антропологично, човешко начало, а женското е природното, космично начало. Чрез жената мъжът-човек е свързан с природата, с космоса и извън женското той би бил отрязан от душата на света, от майката-земя. Извън връзката си с мъжкото, жената не би била напълно човек, защото в нея е прекалено силна тъмната, безлична и безсъзнателна природна стихия. Там, където женската стихия е отделена от мъжката, няма личност. Мъжът съзнава активната страна на антропоса по отношение на космоса и неизбежната победа над всяко време и всеки жизнен срок. Жената е част от Космоса, но не е микрокосмос, сама не познава Космоса, тъй като смята за „космос“ своето временно състояние, например своята несподелена любов. Но универсалната диференциация на мъжко и женско не е в състояние окончателно да унищожи коренната, изконна бисексуалност, андрогинност на човека, т.е. образа и подобието Божие в човека. Защото наистина не мъжът и не жената са образа и подобието Божие, а само андрогинът, т.е. цялостният бисексуален човек. Диференциацията на мъжко и женско е следствие от космическото падение на Адам сътворен по образ и подобие Божие, човекът-андрогин се разпада, отделя от себе си природно-женствената стихия, отчуждава се от Космоса и попада в робската власт на женствената природа. Човекът е станал роб на своето сексуално влечение, жертва на отпадналата с греха разделеност.”
Според друг руски философ Владимир Соловьов, чрез любовта се възстановява андрогинната цялост на личността, човек престава да бъде раздробено, „ущърбено“ същество. По този повод Бьоме казва следното: „Грехът е преди всичко загуба на цялостност, на целомъдрие, разкъсаност и раздор. Целостта, мъдрата цялост е тъкмо целомъдрие, девственост, т.е. съединеност на мъжката и женската природа вътре в човека. Сладострастното влечение, чувствеността, развратът се явяват в света като резултат от загубената цялостност, от вътрешното раздвоение и раздор. Всичко е станало външно едно спрямо друго. Външни са станали и мъжката, и женската природа. Женската стихия е външна, привличаща и съблазняваща, без която мъжката природа не може да живее.” В духа на казаното от Бьоме, Бердяев пише следното: „Човек не може да остане раздробен, разкъсан, не може да бъде половина, неопределен пол. И човешкият род се мъчи в своята жажда за съединение, за възстановяване на цялостния, андрогинен образ на човека. Но в стихията на разкъсания род никога не се постига цялостност и не се възстановява андрогинния образ, никога не се утолява скръбта на човека по вечността, по намирането на своята Дева.” Якоб Бьоме разкрива тези гениални, издигащи се над времето антропологични прозрения и за него антропологията е неразривно свързана с христологията. Учението за Адам е неразривно свързано с учението за Христос. Бьоме гениално сближава Христос и Адам. Първо-Адам на Бьоме е същият Небесен Адам от Кабала, а Христос е Абсолютния Човек, Небесният Адам. Въобще цялата антропология на Бьоме е свързана с учението му за андрогина. За него Първочовекът е андрогинен, т.е. той е получил за пръв път своето име Човек като смесено същество. При Бьоме съществува поразително мистично сближаване между Бога и човека, между Христос и Адам. Бог трябва да стане човек, човекът – бог, небето трябва да стане единно със земята, т.е. земята трябва да стане небе.
Тъй като Христос олицетворява мъжко-женския принцип на андрогина, можем да кажем, че няма половост у Бога, но има Божественост у пола, и то е разпределено в мъжкото и в женското начало в Творението (и в човека като Адам и Ева). Именно с тази тайна по подобие на Бог Троица човекът е бил сътворен като двуполово същество, като небе и земя. Извън Едем обаче небето и земята се разделят и човекът става подвластен на непрестанната борба между тях, където „плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта.” Цитирайки едни от най-съществените думи на Бьоме за Христос и Адам, Бердяев казва: „Разберете, че човешката природа трябва да се съхрани и че Бог не я отхвърля цялата, за да възникне нов и чужд човек от стария. Той трябва да възникне от природата и свойствата на Адам и от природата и свойствата на Бога в Христос, за да може човекът да стане Адам-Христос и Христос да стане Христос-Адам, Човек подобен на Бога и Богочовек.” Това Бьоме нарича раждане на човека в Бога, прираст в Божествения живот. Учението на Бьоме за София е именно учение за Девата и за андрогинното, т.е. за цялостния и девствен образ на човека. За Бьоме София е вечната девственост, а не вечната женственост и ето защо култът към неговата София почти съвпада с култа към Дева Мария, Божията майка. В Дева Мария женствената природа е станала девствена и е родила от Духа. Така се ражда новият духовен човешки род, родът на Христа, безсмъртният род. Чрез Дева Мария и чрез роденият от нея Божий Син и Човешки Син се открива пътят за възстановяването на цялостния човешки образ, андрогинния образ. Това е път на целомъдрие, чистота, девственост, път на мистична любов.
