Хаосът и редът – двете базови съставки на Битието
Хаосът и редът са двата основни елемента на преживяното – две от базовите съставки на самото Битие. Хаосът е безформеният потенциал, от който Бог от Битие 1 глава чрез словото Си поражда реда и зората на времето. Това е същият потенциал, от който ние самите, сътворени по Негов „образ и подобие“, създаваме романа на живота си с вечно променящите се мигове в него. В някакъв смисъл хаосът е свобода, но свобода, която може да бъде и страшна. По принцип хаосът (или неизвестното) символично се свързва с женското начало. Донякъде това се обяснява с факта, че всяко нещо, за което някога сме придобили познание, е родено от неизвестното (както всяко живо същество е родено от майка). В този смисъл, хаосът е извора, субстанцията, от която е изградено всичко. Хаосът, вечното женско начало е и безмилостната сила на сексуалния подбор. Затова жените са придирчиви в избора си на партньор. (Повечето мъже просто не отговаряме на високите критерии на жените…) За мъжа това е директен сблъсък с хаоса, сблъсък с опустошителната сила, случващ се при всеки отказ от среща. Между другото, склонността на жените да казват „не“ (повече от всяка друга сила) е довела до еволюирането ни в съществата, които ние мъжете сме днес – изобретателни, производителни и т.н. Дълбокото въздействие на най-ярките религиозни символи се дължи именно на това изначално, двуполюсно концептуално разделение. Например, звездата на Давид е образувана от два преплетени триъгълника – единият сочещ надолу (женското начало), а другият насочен нагоре (мъжкото начало). Древните египтяни изобразяват Озирис (бога на държавата) и Изида (богинята на подземния свят) като змии близнаци, чиито опашки са сплетени във възел. Същият символ представят в древен Китай създателите на хората и писмеността – Фуси и Нюуа. Дори в християнството, което използва повече индивидуализирани, отколкото абстрактни образи, широко известните изображения на Дева Мария с Младенеца (както и Пиета) пресъздават дуалното единство между женското и мъжкото начало, какъвто е всъщност и смисълът на традиционния мит за Христовата андрогинност.
Днес обаче ние функционираме през ума. Съзнанието ни е позиционирано в главата, в мислите, затова лесно можем да си спомним и да проследим за какво сме мислили сутринта, преди час, вчера. Светът на усещанията, т.е. тялото ни, работи на заден план, на фонов режим. Ако нещо по-силно провокира емоциите ни, ние ще го отчетем с ума си, но това са само усещанията с високи честоти или с голям интензитет. Движейки се в ежедневието си, ние попиваме и най-малките сигнали (дори разминаването с някой), обаче те не се отчитат в ума. За разлика от това, когато съзнанието ни пребивава в тялото, всичко до което се докосваме ни дава много такъв вид телесна информация. Но докато пребиваваме в ума, ние не я регистрираме. Ако пребиваваме обаче в тялото, ще регистрираме основно тази телесна информация и постоянно ще усещаме потоците и движенията в тялото си, а не потока на мислите си. В това състояние умът нищо не записва и нищо не следи, или по-точно той го прави, но ние не го помним, защото сега умът ни работи на фонов режим. И когато сме във въпросното състояние, няма да знаем, че с нещо се различаваме от останалите хора, защото умът не доминира, не контролира и съответно няма да ни каже, че функционираме по различен начин. От позицията на това състояние ще възприемаме света и живота с вътрешна убеденост, че винаги сме живели по този начин. Дори няма да се досетим, че някога сме съществували и от ума. Ще ни се струва, че това е единственият живот, който сме живели. Ако се опитаме да си спомним как сме станали, измили сме си зъбите и сме отишли на работа, няма да можем. Но няма да се опитаме, защото го няма у нас субектът, който би се опитал, да се опитва да си спомня. Ще правим всички неща, които сме свикнали да правим, но ще ги правим автоматично, без умът ни постоянно да е активен и да следи за тях.
