Змията като преобраз на Сатана
Най-обилно осветеният пример за съзнателно изкушение остава може би този от Едемската градина. С него започва една изцяло нова история. Светът е устроен така, че всичко остава повече или по-малко на своето място, докато проявената Вселена функционира в съгласие със своя замисъл, предназначена да отразява образа на Бога от всички равнища на Съществуванието. Човечеството в своето нормално състояние живее във формата на Адам и Ева, докато формите на растения и животни периодически сменят елементарно-органичните си тела, обитаващи нашия свят. Така проявеният, формиращият и творческият свят функционират хармонично, докато духовете отговорни за поддържане на сътвореното съществуване, осигуряват общото равновесие в предопределения напредък на този конкретен космически цикъл. И това е от определящо значение за еволюцията на човечеството: без затруднения, предизвикателства и съпротива, Адам и Ева не биха разбрали какво трябва и какво не трябва да правят. Има обаче една променлива величина, един рисков фактор в онази Вселена отпреди падението и той се изразява в двете човешки същества от Едемската градина. Единствено и само те (в пълно съответствие с образа на Бога) имат способност да избират и това трябва да се подложи на проверка…
И в трите аврамически религии основната дейност на Сатана е да изкушава хората да направят това, което е зло. Всъщност като враг на човешката раса Сатана има за цел, не да навреди на човешкото същество пряко, а хората сами да вредят на себе си! В тази връзка се вярва, че първата поява на Сатана би трябвало да е змията, която изкушава Адам и Ева и става причина те да бъдат изгонени от Рая. Библейският разказ е занимавал съзнанието на човека още от древността, тъй като според текста на Библията, именно змията се явява главният виновник за онова, което се случва с първите хора в Едемската градина. Като термин обаче Сатана се появява чак в книгата Йов (и то като част от Божия съвет!). Преданието разказва, че тази същност, представила се под образа на „змията“, която успяла да съблазни Ева, била водачът на падналите духове (ангели). Очевидно е, че зад всички тези разкази се крие образното отражение на конкретни психични явления. По тази причина митът за първородния грях не разказва просто историята на някаква конкретна жена, наречена Ева, която Змията хитроумно съблазнила, а тя пък подвела горкия глупчо Адам… (В тази връзка ще цитирам думите на известният еврейски философ Маймонид, който още през 12 век казва: „Който не вярва, че написаното в Петокнижието е истина, той е атеист и неверник, а който вярва, че всичко това действително се е случило - е глупак”.)
Когато говорим за тази проблематика, най-напред желая да кажа, че при изучаване на митологиите от времето, в което са написани първите пет книги на Библията, виждаме, че змията е символ с много интересно митологично значение. В някои от съседните ханаански религии наред с останалите богове е имало и статуи на змия като образ на бога на плодородието. Пред тези статуи са се извършвали сексуални оргии като форма на поклонение и т.н. Но ако погледнем еврейската религия ще видим, че змията присъства и там като символ, и то в много ключови моменти. Например четем за жезълът на Мойсей (символ на неговата власт и мисия), който се превърнал в змия. Интересно, че и жезлите на египетските магьосници също се превърнали в змии, но змията на Мойсей изяла техните змии, показвайки че властта на Египет бива отнета. (Интересно, че на челото си фараонът е носел именно фигурка на змия, символизираща неговата власт, като евреите взаимстват тази символика, противопоставяйки на нея „тфилина”, на гръцки: „филактерия” (малка кожена кутийка с части от Тората, която също се носи на челото). Та описана като един от главните герои в разказа за Едемската градина, змията по своята същност е наистина едно много странно животно. Това е животно, което съдържа в себе си отрова, като тази отрова може от една страна да бъде смъртоносна, а от друга се явява като лекарство за човека. Това е причината и в пустинята, когато евреите биват наказани, заради своето роптание и започват да умират от ухапването на змиите (които Бог им изпраща!), някак странно за символ на изцелението е избрана отново змията!?, а не някое „по-добро” животно.