Има особен смисъл в твърдението, че съединението на мъжа и жената тук на земята се извършва от Бога. И вече оттук заедно с другите съображения възниква светостта и необходимостта на самия полов акт, който подразбира понятието „съединение”. Във възникващото следствие от това състояние на неразличимост (ако можем да се изразим така), мъжът и жената са нито мъж, нито жена - те са някак и едното, и другото, или нито едното, нито другото. Именно, когато мъжкото начало се съчетае с женското (със свята цел), тогава Човекът е в пълнота, единен и без повреда. Бердяев казва, че „драмата на земното човечество е драма и на небесното човечество. Самосъзнанието на Христос като съвършен Бог и съвършен Човек възнася Човека на главозамайваща висота, издига го до Святата Троица. Чрез Христос човекът става причастен на природата на Святата Троица, защото второто Лице на Святата Троица е Абсолютния Човек.” В тази връзка християнското учение за брака и семейството имат дълбок смисъл за греховния природен свят, в който пребивава човекът като последица от греха. Но в дълбините на християнството е заложена символиката на пола. Християнството открива мистиката на пола в отношението на Христос и неговата Църква, в отношението на Логоса и световната Душа.
Да, тайната за човека е свързана с тайната за андрогина. Тази свещена, мистична идея обаче е била скрита и е трябвало да остане езотерична, тъй като е съществувала възможност за вулгаризация, в смисъла на земния хермафродизъм. Термините андрогин, хермафродит и бисексуален са взаимозаменяеми, когато става дума за богове или други духовни същества. Всеки от тях говори за обединяването и наличието както на мъжки, така и на женски особености. Андрогинизмът е богоподобието на човека, неговото свръх-природно възхождане, докато хермафродизмът е животинското, природно смесване на двата пола, непретворено във висше битие. Разсъждавайки за „мистиката на пола” и мистичния смисъл на „единението между мъжа и жената”, друг руски философ и богослов Сергей Булгаков отбелязва, колко съществено обаче се различават по този въпрос учението на Якоб Бьоме и Кабала (в други моменти толкова сходни помежду си). Булгаков казва следното: „Еднозначното отрицателно отношение към женствеността при Бьоме контрастира с чувството на дълбока реалност и изначалност, с праведността на пола в Кабала”. Еврейската мистична традиция също потвърждава тази християнска идея и според нея Божественото присъствие „Шехина” (в християнството еквивалент на Светия Дух) също е женският принцип. Отец е мъжкият (скрит) принцип, а Христос е принципа на андрогина (мъжко-женският принцип). Идеите на „Зохар” за „мъжко-женската природа на човека”, а също и за брака на мъжа с „двете приятелки”: земната жена и небесната съпруга („Шехината-София”) или „Славата Божия”, особено привличат Булгаков. „Духовно-телесното съединение на двама в една плът, както то е дадено според нормите на творението (пише Булгаков) е свързано с чувството на разединение, тъга”. (Думата „сексум“ на латински език значи „разделям“. То е било първоначалният етап на душата при слизане в материята и „разцепване“, „разделяне“ на андрогина на полове - „сексис“. Затова при връщане на душата оттам, откъдето е паднала, полът (и съответно сексът) спира да играе значение.
Истината е, че тайната на андрогинното битие никога няма да бъде напълно разгадана в пределите на този свят. Опитът на еротичната любов обаче приобщава към тази тайна. В ръката на еротичната любов андрогинизмът е връзката на любовта с личността, защото наистина всяка личност е андрогинна. В някакъв смисъл андрогинизмът е възстановената цялостност на пола в богоподобното битие на личността. Затова в любовта трябва да се открива не тайната на женствеността, и не тайната на мъжествеността, а тайната на Човека. В тази връзка положителното разкриване на новия пол е възможно само в явяването на Абсолютния Човек, в цялата му творческа сила и слава. Новият Човек е преди всичко човек на преобразения пол, възстановяващ в себе си андрогинния образ и Божието подобие, изкривено от разпадането на мъжко и женско в човешкия род. И пътя към това съединяващо откровение минава през любовта Христова, защото само в Христа можем да кажем като апостола:
„Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото вие всички сте едно в Христа Исуса.”
