Хилядолетната битка между царството на Светлината и царството на Тъмнината
Завърших предишната част от тази поредица с идеята, че Сатана разбира за акта на милост от страна на Бог към човека. Библията започва с разказа за грехопадението, в резултат на което над Змията е произнесена присъда:
„Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство, то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.“
По този начин на всички участници в историята за грехопадението става ясно, че между силите на Доброто и тези на Злото предстои дълга битка. По тази причина съвсем логично Сатана прехвърля своята омраза вече не само към човека, но и към Месия, който предстои да се появи на сцената на историята, за да спаси човечеството. Видимо Дяволът е имал идея за Божиите планове, защото в Свещеното Писание можем да проследим историята на множеството му опити да попречи на раждането на Месия, или след Неговото раждане да го убие. Щом се ражда Авел, от когото щеше да дойде обещаното семе, Сатана започва да планира убиването му и успява да „накара“ Каин да извърши пъкления му план. Тогава „Божиите синове“ (злите ангелски сили от тях), вероятно под подбуждението на Сатана се оженват за човешките дъщери (потомки на Каин), чийто грях и характер на поколението, което се ражда, карат Бог да унищожи човешкия род. Тъкмо това бил планирал и Сатана, който е щял да се радва на голяма победа, а Бог щял да понесе поражение. Но Бог решава да пощади човешкия род и да започне наново с един Свой представител – Ной.
Не минава обаче много време и Ной си насажда лозе, от плода на което се напива. Като следствие от това става проклеването на Ханаан (сина на Хам). Тогава хората започнали да се умножават и Сатана изпълнил сърцата им с гордост и самомнение, те започнали да изграждат Вавилонската кула, в резултат на което станало смесването на езиците и нарушаването единството на човешкия род. След това Бог избира и повиква Авраам, като борбата между Бог и Сатана бива сведена до неговото семе. Авраам бил 75 годишен и нямал дете, а Сара била 65 годишна и била бездетна. Без съмнение Сатана се е смял на положението им, поради безплодието на Сарината утроба, но за да покаже на Сатана, че ако е нужно, може да извърши чудо, Бог изчаква, докато Сара става на 90 години и тогава прави тя да зачене и да роди обещаното дете. Когато Исаак е на 12 години, Сатана вероятно (по подобие на Йов) подбужда Бог да изпита Авраам, като му заповядва да принесе сина си в жертва на хълма Мория, за да се увери в неговата вярност. Планът за унищожаването на Исаак обаче пропада, защото, когато Бог вижда, че Авраам е готов да принесе сина си в жертва, Той се намесва и пощадява живота на детето. Когато Исаак пораства и се жени за Ревека, виждаме, че и тя е безплодна. Исаак обаче се моли на Бога, Бог чува молитвата му и се раждат близнаци. Когато децата порастват Сатана подбужда вражда помежду им, като се надява да повтори случилото се с Каин и Авел, та Яков от чийто род трябвало да се роди Христос, да бъде убит. Но и този опит на Сатана остава безуспешен. Когато идва времето да се роди Мойсей, Сатана влага в сърцето на фараона да убие всички мъжки деца на евреите при самото им раждане, с което се опитва съвсем да премахне мъжката линия на поколението. Но този негов план също бива осуетен чрез съдбата на бебето Мойсей.
Това положение на нещата продължава до времето, когато при смъртта на цар Йосафат, неговия син Йорам избива всичките си братя, като по този начин свежда царския род само до един живот. Йорам имал деца, обаче те от своя страна биват избити от арабите, като само един се отървава (най-малкия на име Охозия). Охозия имал деца, но на свой ред те също биват избити от майка му Готолия (сигурно отново под подбуждението на Сатана). Тя помислила, че е избила всичките, но Бог се намесва и избавя най-малкия от братята чрез ръката на леля му, която го скрива в храма, та за цели шест години надеждите на Израел за обещаното „семе“ почиват върху живота на това малко дете. През времето на плена Сатана се опитва да унищожи целия еврейски род чрез ръката на един човек (Аман), но едно много малко нещо – безсънната нощ на един цар осуетява този план. И така можем да продължим този разказ още, защото той е много дълъг. Най-после обещаното „дете“ се ражда. Тогава Сатана, който не успява да попречи на раждането Му, решава да убие Христос преди да стигне Кръста. Имайки това предвид той подбужда Ирод, от завист и страх да убие мъжките деца на Витлеем под 2 годишна възраст. Йосиф обаче е предупреден от Бога насън и избягва с детето в Египет. Когато пред Исус предстои да започне служението Си, Сатана Го среща в пустинята и иска да Му внуши да се хвърли от крилото на храма. Неуспял и в това, той подбужда съгражданите на Исус да го хвърлят от хълма на храма, върху който града е изграден. Двете бури в Галилейското езеро са пореден опит на Сатана да унищожи живота на Христос. Тъй като не може да се смъмри неодушевен предмет, а само личност, когато Христос смъмря вятъра и морето, Той всъщност застава срещу личността (Сатана), която причинила бурята.
Сатана подновява борбата си чрез свещениците и фарисеите, докато най-после успява да склони един от собствените ученици на Исус (Юда Искариотски) да предаде господаря си. Тогава той се опитва да убие Христос в сенките на Гетсиманската градина чрез телесно изтощение. Когато най-после успява да го разпне на кръста, той си мисли, че е спечелил победата, но за да бъде напълно сигурен в това, кара да запечатат и пазят гроба. Но, когато Христос възкръсва, Сатана не може да се сдържи от гняв. По всяка вероятност той и ангелите му оспорват възнесението на Христос и се опитват да попречат на това, защото само така можем да си обясним нуждата от Възнасянето Му цели десет дни преди Петдесятница (за да има достатъчно време да воюва със своите дванадесет легиона ангели против Сатана), ако последният се опита да воюва и да Му попречи да стигне на небето. Но авторът на Евреи ни казва, че така или иначе, решението вече е било взето:
„Бидейки сияние на Неговата слава и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово, след като извърши чрез Себе Си очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо, и стана толкова по-горен от ангелите, колкото името, което е наследил, е по-горно от тяхното. Защото, кому от ангелите е рекъл Бог някога: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих" и пак: „Аз ще Му бъда Отец и Той ще ми бъде Син"? А когато пък въвежда Първородния във вселената, казва: "И поклонете се Нему, всички Божии ангели".
