Въведение
В класическите митични космогонии се срещат общо взето четири начина на сътворяване. (1) Чрез акт, при който даден бог създава структура и ред чрез божествено желание и мощ. (2) В резултат на конфликт между съответния творец-бог и персонифициран първоизвор, противник на сътворението, най-често море-чудовище, което той трябва да покори и убие, като от тялото му създава божествено уредения космос. (3) Чрез сексуален контакт между бог и богиня, без те да имат съзнателно намерение за сътворяване, в резултат на което се раждат първите богове. (4) Чрез слово, т.е. идеята за изреченото слово като средство за идентифициране и съответно контролиране същността на всичко съществуващо. Тоест Бог огласява идеите в съзнанието Си и ги превръща в реалност чрез вдъхване на дух в тях. В този контекст, жената играе главна и обикновено подценявана роля в еволюцията на религиите. По същество, великите богини, които заемат важна позиция в близкоизточните и европейските култури, имат своята роля във връзка с онзи магически дар на природната продуктивност, който е присъщ конкретно на жената. Където висшата точка в религиозната еволюция се достига, когато от богинята вече не се изпитва страх, и тя не се възхвалява като притежателка на магически сили, а се чества като девствената майка на божественото дете. Тук за първи път религиозното чувство се свързва с любовта, като преходът (от отживелите национални племенни божества, към божествата на благодарния свят) се извършва за първи път чрез фигурата на Великата Майка. Впоследствие първобитната „магия“ постепенно се преобразува в една „теологична“ религия, където в резултат на продуктите от мъжкия интелект, жената загубва своето важно положение в религията. В този смисъл еволюцията на нравствеността се влияе силно от произхода й, от забраната. Всъщност първобитните забрани като източник на половата нравственост (както и на нравствеността като цяло) се подсилват от мъжкото желание за собственост, което е и силата на постепенното развитие на тази нравственост.
До голяма степен при матриархалните общества е обратното: те се характеризират с висока степен на сексуална свобода и разпуснатост. Ако първоначалните първобитни забрани и нравствените чувства свързани с тях имат повсеместен характер, онази форма на половата нравственост (която изисква целомъдрие) възниква наред с еволюцията на патриархалното общество и икономическите условия, които стоят в неговата основа. Целомъдрието най-напред е било ритуално изискване за придобиването на магически сили и светска добродетел - както в Близкия Изток, Египет, Гърция, така и в Рим. Чак до появата на християнството, целомъдрието няма положение на висша нравствена или религиозна ценност. Даже, въпреки че в историята на християнската мисъл възникват множество възгледи относно степента на греховност по отношение на половото сношение, никога не е имало съмнение, че девствеността е недостижима за брака. Вярванията на ранните църковни отци представляват възможно най-силният контраст на идеите и обичаите на европейските варвари, с които те са влизали в контакт. Постепенната промяна, която християнската строгост предизвиква във връзка със сексуалните нагласи, най-напред намира израз в литературата, а след това постепенно (макар и никога напълно) в обществения живот. От друга страна, голям дял от библейските митове, легенди, максими (и особено забрани във връзка с жената и плътта), имат за цел да защитят институциите на патриархалното общество. Така митът за Адам и Ева в онзи негов пасаж, когато те са голи и сами в Рая, е възхвала на моногамния брак - една от най-важните институции на патриархалния свят. Божията заповед „Не прелюбодействай!" директно се ангажира със защита на тази институция. Покрай другите потенциални значения във връзка с неестествения характер на сексуалното желание („с мъжко да не легнеш като с женско“), забраните и наказанията формират репродуктивната функция на половия акт, като важен компонент на брака.
Вавилонският епос „Енума Елиш“
Този вавилонски епос за сътворението (в превод: „Каквото там горе“) е най-ранната писана история, която науката успява да възстанови. (Открит е през 19 в. в разрушената библиотека на Ашурбанипал в Ниневия.) В него откриваме запечатан един от най-старите известни митове за сътворението – мит, чиято писмена форма се определя на четири хиляди години, а устната – несъмнено на много повече. Според този мит, в началото на времето има само вода, която се върти хаотично. После тя се разделя на солена и сладка вода, като от сладката бликват Тигър и Ефрат. Накрая боговете решават да създадат първия човек на име Лулу, който трябва да им служи, като поддържа реда на земята. Но за да има чиста орна земя и достатъчно зърно за всички, те остават отговорни за „пасищата и местата за водопой“. По-специално, бог Енибулу „осигурява изобилие за хората, носи дъжд върху широката земя и кара растителността да избуява“. Тази древна месопотамска поема има конкретна политическа мотивация: политическата столица Вавилон е била също и религиозния център на Земята (с главен бог Мардук), който става върховно божество на цялата земя. Но това възкачване на един върховен мъжки бог като владетел на света, се утвърждава по един много по-малко радикален и всеобхватен начин, отколкото в Библията.