Тоест идеята е, че същото нещо, което те ухапва смъртоносно, то те и изцелява при правилно отношение спрямо него. Та още древните хора са използвали тази символика, а и днес за символ на фармацевтиката е избрана именно змията. Трудността според мен обаче по отношение на това зло е в определянето на дозата, която стига до нас и момента на нейното приемане, тъй като на практика всяко лекарство е отрова, но не всяка отрова е лекарство... Но най-шокиращо от всичко е, че като преобраз на Мойсеевата медна змия, в Новият Завет апостол Йоан ни посочва самият Господ Исус Христос!? Та като всичко друго в Библията и тук е очевидно, че нещата не са черно-бели (както между впрочем ни се иска), а са многопластови и доста сложни. По тази причина не трябва да се опитваме да вкараме Библията в нашия интелектуален, душевен, емоционален и т.н. „калъп”, принизявайки я до нашето собствено ниво на възприятие, а да се стремим ние да се издигнем към нея според възможностите и капацитета, които Бог ни е дал. Защото като Божие Слово тя е една изключително дълбока и много съдържателна книга, която ни разкрива великите тайни на живота, висшите светове, отвежда ни в необятното, безкрайното и ще е неправилно ако се опитваме да я представим като обикновено и елементарно четиво. Така че от всичко казано дотук става ясно, че в периода, в който е писана книгата Битие, за всеки читател тази символика е била ясна и затова авторът използва именно „змията" като символ в историята за Грехопадението.
За съжаление сравнително малко хора разбират ясно връзката между Сатана и змията, която отваря очите на Ева в Едемската градина, защото това всъщност е една по-абстрактна картина, която е едновременно и психологическа, и духовна. Това е картината за Злото в самия човек, опасността, която представляваме един за друг. Когато Адам и Ева се пробуждат, очите им се отварят и те осъзнават своята уязвимост и голота, които са неделима част от самосъзнанието. В този момент тези две достижения (познанието за Добро и Зло) съвпадат по време, защото е невъзможно да нараним някой друг, а да не знаем какво може да нарани нас. В тази връзка няма как да знаем, че можем да бъдем наранени, докато не развием самосъзнание, докато не разберем, че можем да изпитаме разкъсваща болка, докато не проумеем, че можем да умрем, докато не осъзнаем ограничението на своето съществуване. Само тогава можем да сме наясно със собствената си голота и можем да използваме познанието за тази уязвимост, за да причиняваме зло на другите. Тогава вече познаваме Доброто и Злото, и съответно сме способни както на едното, така и на другото.
И се оказва, че задачата на Сатана е, да въвежда в изкушение човешките същества, също както сторил с Адам и Ева. Целта му е да не допусне недостойна личност със знания и власт да надвиши пределите на собствените си дадености. В тази връзка трябва да кажем, че съзнателното Зло е от съвършено различен порядък, сравнено с механичното или функционалното Зло. То предполага да „знаеш“ какво се върши, както и кой точно закон се престъпва с това действие. Но тази форма на зло не е просто въпрос на черно и бяло, както мислят повечето моралисти. Неговите проводници са две отделни разновидности проверяващи. Единият знае какво прави, той подлага на изпитание устойчивостта на порядъка, например дали дадена ситуация или личност ще се окажат надеждни при стрес. Вторият е деструктивен, прави го просто заради удовлетворението, което получава от цялата работа. Първият изкусител може да бъде от духовно, ангелско и дори демонично естество, докато вторият е обикновено човек. Първата категорична повеля е, да не се яде от Дървото на Познанието, от чийто опит човешката двойка научила за принципа наречен „мяра според мяра“. Първите хора не могат да се сърдят на никого другиго, освен на самите себе си. От този момент нататък започва великият процес на човешката еволюция, докато отделните индивиди постепенно осъзнаят наличието на Божествена искра вътре в себе си, по пътя към единението с най-съкровеното Аз.