Когато умът е взел нещата в свои ръце и хората са загубили връзката с реалността на божествената си природа, те са започнали да си представят Бог като мъж. (В шумерската история за сътворението на света и световният ред, бог Енки „се изправя, изпълнен с похот като разгонен бик, вдига пениса си, еякулира и напълва Тигър с течаща вода“.) Счита се, че някъде преди 6 000 години патриархатът започва да триумфира над жените и обществото става организирано на основата на мъжкото господство. В момента, в който човечеството започва да води уседнал начин на живот и да се формират държави, властовите пластове започват да се сменят. А когато трябва да се боричкаме за власт, ние мъжете сме царе. Оттам жените стават собственост на мъжете и биват принудени да им изказват благодарност за всяка отстъпка. Това разбира се, е свързано и с идеята, че мъжът и жената (както Адам и Ева) са различни. Че той е господар, а тя е робиня, че той е свързан с Доброто, а тя със Злото, че той е син на Бога, а тя е дъщеря на Дявола. Тази идея обаче (незащитима нито теоретично, нито морално) не е било възможно да се поддържа дълго време, макар да е останала втъкана в не едно църковно сърце. Юдаизмът поне в текстовете е доста дистанциран по отношение на жените. Спрямо тях Библията и Талмудът „се колебаят между снизходителната добронамереност и презрението“. Властта на бащата е най-важна, а мъжът като глава на семейството има власт равна почти на властта на свещеник. В сутрешната си молитва ортодоксалният евреин всеки ден благодари на Бога, че не е се родил от другия пол!?, а съпругата е разглеждана най-вече в своя домашен аспект, като не се радва на кой знае какво уважение, освен ако не е майка на сина (и на второ място на дъщерите). А и дълго време в синагогите е било чествано единствено раждането на син… Според едно очевидно противоречие, еврейката е била длъжна да познава Закона и по-точно 613-те заповеди произтичащи от Петокнижието, но по принцип (а и по същество) е нямала свободно време да ги изучи… Талмудът казва, че жената не може да бъде свещеник, да не говорим за още по-крайното мнение, според което: „По-добре да изгорим Тората, отколкото да я поверим на жена!?“ Според ортодоксалните евреи, които са големи антифеминисти, а още повече според ултра-ортодоксалните, жената не може да участва в публичната молитва, нито да бъде свидетел на сватба в синагогата. По време на служба тя стои заедно с другите жени в едно отделено място и не бива да говори. (Ето откъде апостол Павел май черпи идеите си в това отношение...)
В общи линии ортодоксалната юдаистка доктрина (която отчасти е обща с доктрината на християнството) остава по-„библейска“, сиреч по-сурова към жените. Другата монотеистична религия (ислямът) се простира на няколко континента, липсва му йерархия сравнима с тази на католицизма да кажем, разделен е на няколко юридически школи и очевидно не е еднакъв в Мароко, в Албания или в Иран. Но така или иначе и той никъде не е благоприятно настроен към жената. По отношение на християнството, едва ли повечето хора знаят например, че една от многото грешки в превода на Новия Завет се отнася именно до ролята на жената. Векове наред Църквата проповядва, че жената (в знак на смирение) трябва да е с покрита глава. Освен това, да мълчи и да си знае мястото... По времето, когато апостол Павел говори (в 1 Кор. 11:5,6) за „покривало“, Коринт е бил античният Лас Вегас. Жриците на любовта в храма на Афродита бръснели главите си и носили шарени ленти, за да бъдат забелязвани отдалеч. Когато мъж видел такава жена, разбирал, че тя е „на смяна“ (с ценоразпис в джоба)... Та когато в този текст говори за покривало, апостол Павел използва гръцката дума „exousia“, която преводачите (мъже!) превели като знак за власт над жената. Само че „exousia“ означава „право“, „пълномощно“, „суверенитет“. Това е дума използвана за генерали, за посланици, а не за „робини“! Всъщност тук апостолът говори не просто за някаква „кърпа“ на главата, а за един вид „служебно удостоверение“. Тоест, покривайки главата си, християнката заявявала, че тя не е стока, а посланица на небето.