Вавилонският мит също изразява една мъжка патриархална религия и обществено устройство, но в него остават много повече матриархални следи, отколкото в Стария Завет. Ако го проследим внимателно, ще открием, че тук не мъжкият бог е онзи, който създава света. Съгласно този мит светът е резултат от две първични сили, мъжкото и женското начало - Апсу и Тиамат. (В този мит борбата е различна от бунта описан в Библията, където „синът“ е изкушен от жената и се разбунтува срещу баща си, който го наказва с прогонване от Рая, с отделяне от майката и т.н. Във вавилонската версия синовете въстават срещу първичната майка, която доказва, че е по-силна от своя съпруг.) Идеята за лошата майка е древен символ и затова виждаме Тиамат като богиня-майка, която се опитва да унищожи собствените си деца, когато те убиват по невнимание баща си, и остават да живеят върху останките му. Тя е непознатото, хаосът и природата, която поражда всяка форма на живот.
Тиамат е сложно, многопластово божество, което от акадски (семитски език) означава „море“. Във вавилонските митове тя също е олицетворение на морето. Тиамат е „създателка“ чрез „свещен брак“. Тя се слива с Апсу, за да създаде по-млади богове. Историята започва, когато богинята-майка Тиамат, олицетворение на солената вода (изобразявана като страховит морски дракон), от която произлиза всичко (и богове, и хора), влиза в сексуален съюз с бога-баща Апсу (персонификация на сладката вода). Тоест „бракът“ е между солената и сладката вода. От техният съюз произлиза началната форма на битието, обитавано от пра-старите богове – децата на Тиамат и Апсу. (Ние хората познаваме мъжкото начало и извличаме от него мъжките си особености. По същия начин познаваме женското начало и извличаме от него женските си особености. И накрая познаваме детската природа и в общия случай извличаме от нея синовния аспект. Именно това основно разделение е отразено в епоса „Енума Елиш“.) В месопотамската религия богинята-майка Тиамат се смята за чудовищно въплащение на първичния хаос, първична богиня на океана. Изявява се под формата на огромно женско чудовище с тяло на дракон. Тя е страховитата сила на природата (съзидателна и разрушителна), майка и палач на всичко живо. Апсу, нейният съпруг е вечният баща. Той е редът, който ни дава сигурност и едновременно с това ни потиска. Тези две пра-исторически божества се съединяват в плодотворен сексуален съюз, като „сливат водите си“, както се казва в древния епос. Така те дават живот на първото си потомство – най-старите богове на Месопотамия. Тези божества олицетворяват други елементи на света, различни от тези на първичните майка и баща – небе и земя, кал и тиня, война и огън. Те обаче са лекомислени, шумни и своенравни. Постоянната им безразсъдна енергичност и принципна неосъзнатост водят до ужасна трагедия: заедно те вземат решението да се опълчат на баща си Апсу, като в края на краищата го убиват и се опитват да си построят здраво жилище върху останките му. Тиамат като олицетворение на хаоса (раздразнена от глупавите глъчки на децата си) е обзета от смъртоносен гняв, заради лекомисленото убийство на съпруга си.
Страховитата богиня създава армия от единадесет чудовища, които да се разправят с разглезените й деца. Начело на армията тя поставя демон на име Кингу, когото взема за втори съпруг и му предава скрижалите на съдбата (знак за властта му като върховен господар на Вселената). Докато Тиамат е заета да организира армия, възрастните богове продължават да се женят и да се сдобиват с деца и внуци. Един от тези внуци, който изглежда способен и даровит и обещава да се превърне в могъщ бог е - Мардук. Той е роден с четири очи, така че вижда всичко и навсякъде, и има дарбата да изрича магически заклинания. Мардук е символ на новото и предшествениците му скоро забелязват това. Докато младият им потомък расте и съзрява, старите богове са принудени да се изправят срещу Тиамат, с която сега се намират във война. Един след друг те се опитват да я надвият. Но всеки се връща победен и посрамен. Накрая някой предлага да се обърнат към Мардук и да изпратят него, той да се опълчи на страховитата си баба. Младият бог се съгласява, но при едно условие: ако удържи победа, да получи за награда скрижалите на съдбата и да се възкачи на върха на йерархията на боговете. (Всъщност това, което тази древна история описва е: как става преминаването от политеизъм към монотеизъм. Може да се каже, че „Енума Елиш“ е художествен разказ, разкриващ психологическите или духовни процеси в основата на този преход. Древната месопотамска цивилизация е трябвало да се обедини и да сплоти голям брой различни племена и народи, всички със свои собствени богове. Новият бог, който се ражда от съперничеството между всички тези богове се явява един вид метабог – бог съчетаващ в себе си най-важните качества на всички останали богове.)