Различните имена за Сатана в Библията
Името Луцифер, което означава „носител на светлината“ също се е превърнало в синоним на Сатана. Счита се, че името Луцифер е било дадено на Сатана от Св. Йероним и други отци на Църквата. В „Изгубеният рай“ Джон Милтън нарича с това име демона на греховната гордост. (С оглед на хронологията ще наричам архангела, когото Бог създал - Луцифер, а след падането му – Сатана.) В своята книга „Хора на лъжата“ Морган Скот Пек описва Луцифер преди духовното му въставане, като помощник на Бога. (Според книгата Йов той е член на Божествения съвет.) Задачата, която изпълнявал в Божието име е била да стимулира духовното израстване на човешките същества чрез изпитване и изкушение, също както ние изпитваме децата си в училище, за да насърчим развитието им. Тоест Сатана бил главният учител на човечеството – оттук и името му Луцифер, „светлоносец“. Проблемите възникнали, когато Луцифер се опил от собствената си власт и мощ, и поради ревността си към хората, от учител се превърнал в „надзирател“, следящ за всяка грешка на човешките същества. Вековният интерес се подклажда и от някои неясноти, които съществуват около архангелите. Например името на падналия отвисоко вавилонски цар „Илел“ („деница“) става едно от имената на Дявола - Луцифер. (Латинското „Луцифер“ произлиза от „Илел“ (букв. „блестящ“, „излъчващ светлина“). От корена на Илел се образуват и думите „псалми“, блести светлина“, излъчвам светлина“ (в случай, че някой възхвалява Бога). Макар, че в текста на Исая 14 гл. не се говори нито за архангели, нито за ангел, а за царя на Вавилон, думата „деница/сияйна звезда“ често се възприема като метафора за главния от падналите ангели. Това разбиране на стиха е повлияно от тълкуванията, базирани на езиковите факти. В текста виждаме израза „паднал от небесата“, а сред множеството от възможните в иврит названия на „зора“ е подбрана именно „шахар“, производна дума на корена на основния термин за „черно“ („шахор“). Освен това е странен и глаголът „насочи се срещу земята“ („негдата“), преведен като „отсечен“. От своя страна българският превод на „ти който поваляше народите“ е доста художествен, защото замества ясното ивритско „отслабващият немонотеистите“, с термина за грешник „холеш“, както и „неевреи“, „немонотеисти“, „неверници“ („гоим“).
Редом до Сатана и Луцифер се използва и името Азазел. В холивудските продукции то или назовава самия Сатана, или е главен служител на Сатана. Името Азазел води началото си от ритуал за изхвърляне на греховете от стана на юдеите от времето на Изхода от Египет. Правилното му разбиране всъщност трябва да е „козелът на отпущането“. Името Азазел е споменато 4 пъти в книгата Левит, като всички са с предлог/представка „за“. Неслучайно според намерената в Кумран мистична „Книга на Енох“, Азазел е предводител на „силните и прочути старовременни/силни мъже“ от предпотопната епоха. Според нея Азазел научил мъжете да воюват, а жените – на изкуството на измамата. Накарал хората да забравят Бога и ги изкусил с разврат. Бил победен и по повеля на Бога бил окован на пустинна скала. Другото значение, което се приписва на името Азазел е „живият козел, който излиза“. На практика обаче думата Азазел, заедно с предлога/представката „за“ се превежда като „за отпущане“. В иврит има стандартна дума за „козел“ Навсякъде в книгата Левит думата за „козел“ е „сеир“ (мн.ч. „козли“ – „сеирим“). Думата за „очистване/умилостивение“ също е стандартната („кафер“). От нея се образува производната за „умилостивилище“ в храма. Текстът на книгата Левит сочи, че първосвещеникът и един свещеник (и двамата облечени в ленени дрехи в бяло и синьо) извършват ритуал за очистване на личните, семейните и племенните грехове. Приема се, че това е указание за Йом Кипур (Денят на очистване/изкупление на греховете). Интересно, че българската дума „изкупление“ съдържа в себе си намек за пари, което в случая е напълно неуместно. Такъв нюанс липсва в ивритската дума „очистване/умилостивяване („кафер).
Във всички версии на Уикипедия е разположена една илюстрация, която отразява вековните заблуди и суеверия, защото претендира да изобразява „Азазел и козелът за отпущане“. Образът е напълно неадекватен, защото Азазел всъщност е самият „козел за отпущане“. Така на картинката има козел, а вместо свещеник в ленени дрехи има дяволско изображение на човек с рога!? А всъщност това е един важен и много официален ритуал, който изглежда приблизително така: На Йом Кипур (единствения ден, в който първосвещеникът е имал право да влиза в Светая Светих) се взимали два абсолютно еднакви козела, за да се извърши обреда на очистването. Всичко у тях било еднакво – тегло, ръст, цена и т.н. За тях се хвърлял жребий. Единият принасяли в жертва за грях, а на другия, първосвещеникът възлагал ръце в символ на това, че греховете на целия народ се прехвърлят на главата на този козел. Първосвещеникът отивал в двора на храма и полагал ръцете си върху главата на козела, изповядвайки върху него греховете на народа, след което козелът бил извеждан извън града и отвеждан надалеч в пустинята. Този обред имал за цел да покаже на целия народ, че техните грехове са простени и народът вече е очистен и безгрешен. (Това се явява преобраз на онова, което трябвало да се случи в бъдещето. Ясно е, че животното не би могло да понесе върху себе си греховете на всички хора, но тази церемония сочи към идеята за Месия, който понася върху Себе Си греховете на целия свят. Нещо, което Христос осъществява в действителност чрез Своя живот, служение и смърт.)