Според най-често споменавания модел във феминистичните среди, старото общество (ок. 10 000 - 8 000 години пр. Хр.) е било матриархално. В него жените са разполагали ако не с цялата власт, поне с голяма значимост в обществото и при всички случаи не са били подценявани. Отправната точка на тези разсъждения се опира на култовете към плодовитостта, чието съществуване е доказано в онази епоха. Само че съществуването на праисторически култове на плодородието не доказва с нищо съществуването на матриархат в тези епохи: някогашните мъже са можели спокойно да почитат богини, и едновременно с това да подчиняват собствените си съпруги. (В продължение на векове Западната Църква е правила абсолютно същото: почитала е култа към Дева Мария, а в същото време нейните богослови непрекъснато обиждали обикновените жени! По този начин християнството става жертва на самото себе си…) Истината е, че всички философии, или практически всички религии и дребни нравствени системи подчертават принизеността на жената. Църквата също. Затова в историята виждаме навсякъде жената като уличница, понякога и като дяволско създание!? (В другите религии по-рядко, защото извън християнството има много малко дяволи…) Проблемът на Църквата всъщност е, че на всичко е повярвала и всичко е последвала. Така е натрупала вредите, а е добавила и нови. Да, Църквата е възприемала жената едновременно като нисша, куртизанка, дяволска, а на всичкото отгоре и идиотка… Това обаче всъщност е противоречие, защото как може някой хем да има хитростта на Дявола, хем да е глупав като „патка“…
Та матриархатът е свързан с материята и един религиозен стадий на развитие, който признава само телесния живот. Триумфът на бащинския институт идва с освобождаването на духа от проявленията на Природата, което е едно пречистване на човешкото съществуване от законите на материалния живот. Ако принципът на майчинството е общ за всички сфери на земния живот, мъжът поради превъзхождащата позиция, която съответства на това, че той поражда сила, излиза от тази взаимовръзка и осъзнава своето по-висше призвание. Духовният живот изразява над телесното съществуване, а връзката с по-нисшите сфери на съществуване се ограничава до физическата страна. По тази причина майчинството принадлежи към физическата страна на човека (единственото нещо, което той споделя с животните). Докато бащинският принцип принадлежи единствено на самия него. Затова в матриархалната култура имаме ограничаване до материята, а в по-късната патриархална култура имаме интелектуално и духовно развитие. В предишната имаме безсъзнателна закономерност, в по-късната – индивидуализъм. В предишната намираме отдаване на Природата, в по-късната намираме възторг над Природата. Положителната страна на матриархалното общество се състои в безусловната любов, в чувството за естествено равенство, за всеобщност и безусловно утвърждаване на живота, в наблягането върху връзките на кръвта и земята, състраданието и милосърдието. Отрицателната страна лежи в неговото закрепостяване към кръвта и земята, в липсата на рационалност и прогрес. От своя страна, положителното качество на патриархалността лежи в нейния принцип на разума, закона, науката, цивилизацията, абстрактното мислене, духовното развитие. А нейната отрицателна страна лежи в йерархичната структура, създадените от човека закони, държава и справедливост, потисничеството, неравенството, безчовечността.
Патриархалният принцип е този на условната любов, където милосърдието и справедливостта представят двата принципа. Интересно е, че в хода на историята двата принципа понякога влизат в жесток сблъсък един с друг, а понякога образуват синтез (например в католическата традиция). Ако ги противопоставим един на друг, матриархалният принцип се изявява в майчинското свръх-разглезване и вдетеняване на детето (което е пречка за неговото цялостно узряване). Бащината власт пък се превръща в сурово господство и контрол, основан на страха на детето и чувствата му за вина. Това се случва във взаимоотношенията на детето с неговата майка и баща, както и в духа на патриархалните и матриархалните общества, който определя семейната структура. Трябва да признаем, че чисто матриархалното общество пречи на пълното развитие на човека, като възпира прогреса на техниката, разума, изкуствата. А чисто патриархалното общество пък не допринася с нищо за любовта и равенството. То се грижи единствено за създадените от човека закони, държава, отвлечени принципи и подчинението. От историята знаем, че мъжете са играли ролята на потисници и насилници, но невинаги е било така. Имало е времена, когато жената е била много по-силна в обществената, а също и в личната сфера на живота.