В тази връзка, когато хората се опитват да изградят сравнително дълготрайни и добри отношения на разбирателство, винаги възниква вечният въпрос: „Какво е Бог?“ Този въпрос е изключително сложен. Той има две страни. Първата е свързана със смисъла: Кои неща са от истинско значение? А втората със суверенитета: Кои трябва да са ръководните принципи? Трудността произлиза от това, че търсенето на отговора както на тези въпроси, така и на въпроса за същността на Бог, се простира в продължение на векове, дори хилядолетия. Отначало отговорът се разкрива в историите. Хората от месопотамската култура видимо достигат интуитивно до прозрението, че върховният бог (върховното добро) изисква внимателно вглеждане (четирите очи на Мардук) и подходящ език (магическите заклинания на Мардук, които създават света) в допълнение към смелостта и силата доброволно да се изправиш срещу хаоса (т.е. неизвестното) и да го преодолееш. Може да се твърди, че тези неща са определящите черти на великия общ дух на човечеството. Между другото древните египтяни формулират подобни на тази идея, като свързват своя бог спасител Хор, син на Озирис, с надарения с остро зрение сокол.
Та след като е избран да заеме най-високото място, Мардук предизвиква Тиамат на директен двубой, пленява я в една огромна мрежа и разсича останките й на две, като от разделеното тяло на Тиамат сътворява небето и земята. Всъщност едно от многобройните имена на Мардук означава „този, който създава нови неща от сблъсъка си с Тиамат“. По същия начин Мардук разгромява армията от чудовища на баба си заедно с предводителя им Кингу, отнема от него скрижалите на съдбата, затвърждава позициите си като върховен господар на Вселената, след което се завръща у дома, влачейки след себе си враговете си. По този начин Мардук се издига до върховен повелител след като ликвидира силите на хаоса и налага космическия ред. Другите богове празнуват победата му и покорно приемат властта му, а Мардук им възлага различни задължения. Той е „господарят на господарите“, който управлява боговете и въвежда свикването им на съвет, но въпреки своето всемогъщество е състрадателен и носи „опрощаващо сърце“. (Поемата „Енума Елиш“ всъщност цели да оправдае възвеличаването на Мардук и да покаже, че той е пряк и законен наследник на могъщите древни сили, включително и на шумерските божества.) След като се съветва с богинята на мъдростта Еа, Мардук решава да сътвори човека, за да помогне на боговете да се справят с вечната задача за поддържане на крехкото равенство между реда и хаоса. Той ги освобождава от задълженията им и прехвърля цялото това бреме върху раменете на хората. По този начин космогоничната част на поемата отрежда на Мардук главната роля при сътворението на света и налага представата за поколенията богове, всяко следващо от които е по-добро, както и разказа за сраженията между старите и новите богове и обединяването им в един образ на много свръхестествени сили.
Ако по-задълбочено проследим текста на този мит, ще видим, че не е трудно да осъзнаем символното значение на битката описана там между Мардук и Тиамат. Тяхната борба всъщност представлява сексуално сношение. Ако мъжът става несигурен в себе си, когато вижда най-напред жената, точно жената е онази, която „загубва своя разсъдък“, която е извън кожата си, когато действителната борба започне. Тя отваря устата си да го погълне, но той изпълва тялото й с ревящи ветрове, и тогава тя загубва своите усещания. Оставайки (Тиамат) с отворена уста, Мардук изстрелва една стрела навътре в нея и я покорява, като „слага край на живота й“. Тук ветровете и стрелата несъмнено са символ на мъжките гениталии, точно както устата символизира вагината на жената. Страхът на мъжа от женските гениталии видимо приема формата на страх, да не бъде погълнат от нея, но в края мъжът е победител, който покорява и убива жената. Епосът завършва с една бележка, която подчертано силно се напомня и в Стария Завет, в неговата версия за Сътворението. Един властен, бащински, непоклатим, непоколебим, но също и милостив и прощаващ Бог управлява над света. Този милостив Бог, който притежава целия живот, създава човека като дело на неговите ръце. Той вече не създава заедно с жената, или даже от женското тяло, а сътворява независимо от плътта и кръвта на дадено живо същество. Тук един Бог трябва да умре, за да могат хората да живеят. Но въпреки, че определени страни на заключението от вавилонския мит се повтарят в библейския разказ за сътворението, той се различава значително - и по начина, по който завършва, и в разказа като цяло.