В Библията има също няколко препратки към името Велиал, сочещи ако не към самия Сатана, то към ангел, който е много близък до водача на тъмните ангели. Във Второзаконие 13:13 се казва, че „децата на Велиал“ отиват да търсят други богове вместо Бог. В книгата Съдии 19 гл. „синовете на Велиал“ се гаврят и изнасилват жена, а в 2 Царе 16:7 един мъж на име Семей обвинява и проклина цар Давид за това, че е „човек на Велиал“. В Новия Завет апостол Павел споменава Велиал в 2 Кор. 6:14,15 като казва:
„Не се впрягайте заедно с невярващите, защото какво общо имат правдата и беззаконието, или какво общение има светлината с тъмнината? И какво съгласие има Христос с Велиала?“
Интересно, че Сатана се появява само в три старозаветни книги (1 Летописи, Йов и пророк Захария) и цялата новозаветна демонология и сатанология, всъщност се основава на неканоничната (написана в междузаветния период) литература, като Първа книга на Енох, Книгата на Юбилеите, Възнесение Исаево и др. Тези текстове между другото ни позволяват по-ясно да вникнем в мисията и същността на Сатана като духовен образ.
Новият Завет идентифицира Сатана като изкусителната сила зад грехопадението на Адам и Ева. Старият Завет не прави директна препратка към този факт (използвайки „змия“), въпреки че падането на Сатана може да се случи и поради същото изкушение на гордостта спрямо неотслабващото „твърде добро“ на всичко сътворено. Въпреки загубата на статута си, Дяволът продължава да упражнява власт на земята и да има достъп до небето, като се набляга на ролята му на „обвинител“. Сатана, Лукавият, Змията, Дяволът, Противникът – неговото въздействие по-скоро е като на колективно съзнание, а не на отделна личност, тъй като няма как той да бъде навсякъде по лицето на Земята в един и същ момент… (Староеврейската дума „ха-Сатан“ се превежда като „Противник“, „Обвинител“, „Прокурор“.) Интересно, че в Новия Завет Петър бива наречен Сатана, когато се опитва да убеди Исус да не ходи в Ерусалим. Макар да вярвал, че го прави за доброто на Исус, Петър се намесвал в осъществяването на Неговата мисия да умре и възкръсне. Именно в този случай той бил „противник“ на Исус. В голяма част от християнската литература и догматика обаче Сатана е зъл архангел, който се противопоставя на замислите на Доброто и Светлината и е в основата на всичко, което е насочено против Бога.
Сатана в Божия събор
Когато четем книгата Йов, ние рядко се спираме върху нейното начало и по-конкретно върху разговора, който се провежда между Бог и Сатана. От нея най-ясно разбираме функцията на Сатана като Обвинител, който на всичко отгоре се оказва член на Божествения съвет заедно с останалите Божии синове?! (Думата „ха-Сатан“ - обвинителят, прокурорът се използва най-често като съществително нарицателно и като причастие.) Като следящ фанатично за спазването на всички правила, виждаме, че той се опитва дори да оспори праведността на човека. (Затова по-късно в книгата Откровение той ще бъде наречен „клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог.“) За съжаление разпространената в нашите евангелски среди представа за личността на Сатана във връзка с неговата същинска роля, е доста погрешна. Според редица (както канонични, така и неканонични) старозаветни текстове Сатана е част от Божия съвет, който Бог свиква периодично, за да се увери в правилното изпълнение на задачите поставени на ангелските небесни сили, наречени „богове“ (елохим), „звезди“, „Божии синове“ и др. Можете ли да си представите – Сатана лично присъства на събранието редом до останалите Божии синове!? Изглежда напълно изненадващо, но той лично присъства на тази среща и стои редом с другите Божии синове! Той би могъл да бъде поставен някъде отзад, или поне встрани от тях, но не. Той стоял там, в средата, т.е. имал е същия ранг като духовете на светлината. И не само, че бил приет в това събрание, но и Бог се обърнал единствено към него… В този разказ трябва да отбележим най-вече това, че Бог първи насочва вниманието на Сатана към Йов. Как при това положение да не събуди у него желание да изпита този човек, който се радвал на Божието благоволение?