По-късно авторът на Евреи затвърждава тази идея, като реторично пита:
„А кому от ангелите е рекъл някога: "Седи отдясно Ми Докле положа враговете ти за твое подножие"? Не са ли те всички служебни духове, изпращани да слугуват на ония, които ще наследят спасение?“
Сатана и последвалите го ангели не могли да се примирят именно с Божието решение, че:
„Бог го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име, така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.“
В този смисъл историята на християнската църква е една непрекъсната борба между Сатана и Божия народ. Апостол Павел пише на Солунците по този повод:
„Защото поискахме да дойдем при вас (поне аз, Павел) един два пъти, но сатана ни попречи.”
Войната с Амалик - символ на борбата със Злото
Ролята на Дявола ни е разкрита и чрез историята за войната на амаличаните с еврейския народ от книгата Изход, по време на похода му към Обещаната земя, която е символ на нашето излизане от робството на греха и пътуването ни към небето. Тази история в книгата Изход и по-точно „изтриването на паметта за Амалик“ е формулирана по следния начин:
„Тогава рече Господ на Моисея: Запиши в книгата за спомен и предай в ушите на Исуса това, че ще излича съвсем спомена на Амалика под небето. И Моисей издигна там олтар, който нарече Иеова Нисий, като рече: Ръка се подигна против Господния престол, затова Господ ще ратува против Амалика от поколение в поколение.“
Интересно, че тук „изличаването на паметта“ за Амалик е представено като действие на Бога, т.е. Бог се заема с това. Докато в книгата Второзаконие това е заповед към самия еврейски народ:
„Помни какво ти направи Амалик по пътя, когато излязохте из Египет, как ти се противи по пътя и поради задните ти човеци, всичките останали надире от слабост, когато ти беше запрял и уморен и той не се убоя от Бога. Поради това, когато те успокои Господ твоят Бог от всичките неприятели около тебе в земята, която Господ твоят Бог ти дава в наследство да я притежаваш, заличи спомена на Амалика изпод небето, да не забравиш.“
Причината за наличието на това привидно „противоречие“ в библейския текст е фактът, че само новото поколение от свободни хора (а не излезлите от Египет бивши роби) могат да осъзнаят, че думите „Бог ще направи“ всъщност означават: „това е заръчано на самите вас с Божествената помощ“. (В тази връзка трябва да сме наясно, че Божествените планове не се въплащават сами по себе си в живота ни! Това става с активното участие на човека в хода на неговия живот.) Тоест докато евреите се намират под египетско робство, е невъзможно те да бъдат нападнати, тъй като фараонът защитава границите на страната си. Когато еврейският народ завладее Обещаната земя и стане силен народ, също е сложно да бъде нападнат. Но по пътя (когато сме излезли от робството, но още не сме достигнали „обещаната земя“) ние сме особено уязвими. Думите „как ти се противи по пътя“ показват, че не евреите са се приближавали към мястото, където Амалик е живял, а той изминавайки дълъг път е дошъл специално, за да ги нападне. В думите „поради задните ти човеци, всичките останали надире от слабост“ се съдържа духовен смисъл. Тоест именно духовно слабите станали жертва на Амалик. Трябва да знаем, че моралната сила на една общност се измерва по нейната способност да защити най-слабите духовно! Тук виждаме този важен извод за недопустимото пренебрежително отношение на евреите към „духовно слабите и изостаналите“ в този исторически момент, и затова в Новия Завет апостол Павел по-късно ще каже:
„Увещавайте безчинните, насърчавайте малодушните, поддържайте слабите.“
„Ние силните сме длъжни да носим немощите на слабите.“
Интересно, че войната с Амалик започва веднага след думите:
„И нарече мястото Маса и Мерива, поради карането на израилтяните, и понеже изпитаха Господа, като казаха: Дали е Господ между нас, или не?“
Тъй като това се оказва видимо един срамен момент от историята на еврейския народ, Господ казва: „Помни“. Думите „изличи спомена на Амалик изпод небето“ не означават „изтриване на спомена за Амалик“, а напротив. Бидейки записана в Библията, тази памет остава вечно. „Споменът за Амалик“ са тези хора, които напомнят за него с живота си, които са негови наследници и продължители на неговите дела. Затова не е достатъчно Амалик просто да се победи, нужно е да се „заличи неговия спомен“, т.е. да се унищожи всичко, чрез което Амалик се проявява в живота. Неслучайно думите са „изпод небето“, защото в нашия свят („под небето“) не трябва да има място за Амалик (носителя на Злото), докато „над небето“ (във висшите светове), там вече Самият Бог знае какво, как и кога да направи!