Думите на Христос са най-яркото свидетелство и основа на нашата вечна надежда:
„Човеците на този свят се женят и се омъжват, а ония, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите и като участници на възкресението са чада на Бога.”
В Западна Европа и Близкия Изток идеята за андрогинния Бог до голяма степен е била потискана, но тя все още може да се проследи чрез творбите на някои еврейски и християнски мистици. Древните месопотамски разкази за твореца-хермафродит намират отглас в юдейския мит за сътворението, като най-старите съществуващи коментари открито заявяват, че Бог създал първият човек като хермафродит, че един вид Адам „родил“ Ева. Освен това, ако Бог е създал човека по „Свой образ и подобие“, това означава, че и Самият Творец трябва да е бил андрогин. Между другото философията на Бьоме оказва голямо влияние върху теософите от 18 и 19 в., както и върху движението на романтизма, така че много от писателите и мислителите вярвали, че един ден човекът ще еволюира до андрогинно състояние. За съжаление обаче романтичният идеал за андрогинизма не е повлиял върху жестокото отношение към „живите андрогини“, както личи от историята на преследването им. Това е така, защото хермафродизмът се е смятал за желателен само като чисто духовно състояние, и дори тогава е предизвиквал известен страх. (В много традиционни общества биологичните хермафродити са били преследвани и убивани, а на Запад са ги „поправяли“ по хирургичен път. Същевременно пък в други общества андрогинното поведение често се толерира и дори насърчава, като олицетворение на духовния хермафродизъм и духовната цялостност. В наши дни поривът към този духовен андрогинизъм бива изразен чрез облеклото и поведението на т.нар. травестити, т.е. бисексуални хора, които изпитват влечение и към мъже, и към жени. Някои изследователи изказват предположението, че по принцип травестията е атака срещу широко разпространената идея, че човешкото поведение трябва да се класифицира като мъжко или женско, или дори като комбинация от двете. Други считат, че обличането в дрехи на противоположния пол говори за това, че „полът съществува само в представянето или в представлението“. В този смисъл то е и атака към цялостната концепция за стабилната личностна идентичност, поставяща под съмнение възможността за всякакво значимо познание, или усещане за Аз-а.)
Сливането с космичната Душа и космичният Дух
Свещеното Писание казва, че Бог създал човека по „Свой образ и подобие“. Както вече споменах, тук пълнотата на образа в някакъв смисъл се свързва с двуполовостта на човека. Опирайки се на този текст Христос казва на фарисеите:
„Не сте ли чели, че в началото на създанието, Бог ги е направил мъж и жена“? И казал: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще бъдат, една плът, така че не са вече двама, а една плът.“
Тоест според свидетелството на Сина Божий човек изначално е създаден като мъж и жена (двама в една плът). От текста на книгата Битие става ясно, че в Рая преди грехопадението е нямало нито брак, нито брачно размножаване. За това състояние можем да съдим от думите на нашия Спасител в отговора Му пък към садукеите, на които Той казва:
„Във възкресението нито се женят, нито се омъжват, но са като (Божии) ангели на небето“.
Дарът на възкресението не ни обещава нищо друго, освен възстановяване на падналите в първоначалното им състояние, защото тази очаквана благодат е завръщане към първоначалния живот, връщайки обратно в него изгонените от Рая. Следователно, ако животът на възстановените е подобен на този на ангелите, тогава е ясно, че животът преди прегрешението е бил донякъде ангелски, и затова завръщането към нашия първичен живот е оприличено на ангелския. Въпреки че бракът не се практикува сред ангелите, ангелското войнство е съставено от безброй ангели. Следователно, ако не беше настъпила трансформация и падане от ангелското равенство в резултат на греха, тогава вероятно и ние нямаше да имаме нужда от брак, за да се размножаваме. Тоест това, че човекът преди прегрешението е бил подобен на ангелите, се доказва чрез неговото възстановяване отново в същия този образ. Предвиждайки падението на човека, и за да осигури постигането на пълнота чрез постепенно увеличаване броя на родените, Бог „предвижда“ метод на размножаване, подходящ за онези, които са се подхлъзнали в грях, вместо това, което е подходящо за ангелското величие, като е вложил в човечеството животински и безмълвен метод на взаимно наследяване. Защото този, който поради склонността си към материалното е приел в природата си този метод на размножаване, наистина в някакъв смисъл се е превърнал в животно.