Та в ролята си на изкусител той е пратен да провери Йов по отношение на неговата вяра, като за целта наистина го вкарва в „ада“ (и връща след това). Именно Бог в известен смисъл подтиква Сатана да изпита Йов, но заедно с това Той Му поставил ограничителни условия. В инструкциите към Сатана е казано ясно, че Дъхът на мрака няма право да посяга над живота на Йов. Това означава, че последният (както впрочем всички човешки същества) не може да бъде лишен от божествеността у себе си, без оглед на това до каква степен са атакувани и разклащани те. Йов има това право по рождение и затова никакъв дух, ангел или демон не може да отнеме пряката му връзка с неговия Създател. И всеки път Сатана се подчинявал и не вършел повече от разрешеното му.. Всички мислещи читатели следва да признаят дълбочината на тази история. (Гьоте бил вдъхновен от нея, за да напише „Фауст“.) И в крайна сметка (за изненада на мнозина християни) се оказва, че Сатана наистина е враг, но не на Бога!, а на човека (което е малко по-различно)! Като сътворено същество Сатана няма и не може да има никакъв досег, близост и претенции спрямо престола на Бога. Между Твореца и творението винаги съществува и ще съществува безкрайна пропаст, която е непреодолима (включително и за Дявола)!
Историята на Йов показва, че дори ако Сатана се противопоставя на Бога и се представя като Негов противник, той си остава подчинен на Божията воля. От това може да се заключи, че тъмните духове, които се спускат към хората, за да ги подложат на изпитание, които търсят начини да изкушават хората, да ги накарат да страдат и да ги тласкат към бунт, са само служители или своеобразни „чиновници“, които имат свои задачи за изпълнение. Те идват сред нас, за да ни дадат важни уроци и да ни подтикнат към развитие. Но Бог не ги слуша, именно защото злите духове вършат своята важна работа – те имат разрешение да изкушават и да изпитват хората. Човекът е този, който трябва да стане по-светъл и по-силен, за да не попада в техните капани. Ние никога няма да си изградим ясна представа по въпроса за Злото, докато не разберем, че онзи, когото наричаме Сатана, или Дявол, или с някакво друго име, всъщност е „на служба“ при Бога. Можем да кажем, че в някакъв смисъл той играе ролята на куче-пазач. Тоест, когато хората започнат да нарушават някои правила и закони, на тях им се случва онова, което се случва на козите или кравите, които са навлезли в ливадата на съседа. Дяволът се втурва към тях, тъй като има заповед да ги преследва, докато не ги върне обратно в пасбищата Господни. След като влязат в „правия път“ никой повече не ги закача, т.е. ако започнат отново да спазват правилата, те повече не са преследвани. Кучето все така стои на пост, но не ги закача.
В този смисъл, на Дявола и адските духове парадоксално е възложена задачата като Божии служители „да охраняват“ хората. Ангелите не се занимават с това да поставят хората на изпитание или да ги преследват, когато са постъпили зле. Не, те имат много други задължения! Тези „неблагоприятни“ задачи са оставени за духовете с нисък ранг, и именно те са отговорни за връщането на хората към правия път, или за подлагането им на изпитания, така че накрая да излязат закалени от трудностите. Тези духове са слуги и също като в историята с Йов, отиват там, където Господ ги изпрати, ни повече, ни по-малко, като Му се подчиняват безпрекусловно. (Подобно на Йов ,всички мъдреци, светци и пророци са били измъчвани от зли духове, изпратени им да ги подложат на изпитания, и благодарение на преодолените изкушения те ставали по-силни.) Тези духове са слуги, които отиват там, където им посочат, подчинявайки се на конкретни заповеди. Те не могат да правят каквото си искат, нямат такова право. В този смисъл защо Му е на Бог тогава да ги унищожава? Ами че те са на служба при Него. Кой господар убива верните си слуги?! (В тази връзка е интересно, колко много вярващи молят Бог да унищожи злите духове и се чудят защо това не се случва?! Между другото никой пастор, служител, екзорсист и всякакъв друг духовен „специалист“ не може досега да ми обясни, как след като на някоя от „помазаните“ служби той е „вързал“ Дявола, на следващия ден това странно създание се оказва отново отвързано…?!) Най-опасното нещо в Църквата не е Дявола, а безвъпросната яснота царяща в нея…