Нима е случайно впрочем, че Сатана (идейният инициатор на греха в библейската картина) често е привиждан в образа на змията? Та нали змията е символ на знанието и мъдростта. В този контекст, смъртта е свързана със сексуалността, но със сексуалността на „втория“ пол, със сексуалността на Жената. Ева е посредник на смъртта, защото сексуалната и репродуктивна функция на жената е по-интимно свързана със смъртта, отколкото функцията на мъжа. (Жената е тази, която има мощта да ражда, а ражда - за смъртта. Със самото раждане на човека започва неговия обратен път към смъртта.) В този смисъл ценностната система на матриархалната култура съответства на онова безидейно предаване на Майката, на Природата, на земята и на тяхната централна роля. В матриархалното общество ценни са само природното и биологичното, докато духовното, културното и рационалното - не. В матриархалното право няма логическо, разумно уравновесяване на вината и изкуплението. То изразява господството на „естествения“ принцип „око за око, зъб за зъб“, т.е. принципът да правиш на другите онова, което те са ти направили. Най-важното за функционирането на матриархата е било силата, уменията, сръчността, бързината на тялото. Силата и тренираността на мускулите е определяла колко бързо ще тичаш, колко ловко ще се катериш, колко силно ще удряш. Оцеляването е зависело от уменията на тялото, и животът се е живеел, за да се обслужват нуждите на тялото. Мисленето е било предимно символно-образно и сведения за онова древно време са рисунките, които намираме в пещерите. (Със съжаление трябва да признаем, че днес интернет в някакъв смисъл ни връща към този картинков тип мислене, т.е. към примитивизма. Днес ако нещо не е в интернет, значи не се е случило. В древността принципът е бил от образа към знака, а сега е обратното, което е пълна дееволюция. Социалните мрежи ни превръщат в хора излезли от пещери, които не знаят какво да правят в реалния свят. Днес децата познават предимно този ограничен свят, света на електронните устройства. Това води до плоско мислене, къси фрази, без дълбочина, нещо като кучето на Павлов...)
Да, животът, оцеляването и развитието в матриархата са се определяли най-вече от уменията на тялото, т.е. женското в човека. Той е зависел от природата-майка (която също е жена), от нейните земни дарове – корени, билки, всякакви ядивни растения, дивеч. В този смисъл майката се явява жена с мъжка позиция спрямо съдържащите се в нея елементи. С други думи, през матриархата ние хората сме били свързани със земята, с майката, и сме били неразривна част от нея, което ни е определяло като вътрешни, а не външни по отношение на нея. Били сме все още деца на Природата. (Днес вече сме в мъжка позиция по отношение на нея.) Матриархат означава, че съзнанието е позиционирано в тялото и водеща роля имат импулсите и информацията, която идва от тялото. Най-общо казано, за жените е по-лесно да чувстват и да бъдат в тялото си. Затова те са естествено по-близко до Битието и потенциално по-близко до просветлението, от мъжете. (Неслучайно много древни култури инстинктивно са избирали женски фигури или аналогии, за да изобразят или опишат трансцедентната реалност без форми. Често тя е представена като утроба, която ражда всичко, поддържа го и го храни през живота му в някаква форма.) Тоест за древния човек Битието е описано като „безпределно, вечно присъстващо, майка на Вселената“. Естествено жените са по-близо до него от мъжете, защото те фактически „въплащават“ Неизявеното. Нещо повече, всички същества и неща в крайна сметка се връщат при Извора. (Това че Изворът има по-скоро женска природа, е представено като тъмната и светлата страна на архетипната женственост в психологията и митологията. Богинята-майка има две страни – тя дава живот и тя го отнема.) Нашата култура приема факта, че жената ражда и отглежда. Но ако разширим хоризонта си до там, че да включва цялата Природа, ще видим, че в животинското и растителното царство „Майката“ не само ражда децата. Понякога тя ги поглъща, храносмила и ражда други. Тоест великата родилка, самата Природа е също и велика консуматорка, която в крайна сметка изяжда всяко дете, което някога е родила, и разрушава живота, само за да го създаде отново. В този смисъл Женското начало е силата на съзиданието и на разрушението и всеки мъж (или жена), който не приема деструктивните му качества, отрича пълното му проявление.
Старозаветният библейски модел
„Документът“, който най-силно олицетворява крайната мъжка, патриархалната нагласа, е - Старият Завет (най-важното литературно основание за тази нагласа в нашата религиозна култура). Той представлява класическо утвърждаване на чувствата и вярванията в един патриарх, който се смята за превъзхождащ жените. Не е изненадващо, че субектът на продуктивността (на самото Сътворение) на страниците на Стария Завет също намира крайно мъжко решение. Причината Стария Завет да демонстрира такъв едностранчив мъжки характер е, че като първоначален текст на еврейския монотеизъм, той представя мъжката победа над женските божества, над матриархалните остатъци в обществената структура. По този начин Старият Завет се явява победния химн на победилата мъжка религия, една песен за победата, която отбелязва унищожаването на всички следи от матриархата - и в религията, и в обществото. Ако прочетем разказа за Адам и Ева с известна обективност, откриваме, че срещу Ева се произнася едно пряко проклятие и непряко такова срещу Адам, защото да господстваш над другите, не е по-добре от това над теб да господстват. Като наказание за нейния грях, мъжът ще властва над нея, а нейното желание ще бъде насочено към нейния съпруг. Очевидно е, че ако господството на мъжа над жената е установено като нов принцип, трябва да е имало време, когато то не е съществувало и ние наистина имаме документи, които доказват, че това е било така. Можем още по-добре да осъзнаем изключително мъжката патриархална нагласа на библейската история за Сътворението, ако я сравним с вавилонския мит. Ако сравним „Енума Елиш“ с библейския разказ, ще открием, че в това вавилонско описание, (което предшества библейското по време!), съществува нещо доста различно. В центъра на вавилонското предание откриваме не един мъжки бог, а една богиня (Тиамат). Нейните синове се опитват да се разбунтуват срещу нея и накрая я побеждават и установяват властта на мъжките богове под водачеството на Мардук, великия вавилонски бог.