Тоест оказва се, че Амалик напада евреите само в моменти на криза - при излизането им от изгнание, както и по пътя към Обещаната земя. Важно е да се знае, че неговата цел е унищожението на Божия народ сам по себе си, а не поради някаква практическа полза. Интересно, че за цялата еврейска история (от древността до наши дни) такива нападения на Амалик са ставали три пъти. Първото нападение става при излизането от Египет, когато еврейският народ пътува към Обещаната земя, но по пътя непрекъснато се оплаква и роптае. Второто нападение е при историята с Пурим в книгата Естир. То става в период, когато евреите се намират във вавилонски плен и цар Кир вече им е разрешил да се върнат в тяхната земя и да построят храма си, но те в течение на почти половин век не могат да се наканят и масово да направят това. И третото нападение е в по-новото време - опитът на нацизма да унищожи евреите преди началото на тяхното завръщане в земите на днешен Израел. То става в ситуация, когато вече я има декларацията на Балфур и решението на Лигата на Нациите за изграждането на еврейска държава, но въпреки това народът се бави. Във всички тези случаи Амалик напада именно „изостаналите“, т.е. тези, които не бързат да се придвижат към Обещаната земя. Тоест Амалик не напада нито, когато евреите живеят стабилно макар и в Изгнание (тъй като фараонът или вавилонският цар няма да допуснат някой да нападне техните роби), нито когато те живеят в своята земя (тъй като тогава Израел е по-силен от Амалик). Той напада единствено, когато евреите се намират „по средата“, т.е. когато тяхното положение е неустойчиво. (Когато вече не са под защитата на чужд цар, но и все още нямат собствени сили.) В този смисъл Амалик е сила, духовно противостояща на Божия народ, като Библията ни напомня, че винаги съществува ирационална враждебност към Божиите хора, ненавист и омраза от страна на Злото. Именно това означават думите на апостол Петър:
„Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне.“
Битката между Доброто и Злото днес
От живота на нашия Господ Исус Христос виждаме, че разпъването Му на кръста е било колективно усилие на Злото. Въпреки това Злото е било неспособно да Го хване в плена на смъртта, защото Христос е обичал онези, които са Го мразели. Изправен пред онези, които Го предали, Той дори помолил Своя Отец да им прости, защото ако те наистина са знаели какво правят, нямало е да го сторят. Той им простил така, както човек прощава на палавите деца. Погледнато в такава светлина, Злото е невежество, незнание, и в някакъв смисъл неправилно приложено Добро. Изкуплението на Злото всъщност е пробуждане за духовната истина. Днес лесно можем да открием въздействието на Злото в обществото ни. Ако Сатана и падналите ангели имат свой начин на действие, това е духът на омразата. Без съмнение тя е най-разрушителното отношение и емоция, които сме в състояние да изпитаме. Омразата унищожава, осъжда, търси отмъщение, насърчава невежеството и се храни със страх. Тя се радва на такава популярност в днешното общество, че се е появил нов мрачен израз – „престъпление от омраза“. Тя процъфтява там, където има невежество, предразсъдъци и страх. Тези тъмни сили на Сатана са в състояние да завладеят отделни хора и групи, да ни делят в зависимост от принадлежността ни към раса, религия и пол. Тълкованията твърдят, че действията на Сатана са една от главните причини за Христовото въплащение. Христос се ражда в човешка плът, за да се прояви на този свят силата на любовта и да вземе връх над всяко действие и проявление на Злото. Виждането за съдбата на Сатана и неговите паднали ангели, че чрез светлината и разбирането всички рано или късно ще намерят обратния път към своя Създател, силно се различава от идеята, че Злото е неизменно и не може да бъде изкупено. Според Библията обаче някога Сатана не е бил главният противник на Бога, а негов съюзник.
От книгата Йов разбираме, че Архангелите („Божиите синове“) са се занимавали със съзидателни дейности, след което се връщали да докладват на Бога за делата си. Следва нещо като странна партия шах, при която Бог позволява на Сатана да постави вярата на Йов на изпитание по всякакъв начин, само да не наранява (а по-късно и убива) него. Логично е да заключим, че през този период Сатана все още се е радвал на Божията благосклонност, а не е бил прогонен в непрогледен мрак, нито че мрази Бог… Сатана просто е действал (и все още действа!) като „противник“, като учител на Йов (и на нас) под управлението на Бога. В един момент дори изглежда така, сякаш Бог подмамва Сатана да продължи да предизвиква Неговия слуга!? И така, Сатана се залавя да направи онова, в което е най-добър – съсипва живота на Йов, така че той проклина деня в който се е родил. Какво ни показва тази история? Тя ни посочва, че всички души ще бъдат подложени на изпитания, за да могат да си върнат достойнството да са сътворци на Бога. Част от това изпитание е възможността да изберем да се откажем от всичко, което се противопоставя на любовта, мира и хармонията. Как можем да изберем любовта, мира и хармонията, ако не сме изправени пред техните противоположности? Всеки ден е възможност да решим на какво ще служим – на източника на Доброто или на Злото. Значимостта на нашето време е в изследването на Духа, което е в основата на всички действия в живота ни. Ако не се пробудим за възможностите, носещи духовно разширяване, които са на прага ни, твърде възможно е да пропаднем в дълбините на объркването, страха, съжалението, отчаянието. Дори да не го осъзнаваме, като изоставяме надеждата, ние всъщност приемаме тъмнината и придружаващите я ангели.
Както има ангели на светлината, любовта, мира и хармонията, така има демони на раздорите, споровете, страха и съжалението. Ние сами привличаме тези влияния към себе си – не само чрез делата си, но и чрез мислите и чувствата си. В началото Сатана е бил изобразяван в изкуството като красив прелъстител с лице на херувим. Когато се изправим пред някоя от тези прекрасни картини (например на Рафаело), за момент изпитваме нереално чувство, защото обикновено очакваме Дяволът да се явява в образа от най-лошите ни кошмари. Ако онези, които вършат зло, имаха подобен език, рога и опашка, доколко биха били успешни опитите им да влияят на човешките дела? Не особено, тъй като ние веднага бихме разпознали падналите ангели. Злото се проявява чрез действията, подбудите и заниманията на нас хората. Както е казал Христос: „По плодовете им ще ги познаете.“ Въпреки всичко, дори онези, които извършват най-злите дела, имат в себе си потенциала за Добро. Това е така, защото първоначалният Божествен модел не се променя, но може да остане скрит от покварената природа на Злото.