Именно в книгата на пророк Захария виждането за добър и лош импулс (толкова любимо за равините) се свързва с архитипа на Сатана като „изпитател“, „прокурор“, „обвинител“. Между другото, когато говорим за небесния съдебен процес, виждаме как тази концепция се е отпечатала в нашия свят съгласно принципа на „коренът и клонките“ или „както на небето, така и на земята“. Както на небето има обвинител (Сатана), обвиняем (Човека), свидетели (Ангелите), защитник или адвокат (Христос) и съдия раздаващ присъдите (Бог Отец), така и в нашия свят съдебната система е изградена по същата структура. Та в тази си роля Сатана има именно задачата да не допуска никакви отклонения по отношение на разписаните от Бога! правила. Това ясно се вижда в историята описана от Захария, според която следейки за спазването на правилата и виждайки че първосвещеникът се готви да влезе в Светая Светих с „нацапани дрехи“ (което съгласно правилата, които самият Бог е разписал, е недопустимо!), Сатана с право се възпротивява. Затова и Бог се съобразява с тази негова претенция и ангелът Божий нарежда дрехите на първосвещеника да бъдат сменени с чисти…
Причината за омразата на Сатана към човека
По-рано вече споменах за това, че съгласно Божия план единствен човекът разполагал с привилегията на свободния избор. Никое друго същество (нито Горе, нито Долу) не притежавало своя собствена воля. Всички Ангелски разряди са подредени съобразно сферите, за които отговарят съобразно Божията Воля и Мъдрост. Едни са ангели за служение или функционална дейност, други са заети с хваление и т.н., като всички Ангелски войнства са разделени на категории в зависимост от функцията, към която са прикрепени. Смята се, че някои ангели са създадени за дълго, а други за кратко време. Що се отнася обаче до генерациите при човечеството (или един човешки живот) бързината на промените при формата едва може да бъде забелязана от ангелските същества, които сами не са нещо по-различно от постоянно променящи се инструменти и вестители под общото наблюдение на Бога. Докато в случая със земното човечество нещата са съвсем различни. Когато ангелските войнства проумели, че Бог все пак възнамерява да извика за живот, да сътвори, да формира и създаде същество, което ще битува вечно, повечето от тях приели да почитат образа на Бога в лицето на човечеството. Някои от тях обаче се почувствали уязвени от появата на човека и след неговото сътворяване открито показали своето негодувание и ревност. Те напуснали небесните селения, опълчвайки се против волята на Бога, като се оттеглили в най-крайните предели на съществуванието и били принудени да заемат новото си печално положение. От този момент нататък, заедно със своя водач Сатана те се опълчват срещу човечеството, изпитват неговите недостойнства и правят всичко възможно, за да спрат всяко развитие на човека, с цел да докажат на Бога, че Той е сбъркал в Своя избор. Че човекът всъщност не е нищо повече от животно и съответно не заслужава любовта и грижата на Бога. Така тези разбунтували се ангели формирали сфера символизирана от Змията. Превръщайки се в най-големият враг на човека, обвит в омраза и заобиколен от легионите свои последователи, този бивш светлоносец бил решен оттук нататък да се противопостави на всичко, олицетворяващо единството между човека и Бога.
Отделното човешко същество наистина притежава нещо присъщо, което е вечно, което е способно да го извиси над ангелите и да влезе по този начин във връзка с Абсолюта (чрез Неговият Единороден Син Исус Христос). Като несъвършени и „закрепостени“ същества (всяко към своето място) ангелите не могат да усетят Бога, както това може да постигне човека. Само създадените по „Божий образ и подобие“ Адам и Ева разполагали с право на избор и именно този дар на свободната воля събужда завистта у Ангелите обитаващи Небесата. Ето защо се смята, че ангели и архангели са малко (а Дяволът и неговите ангели много!) ревниви към човечеството, макар да са наясно с разгръщащия се модел в Творението. В тази връзка трябва да се знае, че Сатана всъщност е враг на човека и на Христос като Спасител на човечеството, а не на Бога!, под чийто авторитет и контрол се намира и чиято воля винаги и всякога безпрекусловно изпълнява. Именно тази завист принуждава Сатана леко да се надцени и отклони от функцията определена му от Всевишния. Той и последвалите го ангели до ден днешен не могат да се примирят именно с Божието решение, че:
„Бог го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име, така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.“
Вследствие на това, властта на Сатана над човечеството (която той имал до раждането на Сина Божий в плът) бива отнета и дадена на Сина Божий, Който казва: „Видях Сатана паднал от небето като светкавица.“ А е заповядано, на Него „да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества“.