Интересното е, че тя също е репресирала мъжката енергия по жестоки и садистични начини. Оказва се, че по своята същност жената не е потискания и подчинен пол, който познаваме, нито по дефиниция е най-любящия пол. Нашите стереотипи за жените като нежни (но слаби), а мъжете като силни (но нечувствителни) са валидни повече за разни частни случаи, отколкото за мъжете и жените като такива по принцип. Имало е времена предхождащи писмената ни история, в които матриархалните общества са били смятани за стандартни. В тези времена жените също са употребявали своята енергия по разрушителен начин, без да уважават индивидуалната жизнена сила и съзидателност във всеки човек. Имало е времена, когато жените са властвали над мъжете, контролирайки и манипулирайки ги, като са използвали силата на емоцията и интуицията, която естествено притежават. Използвали са също и психическите си способности за контрол над мъжете. (Имало е жертвоприношения и ритуали, в които мъжете са били измъчвани и убивани.) Искам да подчертая, че нашата официална история дава едностранна картина на взаимоотношенията между мъжете и жените. Разбира се, потискането на жените от мъжете е очевидно в целия период, който обхваща писмената ни история. Но властничеството и омразата, които мъжете са показвали (и може би все още показват) към жените, не са безпричинни. Освен културните традиции и привички (които влияят), в колективната мъжка душа има и дълбоки емоционални рани, които идват от една много по-стара епоха. В резултат на това в колективната мъжка душа са се появили омраза и негодувание. Именно това впоследствие намира изявя в потискането на женската енергия в областта на политиката, а също и на религията (включително чрез Църквата).
Матриархалното общество е първобитна демокрация, където сексуалността е свободна от християнското порицание, където майчината любов и състрадание са господстващи нравствени принципи, където нараняването на ближния е най-големия грях. Моногамията е била предшествана от едно първично състояние сред гърците и азиатците. В това първично състояние не само мъжете са имали полови отношения с повече от една жена, но и жените са имали полови отношения с повече от един мъж, без да нарушават нравите. Идеята, че сексуалността е греховна (или в най-добрия случай необходимо зло) представлява мъжката линия на мислене, повлияна от омраза, която е резултат от репресирането на мъжката енергия в една друга епоха. Тогава мъжката сексуалност се е приемала като инструмент за възпроизводство, без да се зачитат чувствата на мъжете и емоционалните връзки между бащата и неговите деца. Често децата са били отглеждани от майката (и отделно от бащата), без да се обръща почти никакво внимание на това, което той мисли и иска. Важните ценности са се предавали чрез фигурата на майката и една от тях е била за по-нисшето положение на мъжете. В тези времена мъжът е бил по-скоро в позицията на работен кон, отколкото на равностоен партньор.
Матриархатът е бил време на натрупване на енергия в женското, и всички възможни средства и начини, по които женското е могло да се разгърне, са били разигравани. Всичкият опит, който е могла да осигури реалността е бил придобит. Женското е имало енергия в изобилие и е можело да захрани Мъжкото, и да започне развитието и градацията на Мъжкото. В този момент обаче се появява общуването със слово, а с него се появява и… Бог. При патриархата вече не силата и уменията на тялото са били важни за оцеляването, а „технологиите“, които умът ще изобрети, за да улесни тялото, за да може енергията му да захранва мисловния процес, а не да се хаби в оцеляване. Мъжът-стопанин строи канали, пътища, сгради. (Забележете, че почти всички машини представляват системи от тръби. Нашето тяло също представлява системи от тръби, което е символ на Мъжкото.) Както по-рано Женското, по същия начин сега Мъжкото е започнало да се разгръща по всички направления и да усъвършенства формата. И целта е отново достигане на предел, натрупване на опит и разгръщане на всички възможни проявления. В матриархата цялото състояние на битието е било женско. И мъжете, и жените са живеели от тялото, и са изразявали неоформен хаос, без да се опитват да придадат форма на бликащите емоции. В патриархата днес цялото състояние на обществото е Мъжко. Отново сме мъже и жени, но всички (и мъжете, и жените) функционираме от ума, от позицията на мъжко осъзнаване, така както главата е Мъжка позиция спрямо тялото, но вътре носи своята съвкупност от Мъжко и Женско.