Но Кой всъщност е Бог? Много теолози, философи и мистици са се опитвали да дадат отговор на този въпрос, но нито един опит не е бил наистина успешен. Защо? Защото Бог не може да бъде обяснен с думи, и единствено когато успеем да се слеем с Него (но без да изчезваме!), ще можем да узнаем кой е Той. Това, което е видно е, че Същността, която ние наричаме Бог е едновременно и мъжка, и женска, т.е. една полярна цялост. По същият начин и човешкото същество е едновременно и мъжко, и женско във физическо отношение. Разбира се, човекът е или едното, или другото, но в духовен план той е и мъж, и жена (или по-точно притежава и мъжки, и женски характеристики) - в Душата си притежава женско начало, а в Духа си – мъжко. Така че в духовен план човешкото същество (също като своя Създател) е двуполово (андрогинно). Между другото идеята за изначалния андрогин, за онова съвършено същество притежаващо и мъжки, и женски характеристики, под една или друга форма присъства в повечето религиозни и философски традиции (не само в християнството). Всички традиции споделят идеята, че Творението е резултат от поляризацията на цялото. Следователно всяко творение е само половинката от някакво изначално цяло и затова то постоянно се чувства непълно, и не може да живее в мир, докато не намери допълващата го половинка. И се оказва, че цялото човешко жизнено приключение се състои в търсенето на изгубената половинка. Затова навсякъде виждаме мъже и жени, които взаимно се стремят едни към други. Те дори не знаят защо го правят, но се търсят инстинктивно: някакъв глас им подсказва, че заедно ще преоткрият своята изначална цялостност. Да, от време на време, за няколко минути или секунди (по време на сексуалния акт) те изпитват неописуемо щастие, потапят се в някакво мистериозно разширение и освобождение, но това не продължава дълго и после неизбежно идват разочарованията, тъгата и болката. Но тъй като хората никога не губят надежда, те продължават своите търсения като просто сменят субекта или… обекта!
Как се случва всичко това? И защо? Защо човекът не може да осъществи своите най-дълбоки стремежи? Защото това единение между мъжкото и женското начало не може да се случи първо на физически план. В този случай хората намират само мимолетни удоволствия и радости, а всъщност всяко човешко същество трябва да се стреми да обедини двата основни принципа на първо място в себе си. (Най-висшата съществуваща философия е именно тази - на андрогина.) В интерес на истината дори и в своето разполовено състояние човекът притежава и двата принципа. Езикът е мъжкият принцип, а двете устни са женското начало и от тяхното обединяване се ражда дете (словото). Ето защо, за да си възвърнат своята първоначална мощ, те се стремят да се открият и да се обединят. Именно това е далечният произход на импулса, който кара мъжете и жените постоянно да се търсят. Въпреки че най-често това търсене и намиране приема формата на удоволствие и развлечение, неговият по-дълбок смисъл е - да възстанови единството на Словото, единството на творческия принцип, който е мъжки и женски едновременно. Относно двата принципа, нашето тяло ни учи, че ние сме разделени само тук Долу (във физическия план). Тук човекът може да бъде или мъж, или жена (хермафродитите са изключителна рядкост). Но Горе, в Божествения духовен план двата принципа са обединени и затова „Горе“ човекът е творец, там той е свободен и живее в пълнота. Трудностите идват от това, че извън Едемската градина ние хората дотолкова сме заслепени от своята сексуална принадлежност, че сме забравили как Горе (в божествения план) сме били и двете в едно. По тази причина в своя Дух и Душа всяко същество е отражение на божествения андрогин (Синът, Христос), на тези две същности Отец и Святия Дух, които съвкупно формират онова единство, което ние християните наричаме Бог Троица. Когато обаче казваме „Горе“, не трябва да мислим, че това „Горе“ се намира някъде далеч в пространството, на светлинни години разстояние. „Горе“ означава вътре в нас, в нашите Дух и Душа. Ето защо нашите Дух и Душа трябва да се слеят с тези две божествени същности: с вечното мъжко и с вечното женско начало. По този начин в Сина Божий се осъществява обмен между нашите две духовни същности, където нашата мъжка страна се свързва с женската страна на Бога, а женската ни страна се обединява с мъжкото начало на Бога.