Ако пък прочетем библейското описание на сътворението, ще открием, че то започва там, където завършва вавилонският разказ. Библейският разказ ни казва, че Ева е била създадена от мъж, а не, че мъжът е бил роден от жена!? Именно за този тип сътворение (описано най-живо и графично в гръцкия мит за раждането на Атина от главата на баща й Зевс) говори и Библията. Там разбира се, споменът за първичната майка Тиамат не е напълно заличен, защото Бог е описан като реещ се над водите, но вече не се приписва никаква важна роля на женския елемент (водите). Библейското описание не започва с думите: „В началото беше хаосът, тъмнината и т.н.“, а „В началото Бог създаде небесата и земята“, т.е. Той Сам (мъжкият Бог без помощта и участието на женското начало). След прекъсване от един стих, в който старите идеи все още отекват („А земята беше пуста и неустроена, и тъмнина покриваше бездната. И Божият Дух се носеше над водата.“), се казва: „И рече Бог: Да бъде светлина.“ Виждаме, че още уводните стихове от библейския мит за Сътворението представляват провъзгласяване на мъжкото господство и превъзходство. Тук ясно се вижда крайния възглед за чисто мъжкото сътворение - сътворение единствено чрез словото, чрез мисълта, чрез духа. Тоест, вече не е нужна утроба за раждането, не е нужна и материя за това. Тук устата на мъжа, който казва една дума, има способността да създава живот, направо и с лекота. Онова, което всъщност откриваме в Библията, е една концепция, която изразява също толкова крайно патриархалната нагласа, обезценяваща и омаловажаваща жената. Мъжът се сдобива с онази способност, която без съмнение принадлежи единствено на жената, способността да ражда, да създава нов живот… Ние толкова сме свикнали с тези думи, възприемайки ги като самоочевидни, че лесно забравяме колко парадоксален, колко всъщност „против природата“ е този мит. Не жена, не майка е тази, която сътворява света, която ражда Вселената, а мъж?! И как точно Той сътворява света, как точно ражда? Някой ще каже: „Ами с устата Си, чрез Словото“, нали се казва, че „Бог каза: Да бъде светлина, и стана светлина“. Да, това наистина е магическата формула, която преминава през целия разказ за Сътворението. Формула, която въвежда всяко ново действие на сътворение, всяко ново раждане.
Преди обаче да разгледаме подробно централния въпрос за „мъжкото сътворение“, нека хвърлим един поглед върху изключително мъжкия характер на току-що цитирания разказ. В него „мъжкият“ Бог се чества като единствения Творец, но дали това действително е така? Същата „неестествена“ тенденция, която омаловажава жената и премахва ролята й, се появява в даже още по-неприкрита и ясна форма във втория разказ за сътворението. Ако в първото описание Бог създава човека по „Свой образ и подобие“, „мъж и жена ги създаде“ („иш“ и „иша“), което все още е един остатък от древната концепция за бисексуалността на Божеството, във второто описание първоначално се създава само мъжа. Макар че останките от старите идеи не са напълно премахнати, тук „Господ Бог създава човека („адам“), а не мъжа („иш“)! Така че и тук действителният Творец е мъжкият Бог, като всички следи от предишните идеи изчезват напълно в онази част от разказа, която следва. След като мъжът е създаден като първото човешко същество, впоследствие се осигуряват неговите потребности: „Не е добре за човека да бъде сам“. Разбира се, това е едно дълбоко психологическо прозрение, което обаче е видяно и формулирано изцяло от гледната точка на мъжкото начало. След като животните се оказват безполезни да смекчат „самотата“ на Адам, тогава се създава жената. А във второто описание за сътворението на жената, парадоксът, че мъжът „ражда“ се представя по един много по-недвусмислен и по-малко завоалиран начин, отколкото в предишната част от този мит. Тоест Природата е преобърната с главата надолу. Не жената е онази, която ражда, не тя е онази, която носи детето в утробата си, а мъжът е онзи, който изважда жената на „белия свят“. Тоест Той е онзи, който „ражда“. (Неслучайно в целия Стар Завет мъжете са тези, които „раждат“!?) Векове назад Църквата до такава степен идентифицирала жената с тялото, че смятала, че тя прилича на животно, което в някаква степен е лишено от душа и разум. Тук именно разказът за създаването на Ева има своята тежест, защото Бог накарал да преминат пред Адам първо всички животни. И само защото нито едно от тях не било способно да му даде исканата помощница, Бог създава ново същество, което да му бъде помощник (т.е. помощница от поредицата животни преди това). И така патриархалната култура, в която мъжете сякаш са отредени от съдбата да властват над жените, да са по-силния пол, се е запазила навсякъде по света.