Разбира се, да кажем, че съвременните жени не са истински жени, защото са високообразовани и имат кариера, е като да кажем, че матриархалният мъж не е бил истински мъж, защото не е можел да чете и пише. (От гледна точка на физическата сила той даже май е бил повече мъж.) Тоест, в момента в светските си връзки всички ние функционираме през Мъжкото, защото функционираме чрез слово, което е Мъжка форма. (Неслучайно Словото, Логосът е Божий Син, а не Божия „дъщеря“…) Често в миналото при патриархата мъжете са лишавали жените от най-благоприятните условия за развитие и проява на техните положителни качества. Те не са виждали и осъзнавали своята жестокост, своя егоизъм, своята несправедливост към тях, своя инстинкт за надмощие. Експлоатирали са жените, възползвали са се от тях, насилвали са ги, но не са говорили за това. Сега обаче жените започват да показват на мъжете, че могат да ги надминат във всички области на живота. Векове наред те са живели в мълчание, в саможертва, покорно подчинявайки се на мъжете, но в наши дни са им предоставени възможности да разтърсят целия свят. Защото във физически план, когато става дума за създаването на дете, жената не е по-малко важна от мъжа. Нищо не може да бъде създадено без единението на мъжа и жената: двамата представляват два важни фактора. Без женския принцип Творението би било непълно, защото нищо в Природата не може нито да живее, нито да процъфтява, ако липсва един от двата Принципа. (Дори мъжът да беше самият Бог, той щеше да бъде неспособен да има дете без женския принцип, без жената!) Така и жените, колкото и независими да са, не могат да имат дете без мъжа. Да, мъжът е могъща сила, защото само той притежава семето. Но все пак тази могъща сила е неспособна да създаде, да материализира, да роди в света дете, ако й липсва нещо: материята. (В този контекст, ако ние християните не разберем, че Святата Троица се състои от един Мъжки, от един Женски и от един Трети Принцип – Детето, Синът Божий, няма да можем да разберем нищо: нито философията, нито живота. Ако християнството твърди, че сме създадени „по образ и подобие Божие“, то трябва да върне Женския Принцип на истинското му място, като символ на Великолепие и Съвършенство.)
В хода на културната еволюция осъзнатото признание на женската естествена продуктивност е намаляло в мъжете и жените. Има различни причини за това. На първо място - икономическите причини в тесния смисъл на думата: колкото по-примитивна е една икономика и колкото по-малко технологии и машини се използват в производството на стоки, толкова по-голяма е ценността на човешкия труд. Толкова по-голяма е и ценността на жените, като осигуряващи обществото с човешки труд, който е нейното най-важно средство за производство. До степента, до която значимостта на този човешки труд намалява в цялата икономика, до нея намалява по необходимост и ролята на жената, както и високото й признание за особената й способност. На „ума“, на мъжкия произвеждащ принцип, е било приписвано безусловно, неограничено влияние, а особената способност на жената, нейната природна продуктивност е губела от своето признание в общественото съзнание, докато мъжката рационално-възпроизвеждаща сила е печелела. По този начин мъжката роля е станала все по-желана в човешкото съзнание, докато женската роля е станала все по-неуместна и безполезна. Само че единствено жената притежава тайнствената способност за природна производителност, онази дълбока близост с Природата и живота, и способността да разбира процесите на живота естествено и инстинктивно (една способност, която някога е правела жените да бъдат ясновидки, пророчици, водачи). Това също така е способност, която днес ги прави по-силни защитници на живота от мъжете, които са доста по-малко стабилни, и които обичат да си играят със смъртта и разрушението. Оказва се, че в несъзнателната сфера на мъжа съществува все още едно признаване на женското превъзходство и на природната продуктивност на жената, т.е. съществува все още завист към нейната сила. А в несъзнателната сфера на жената съществува гордост от тази сила и едно признаване, че тя превъзхожда мъжа.