Когато с действията си човек се бунтува срещу силите на Доброто, той е под влиянието на Злото, а не на Доброто. Злото е бунт, а Доброто е Синът Божий, Синът на светлината, на Истината, на Живота. Истината дойде в плът, за да ни покаже пътя и да поведе човека към въздигането му в силата на Доброто над Злото в материалния свят. Винаги когато човек се противопоставя на Доброто или се опитва да мами, той отваря канал по който силите на Сатана получават възможност за действие в материалния свят. Първоначалната битка между ангелите на светлината и ангелите на тъмнината днес се води на бойното поле на човешката психика. Всичко, което се случва в духовните сфери на съзнанието, оставя своя отпечатък в душите ни. Тъй като ние сме миниатюрни копия на духовната Вселена в нейната цялост, ние отразяваме и действията, които са се случили в невидимите сфери. Битката между Михаил и Луцифер днес е вътрешната битка на себеотрицанието срещу егоизма. Тази война се води още откакто душите ни са започнали да обитават Земята. Това е причината да съществува Злото. Сатана е принципът на мрака, който може да се появи у човек или общност. Всеки опълчил се против Божията воля, ще установи, че това е свързано с ужасяващи последици, които го връщат назад в правилния път на развитие.
Побеждаваме Злото като мъдро го използваме
Не може да се отрече, че повечето хора се стремят към Доброто, но тъй като рядко постигат съгласие по въпроса какво наричат „Добро“, с противоречивите си „добрини“ в крайна сметка те пораждат Зло. Такава е тъжната реалност: всеки е зает да осигури тържеството на „своето“ Добро, макар то да не е добро за другите, което не може да породи друго, освен Зло. В този смисъл е интересно (макар и парадоксално), че може да има още един източник на зло, а именно - праведникът… Животът показва, че наличието на праведник съвсем не е задължително винаги да се явява благословение за околните на него хора. За съжаление нерядко се случва праведник, който строго и изискващо се отнася към нарушенията, да носи Зло в света. Причината за това е, че праведникът по своята природа е човек, който се отнася строго и изискващо към самия себе си (иначе не би станал праведник). Такъв човек трябва да се учи да се отнася към света различно от начина, по който се отнася към самия себе си. Той трябва да се учи да гледа на околният свят с очите на любовта и милостта, прощението и благостта, да вижда и разпространява около себе си Добро, дори тогава, когато околните формално не заслужават това. Ако гледа с прекалена строгост не само на себе си, но и на света, той ще вижда само недостатъци. И тогава започвайки да оценя околните отрицателно, разпространявайки този отрицателен импулс около себе си, той усилва в света категорията „съд и обвинение“ (принципа характеризиращ Сатана). И тъй като е силен (иначе не би бил праведник), той много силно пренася тази категория на „съд и обвинение“ върху околния свят, което предизвиква изкривяване на системата и поражда Зло. (Мисля, че няма смисъл да споменавам за криво разбраната праведност водеща до фанатизъм, донесла, и продължаваща да носи толкова много злини на Църквата, а и на света като цяло.)
И се оказва, че всъщност основното предназначение на Библията съвсем не е в това да се поправят злодеите, а да се поправят праведниците! Веднъж, когато на човека е дадена свобода на избора, никой не може да помогне на злодея, докато той сам не поиска да се поправи (и в този момент между впрочем, той престава вече да бъде напълно злодей). Задачата на Библията не е поправянето на злодеите, а поправянето на праведниците, тъй като главният проблем на света съвсем не са злодеите, а онези праведници, които грешат и вместо да поправят света, го разрушават. (На праведника, а и на който и да е човек е необходимо умението да съблюдава равновесието между своята интуиция и „закона”, „канона” и т.н., защото потискане на един от тези параметри често води до непоправими грешки.) Но ако грешките на злодеите са достатъчно примитивни и ние откриваме недобрите им намерения още в тяхната основа, с лекота ги отхвърляме и порицаваме, то съвсем друга работа са грешките на праведниците, защото това са глобалните, най-опасните за света грешки, които е трудно да бъдат разпознати, защото така да се каже, в основата им лежи желанието да се направи добро… Именно над този проблем трябва да размислим. Защото най-големите човешки трагедии са резултат не от Злото като такова, връхлитащо хората незнайно откъде, а от неправилното им разбиране, че „Добро“ са онези неща, които ги устройват, а другите са „Зло“, защото им създават неудобства. И тъй като онова, което е подходящо за един, често не устройва друг и обратно, то проблемите никога не се решават. Невъзможно е всички хора да постигнат съгласие по въпроса кое е Добро и кое Зло, затова не бива повече да се акцентира върху това определение, нито пък да се хранят илюзии, че може да се обяви война на Злото и то да бъде унищожено, за да възтържествува Доброто. Що се отнася до тези, които преследват другите под предлог, че действат от името на Бога, те всъщност са сподвижници на Дявола, когото постоянно укрепват с действията си… Ако искаме да унищожим Злото, заедно с него ще унищожим и Доброто. Именно това ни казва Исус в притчата за житото и бурените. Не бива да се борим срещу Злото с цел да се отървем окончателно от него – това е невъзможно!