В Библията мъжкият, бащинският Бог остава сам като единствен победител и властелин. Не само че зад и под Него няма вече никакви богове, но фактът, че Той е победил и завладял по-ранните богове, напълно е пропуснат от мита. Вавилонският епос идва от време, когато един мъжки, бащински бог взема превъзходство над целия свят. Но тази победа не е толкова радикална и толкова жестока, че да заличи всички спомени за предишните женски богини и техните мъжки съюзници. Те все още имат възможност да съществуват като божества от един по-нисш ред, и ето защо във вавилонския разказ е възможно да се запазят спомени, които подсказват, че староеврейският разказ безмилостно е премахнал следите за борбата между двете религиозни и обществени устройства, между старата матриархална, майчинско-подземна религия (характеризираща се с нощта, водата, материята) и новата бащинска религия (характеризираща се със светлината, вятъра и духа). В този смисъл вавилонският епос спира там, където започва библейският. Той разказва за една битка, докато Библията разказва само за една победа, която е толкова пълна, че името на онзи, който е победен, и фактът, че въобще е имало битка, са изцяло пропуснати. Сътворението, което намираме във вавилонския епос е сътворението на човека, което Мардук извършва от плътта и кръвта на убития Кингу. Тоест участието на женското начало напълно е премахнато. Жената нито ражда, нито тялото й се използва като материя. Тук единственият Творец е мъжкият Бог.
Този тип сътворение съответства напълно на сътворението на жената, описано в Библията. Тук мъжкият Бог създава ново същество без помощта на жената, и е зависим от живата материя, която съществува преди. Библейската история разбира се, е по-радикална, защото тя преобръща природата изцяло, тъй като описва мъжа не само като майка на мъжа, а и като майка на самата жена. Въпреки че във вавилонския разказ е пропусната едната крайност (безполовото сътворение, сътворението от самата жена без помощта от страна на мъжа), другата крайност също отсъства: сътворението от страна на мъжа, който не се нуждае от жива субстанция като свой материал, т.е. сътворението чрез силата на мисълта. Ако четем внимателно текста на Битие ще видим, че целият живот на Адам в градината е бил съсредоточен върху процеса на познание и е бил запълнен с различните стадии на това познание, където главна роля играе мисълта. В началото той се заел с опознаването на растенията, след това с опознаването на животните, после с опознаването на своята жена. (Най-накрая, последно в този ред било опознаването на Доброто и Злото, на което Адам се спънал, в резултат на което неговия свят бил разрушен.) Това познание всъщност не означава преработка на практически необходимата информация, а представлява интимно вкореняване в неговата душа, дълбока връзка с многообразните явления в света. То може да се нарече съ-познание, което е неотделимо от съпричастността, от съпреживяването. При Адам всеки акт на познание е бил неотделим от реализацията, т.е. моментално е водил до резултати, до видими резултати. В градината Адам е трябвало да „обработва света” т.е. да работи. Но самата тази работа в основата си навярно е била чисто духовна, т.е. работа на опознаване, при която материалното се реализирало веднага като автоматичен резултат от познанието. Защото истинското, дълбокото познание не се явява чист, студен интелектуален акт. То изисква задължително въвличане в процеса на опознаване на емоциите, преживяванията, дълбока въвлеченост, интенция, екзистенциален опит. В началото Адам придобил това качество по отношение на растенията, после към животните, след това към своята жена („Адам позна жена си Ева“) и развитието на света вървяло нормално до момента, в който той не решил да вкуси (т.е. да опознае) и плода на Дървото на Познанието. И се оказва, че една крайно мъжка гледна точка формира очевидния характер на по-нататъшния разказ за падението на човека - враждебността към жената, страхът от нея и т.н.