Патриархалният комплекс е душевна структура, при която централна става връзката с бащата. В своята концепция за (положителния) Едипов комплекс Фройд разкрива една от най-важните черти на тази структура. Сексуалните импулси на малкото момче, които са насочени към неговата майка като първи и най-важен женски „любовен обект“, го карат да разглежда своя баща като съперник. Това положение придобива своето характерно значение от друг факт, че в патриархалното семейство бащата в същото време функционира като онази власт, която управлява живота на детето. Освен физиологичната невъзможност за изпълнението на желанията на детето, двойствената роля на бащата има още една последица, която Фройд изтъква: желанието на детето да заеме мястото на баща си, го кара да се отъждествява до известна степен със своя баща (тук обаче навлизаме в друга тема, която сега не е предмет на нашите размишления). Това, което искам да кажа е, че онова, с което патриархалният индивид (и общество) се характеризира, е един комплекс, в който преобладават черти като: силен свръх-Аз, чувство за вина, покорна любов към бащината власт, желание и удоволствие от господството над по-слаби хора, приемане на страданието като наказание за собствената вина и осакатена способност за щастие.
Матриархалното общество обратно, то се характеризира с чувство на оптимистична вяра в безусловната любов на майката, много по-малко чувство за вина, много по-слаб свръх-Аз и по-голяма способност за удоволствие и щастие. (Затова бащата обича най-много онова от децата си, което прилича на него, което изпълнява неговите заръки, което го следва, а майката обича децата, просто защото са нейни деца.) Наред с тези черти се развива и идеалът за майчиното състрадание и любов към слабите и другите, които се нуждаят от помощ. Истина си остава обаче, че енергийната честота на ума като че ли е същностно мъжка. Умът се противи, бори се за контрол, използва, манипулира, напада, опитва се да разбере, да притежава и т.н. Затова традиционният Бог в Стария Завет е патриархална, контролираща, авторитетна фигура, често гневен мъж, от който трябва да се страхуваме. Този Бог обаче е проекция на човешкия ум! А за да стигнем отвъд ума и да възстановим връзката с по-дълбоката реалност на Битието, са нужни съвсем различни качества: капитулация, отказ да съдим, отвореност, която позволява на живота да бъде, вместо да му се противим, способност да обгърнем всички неща в любящата прегръдка на своето знание. (Най-висшата форма на интелигентност е способността да наблюдаваш, без да съдиш!) Всички тези качества са по-тясно свързани с женското начало. Докато умствената енергия е твърда и нееластична, енергията на Битието е мека и пластична, но въпреки това е безкрайно по-могъща от ума. Умът управлява нашата цивилизация, а Битието отговаря за целия живот на планетата и извън нея. Битието е Самият онзи Интелект, чиято видима проява е физическия свят.
Смисълът на библейските категории (по-точно на Греха и Смъртта като Проклятие на целия човешки род) стават по-ясни, ако въпроса: „В какво се състои грехът?“ го трансформираме като: „Какво се случва преди и какво след Греха?“ Известно е, че след Грехопадението Адам и Ева е трябвало да напуснат Рая, т.е. да сменят мястото. Но промяната на местонахождението може да се тълкува и като промяна на позицията. И именно за това става дума - за промяна на човешкото отношение към собствената му сексуалност. Впрочем картината на Рая ни подсеща за картината на Природата. Нали там Адам и Ева ядат плодове от дърветата и нямат потомци, т.е. не са прадеди на никого? Само че съществува ли в Природата зависимост прадеди-потомци, когато всичко е едно повторение на вида!? По-различен е обаче светът отвъд Рая, отвъд Природата. Това е светът на културата и в него първите крачки се правят с производство, най-напред на хляб („с пот на лицето си ще ядеш хляб"). Тук е тайната на институцията Смърт: съществата потопени сред Природата, живеят с блаженото чувство на безсмъртност (точно както Адам и Ева в Рая) до момента, в който смъртта непосредствено не ги заплаши, т.е. когато в тях проговори инстинктът. Наказанието Смърт е всъщност осъзнаване неизбежността на собствената смърт, която Адам и Ева „спечелват“, наричайки себе си „мъдри", т.е. минавайки в света на съзнателната природа, в света на културата. Именно за това състояние говори апостол Павел, когато казва:
„Като се представяха за мъдри, те глупееха и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четвероноги и на гадини.“