По отношение на Злото трябва да открием такива методи и средства, които да ни позволят да го използваме. Никаква теория, колкото и изкусна да е тя, няма да реши проблема със Злото. Той може да се разреши само чрез действия, чрез умението да го трансформираме. В противен случай само ще го подхранваме със своето невежество и слабост. Бог, както вече споменах, не е само Добро. По-скоро Той е Добро за този, който е съумял да преобразува Злото. Ние хората най-често възприемаме Злото като враждебна сила. Всъщност то не проявява негативност спрямо нас, ние си въобразяваме, че е враждебно настроено, доколкото се разминава с очакванията ни. Наистина как да не възприемаме за агресивни онези елементи, които ни парализират или тровят? Всичко, което не вибрира в хармония с нас, което прегражда пътя ни, което замъглява и тревожи съзнанието ни, ние го оценяваме като враждебно и това е нормално. Нима обаче това състояние е окончателно? Не, защото ако успеем да преобразуваме тези елементи, те ще се превърнат в благотворна сила за нас. Всъщност Злото олицетворява някои много мощни сили, с които не сме в добри отношения, защото не знаем как да ги насочим в желаното от нас русло. Естествено е онова, което не можем да контролираме, да е способно само да ни навреди. Не ви ли прави впечатление, че вече хиляди години хората се молят: „Господи Боже, унищожи злото!“ Но Той се почесва по тила, усмихва се и казва: „Горкичките! Когато разберат, че Злото е необходимо, ще престанат да се молят за това.“ А междувременно отправените към Него молитви ще са безброй! Да, трябва да се молим разбира се, но по друг начин, а именно: „Господи, научи ме как Си създал света, как предвиждаш всяко нещо. Дай и на мен такова разбиране, мъдрост и ум, че да мога и аз като Теб да се издигна над Злото, така че то да не ме докосва и да съм в състояние да го използвам, за да извърша велики дела!“
Колко много са примерите, които показват, че лошото за един не е непременно лошо и за другите! Хората няма да разберат какво представлява Злото, докато съдят за него според удобството си, в зависимост от своите слабости и несъвършенства. Те ще променят мнението си, едва когато се приближат до съвършенството. Ето защо отношението на обикновените хора към Злото е толкова различно от това на мъдреците, отвъд ужасяващия образ на Злото, който плаши слабите. Мъдреците знаят как да открият в него благотворна сила, а дори и приятел. Защо им е да тръгват на война срещу Дявола? Най-лесният начин да се лишим от сили и възможности е да смятаме Злото за враг. Вече споделих, че Сатана е един от слугите на Бога, който изпълнява важна роля: Бог го използва, за да „пришпорва“ хората, за да ги стимулира да се движат напред. Бог въобще не се нуждае от човешка помощ в борбата срещу Дявола! Той умее и Сам да се справя… Затова когато срещнем проблем, трябва да се научим да го разглеждаме като фундамент, като здрава и устойчива опорна точка за работата ни. Така че не трябва да се молим животът ни да бъде гладък, без страдания, без трудности, без огорчения и без врагове, защото няма да има за какво да се захванем, за да вървим нагоре. Ако получим всичко, за което се молим – лесен живот, удоволствия и пари, то вътрешно скоро няма да остане нещо от нас. За щастие небето не чува този тип молитви! Всички искат да живеят в лекота и разкош, без да знаят, че в действителност така те се молят да станат нещастни. (Тук всевъзможните семинари за успех, просперитет и щастие от рода: „седем стъпки към успеха, пет стъпки към щастието, три ключа към не знам си какво и т.н., на които сме свидетели ежедневно по църквите, изглеждат нелепо. Те са само въдица и храна за наивници и незрели християни, от които се възползват т.нар. „духовни учители, ментори, коучове“ и др.)
Връзката между Доброто и Злото съгласно еврейската мистична традиция
Когато става въпрос за образа на Злото, виждаме как в митологиите на различните култури и традиции по света съществува мистично животно – змия, дракон, ламя и др. Виждаме го при скандинавците, индусите, славяните, египтяните и т.н. Ако погледнем еврейската религия ще видим, че в Старият Завет се споменават три вида „змейове” - „Танин” (дума използвана за змиите, в които се превръщат тоягите на Мойсей и Аарон в Египет, в Пс.91:3 и др.), „Левиатан” (Йов 3:8, Пс.74:14, Исая 27:1) и „Раав” (Ис.51:9) – персонажи известни в крайна сметка отчасти от месопотамската, а също и от угаритската митология.
„Ония, които са изкусни да събудят Левиатана.“ (Йов 3:8)
„Ти си строшил главите на Левиатана.” (Пс.74:14)
„В оня ден Господ с лютия си, великия си и якия си нож ще накаже Левиатана, бързия змей.“ (Ис.27:1)
„Събуди се, събуди се, облечи се със сила мишца Господна! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните родове! Не си ли ти, която си съсякла Раав (тук Раав не трябва да се бърка с ханаанската блудница от книгата Исус Навин!) и смъртно си пробола змея? (Ис.51:9)
„Ти си съкрушил Египет, (в ориг. „Раав”) като смъртно ранен. (Името Раав вече споменато в Исая 51:9 означава небесен покровител на морето, но се използва и като поетично название на Египет - най-мощната държава в древността). (Пс.89:10)
Защо това е така, какво означават тези символи, защо те са се разпространили във всички народи? Ясно е, че видимо е съществувал един източник на мъдрост, който е бил общ, единен за всички.
Както споменах в предишната част, като един от главните герои в разказа за Едемската градина, змията по своята същност е едно много странно животно. Това е животно, което съдържа в себе си отрова, като тази отрова може от една страна да бъде смъртоносна, а от друга се явява като лекарство за човека. По тази причина, когато евреите биват наказани в пустинята, заради своето роптание и започват да умират от ухапването на змиите (които Бог им изпраща!), някак странно за символ на изцелението бива избрана отново змията!?, а не някое „по-добро” животно. Тоест идеята е, че същото нещо, което те ухапва смъртоносно, то те и изцелява при правилно отношение спрямо него. Трудността според мен обаче по отношение на това зло е в определянето на дозата, която стига до нас и момента на нейното приемане, тъй като на практика всяко лекарство е отрова, но не всяка отрова е лекарство... Но най-интересното за нас е факта, че като преобраз на Мойсеевата медна змия, в Новият Завет апостол Йоан ни посочва самият Господ Исус Христос… Защо??