Едни от най-ярките текстове в Новия Завет, които осветляват причината за конфликта между ангелските сили на Злото (символизирани от Сатана) и Човека, се намират в Посланието до Евреите:
„Защото не на ангели подчини той бъдещия свят, за който говорим, но някой е засвидетелствувал нейде, като е казал: „Що е човек, та да го помниш или човешки син, та да го посещаваш? Ти си го направил само малко по-долен от ангелите, със слава и чест си го увенчал и поставил си го над делата на ръцете Си.“
От този текст разбираме, че човекът не само е създаден по-късно от ангелите, но и „малко по-долен“ от тях. Независимо от това обаче, Библията ни казва, че Бог Го е „увенчал и поставил над делата на ръцете Си“. Именно поради своята завист, „водачът“ на ангелските сили постоянно желае да омаскари човека пред Бога, да го спъне, провали, дискредитира и т.н. Тоест желае да докаже на Бога, че това „пръстно“ творение (сътворено след него) не заслужава Божията любов, и иска то да изчезне, да го няма. Само че Божията воля се оказва друга и в крайна сметка Бог прави най-голямата жертва за човека, плащайки най-високата възможна цена. След падението на човека, Бог не само не унищожава Своето творение, а поради безкрайната Си любов дори жертва Сина Си. Първо Бог става човек, а после умира на кръста, „за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“. По този повод авторът на Евреи казва:
„Защото наистина Той не помогна на ангелите, но помогна на Авраамовото потомство.“
Проблемът с първородството – първопричината за всички беди в Мирозданието.
От всичко казано дотук разбираме, че става въпрос за ревността на Ангелите (по-голямото, първородното дете) спрямо Човека (техния по-малък, роден след тях брат). Това, което ни дава право да мислим в тази насока е фактът, че тази матрица впоследствие многократно се мултиплицира в човешката история. Започвайки с историята за Каин и Авел, по-нататък виждаме постоянния конфликт между първородните и по-малките деца (конфликтите между Исаак и Исмаил, Яков и Исав, Йосиф и неговите братя, както и замяната на Манасий с Ефрем при благословението на Яков). Интересно, че във всички тези случаи първородните не се справят с повереното им лидерство. Коренът на конфликта между братята (а и въобще между хората като братя) се явява стремежа към общото наследство, а процесът на деленето винаги е разрушителен, като за родните братя той стои особено остро и води до раздори, и дори войни. Въобще темата за отсъствието на братство и за отношенията между братята е една от централните в Библията. Най-остро разбира се, този проблем се повдига в разказа за Йосиф (като преобраз на Христос), но интересно, че в Стария Завет истинското свое разрешение той получава в историята за взаимоотношенията между Мойсей и Аарон, които решават проблема с „конкуренцията“, успявайки да се превърнат в допълнение един на друг. Всички тези примери ясно показват, че онова, което се случва в зората на човешката цивилизация е отпечатък от матрица, която вече съществува в духовната сфера. Неслучайно по-късно апостол Йоан ще направи следното сравнение:
„По това се разпознават Божиите чада и дяволските чада. Никой, който не върши правда, не е от Бога, нито оня, който не люби брата си. Защото поръчката, която чухте от начало, е това: да любим един другиго и да не бъдем както Каин, който беше от лукавия и уби брата си. И защо го уби? Защото неговите дела бяха нечестиви, а братовите му правдиви.“
Причината за омразата на Сатана срещу Божия Син
Тук вече стигаме до омразата на Сатана спрямо Божия Син, Богочовека, която също има своята предистория. Важно е да се знае, че Сатана е враг на Бога, защото е враг на човека, а не е враг на човека, защото е враг на Бога! Тъй като в Небето също действа законът на първородството, някои от ангелите не желаят да се поклонят на Божия Син, защото считат себе си за първородни. По тази причина онези ангели, които не вярват в потенциала на човека, повеждат война срещу другите свои братя, които вярват в неговия потенциал. Затова се казва, че в небето става война, но не между Бог и Сатана, дори и не между Христос и Сатана, а между Сатана и Михаил (ръководителят на ангелите, който според еврейската мистична традиция пръв дава пример на своите събратя извършвайки поклонение на Бога, чрез поклонение на неговия образ Адам). Като че ли Посланието до Евреите най-добре ни разкрива истинската причина за омразата на Сатана към Христос:
"Но виждаме Исус, Който е бил направен малко по-долен от ангелите, че е увенчан със слава и чест поради претърпяната смърт, за да вкуси смърт с Божията благодат, за всеки човек. Защото беше уместно, щото Онзи, заради Когото е всичко, и чрез Когото е всичко, като привежда много синове в слава, да усъвършенствува чрез страдания начинателя на тяхното спасение. Понеже и Оня, Който освещава и ония, които се освещават, всички са от Едного, за която причина Той не се срамува да ги нарича братя, казвайки: „Ще възвестявам името Ти на братята Си. Ще Те хваля всред събранието" и пак: „Аз на Него ще уповавам" и пак: „Ето Аз и децата, които Ми е дал Бог".