Трудно е обаче да се каже дали матриархалната или патриархалната система е по-добра. Матриархалната система подчертава елементите на естествените връзки, на природното равенство, на любовта, а патриархалната система подчертава елементите на цивилизацията, на мисленето, на държавата, на изобретателността и в много отношения на прогреса, в сравнение със старата матриархална култура. Целта на човечеството обаче не трябва да бъде някаква йерархия (нито матриархална, нито патриархална). Светът трябва да стигне до ситуация, в която половете се отнасят един към друг без никакви опити за установяване на господство. Когато матриархалните и патриархалните начала образуват синтез, където всяко от двете начала се „оцветява“ от другото: майчината любов – от справедливостта и рационалността, а бащината любов – от милосърдието и равенството. Жизнеспособното и прогресивно решение лежи единствено в синтеза на противоположностите, в който противоположността между милосърдието и справедливостта се замени от обединението на двете, на едно по-високо равнище. („Както е на небето, така трябва да е и на земята“, защото в Божието царство „няма мъжки пол, нито женски“.) Нашата културна система днес е краят на мъжкото господство, но тя все още не е система, в която двата пола се срещат един друг като равни. Все още между тях се води голяма борба. Това не е просто борба между двама души, а борба свързана с една друга пра-стара борба между половете. Това е продължаващия сблъсък на един мъж и една жена, които са объркани и не знаят много добре каква е ролята на всеки от тях.
Според насложилото се патриархално мислене, жените са емоционални, те са недисциплинирани, те са суетни, те са като деца, те не са добри организатори и не са толкова силни като мъжете, но пък са… чаровни. Оказва се обаче, че жените са по-малко суетни от мъжете. Да, понякога жените са принудени да показват известна суета, защото те са (а и често са били) в положението на онези, които трябва да търсят благоразположение, в качеството си на т.нар. „слаб“ пол. По отношение на друг предразсъдък (идеята, че мъжете са по-издръжливи от жените), всяка медицинска сестра ще ви каже, че процентът на мъжете, които припадат в зъболекарския кабинет, или когато им се взима кръвна проба, е много по-голям от процента на жените! (Тук мога да разкажа някои „интересни“ лични истории, но предпочитам да замълча…) Оказва се, че всъщност жените като цяло са много по-способни да издържат на болка, която понякога превръща мъжете в безпомощни деца, които при температура от само 37,2 градуса стават неспособни за нищо и са готови да хукнат при майките си. А в същото време през столетията, или дори през хилядолетията, мъжете някак сме успели да разпространим идеята, че ние сме по-силния и издръжлив пол?!
С цел да бъда правилно разбран, искам да споделя още някои мисли свързани с изясняването на тази проблемна черта на библейския мит, а именно - разбирането за т.нар. „мъжко“ сътворение, което този мит се опитва да ни внуши. Това обяснение е особено полезно за нас християните, които разбираме, че Бог е Троица (предимно и само) от Евангелието на Йоан, тъй като в Новия Завет механизмът на Сътворението е някак скрит. Апостол Йоан започва своето евангелие с известните думи:
„В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това чрез Него стана, и без Него не е ставало нищо от това, което е станало.“
По този начин апостолът всъщност припомня Битие 1 гл., където четем: „Бог каза: „Да бъде…“ Размишлявайки внимателно върху тези думи, се оказва, че Бог като Троица ни е разкрит още в самото начало на Библията, но това не става ясно, пряко от Неговото име, което там е използвано. Това обаче може да се види от действията, които Бог (като Троица) извършва още при Сътворението. (За акта на сътворението четем още и в Псалом 33, където се казва: „Чрез Словото на Господа станаха небесата и чрез дишането на устата Му цялото им множество”.) Та картината, която този стих ни разкрива е следната: първо е Гласът (чистият неартикулиран звук), който можем да отнесем към стиха: „В началото Бог създаде небето и земята”. Този Глас обаче все още не е реализиран и затова няма как да бъде „записан”, тъй като само изговореното слово може да бъде записано под формата на текст. Веднага след него следва: „И Божият Дух (Руах Елохим) се носеше над водата”. Това е Диханието, или Духа и едва след него Бог започва да изрича Своите Слова: „Да бъде...”. Тоест поредността е: Глас, Дихание, Слово.