Всички сме виждали символа, който изобразява змията като пръстен (във формата на кръг) захапала опашката си. Този образ всъщност символизира безкрайността или края на действията на първоначалните мисли на Бога Творец. Вечното завръщане, затвореността, ограничението на времето и завършеността на Творението. Нейната опашка се връща при нейната глава, защото цялата система на световете винаги се завръща и завършва в своя източник. Между другото така се обяснява казаното за светите същества (животни) от пророк Езекил, които се движат бързо, стремят се към Източника и после се връщат на своето определено място. И всъщност целият живот е изграден на движение – натам и обратно, в ритъма на вдишване и издишване, разкриване и скриване. Съгласно традицията на Меркава (Колесница) четирите животни описани от Езекил символизират едно единно същество, което традицията нарича именно „тали“ (дракон). Това е онази първична форма, в която са обединени силата на лъва, възприятието на орела, устойчивостта на вола и човекоподобната воля. Това обаче не е комбинация от качества, а представлява тяхното изначално единство, което е събрано в тази една точка (устата на великия змей). Тоест всички съставни части от колесницата на Езекил (орел, вол, лъв и човек) се обединяват и се включват в това мистично животно, което се отъждествява също и с Левиатан, великият змей, който обгръща цялото Мироздание. Той се нарича още „танин“, морско чудовище, същество обитаващо в най-дълбокия хаос. Докато още не е бил установен редът, Левиатан е обгръщал света като пръстен. Но дори след установяването на реда, той не изчезва, а остава като тайна опора. В Пс.74:14 се казва, че той е бил ударен, сразен в главата, но не изчезва. Неговата опашка е останала!
И именно в тази точка, където опашката на змията се докосва до нейната глава, където всичко се връща в началото, се издига разумът и се достига „Древния по дни“, непознаваемия Отец на вечността. Там се намира източникът на Божествена светлина, където всичко е свързано в един кръг, в едно дихание, в един закон за възвръщане на всичко към неговия корен. Светлината е онази първична материя, която Бог излъчил от Себе Си, за да създаде Вселената. И за да може тази Вселена да има устойчивост, е било необходимо веднага да се очертаят нейните граници. Ето защо, когато се говори за Божията мъдрост създала нашия свят, в книгата Притчи 8:27 се казва, че Бог „разпростираше свод (кръг) над лицето на бездната.“ Тоест Творението започва с тази светлина, която Бог излъчва сферично около Себе Си. И в това пространство от светлина Той проектира образи, които се кондензират и материализират, за да оформят накрая видимия Космос с неговите галактики и обитаеми светове, сред които и нашата планета Земя с всичките й камъни, растения, животни и хора. На това място няма нито време, нито пространство, нито деление на ляво и дясно. Там няма различие между начало и край, между въпроси и отговори, между светлина и тъмнина. Всичко се съединява в една точка, в един миг, в един замисъл, който предшества цялото Творение. Бог Отец не е началото на времето, Той е корена, от който все още не е възникнало различието между времето и вечността. Този, който дава форма на всичко съществуващо, който движи всичко. Той не е част от системата, той е нейната ос, сърце, уста. Именно от тази част наречена „Древния по дни“ произлизат великото единство, в което драконът, змията, Левиатан всъщност не са три, а едно цяло. Три граници на единната мисъл – всички те са смисъла на едно дихание, една воля, един пулс. Когато човек достигне тази степен, той престава да вижда звездите като знаци, сили, влияния или системи. Той вижда не съзвездията, а Този, който ги е начертал. По този начин всички светове, системи, имена, форми са лица на Единия Бог. И се оказва, че Бог Отец, „Древният по дни“ е невидим за нас, не защото е далеч, а защото е по-близко от всичко останало!
И ето ние стоим пред тази „страшна“ тайна: как е възможно от най-високата непостижима степен на Божията мисъл, от Източника на всички източници да произлиза път, който се спуска до най-големите низини, до мрака, до тъмнината, до обвивката на нечистотата, до мястото където Неговото присъствие като че ли е скрито? Осъзнал тази истина, цар Давид казва:
„Къде да отида от твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна? Ако възляза на небето, Ти си там. Ако си постеля в преизподнята, и там си Ти. Ако взема крилата на зората и се заселя в най-далечните краища на морето, и там ще ме води ръката Ти. И Твоята десница ще ме държи. Ако река: Поне тъмнината ще ме покрие и светлината около мене ще стане на нощ, то и самата тъмнина не укрива нищо от Тебе, а нощта свети като деня. За Тебе тъмнината и светлината са безразлични.“
Но как е възможно от най-чистата светлина да се подава опашка, която достига до място, което да е „отделено“ от светлината? Именно това е дълбоката тайна на цялата система - това, че опашката на змията се връща в нейната глава. Не само като символ на вечността и цикличността, но и ключ към постигането на това, което се нарича „възвръщане към светлината“. Защото не съществува реалност, която да не е свързана с корена! Дори най-ниската тъмнина не съществува сама по себе си, тя се храни от тази възвърната форма, от същата Божия воля, от която и ангелите на светлината. Но не защото светлината не желае да пребивава отвън, а защото волята на Бога обхваща безкрайно всичко. И Той обича всички. Тази опашка не е просто линия на времето, нито някакво движение. Това е светлината на Бога, Който е неограничен и оживотворява всичко. Именно, защото опашката завършва в главата, няма нито едно място, където да няма от Неговата слава (дори там, където тя е скрита). Опашката не е просто завършек, край. Това е завръщане към главата, това е обратен път към началото на всички начала. И в тази велика тайна всичко, което ни се струва отделено, всъщност е свързано с Източника. Всяко падение е начало на подем. Всичко, което изглежда като смърт е начало на раждане. Затова в края на времената смъртта ще бъде погълната навеки, защото всичката нейна сила е била едно отделяне от лицето на Бога. А когато опашката се завърти към главата, когато цялата система се затвори и змията обхващаща света се разкрие, тогава ще стане ясно, че дори това, което се е считало за Зло, е било само сянка от светлината. Дори това, което е изглеждало като разделение, е било част от великия замисъл съгласно Божието Провидение.