Тук се озоваваме напълно в емоционалната сфера на патриархалността, където Бог, силният баща е наложил една забрана. Той иска да покаже внимание към сина си, към мъжа. Дарява го с живот в Рая при условие, че няма да яде от плодовете на Дървото на Познанието. Интересното е, че Бог не обяснява тази забрана, а само заплашва със смъртно наказание, ако Адам я наруши. Действителната причина обаче ни се дава от „змията“:
„Бог знае, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото.“
По този начин се оказва, че онова, което Адам не трябва да прави е: да се отъждествява с Бога, т.е. на сина не е позволено да бъде бащата. Забранената „ябълка“, която по-късно Адам изяжда е един символен израз на същата идея. Забраненият плод представлява майката (може би майчините гърди), а забраната срещу изяждането му представлява забраната срещу сексуалните отношения с майката. С други думи тук се сблъскваме с класическата трагедия на Едип: бащата забранява на сина си под заплахата от смърт, да се отъждествява с него и да притежава майката. Синът не се подчинява, въпреки че заплахата не е премахната. Впоследствие той естествено не умира, но трябва да напусне Рая. Но какво всъщност означава животът в Рая? Това е именно живота на малкото дете върху майчините гърди. В Рая синът не е принуден да се труди, той няма нужда да оре земята, не се налага сам да набавя облеклото си. Той е защитен и нахранен от всеотдайната, внимателна, любяща майка – плодородната земя. Бащата не ревнува докато синът му е малко дете и не е станал негов съперник. Но когато синът пораства, той иска да бъде като бащата, т.е. пожелава майката. Но тогава трябва да бъде отделен от нея и сам да се откаже от нейната любов и защита. Трябва сам да си търси прехрана, сам да си прави облекло, сам да се бори за съществуването си. „Падението на човека“ или изгонването от Рая е едно описание именно на Едиповия сблъсък, на преобразуването на малкото дете в момчето, което се отъждествява с бащата. Това е описание за въвеждането на забраната за кръвосмешение от страна на бащата, предизвикано от порастването на неговия син. Тоест тук определено нямаме работа единствено с мита за началата и основополагането на човешката история, а и с мита за победилия патриархален ред в обществото и религията. (Едиповият сблъсък описан в този мит е класически сблъсък вътре в патриархалното семейство.) Тоест всяко нещо тук се вижда в перспективата на победилия мъжки пол и семейството на бащата. Жената е опасна, тя е началото на злото, а мъжът продължава да се страхува от нея.
По-нататък жената е описана като лишена от самоограничаване, тя е чувствена, безразсъдна, тя изкушава мъжа със своето желание, на което той не може да устои. И в резултат на това, той се сблъсква с бедата. Вероятно не съществува друг документ, който да изразява по-ясно и драматично страха на мъжа от жената (както и неговото обвинение, че тя е изкусителка, която докарва разрушение), от този мит въплатен в мъжкия, патриархален светоглед. От първото падение, през процесите срещу вещиците в Средновековието, до тезата относно психологическата и нравствената малоценност на жената, личи винаги едно и също прозрение: омраза и страх от жената характеризират по типичен начин мъжете в патриархалното общество. Долна и похотлива, следователно загрижена само за удоволствия и отмъстителна, жената през погледа на Църквата непременно ще е предразположена към магьосничество. Във всички християнски времена от нея ще се излъчва дяволско ухание. Дяволската вещица (или по-скоро обвиняваната за такава), избивана масово в цяла Европа, станала такава против волята си. Тя отричала, че е вещица, но хората говорели, че е. Тези жени на Дявола (а всъщност деца на Бога както всички други) били жестоко преследвани, измъчвани, умъртвявани с хиляди, не по изричната заповед на върховната църковна власт, а въз основа на схема, създадена от теолозите получили такова „разрешение“. Странното е, че това се случвало в присъствието, с одобрението, а понякога и по заповед на тези, които се смятали за Божии хора...
Интересно, че проклятието, с което Бог „изхвърля“ децата си в света, също изразява поддържането на тази мъжка нагласа. Синът трябва да се труди, той вече няма да живее като малко дете на майчините гърди. В патриархалното семейство (независимо дали законно или не) мъжът може да има толкова жени, колкото пожелае, докато жената трябва да му бъде вярна!? Тоест за задоволяване на своето либидо тя е зависима от единствения сексуален обект, който й е позволен. Докато мъжът демонстрира своята независимост чрез сексуална свобода и така осигурява своето господство над жената. Особено характерна е частта за проклятието, която се отнася до бременността на жената, където Бог й казва: „Ще ти преумножа скръбта в бременността ти“ (Тук трябва да споменем, че в оригинала на иврит е казано: „Ще преумножа скръбта и (а не „в”) бременността ти”. В тази връзка еврейската мистична традиция счита, че в Едемската градина е нямало разрив между „познанието“ и реализацията. Едва след изгонването от градината, бременността на жената, т.е. появата на нов живот се превърнала в дълъг процес, а именно 9 месеца. Числото 9 символизира завършеност, то е последното едноцифрено число и има това странно свойство на завършеност, че няма значение по колко е умножено, полученото число винаги препраща към числото девет. Например 7 х 9 = 63, а 6+3 = 9.) Може ли патриархалният светоглед да бъде по-ясно очертан от това? Именно тази идея по-късно споделя и ап. Павел:
„А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. Защото първо Адам бе създаден, а после Ева. И Адам не се излъга, но жената се излъга, та падна в престъпление.“
Подчинение – това е дългът вменяван непрестанно на жените. Когато си по-долу, мълчиш. Това е утвърждавано от всички велики религиозни авторитети и във всички времена. Апостол Павел изисква в света да има ред, иска да има йерархия. В тази йерархия жената не може да има равно място, защото вече не става дума за леглото, а за сърцевината на обществото. За апостол Павел жената трябва да бъде покорна. Да, разбира се, съпругът и съпругата са една плът, както е писано, но с някои „малки“ разлики. Двете плъти образуват едно тяло, в което крайниците (жената) трябва да се подчинява на главата (мъжа)… Думите му по този въпрос са абсолютно ясни:
„Но желая да знаете, че глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът, глава пък на Христос е Бог.“
По такъв начин пирамидата е издигната и в нейната основа има място само за подчинение. „Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа“, казва още той. Причината е все една и съща – тази, която идва от Стария Завет (текстът допринесъл най-много за проклятието над жените). Ева е създадена след Адам, така че трябва да му бъде подчинена, защото „не мъжът е от жената, а жената е от мъжа.“ Тук разпознаваме идеи, които апостол Павел наследява главно от Стария Завет, но има и такива, които идват от гръко-римския свят, от гръцката философия, според която жената винаги е подстрекателка, причина за смущение и т.н.