Именно тук много ясно е изобразена Троицата: Гласът (Отец), Духът (Святият Дух) и Словото (Христос). И тъй като човекът е създаден по „Божия образ и подобие“, по същите „образ и подобие на Бога” се образува и човешкият говор: В началото ние издаваме звук (Глас), който поражда звукови вълни и предизвиква трептене на въздуха (Дъх, Вятър), а породените звукови вълни, които се образуват във въздуха, достигат до нашия слухов апарат под формата на думи (Слово). Освен това, както добре знаем, звукоизвличането при нас хората е възможно единствено с участието на езика (мъжкият принцип) и устните (женския принцип), когато при тяхното взаимно обединение се ражда словото (детето). По този начин още първоначалните стихове на Библията ясно потвърждават идеята, че сътворение е възможно единствено и само при наличието и на двата принципа – мъжкия и женския! Но се оказва, че от горе надолу съществата в света започват да се разполагат съгласно един социален и религиозен ред, в който жената е едно слабо създание, подчинено на бащата, на съпруга, на Бога. (Нещо, което Исус никога не е казвал!)
Тук мъжът си отмъщава. Неговото желание към жената му е донесло беда, затова сега нейното желание ще й донесе подчинението пред него. Онова, което мъжът вижда (поне осъзнато) не е радостта от раждането, а единствено болката, свързана с него. Тази част от библейската история е още един класически пример за типичната мъжка нагласа към раждането. Но дали ситуацията остава същата в несъзнателната му сфера? Някои изследователи считат, че фактът мъжът да вижда само отрицателните, болезнените страни на раждането на децата и голямата радост на майката, е по-скоро един реактивен отговор. Че това е израз на неговата потисната завист към бременността, неговото специфично мъжко негодувание, което го кара да иска жената да плаща с увеличена болка за голямото й предимство, за природната продуктивност, която той никога няма да придобие. Тоест, твърдението, че раждането е болезнен процес и следователно изобщо не е желателно, е утешение за неспособността му да ражда.
Разбира се, в материално отношение християнството е великодушно и покровителствено спрямо жените. В него не намираме принудата за носене на покривало (както в исляма), нито бракове на деца под дванадесет години, нито всички запори, които други религии препоръчват или най-малкото толерират. В християнството са непознати половите и други осакатявания, и най-общо телесната подчиненост и продаване на жените, които все още се практикуват в други цивилизации. Но пък християнството е по-сурово в нравствено отношение. Към всички долни прилагателни, подчертаващи нейната низост, които използва наравно с другите религии, то прибавя думи, които осмиват жената, правят я нелепа, представят я като дете, половин човек, понякога като животно, и то не от най-интелигентните (гъска, пуйка, патка)... В тази връзка, жените никога не са преставали да бъдат дъщери на Ева, дъщери на виновната, и макар че Църквата се опитва на моменти да върви срещу течението, от време на време се появява по някое отклонение. Но така или иначе, жената днес продължава да не е равна на мъжа. Трябва ли тя да продължава да ражда в мъки? Да, достатъчно е да припомним протестите в християнските среди в началото на 20 в., в резултат на първите безболезнени раждания. Истината е, че християнството е направило твърде малко, за да подобри материалното и нравственото положение на жената. Това е най-малкото, което може да се каже. Каквото и да прави, жената винаги е била съмнителен елемент за Църквата. Защо? Защото по произход тя се счита за по-долна. Жената, чийто портрет създават църковните дейци, е виновна и такава май ще бъде вечно, само защото е потомка на Ева. Църквата, останала вярна през вековете на изначалното й проклеване, се стреми жената да се унижава, да признава непрестанно тази вина, която няма съответствие при мъжа: грехът, че е жена…