Аз разбирам, че е трудно да се приемат нещата, които казвам и навярно много хора ще се огорчат и дори възмутят, защото тези идеи се разминават драстично с разбиранията, които са ни втълпявани от първия ден в Църквата. Но ако продължаваме да се придържаме към старите си възгледи, ние никога няма да се измъкнем от трудностите, с които постоянно се борим. Иначе, въпреки че пеем химни за възхвала на Бога, ние ще се чувстваме нещастни. Трябва да знаем, че нещо може да бъде зло за нас, само докато ни превъзхожда. Следователно наша е задачата да се научим да се издигаме над Злото и да го превръщаме в Добро. Злото, което все още не умеем да използваме си остава Зло, но ако се научим да го управляваме, то се превръща в Добро. Най-важното е да разберем, че не бива да оставаме пасивни срещу външния натиск, но също така не трябва да му се противопоставяме директно, защото неговата мощ лесно ще ни срази. В човешката история отделни хора са решавали да се изправят срещу Злото, и като са му обявявали война, са загивали. Те не са познавали истината и са се осмелили да влязат в единоборство с тази гигантска сила, която неизбежно ги е смачквала. Не казвам, че вярващият християнин не трябва да се бори срещу Злото, но той първо се подготвя и очиства, за да може Бог да се засели в него и да прояви чрез него Своето всемогъщество. В различните текстове на Евангелията се разказва как Исус се е противопоставял на Злото (като е прогонвал бесове например), като Го е правил в името на Своя Небесен Отец, с Когото Той се отъждествявал. Но ако се замислим, ще забележим, че Той не унищожавал обсебващите демони, а само Ги прогонвал…
Сега разбираме защо от 3 в. на ранното християнство, та до ден днешен Църквата непрекъснато намира ереси, гори книги, издига клади, преследва гностици, манихеи, богомили, катари, албигойци, дейци на Реформацията, организира кръстоносни походи съпроводени с реки от кръв и т.н. Всички те са обявени в името на Христос и срещу слугите на Злото, на Сатана. Само че докато живее в разрез с Божиите закони, с разумните закони на Природата, човек постоянно ще се натъква на Злото. Докато човек се опитва да коригира Божиите закони и порядък, Злото винаги ще се промъква в неговия живот, както крадец в къщата му. Защото на Земята Злото се проявява във формата на крайния човешки егоизъм. Който попадне в ръцете на този егоизъм, е осъден на смърт. Както вълкът изяжда овцата, така и егоизмът изяжда човека. Да, ние трябва да се пазим от Злото, но без да се страхуваме от него. Да не мислим, че можем да го преобразим. Трябва да помним, че Злото отстъпва само пред Доброто. Затова не трябва да се борим със Злото, а да поставим Доброто срещу Злото, за да го възпитава и укротява. Злото не е враг на Бога. Ако Бог би имал враг, Той не би бил никакъв Бог, нито Всемогъщ и Единствен Творец на цялото Битие. Злото е враг на човека в застой – на душата, която не желае да се развива и да израства.
Думата на евр. „Машиах“ (Месия, Помазаник) се асоциира с надежда за избавление, възстановяване на царството и поправянето на света. Интересно е, че еднаквото числово значение на това име (на иврит) съвпада с гематрията на думата „нахаш“ (змия)?! Неслучайно като преобраз на Мойсеевата медна змия, апостол Йоан посочва в своето Евангелие самият Господ Исус Христос. Това съвпадение на пръв поглед е парадоксално и затова изисква дълбоко обяснение, тъй като то разкрива кореновата структура на Мирозданието, където дори падналите и изгонените съхраняват следите на висшата Божия воля. В този смисъл змията не е просто символ на съблазънта и греха. В своя корен тя е канал на сила, тя е извиващата се линия изведена от първичната светлина, от самото начало, от мислите на Бога Творец. Първото от трите начала на Бога Троица, Древният по дни. Но в своето изкривяване, в своето отделяне от Източника, този канал вече става разрушителен. Той се отклонява от правия път и затова е наречен именно „нахаш“ (змия), т.е. тази, която се извива, криволичи. Нейният източник стои високо, но поради изкривяването си, той е започнал да се възприема като противоположна сила. И тук се крие ключът. Месия като точката на завършване на целия път на Творението, не може да бъде външен на тази система на Мирозданието. Той не произлиза отвън, за да отстрани змията, Той „поглъща“ в себе си нейната същност и я връща към началото. В този смисъл Месия не е антипод на змията, а нейното поправяне. Това, което е било извиващо се (криво), става вече право. Това, което е било изгонено, се завръща. Не се унищожава, а се възкресява от мъртвите! Това е смисъла на нейното поправяне, не потискане на желанията, а включване на всичко (дори негативното) на правилното място и в правилната форма. Затова еднаквото числово значение на Христос и змията не е случайност, а указание за скрита тъждественост. Тоест това, което води в изгнание, и това, което връща от изгнание са дълбоко свързани. Тук се крие тайната на края. Опашката е края, а главата е началото. Това, което е било изгонено, в края се оказва на същото място, откъдето е излязло. Тази точка, в която краят се среща с началото е нашият Господ. Затова Библията неслучайно завършва с тези Негови думи:
„Аз съм Алфа и Омега, първият и последният, началото и краят.“
Оттук произлиза и образът на змията обгръщаща света, която е захапала опашката си. Това не е символ на смъртта (както обикновено се счита), това е знак за завършек, за връщане, за поправяне. Кръг, който няма нито начало, нито край (по подобие на волята на Всевишния Бог). Месия стоящ в най-ниската точка (в опашката на Творението) я съединява с нейния корен, със самата глава. Затова Христос не е просто потомък на цар Давид, а последната искра, която се връща при Източника, когато низшият става Висш. Той е гласът издигнал се от праха и достигнал небесата. И само Той носещ в себе си паметта за змията може да обърне нейното лице към светлината. По този начин тайната на Христос е тайната на включването и на най-нищожното в Божието единство. Това не е борба на Доброто със Злото, където един побеждава друг, а много по-дълбок процес включващ дори отклоненията и грешките от правия път.