(В този контекст трябва да кажем, че от религиозна гледна точка гърците имат в своята теогония съответствие на епизода в Едемската градина. Пандора е пагубната жена в началото, чиято история е разказана от един от най-старите им поети – Хезиод в средата на 8 в. пр. Хр. Според гръцката митология, от Пандора са произлезли всички жени, но и всички коварства и то по волята на боговете. В желанието си да накаже хората, Зевс им изпратил този коварен подарък. Тя била красива, тялото й било изваяно от Хефест, била умела в домашните работи, понеже Атина я била научила на изкуството да тъче. Готова за любов, след уроците получени от Афродита, накрая приказлива и лъжкиня, благодарение на пагубните подаръци на Хермес – едновременно дарба за слово, циничен ум и коварно сърце. И по-лошото – в една кутия тя държала затворени всички нещастия на света: бедността, умората, войната, омразата. Тази двойствена жена, този красив бич, тази деликатна клопка, това приятно наказание, накратко, това „красиво зло“, Зевс го праща на Земята. Катастрофата настъпила веднага. Пандора повдигнала капака на кутията и нещастията се пръснали по света. От този ден хората страдат, плачат и всичко това заради една жена. Също като Ева (за юдео-християните), Пандора внесла злото сред гърците.
Виждаме, че апостол Павел изключва жената от служението: „жените в църквите трябва да мълчат“ – казва той. (Да ви кажа честно, тези текстове са толкова жестоки, че понякога се питам дали не съдържат добавки, намеси, които да са плод на Средновековието, в неговото желание да „допълни“ мисълта на апостола…) В тази връзка, бих искал да задам следния въпрос: Какво е имал предвид Исус, когато казва на учениците си: „Имам още много неща да ви казвам, но не можете да ги понесете сега“? Аз мисля, че Той е говорел главно за Любовта, но не е можел да разкрие напълно тайните й, защото учениците му са били пълни с предразсъдъци, наследени от религията на Мойсей. Пример за това са именно думите на апостол Павел относно това, как трябва да се облича жената, как да се подчинява на мъжа си и т.н. (Днес това звучи глупаво, но някой друг път ще се опитам да обясня кабалистичните причини за даването на тези правила, за да видим, че за онзи период те въобще не са били глупави. Истината е, че според Евангелията Христос е говорил на учениците си по много теми, но не им е разкрил всичко!! Интересно е, че Той не им е обяснил толкова важни неща като учението за Троицата, Своето богочовечество и др., а им е казал толкова неща, които могат да бъдат разбрани двусмислено. Между другото, това е причината през вековете толкова искрени християни да бъдат обявени за еретици и да загубят живота си, само защото не са изповядвали догмите на Църквата по онова време.) От историческа гледна точка е сигурно, че по времето на самия апостол Павел в Църквата има няколко проповеднички, както и през следващите пет века. (Жените са изключени категорично от свещенослужението едва през 12 в., сиреч много след Исус и доста след отците, основатели на Църквата. Този аргумент не е от решаващо естество, защото жените, които служат на Църквата по онова време, несъмнено не получават много високи степени в йерархията, а освен това повечето от тях в един или друг момент биват обвинени и в ерес. Йоан Златоуст например, един от най-благоприятно настроените към жената теолози, който още през 4 в. й признава правото на щастие, вижда съпрузите така: „Ако Бог е дал на единия властта, а на другия подчинението, то е, за да се възцари мир. Напразно ще търсим мир там, където царува равенство“!? Ето как равенството (изглеждащо така в някои други текстове на апостол Павел) накрая се превръща в пълна подчиненост. Понеже плътта е опасна, понеже бракът е само едно лошо решение, понеже идеално би било да се живее като брат и сестра (където разбира се, сестрата прислужва на брат си…), то жената в обществото е само едно посредствено колело, което трябва да се надзирава. Апостол Павел обаче не е истински антифеминист, той дори казва, че жената може да бъде „славата на мъжа“ (както мъжът е славата на Христос), но така или иначе обича всяко нещо да си е на мястото...