Великите мистици са хора, които не само са разбрали тази реалност, но са посветили всичко, за да живеят в нея и в резултат да вкусват от безмерните й радости. В този контекст на размишления можем да кажем, че Духът и Умът са представители на мъжкия принцип, а Душата и Сърцето – на Женския. Защото именно съвместната работа на Ума и Сърцето ражда действието. Всички наши действия са плод на Ума и Сърцето ни! Мислите ни са продукт на нашия ум, а чувствата на сърцето ни. Когато нашите мисли са точни и правилни, а чувствата безкористни, тогава действията ни са съзидателни. Така че всяко действие е съвместна рожба на ума и сърцето. Именно това има предвид Христос, когато казва:
„Истина ви казвам: Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата, и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.“
Сърцето е това, което връзва, а Умът – развързва. Сърцето синтезира, обединява, сближава, създава връзки с всичко и всички, които обича. (Разбира се, понякога това са глупави и неразумни връзки.) А Умът тъкмо обратното – анализира, разделя, разлага на части. За съжаление в съвременната епоха умът често стои на първо място и разрушава всичко. Днес хората трябва да освободят отново място и за сърцето – защото именно то съживява, одухотворява, свързва и обединява чрез топлината и нежността. Това обаче не означава, че умът трябва да се унищожи. Не, умът трябва да работи, само че съвместно със сърцето. Сърцето е сляпо, но то може да върви, дори да препуска. Всички пориви, всички желания са в сърцето, което може да ни отведе навсякъде. А умът наблюдава, само че не може да върви сам и именно сърцето го носи. Когато умът и сърцето се обединят, те са способни на невероятни неща. (Умът богатее от това, което получава, а сърцето от онова, което дава.)
Обърнете внимание на тези два стиха от Новия Завет, в които се казва следното:
„Ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.“
„Защото, където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.“
Какво иска да ни каже Спасителят? Че там, където е светлината на разума, добротата на сърцето и деятелността на волята, там е и Той. Това са тези „двама или трима“, които трябва да се свържат помежду си. Тоест достатъчно е двама да се обединят, за да предизвикат появата на третия. Защо Христос казва „двама или трима“, а не „четирима или петима“!? Защото „двама“ означава: един, който мисли и друг, който желае. „Третият“ е действието – детето на първите двама. За да постигнем резултат, е достатъчно да мислим и да чувстваме, защото действието е плод на мислите и чувствата. Този стих (както и повечето стихове в Евангелията) не бива да бъде разбиран „буквално“ (както обикновено правим в църквите), защото Исус няма предвид двама или трима конкретни човека събрани някъде в Неговото име! Ами ако сме съвсем сами в някоя пустиня и се молим пламенно на Христа, Той дали ще бъде с нас!? Да, правилно си отговорихте. Христос ще бъде с нас, когато нашите мисли и чувства се обединят, за да реализират нещо в Неговото име. Духът и Душата не са понятия измислени от някакви замъглени мозъци, това са дадености, които съответстват на космичните реалности. Каквото и име да им даваме, ние притежаваме частица от тези два съзидателни принципа. Тялото ни е създадено по образа на Вселената, а Духът и Душата (които не виждаме) са отражение именно на двата велики Божествени принципа – мъжкия и женския. Когато се молим и пребъдваме в Господа, нашата Душа бива привлечена от Святия Дух, а нашият Дух бива привлечен от Неговата душа, и когато те се срещнат, ни завладява пълнота.
Именно тази среща дава смисъл на молитвите ни! В противен случай защо да се молим? Молитвата е съвсем различно нещо от това постоянно да се „жалваме“ на Бога за това и онова. Смисълът на духовния живот и връзката с Бога е - човек да осъзнае своя живот като диалог с Него. Защото всичко, което правим, е онова, което всъщност ние казваме на Бога. Всяка наша постъпка, всяко наше решение, всеки наш избор са действия, които ние заявяваме пред Бога - това са нашите думи към Него. Връзката ни с Бога не е, както си мислим предимно и само в молитва, а в нашите решения и действия (молитвата е това, което ни позволява да осъзнаем тези решения). Най-важните наши думи са нашите действия, а всичко, което ни се случва е онова, което Бог ни говори и затова трябва да живеем живота си с усещането за този диалог с Него, като се опитаме да разберем какво всъщност Той иска да научим. Молитвата ни дава възможност да преоткрием истинските измерения на нашето същество. Смисълът на молитвата е именно в тази среща на нещо присъстващо в нас с нещо от същото естество, но намиращо се във Вселената. Тук е налице преплитане, среща между две полярни същности. Именно тази пресечна точка е най-великата тайна на вярата: човешката душа, която се стреми към Божествения Дух и човешкият дух, който се стреми към Вселенската Душа.