Единствен Бог може да унищожи Злото. Хората нямат нито необходимия ръст, нито размаха, нито мощта, нито методите, за да успеят в това. Прочетете Откровението, където се казва, че архангел Михаил ще окове във вериги Змея (символа на Злото) и ще го затвори за хиляда години. Това трябва да ни накара да се замислим: щом като самият Архангел Михаил, който разполага с всички правомощия, не иска (или не може) да унищожи Злото, а само да го окове за известно време, то какво биха могли да направят по въпроса бедните и нещастни човеци?! Да, всички, които са се осмелили да се изправят срещу Злото, за да го унищожат, заслужават похвала за техния чист порив, за смелостта и саможертвата им, но все пак трябва да признаем, че те неправилно са избрали целта си. Защото каквото и да правим, ние постоянно се сблъскваме с тази двойствена реалност – с Доброто и Злото, със светлината и тъмнината, с живота и смъртта – и никога едното не успява да победи окончателно другото: нито Злото може да унищожи Доброто, нито обратното. Когато наблюдаваме какво се случва по света, се убеждаваме, че е по-лесно хората да правят Зло, отколкото Добро. Разбира се, това не означава че Доброто е по-слабо, а Злото е могъщо. Съвсем не! Това е така, защото условията, които човечеството постепенно е създало на Земята са много по-благоприятни за правене на Зло. Искате да направите Зло? Цяла тълпа е готова да ви подаде ръка. Но когато става дума да се прави Добро, тогава е различно, малцина са готови да ни последват. Изглежда така сякаш Доброто е сънливо, упоено, парализирано и безсилно. Да, защото в по-ниските сфери винаги е така, а ние хората живеем най-вече в тях. Когато обаче успеем да се издигнем над тези области, се случва точно обратното: там Злото е задушено, обуздано, вързано. Когато човек се издигне до висшите области, на него вече му е невъзможно да прави Зло, но ако поиска да прави Добро, това му се получава много лесно.
Когато е бил сътворен първия човек Адам, знанието за строежа на света не е било скрито. То не е било дял на един народ или отделна школа. То се разпръсквало като светлината над цялата земя. В самото начало то е било дадено на човека като дихание на висшата мъдрост. Адам знаел не само имената на всичко съществуващо, но и връзката между него. Той виждал как тече животът от Източника, как светлината прониква, как се строи стълбата между върха и низините. Но когато дошъл разривът и човекът вкусил от Дървото на Познанието, мъдростта била извратена. Това, което било предназначено да бъде канал за връзка с Бога, станало стена. Там, където трябвало да минат потоците на милост, се настанил страхът. Така всъщност се е родила магията. Това, което трябвало да бъде в служение, станало манипулация. Вместо съюз – подчинение, вместо отдаване – улавяне. Така се появило поклонението на чужди сили. Змията, която трябвало да се изправи и да стане жезъл, се извила и станала отровна змия. После дошъл Потопът, но отгласите от това духовно знание не изчезнали. Те се отразили във всички народи като ехо в тяхната историческа памет. Затова във всички култури – от Китай до Скандинавието, от Америка до Индия чуваме за велики змейове, дракони, лами и т.н. обхващащи света. Всичко това е ехо от факта, че някога там е властвала светлина. Разбира се, един ден всичко ще се промени и Злото много трудно ще се проявява, тъй като ще му липсват подходящи условия. Но междувременно то наистина е навсякъде около нас и единственото реално оръжие, което имаме срещу него е, да се постараем да го впрегнем в добра работа. Унищожението на Злото на най-дълбоко и абстрактно ниво (във връзка с идеята, че най-опасният хищник, най-опасната змия е злото вътре в човека), се проявява като Доброто, което се опитва да възпре злината в нейната най-абстрактна и обща форма. Затова апостолът съветва:
„Не се оставяй да те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто.“
Какво означава този стих? Че след като не можем никога да унищожим Злото, занапред ще трябва да заменим някои словосъчетания, като например: „да победим, да убием, да изкореним, да вържем“ и т.н., които са израз на погрешни схващания, със следните: „да опитомим, да облагородим, да усвоим, да урегулираме, да насочим, да възвисим, да използваме“ и т.н., които изразяват по-напредничаво и по-духовно разбиране. Независимо дали става дума за враг, за заболяване, за някакво изкушение или за слабост, ако приемем тази философия винаги ще разполагаме с най-добрите условия, за да работим, да ставаме по-силни и окончателно да разрешим проблемите си. В тази връзка, независимо какво ни случва в живота, трябва винаги да си задаваме въпроса: „Действително ли това е Зло? Не е ли то по-скоро прикрито Добро?“ Докато не си зададем този въпрос, ние ще се борим, бунтуваме и възмущаваме колко несправедлив е животът и няма да сме в състояние да се възползваме от това Зло, което всъщност е Добро, защото не сме успели да го разпознаем като такова. Да, хората рядко успяват да разграничат кое е добро и кое лошо за тях. Колко успехи и постижения на практика са водели към катастрофа! И обратно, колко препятствия и неуспехи са станали дълбоки причини за бъдещия триумф на онези, които са могли да ги използват! Необходимо е обаче да сме преживяли много, да сме научили много от живота, да сме минали през много изпитания, за да осъзнаем до каква степен всичко това е вярно…