Тоест в момента, в който Сатана разбира за този Божий план и акт на милост спрямо човека, съвсем разбираемо той прехвърля своята омраза вече не само към човека, но и към Човешкия Син. Оттук става ясно, че вече Сатана е враг не само на човека, а и на Христос като Богочовек и Спасител на човечеството (а не на Бога!, както неправилно се счита в християнските среди), под Чийто авторитет и контрол той се намира, и Чиято воля винаги и всякога безпрекусловно изпълнява! Поради тази причина в книгата Откровение четем за Антихрист (а не за Антиотец), защото престолът, който Сатана винаги е желал, е престола на Богочовека Исус Христос. Защото в качеството си на Богочовек човечеството има своя дял в недрата на Бога. Бог ни дава Духа Си, а ние му даваме най-доброто, което човечеството е родило – непорочен човек в лицето на Мария. И двете гарантират абсолютната и Божествена вечност, в която човекът ще бъде потопен. При възнасянето на Сина Божий и сядането Му отдясно на Неговия Отец, се осъществява въздигането на човека, респективно на човечеството. Защото при Своето въздигане Христос престава да бъде само Себе Си, а става и нас. Чрез Своето богочовечество Той интегрира в Себе Си всички хора, които са вкусили от хляба. (Който е ял от тялото на Христос, става тяло на Христос.) Именно с това ще трябва да се съгласят ангелите. Защо? Защото тогава те също (макар и временно) са имали свободна воля и също са били включени в плана на Бога за изкуплението на човека. В Посланието до Евреите се казва още:
„А когато пък въвежда Първородния във вселената, казва: "И поклонете се Нему, всички Божии ангели".
Според този текст Бог заповядва на всички ангели да се поклонят на Божия Син, но не когато Той е Горе в своята чиста божествена духовност, не когато се връща Горе (и става ясно, че е бил Долу), а в момента, в който Той влиза в света, т.е. при Неговото въплащение. По този начин се оказва, че ангелите ще трябва да се поклонят на човека, който Божият Син е станал, без да знаят, че Вечният Син на Бога всъщност е в тялото на Човека, на Когото те ще трябва да се поклонят. При връщането на Сина Божий обратно в Небето, Бог Отец го прегръща, а по този начин чрез Него прегръща и човекът, който Той е станал. А такава прегръдка никой ангел нито е получавал, нито ще получи. Тоест ангелите ще трябва да се поклонят на Човека Христос, но в някакъв смисъл „на сляпо“. Тъй като ангелите нямат възможност „да не вярват в Бога“ (понеже живеят в Неговото присъствие), те ще трябва да „повярват“ на Бога, като повярват на човека и неговия потенциал. И то при положение, че го виждат единствено в неговото грехопаднало състояние. И това е техният изпит на вярата. Авторът на Посланието до Евреите продължава и казва:
„Защото не на ангели подчини той бъдещия свят, за който говорим, но някой е засвидетелствувал нейде, като е казал: "Що е човек, та да го помниш, Или човешки син, та да го посещаваш? Ти си го направил само малко по-долен от ангелите, Със слава и чест си го увенчал, И поставил си го над делата на ръцете Си. Всичко си подчинил под нозете му.“
Този текст цитира Псалом 8, който ни връща към първоначалото, където се казва, че Бог прави човека господар на всичко, но! само като потенциален господар. Тоест човекът ще владее в света само в степента, в която осъществява своя богоподобен потенциал. Текстът продължава така:
"И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той (Христос), подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч, дявола, и да избави всички ония, които, поради страха от смъртта, през целия си живот са били подчинени на робство. (Защото, наистина, Той не помогна на ангелите, но помогна на Авраамовото потомство).“
Този текст ни казва, че реалният потенциал на човека се осъществява само чрез Христос. Тоест Богочовекът е замислен преди да е замислен човека, защото всичко е за Него. И се оказва, че Христос помага на човека, а не ангелите, и така го въздига над тях. Именно това е „тайната, която е била замълчана от вечни времена“, за която говори апостол Павел. Че във Вечното царство на Богочовека, Бог слага човека отдясно на Себе Си (а не ангела) и по този начин в Своята Собствена Божествена природа Той интегрира човека, а не ангела. Което означава, че Бог поверява бъдещия свят не на ангелите, а на Църквата. Затова в Откровението на Йоан Христос ще каже:
„На този, който победи ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол.