Животът е спирала
Като продължение на темата относно Злото и по-конкретно Змията като негов символ, в тази част ще се спра на едни „странни“ (и неразбрани от повечето християни) думи на нашия Господ Исус Христос, отправени към нас Неговите ученици, а именно:
„Бъдете разумни като змиите и незлобливи като гълъбите“
Виждаме, че самият Христос използва Змията като символ. Но ако Змията (както сме свикнали да мислим) е толкова „лоша“, защо тогава Той я препоръчва като символ на разумността!? Всъщност Христос препоръчва умът на змията, но не и нейните постъпки… Тук ще използвам една аналогия от химията, където Змията се явява символ на киселината, гълъбът е основата, а ние сме резултата – солта. Тоест ние трябва да притежаваме киселината на змиите и основата на гълъбите, за да дадем резултата – солта. Ако не можем да разберем киселината (т.е. змията като киселина в себе си) и гълъбът като основа в себе си, те ще произведат обратни резултати. Със своята киселина Змията ще произведе отрова в нас и ще ни отрови, а ако не разберем качествата на основата в себе си, ще си създадем други мъчнотии. Тоест ако придобием само качествата на гълъба и станем напълно и изцяло мекушави и кротки, ще ни липсва смелост и ще бъдем прекалено плашливи. Всъщност много от сегашните добри хора са такива. Те са „добри“ от страх, а не от убеждение. В този смисъл, когато се намираме при най-лошите условия, трябва да бъдем разумни като змиите, а при най-добрите условия да бъдем като гълъбите. Тоест, когато се намираме в трудно положение, трябва да бъдем умни като змията, а когато се намираме в добро положение, трябва да бъдем незлобливи като гълъба. Защото в този живот ще се озовем и в двете ситуации, и само така ще използваме и едните, и другите условия за наше добро.
Змията символизира избора (активното), а гълъбът олицетворява смирението (пасивното), защото само чрез смирение изборът би ни довел до познание, а оттам и до Бога. Без едното няма движение, няма живот, а без другото няма извисяване, няма посока. Змията символизира безкрайното движение (в кръг), a гълъбът е Духа (крилете), т.е. всичко се развива и променя, като от връзката между двете се получава поетапното движение нагоре – спиралата на живота. На много от нас животът ни изглежда като път. Това по принцип е вярно, но не е вярно твърдението, че този път върви по права линия. Животът е път по спирала, която има три направления: нагоре, надолу, и в кръг. Всичко в този живот (и във Вселената) се движи по спирала. Първото движение по тази спирала е нагоре, второто е надолу, а третото - в кръг. Когато животът ни се движи нагоре по спиралата, тя придобива формата на фуния и ние започваме да привличаме в живота си онова, което ни е нужно, като то ни обогатява. Тоест получаваме от живота всичко, което желаем. Тогава започваме да разцъфваме и просперираме. Но когато животът ни се движи надолу по тази спирала (и също представлява фуния), тогава всичко започва да ни напуска и ние губим различни неща (работа, приятели, пари.) С една дума - деградираме, стигаме до пълно саморазрушение, нашият свят се руши и в крайна сметка губим всичко.
Но най-страшно е третото движение - в кръг, когато нищо в живота ни не се променя. Когато нашият живот се движи в кръг, ние буквално сме заклещени на едно място. Това е светът на пустотата и всъщност причината за всички депресии при хората е именно фактът, че в техния живот нищо не идва и нищо не си отива. Това противоречи на нашата генетична програма, защото всичко в този свят е подчинено на промяна и ние в никакъв случай не трябва да се противим на този процес. Хората, които са изгубили смисъла на живота си, вървят в кръг, а човешкият живот е създаден така, че в него винаги да има промени. Да, нашият живот се движи по спирала, което означава, че ние постоянно се намираме в процес на развитие. Ние трябва да се развиваме, това е непрекъснат процес на промени. Но повечето хора се страхуват от промените, защото се плашат от бъдещето. Това е един от основните човешки страхове – страхът от бъдещето (по-точно неговата неопределеност). Те от една страна искат в бъдеще да се случи онова, за което мечтаят, а от друга страна се страхуват от това. Защо това е „професионалната болест“ при обикновените хора? Защото хората искат повече стабилност. А отсъствието на събития в живота им, всъщност ги вкарва в депресия. (Депресията е състояние на потиснатост, поради липсата на промени.) Но тук възниква въпросът: „Какво може да обедини тези три направления? От какво зависи накъде се движим - нагоре, надолу или в кръг?“ Отговорът се крие в онази малка незабележима точка, която се намира в центъра на тази спирала. Точка, която формира тези три направления. И всичко, което се случва по пътя на нашия живот, всичко, за което мислим, всичко, което желаем и правим, абсолютно всичко е подчинено именно на тази точка. Тази точка се нарича „идея“ и именно идеята формира самото направление – надолу, нагоре или в кръг. Ако тази точка я няма, движението се преустановява и настъпва хаос. Ние мислим, че Бог е изгонил Адам от Рая… Не! Човекът всъщност сам решил да си тръгне и да докаже на баща си, че може да бъде не по-лош от Него. Ето защо хората трудно приемат Бог на земята. Те са решили, че са стопаните на тази планета и ако Бог дойде, те веднага ще загубят своя статут на местни владетели на света. Да, животът на всеки човек е подчинен на неговата собствена идея. От момента на появяването на първия човек, количеството на хората започнало да се увеличава, те образували групи, които впоследствие започнали да се наричат племена, империи, държави и т.н. И това, което се явява истина за един човек, станало истина за цялото човечество. Тоест човекът започнал да действа не сам, а като цяло общество. Така онова, което било проблем за един човек, станало проблем за цялото човечество. И в крайна сметка човечеството се променило, но принципите останали.
Разум и чувства
Ако се върнем на думите на Христос и неговата заръка чрез образа на Змията, трябва да признаем, че има хора повече склонни към чувствено възприятие на света, а има такива, които са склонни към неговото разумно възприятие. Сближаването между разума и сърцето зависи от това как човек поставя себе си в съответствие с Бога и хората около себе си. И се оказва, че човекът може да работи едновременно и със сърцето си, и с разума си. Чувството (желанието) обаче е първично, а разумът е вторичен, тъй като разумът никога не променя желанието, а обратно – желанието управлява разума. Ролята на чувствата се състоят в това да показват какво протича в желанията на човека, а ролята на разума е да съумее да работи над тези желания. Но самият разум не работи над тях. Кое движи човека, ако не чувствата? След като веднъж почувства, човек започва да осъзнава това свое усещане. Разумът работи тогава, когато аз чувствам потребност от нещо. Така се развива и целият наш мисловен апарат – за постигане на желаното. Разумът не изяснява нищо, защото желанията (чувствата) го карат да работи. Не трябва да мислим, че разумът съществува отделно от желанията. Разумът се управлява от желанията. Понякога той ни говори едно, а понякога точно противоположното, в зависимост от нашето желание. Западният човек потиска сърцето си чрез разума, а източният човек оставя разума си на произвола на сърцето. И при двете ситуации има недостатъци относно възприемането на истинската реалност, която може да се изпита само когато сърцето и умът са в мир, (както евреите казват: в състояние на „шалом“). Това е, когато нито разумното, нито чувственото желаят да властват едно над друго.
Разбира се, болезнено е, когато има недостиг на едното от тези измерения, но и механичното компенсиране на липсващата връзка не осигурява решение. И двете трябва да бъдат доведени в хармония. Земният разум винаги се усеща по-силно, отколкото вътрешния човек. Той винаги идва и привежда невероятни логически аргументи, които впрочем са правилни сами по себе си. Змията желае да се възползва от нашата вътрешна сила, защото самата тя не притежава такава. Именно това се нарича „зло намерение“. Но то не трябва да се убива, а да се победи!, така че да започне да работи в наша полза. Ако престанем да му даваме много от силите си, а само минимално да го подхранваме с най-необходимото, в края на краищата то ще се превърне в „ангел на живота“. (Както в приказките - жабата ще се превърне в принцеса.) Затова не трябва да проклинаме разума си, защото така проклинаме част от самите нас. Не трябва да бягаме от него, но не трябва да го каним и на гости. Змията ни помага, защото ни показва нашите недостатъци. Без нея не бихме имали обратна връзка. Как иначе би било възможно да ни „заставят“ да изберем Доброто, ако нашата „змия“ не ни ухапваше всеки път, когато се заблуждаваме в пътя.
Балансът между двете наистина е доста труден, но Христос го постига чрез Своето разпятие на кръста: по хоризонтала - земното, по вертикала - Божественото. (В този смисъл, разкъсван в избора си човек или пълзи като змия, или се носи като гълъб!) Христос (Новия Адам) не се изкуши, „змията“ не успя да Го изкуши, като по този начин Той успя да примири крайностите. Всъщност Христос не унищожава нищо и никой, а просто успява да възстанови нарушеното равновесие, когато сме станали смъртни, земни. Когато Бог поставя враждата между нашето потомство и това на Змията, между горе и долу (главата на змията и петата на човека), Той ни връща вечността (ако я искаме). Именно по тази причина Христос не споменава змията като „лоша”, защото изборът как да живеем е наш, а не на змията… Не е нужно да търсим „злото”, когато сме невинни. Тогава просто опитомяваме „змея-дракон“ в нас, а това става, като сами разграничим вътрешната си природа (защото в нас имаме и от змията, и от гълъба). Изначално е било замислено вътрешните сили в човека да живеят в свещен „брак“. После обаче при разделението на мъж и жена идва „проблемът“ с избора (и змията) и прехвърлянето на отговорността, и разделението на Добро и Зло. И вместо женското и мъжкото да си партнират, знаейки че носят един кръст, настъпва разделение, та чак до наши дни.
Ако в нашата природа присъства само „разумността“ на змията и ако към нея не прибавим „незлобливостта“ на гълъба, ние се превръщаме в хора имащи разум, но лишени от чувственост. Ако си служим само с разума, ще виждаме и съдим само различията, което ни поставя в позиция на отрицание и бездушност (хладината характерна за змията). Всички сме чували израза „хладен ум и горещи чувства“, нали? Но да „обичаш враговете си“ не е възможно без чувство, а само с разум това изглежда немислимо. Необходимо е Заветът да бъде изпълнен със сърце и мисъл, а не понеже е заповед (както в Стария Завет), защото тогава Законът се изопачава, Словото става сухо, „книжно“, губи своята творческа сила и в крайна сметка „буквата убива духа“ (както при фарисеите). Законите се спазват, но никой не се запитва защо. Всичко се върши безсъзнателно, механично и съответно извън живота. Единствено чрез лично самоосъзнаване, а не поради страха от осъждение човек може да се избави, т.е. да се роди и от Духа. Трябва да знаем, че нашата роля определя взетото от нас решение! Човек се ражда вече личност. Илюзия е да мислим, че сме станали разумни, когато сме се научили да смятаме и пишем. Това е така, защото решение взема не нашият разум, а нашата душа! Душата работи по същия принцип, както и Самият Бог. Маската я избира разумът, за да ни защити от болката и омразата! В тази връзка искреност не е, когато казваме истината в лицето на хората, а когато можем да бъдем самите себе си! На пръв поглед изглежда, че като че ли няма нищо по-просто от това, да бъдем самите себе си. Но всъщност това е една от най-сложните задачи за човека: да бъдеш този, който си и да вършиш това, което ти е предначертано. Защото именно Душата ще заведе човека при Бога.
В тази връзка задачата на истинския учител в живота е да научи хората да слушат своята душа, а не командите на разума си. Човек обикновено прави това не от незнание или от нежелание, а поради това, което са му казали: че животът е устроен така и той просто продължава традицията. За съжаление повечето „учители“ за живота говорят за „вяра в Бога“, но не казват какво е това нещо „вярата“ (като изключим папагалското повтаряне на стиха от Евреи 11 глава). Всъщност вярата е истината, която сме постигнали! Тук разбира се, стигаме до момента с избора, като най-тежкото при правенето на избор и вземането на решение - това е страхът да не сгрешиш. Затова да направим избор е толкова сложно. Това не е да вдигнем камък или да отрежем дърво. Винаги ще ни мъчат съмнения и въпроси: как да постъпим и какво да направим? Затова между другото, лидер не се става, лидерът се ражда. Още от раждането си той има дара да чувства кое решение е правилно, и кое не. При правенето на избор или вземането на решение мъдрият човек винаги си опира на гласа на душата си, а не на разума, защото душата никога не лъже, тъй като тя не се страхува. Трябва да знаем, че Бог живее в Душата, а играта на Дявола е с разума на човека. Мъдрият човек чувства кое решение е правилно, но за да чуем Бога, трябва да умеем да бъдем в покой, каквото и да се случва. Бог разговаря шепнешком, ако искаме да Го чуем, трябва в главата ни да цари тишина.
Невежеството се ражда от нежеланието да се изучава новото, за да се разбере. В това се състои и основната причина за всички беди и конфликти при хората. Ние вървим слепешката в битка с дракона. Вярваме, че драконът е опасен и без да сме го изучили, започваме да се борим с него, макар че ако бяхме започнали да го изучаваме, щяхме да разберем, че този дракон не е опасен, че с дракона е можело да се живее в мир и съгласие. Но минава още време и се оказва, че сме направили нещо друго. На определена възраст започваме да си задаваме фундаментални въпроси: Какво, добре ли сторих, за правилния човек ли се ожених, защо досега съм нищо, къде именно сгреших по пътя? Правейки самооценка на самите себе си, се създава усещането, че сме изживели вече половината си живот, а можем да съберем постигнатото в шепата си. Този навик се нарича – да анализираме. Започваме да анализираме себе си, света и всичко, което се случва около нас. Опитваме се да му дадем своята оценка, обективна оценка и започваме да вярваме в нея. Например, когато сме си поставили някаква цел, но не сме успели да я постигнем, ние сме решили, че сме неудачници. След това сме повярвали на това и изхождайки от тази субективна оценка, сме започнали да се отнасяме към себе си и света по съответния начин. Твърде много хора на този етап се чупят: започва да им се струва, че вече нищо няма да могат да променят, а да се живее по-нататък с това усещане е доста сложно, и в резултат на това те провисват нос, което е още по-лошо, защото дърпат надолу и онези, които обичат.
Всички имаме проблеми, но едни хора говорят за тях, а други ги крият давайки си вид, че могат да ги решат. Когато направим анализ на целия си изминал до този момент живот, стигаме до извода, че вече нищо не може да се промени, и че всичко трябва да се приеме, т.е. да се примирим. А да се примирим с това е доста тежко, нашият мозък отново включва инстинкта за самосъхранение и започва да ни дава положителни шаблони, които променят отношението ни към живота. В този момент на помощ идват онези мъдреци и философи, които ни поднасят множество животоутвърждаващи афоризми и сентенции, и всички те имат отношение към живота на човека. От тези цитати се създават цели трактати, и те много лесно навлизат в съзнанието на човека, който е разбрал, че не се е справил с живота. Едни от моите такива любими цитати е: „всичко, което се случва – води към по-добро“ или „съдбата е такава“, или „такава е волята Божия“, или „по-добре да си сам, отколкото с някой случаен“, или „по-добре гладувай, отколкото да ядеш каквото ти попадне“, или както е казал един велик художник: „старостта е наказание за греховете в младостта“. Като цяло тези шаблони са милиони и се опитват да успокоят нашия разум, и да ни помогнат да продължим да живеем по-нататък. Интересно, че понякога след четиридесет годишна възраст човек сам започва да ражда такива успокояващи шаблони, но главното не е това, а факта, че всеки от нас става малко или много „философ“ сам за себе си, за да оправдае поне малко своите неуспехи. (Философията е наука за човешките ценности и приоритети.) След като сме сформирали определено количество мъдри шаблони, когато сме разбрали всички свои грешки, ние с огромна радост започваме да ги споделяме със своите деца. Ние им ги казваме, за да не направят и те същите грешки, като нас. Ние сме анализирали живота и опита си, разбрали сме къде и какво сме направили неправилно, намерили сме мъдро оправдание за него, и сме готови да споделим изводите със следващото поколение. (Това се случва някак между другото.)
Ние разбира се, не придаваме на това голямо значение, още по-малко си позволяваме правото да учим другите на това, което сами не сме направили, поради липсата на знания. Добре е, когато нашата мъдрост се предава от поколение на поколение, но аз бих се отнесъл внимателно към подобен род мъдрости. Всеки мъдрец или философ мисли, че неговата оценка за живота е обективна и има право да живее. Когато някой мъдрец започне да говори, че каквото и да правим, всичко води към по-добро, аз бих искал да го попитам: По-добре в сравнение с какво? За мен всичко, което се прави е само трупане на опит и думата: „към по-добро“ не е съвсем уместна. Когато някой мъдрец казва: „такава е волята Божия“, аз му отговарям, че моят свят започва не с Бога, а с мен самия, с моята воля, и с моя избор даден ми от Бога. Ако сега ми е зле – това не е, защото такава е волята на Бог. Това е моят избор и моето решение. Затова трябва да се научим да слушаме сърцето си, а не тези, които така и не са могли да се справят с живота, защото Бог говори с нас чрез нашата Душа. Бог говори тихичко, шепнейки, и за да го чуем, трябва да успокоим разума си, да почувстваме тишината вътре в нас, и да се запитаме: „Какво именно искаме? Защо искаме това? Каква полза то ще донесе на нас и на света?“ Защо отшелниците се усамотяват в планини, в гори или в пещери? Те бягат от светския шум в онази тишина, където могат да чуят гласа на Бога. Само че някои прекарват в тази тишина целия си живот, така и не чувайки гласа Му. Всичко зависи от това за какво точно говорим с Бога. Ако сме дошли при Него с въпрос и искаме да чуем истината, ще я чуем. Ако сме дошли при Него да спорим и да доказваме своята правота, то този спор ще бъде със самите нас, и той няма край. Този, който търси истината, ще я чуе. Този, който се нуждае от спор, ще го получи. Но когато разберем, че е безполезно и неконструктивно да се спори с Бога, ще започнем да Го чуваме. (Между другото само глупакът мисли, че истината се ражда в спора. Истината всъщност обича тишината.)
Животът започва с чувства. Ако чувстваме, значи сме живи. Всичко, което човек създава, се появява благодарение на чувствата. На хората не им достигат чувства, те бягат след тях, понякога крият своите чувства, страхуват се, но въпреки това ги търсят и искат да се научат да чувстват. Възможно е хората подсъзнателно да се стремим към чувствата, защото те ни отличават от останалия животински свят и ни приближават към Бога. За да станем подобни на Бога, трябва да се научим да разбираме Неговия език и да говорим на Неговия език. А именно чувството е езикът на Бога. По какво се различават чувствата от емоциите? Чувствата са енергията, която храни Душата, а емоцията е изразителят на чувствата. Душата е мъртва без енергия. Чувствата са източникът на живота на душата! Ако се замислим ще видим, че на гениалните творци им плащат не за шедьоврите, които са създали, а за чувствата, които техните произведения предизвикват. Ние обаче сме започнали да се доверяваме само на своя ум и да търсим във всичко логика, игнорирайки чувствения опит, затова и повечето хора не могат да направят елементарни неща - онези, които може да извърши един първокласен творец. Когато човек върши нещо неправилно, което не се харесва на душата му, тя „бие“ по неговото тяло и той се чувства зле. Когато правим нещо не както трябва, нашата душа ни дава възможност да разберем себе си чрез сигнали, които хората наричат „болести“. Болестта е викът на Душата относно това, което вършим и е небогоугодно, т.е. когато не вървим по правилния път. Нашата задача е да разберем това още в началния стадий на болестта. Трябва да разберем какво правим не както трябва, да поправим грешката си и болестта сама ще си отиде!
Много болести биха се предотвратили и много хора биха се спасили, ако навреме осъзнаваха, че постъпват неправилно. Когато човек върши нещо неправилно, той изпитва душевен дискомфорт. Но често престава да слуша своите чувства, потиска ги, после се разболява и започва да се лекува с лекарства. Но ако спре да се тъпче с лекарства и се вслуша в своите чувства, ще чуе какво му говори неговата душа. И в момента, в който я разбере – тази болест ще изчезне. Ако чувствата са езикът на Душата, то болестта е нейното недоволство. Трябва да се научим да слушаме Душата си и ще забравим какво е лекарство и болест. А за тази цел трябва да си разрешим да чувстваме. Това има отношение и към интуицията. Именно тя е спасила много животи! Трябва да разберем, че нашият ум е способен на измама и той прави това, за да ни предпази от болката. Той не разбира, че истината ще ни направи по-силни. Повече от всичко човек жадува за истината, но се бои най-много именно от нея! Проблемът е още в това, че хората не знаят какво да правят с истината. Чувайки истината ние носим отговорност за нея. Затова само истински силният човек е способен да говори и чува истината. Най-сложната истина не е тази, която казваме на другите хора, а тази, която казваме на себе си! Хората ходят на църква, където ги карат да се молят (като те наричат това разговор с Бога). Но в същия момент самата Църква забранява да чувстваме. Това противоречи на Божествения закон! Трябва да вярваме на своите чувства! Божият храм се намира вътре в нас! Светът не реагира на постъпки. Той реагира на чувства, които ръководят постъпките или се явяват тяхно следствие. Можем да измамим човека, но не можем да измамим живота…
Център на живота се явява усещането (чувството)
Хората често са склонни да считат материалните неща за основа на живота, а чувствата и усещанията, които получават от тях като нещо допълнително, вторично. Но всъщност всичко е точно обратното: най-главно и същностно се явяват нашите усещания, а материалните предмети са само инструменти за тяхното възникване. Ако човек се намира под дъжда, то проблем се явява не отсъствието на чадър, а неприятното усещано от това, че е мокър. Човек си купува красива дреха, не за да има какво да облече, а поради желание да изглежда красив (в сексуално отношение) или, за да подчертае своя статус. Преди всичко ние купуваме не самите вещи, а тези усещания, които получаваме използвайки ги. Този принцип е много добре познат на специалистите по маркетинг. Затова например много реклами на автомобили започват с демонстрация на чувството на увереност, свобода, успешност: целият клип се изгражда така, че да влияе на чувствата и едва накрая ни се предлага да купим конкретния автомобил. Разбира се създателите на тази реклама използват това, за да продадат своята стока, затова рекламата не би била успешна, ако не съответства на същността на човека. В духовния свят съществуват нематериални структури, които дори не могат да бъдат адекватно предадени със средствата на нашия език. Но именно те се явяват главни и тяхното съотношение много силно влияе върху нашия живот. Нематериалните понятия се явяват „корените” на тези чувства, които ние искаме да намерим и почувстваме в света. Затова ние търсим онези материални вещи, които ще ни дадат тези усещания. Осъзнаването на този факт ще ни помогне по-добре да разберем себе си и по-лесно да се ориентираме в живота.
Ако вярваме в Бога, но презираме себе си, ние живеем в илюзията за вяра. Ако някой ни е казал, че на земята няма Рай и той ни чака след смъртта (само изпълни своя дълг и унищожи своите врагове, т.е. враговете на твоя Бог), то ние живеем в илюзията за вяра. Ако вярваме, че нашите страдания са признак за нашата святост и това ще ни се зачете след смъртта, то ние живеем в илюзията за вяра! Ако мислим, че убивайки един човек заради вярата в неговия Бог, ще укрепим своята вяра, то ние живеем в илюзията за вяра! Ако мислим, че обличайки дрехата на свещеник, сме се озовали по-близко до Бога, ние живеем в илюзията за вяра! Ако мислим, че колкото повече се молим, толкова по-близко се оказваме до Бога, то ние живеем в илюзията за вяра! (Крадецът, откраднал хляб от магазина, за да нахрани тези, които обича от цялото си сърце, може да се окаже по-близко до Бога, от пастора и свещеника, отнемащи последното от дошлия в църквата, за да удовлетвори своите неизменни потребности.) До Бога най-близко е този, който знае какво всъщност иска Бог! А това може да знае единствено онзи, който живее в съгласие с този свят и чувства онова, което този свят чувства. В това се състои истината! Именно това е „вярата“ – да умеем да обичаме този свят така, както Бог го обича! (Затова ако вървим по пътя на Църквата често няма да намерим Бога, но ако търсим Бога, ще го намерим и в Църквата, защото Той е навсякъде!) Ако Бог би позволил на хората да видят своето бъдеще, то навярно ние не бихме извършили толкова грешки. Но бихме ли започнали да гледаме световното първенство по футбол, ако знаем кой ще излезе от групите, и кой ще стане шампион? Не! Именно в това е смисъла: че животът е „игра" и именно незнаенето на финала, я прави хазартна (като рулетка в казино). Но какъв ще е нашият финал, все пак решаваме ние. За съжаление хората толкова са свикнали да „запушват" устата на Бога, че забравят, че техните чувства са гласът на Бога, отправен към тях самите.
Хората вземат решения основно с емоциите си и с недостатъчно информация – това са най-вредните решения. Но трябва да знаем, че мисълта е нематериална. Материални са единствено нашите чувства! Това, което чувстваме вътре в себе си, това се случва навън! Трябва да разберем, че единствено нашите решения влияят на живота ни, а на нашите решения влияят чувствата. Никога не трябва да забравяме, защо Бог ни е дал този величествен дар във Вселената – правото на избор и вземането на самостоятелни решения. Най-добрият учител е опитът! Нашите грешки, нашите неправилни решения или нашият избор – всичко това ни прави само по-мъдри. Ако в обикновеното училище за грешките ни поставят слаба оценка и по този начин не се придвижваме напред, то в училището на Бога е обратно – грешките ни движат напред и ни правят по-мъдри. Едни хора Бог учи да страдат, други учи да се подчиняват, трети учи да живеят в мир, но най-главното, което Той прави за всички нас е – да се „учим“! Всяка ситуация, в която попаднем е резултат от нашите действия, мисли, и най-важното – нашите чувства. А ако правилно разгледаме тази последователност, ще видим, че в началото са чувствата, после мислите и след това действията ни. Хората виждат само „върха на айсберга“, крайният резултат, но никой не иска да вижда нещата, които са го предшествали.
В тази връзка религията (в това число християнството) трябва да бъде не наука за ритуалите, или поклонението, или изучаването как изглежда Бог и къде се намира Той, а наука за живота, който Той ни е завещал. От време на време Той изпраща Своите посланици, които ще ни дадат знания за това как е устроена системата и как да живеем, за да ни бъде добре. И когато разберем как е устроена тя, ще получим власт над собствения си живот и едва тогава ще познаем Бога. Ето това е истинска вяра в Бога! Истинската религия трябва да бъде наука не за Бога, а за живота, който Той е създал. Защото само чрез Творението ще можем да опознаем Бога. А Неговото творение се явява - животът! А животът е система, която съдържа в себе си милиони елементи. Нас невинаги ни управляват логиката и изгодата. Има много по-дълбоки неща, като чувствата, които нашата природа ни диктува. Чувствата карат някой да убива и да отнема живот, а другиго карат да дарява и създава живот, а у някого пък те са толкова малко, че той е равнодушен към всичко, което се случва. (Равнодушният човек е човекът, който е „убил“ Бога в себе си!) Какво знаем за Бога, в който вярваме? Хората трябва не да вярват, а да знаят. Да знаем означава да притежаваме информацията, която е вътре в нас и около нас. Ние създаваме информация, споделяме информация и през целият си живот търсим информация. Тази информация е – истината! Информацията е навсякъде, но истината винаги е в контекста. Нашата душа е съд за информация и именно тази информация ние наричаме – „чувства“. Един човек е казал, че мисълта е материална. Мисълта е информация, която се оформя в главата. И този умник искал всички да мислят, че реалността се управлява от главата. Това обаче не е така. Главата е „тавана“, в който съхраняваме ненужния боклук. И този боклук по никакъв начин не влияе на атмосферата в дома. Нашият дом се управлява от „скелетите“, а те се намират в гардероба в нашата спалня, в която не пускаме никого. (Под „гардероб“ имам предвид нашата душа, а „скелетите“ са – нашите слабости.)
Ако нашата реалност се управлява от мислите, то кой създава тези мисли? Кое формира нашите мисли? Нашите чувства! Те се явяват главния управляващ и създател на нашата реалност. В нашия живот става не това, за което мислим, а онова, което чувстваме! Мисълта е просто само форма на нашите чувства. Ето защо хората мислят, че мисълта е материална. Затова трябва да се концентрираме не върху това, което мислим, а върху това, което чувстваме. Изглежда, че се получава някакъв омагьосан кръг, но това не е съвсем така. Разликата между първата и втората реалност е – датата. Първата реалност – това е „утре“, втората реалност е – „вчера“, а по средата е третата реалност – „днес“. Вчера са ни уволнили, днес цял ден плачем и чувстваме страх, че няма да можем да изхранваме децата си, а утре ще се случи това, от което се страхуваме. Как да направим така, че то да не се случи? Миналото не можем да го променим, бъдещето още не е настъпило. Всичко, на което можем да повлияем е нашето настояще. А в настоящето са нашите чувства. Именно чувствата са най-важната информация, която е вътре в нас. Знаете ли как дяволът съблазнява или изкушава човека? Той вижда какво чувстваме. Властта над човека е в този, който може да влияе на неговите чувства! Нашите чувства ни правят силни и едновременно слаби. Дяволът вижда нашите чувства и им влияе. Ако чувстваме страх, той ще ни съблазнява с нещо, което ще ни накара да не се страхуваме. Ако искате човек да направи нещо за вас, не го карайте насила. Той може да направи това за вас доброволно. Просто трябва да видите неговите чувства. Какво означава да слушаме сърцето си? Това означава да се вслушваме в своите чувства. Какво е интуицията? Това е онова, което Душата ни шепне чрез чувствата. Чувствата са езикът на Бога. Бог разговаря с нас шепнешком чрез чувствата, но ние слушаме единствено главата си. (Бог е в сърцето, а Дяволът е в главата.) Но не си струва да се „обиждаме“ на Дявола, той също е нужен. Благодарение на него ние разбираме нашите слаби страни. Благодарение на Бога ще узнаем и своите силни страни. Всичко, което ни остава е - изборът: или да обичаме, или да мразим. Или да бъдем смели, или да се страхуваме. Чувствата са или светли, или тъмни. Каквито изберем, такива и ще бъдем ние. Нашите чувства ни карат да вземаме решения. (По това ние се различаваме от роботите и изкуствения интелект, затова той никога не ще измести човека от неговата централна роля като Божие творение.)
Всичко това, за което говоря не е илюзия или въображение. Трябва да се съсредоточим върху нашите чувства, които нашият ум е превърнал в мисли и форма. Това прилича на компютърен вирус, заради който компютърът спира да работи. Трябва като хакери да можем да влезем в системата и да намерим вируса и да го премахнем, за да може компютърът отново да работи правилно. (Така между другото ясновидците „виждат“ бъдещето, а черните магьосници докарват проклятия върху хората. Те имат достъп до този информационен канал. След това чрез ритуали зареждат този „вирус“, той прониква в душата на човека и по-нататък тази информация става негова. Мозъкът не може да разпознае това. Затова сутринта сте сме чувствали добре, бодри, а вечерта изведнъж сме решили, че не сме нужни никому и започва да ни обхваща отчаяние от самотата. Ей така, изневиделица.) Хората започват да слушат мислите си, бидейки уверени, че не мислят така. Трябва да вкараме друга информация в системата, за да промени тя нашата реалност. Но не трябва да променяме мислите си, а чувствата. Мислите ще се променят автоматически. Не трябва да си представяме как прегръщаме детето, трябва да отидем да го прегърнем. Не трябва да си представяме как се къпем в морето, трябва да отидем и се гмурнем в него. На чувствата влияе реалността. Трябва да създадем такава реалност, при която ще се чувстваме нужни, важни, любими и ценени за този свят.
Въпросът не е в това ще умрем ли, или не. Въпросът е в това, с какво ще преминем в следващия живот. С каква информация. Там на върха с теб ще ни „сканират“ и ако видят дори един вирус, няма да ни пуснат в Божествената система, защото тя е съвършена. Да бъдем роби не означава просто да работим за жълти стотинки и да се подчиняваме на господаря си. Да бъдеш роб означава да се откажеш от свободата на избор и вземането на решения. Робът най-много се страхува да бъде свободен! Аз не искам нищо да решавам – това е информацията, която сме заредили в себе си. И тя е свършила своето. По-нататък ние чувстваме това, което чувстват робите и нашите чувства са започнали да създават съответстващата реалност, където някой става нашия господар, а ние негов роб или робиня. Където някой може всичко, а ние нищо. Където някой има възможности, а ние нямаме такива. Където ни командват, а ние се подчиняваме. Където някой е всичко, а ние сме нищо. Свободни можем да бъдем и седейки в затвора, защото нашата свобода е вътре в нас, а не отвън. Свобода не означава да правим това, което искаме, или да говорим това, което искаме. Свободата е правото сами да решаваме своята съдба и да носим за нея отговорност. Както е казал Фройд: „Свободата не е за прости хора. Да си свободен означава сам да си налагаш ограничения“. Роб – това е роля, но ролята е – формата на дадено чувство. Зад всяка роля стои чувство. Ние вземаме решения изхождайки от чувства. Почувствали сме нещо и вземаме решение. Събитията, които се случват с нас, ние просто ги анализираме и правим избор. Чувствата – това е информацията в душата, мислите – това е информацията в главата. Информацията в главата ще ни мами, за да ни защити. Информацията в душата винаги ще ни казва истината, дори тя да е страшна. Чувствата никога няма да ни излъжат. И това е само наш избор: да слушаме сърцето или главата си. Трябва да разберем, че истината ще ни направи само по-силни. Нея трябва да я търсим, но да я търсим вътре в нас. Винаги трябва да следваме чувствата си и ако се натъкнем на негативни такива, трябва да ги връщаме там откъдето са дошли. Негативните чувства са „тухли“ в нашата „раница“, която утежнява живота ни и не ни позволява да достигнем целта.
Първо е реакцията, после – отношението и действието. На всичко, което се случва в нашия свят, ние отреагираме, има някаква реакция. Именно това са чувствата, винаги трябва да следваме тях. Те са нашият фар в тъмния свят на заблудите, където се опитваме да намерим истината. В тази връзка любовта е безусловно приемане на някого (или на нещо), такъв какъвто той е. Ключовата дума определяща това състояние е „приемане“. Любовта не е чувство, а състояние. Между тези две понятия има голяма разлика. Състоянието е това, в което ние пребиваваме постоянно и то не преминава, а чувството е нашата реакция, която има времеви отрязък, който е много преходен. Страхът също е състояние, а не чувство. Болката е чувство. Щастието също е състояние, а раздразнението е чувство. Любовта е състояние, а възбудата е чувство. Любовта е състояние на приемане, омразата е състояние на отвращение или отхвърляне. В този смисъл какво е манипулацията? Това е психологическо въздействие върху чувствата на човек, заради което човек доброволно ще изпълни желанието на партньора. Едно от основните чувства – това е вината. Накарай човек да се чувства виновен, и тогава той ще направи всичко, което искаш, за да я изкупи.
В тази връзка векове наред Църквата повтаря, че човек е заченат в грях. Това е, нищо не може да бъде направено, човек е заченат в грях и е роден в грях. Добре, но чрез наблягането на тази идея човешкият вид не може да се изправи, надеждите му са принизени и желанието му да се развива увяхва. Всички са грешни, това е, т.е. въпросът е уреден. Разбира се, истината съществува, но къде? Човек е заченат в грях, защото родителите му предават наследство, което вече е грешно. Чрез техните мисли и чувства, които не са нито чисти, нито светли, те на практика са заченали децата си в грях. Но това, че от времето на Адам и Ева първородният грях е преминавал от поколение на поколение не е вярно. Когато хората прозрат светлината, когато станат добри, мъдри, интелигентни и чисти, това дали Адам и Ева са сгрешили няма никакво значение. Те ще бъдат променени и трансформирани. Не трябва да бъдат втълпявани идеи, които карат хората да се чувстват виновни, несъвършени, които ги оставят без надеждата, че са способни един ден да се променят. Ние сме грешници, това е ясно, но не трябва да продължаваме така през целия живот, трябва да напредваме, да се развиваме. Освен това, Небесата имат по-голямо доверие в някой, който се разкайва за греховете си, отколкото в такъв, който никога не е грешил, защото този, който никога не е правил нищо погрешно, е готов да падне. Той е нестабилен, още не знае какво е да пострада, може да тръгне сляпо, в която и да е посока и един ден неминуемо ще падне. Но човек който е бил в хватката на Дявола и е оцелял, преминавайки през ужасни страдания и след това е решил да изпълнява Волята Божия, ако успее Господ ще му се довери и ще му възложи работа. (Разбира се, това не означава, че трябва да се държим като идиоти, за да можем да се изправим по-късно!) Друга форма на манипулация е шантажът. Това е, когато заплашваш и караш човек да изпитва страх. Когато въздействаш не на чувството за вина, а на страха на човека. Можеш да въздействаш също на гордостта на човека. Ако човек направи нещо за теб, той ще се чувства горд. (Истинската власт над човека е в този, който може да въздейства на неговите чувства и в тази връзка трябва да признаем, че в течение на своята история Църквата е овладяла този похват до съвършенство…)
„Дяволът“ е вътре в мен!
В даден момент от човешката историческа и културна еволюция, ние сме започнали да разбираме, че Злото в човека с право може да се счита за най-опасната от всички „змии“. Това, което Адам и Ева всъщност разбират след вкусването от плода на Дървото за Познаване на Доброто и Злото е, че са пълни егоисти по отношение на Бога и в тази история „змията“ олицетворява именно целия този човешки егоизъм. Той обаче може да бъде оценен и като Добро и като Зло. Той е онова умно, хитро, коварно животно близко до човека, (затова между другото змията се среща навсякъде в народните поговорки, приказки и т.н.). Тя е тази, която ни кара да сме постоянно под напрежение да не съгрешим, да сме угодни на Бога (тъй като има опасност да съгрешим по всяко време и да разочароваме Бога) или да мислим, че Дяволът може да ни вкара в някоя беля, ако не внимаваме, защото той нали обикаля и „търси кого да погълне”!? По този начин ние оправдаваме повечето свои неудачи със Сатана, който е лош и иска да направи и нас лоши (а по принцип ние сме си добри)… Това е най-голямата лъжа, която открих в моя живот - самоизмамата, която ни кара да виждаме Дявола едва ли не зад всеки храст, (което между другото обяснява и интуитивния страх на хората от змиите) и по този начин да го търсим винаги навън и НИКОГА вътре в нас. Но имам чувството, че Христос има нещо съвсем друго предвид, когато говори за Змията (Сатана) в сравнение с това, което неправилно се е настанило в нашето съзнание, и че всъщност ние сами предизвикваме отровните змии в живота си с изконните наши егоистични желания. Бог иска човекът да се поправи разкривайки егоизма, в който живее като смърт, като отрова. Егоизмът, който така добре умеем да преобличаме в „религиозна одежда” и да се правим, че не съществува.
Христос ни е спасил от осъзнаване на неправилното използване на нашия егоизъм (Дяволът в нас), който е част от човешката природа, т.е. от нас самите. Защото най-големият враг на човека е… самият човек. От библейския текст разбираме, че една от задачите на Адам в градината е – нейното охраняване. Но от кого Адам е трябвало да пази градината? От животните? От змията? От стихийните бедствия? В този идеален свят, който Бог бе създал къде личи да има въобще някаква опасност, която да я заплашва!? Отговорът е очевиден. Кой реално действително е можел да разруши градината и кой в края на краищата сторил това? Очевидно е, че това е бил самият Адам. Иначе казано, човекът е трябвало да охранява градината (а градината е целия свят) преди всичко от самия себе си! Именно Адам, както показва разказът на Библията се явява главния източник на опасност за Творението. Той е главният потенциален разрушител и една от много важните заповеди дадени ни от Бога е необходимостта да пазим света от разрушителното влияние на… човека.
Приятели, „змията“ съществува във всеки от нас, Дяволът е вътре в нас! Драконът съществува в човека – той е онзи лесно запалим огън, който може да изведе човека в Космоса. Но ако не знае как да го използва, вместо да бъде тласнат към Небесата, ще бъде прострян на земята и погълнат. Всеки от нас има своя дракон, но също така има и един общ дракон, който апостол Йоан споменава в Апокалипсиса, казвайки че за хиляда години той ще бъде вързан и обездвижен, след което ще бъде хвърлен в бездната. Това означава, че колективната човешка сила, която тласка човечеството в посоки далеч от Божествените и причинява борби и убийства, един ден ще бъде дисциплинирана, насочена, един вид „сублимирана“. Причината множество проповедници и евангелски християни ежедневно да „вързват“ Дявола, а на другия ден, всички да го виждаме „развързан“ (парадокс върху който малко хора се замислят!), се дължи именно на факта, че ние го търсим там, където него го няма. Борим се с вятърни мелници и несъществуващи врагове, докато той най-спокойно се е скрил в нас самите. Мислим, че сме го победили, само защото декларираме с патос „в името на Исус това, в името на Исус онова“. Само че не можеш да победиш враг, който се намира в твоята глава и сърце. Няма как да победиш враг, който е с теб винаги и навсякъде… „Нравоученията” вече не работят и затова днес Църквата няма сила да „излекува” хомосексуалиста, проститутката и т.н., а само ги сочи с пръст (като или им показва, че не са желани, или одобрява техния начин на живот считайки го за „нормален”), вместо като Христос да спомогне за тяхното изцеление и „поправяне”. А папагалското повтаряне на определени заучени постулати с идеята, че нещо магическо ще се случи, или замерването с библейски стихове, което е масова практика в църквите, просто не работи (това е просто „християнски шаманизъм“). Нужна е една нова „зряла" духовност, иначе просто ще се наложи да изтърпим и изживеем някак живота си с идеята за по-доброто бъдеще, пропускайки златната възможност дадена ни от Бога да участваме в поправянето на света, живеейки един пълноценен живот за Божия слава още тук и сега! За съжаление българската евангелска общност се отличава със силно изразен анти-интелектуализъм и посредственост. Църквите са се превърнали в общности, където се набляга главно на папагалското четене на библейските текстове и тяхното запаметяване.
А най-трудната битка и най-сладката победа е именно това: да победиш и промениш себе си, а не другия (в това число и Сатана), не света. Причината много хора в църквите днес да не се чувстват щастливи, да липсва радостта, усмивката и т.н., често да са по-болни и по-отчаяни дори от невярващите хора (макар че вярват от сърце във Всемогъщия Бог!?), е именно факта, че техните духовни сили през целия им християнски живот отиват напразно в борба с измислени и въображаеми противници. Неслучайно обръщайки се към Петър, Христос изрече непонятните за учениците думи: „Махни се Сатано” (а не „Махни се Сатано от Петър“, което е различно!). Да приятели, ние ходим със змията вътре в нас, вътре в нашето сърце. Там се намира тази най-черна част, наречена „змия”. Затова и Библията казва:
„Повече от всичко друго, което пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.”
Има моменти, когато спокойно можем „да ядем от всички плодове в градината” и в това няма нищо лошо. Но това са единствено моментите, когато сме в нормални човешки взаимоотношения с всички. Когато общуваме с цел да се изграждаме един друг и да растем, когато обменяме чувства, мисли, идеи, когато „не гледаме всеки само за своето, но всеки и за чуждото.” Когато всички „имаме едно сърце и една душа и ни един от нас не казва, че нещо от имота му е негово, но всичко е общо”, когато всички си взаимодействаме и помагаме. Именно това означава да ядем „от всички дървета в градината”! Когато обаче тази змия се появи, започва борбата за власт, за средства, за първенствуване, за живот в ущърб на останалите, когато човек иска повече отколкото му е необходимо, за да живее. Тази змия ни казва, че от всички дървета в градината можем да ядем, т.е. можем да съществуваме нормално на животинско ниво. А над това ниво? „Само от това дърво не трябва да ядете”. А защо не трябва да ядем? „Защото, когато вкусите от него, ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото”. Тоест, ще бъдете като Бога (но само в потенциал), а няма да имате сили да го реализирате. И всъщност змията е права, тъй като човекът се състои от тези две части. Те започват да се конфронтират една друга в мен и аз трябва да се науча правилно да ги съединявам като две основни базови сили с помощта, на които ще мога да се движа напред. Едната не може да съществува без другата! Всичко в света е построено на взаимодействието между тези две сили: плюс-минус, север-юг, светлина-тъмнина, горещо-студено, мъж-жена. Като започнем от атома, във всяка една материя всичко е построено на валентност, на съпоставянето на противоположности.
Кога се появява змията ли? Змията се появява според степента на развитие в човека на тези две части. Изведнъж в егоистичната част започва да се усеща следващата, развиващата я част, която ни казва, че има още по-висок егоизъм тласкащ човека към използването му за своя собствена полза (а не в полза на околните с цел минималното наше препитание), живот в съгласие с останалите, взаимодействие един с друг и т.н. Става дума за това, да използвам другите потискайки ги, защото ми е приятно да ги мамя, защото от това може би ще имам по-голяма полза и т.н. Именно това говори змията в мен. И това е само началото, тъй като това свойство изниква ежедневно в нас, ние трябва да го осъзнаем, трябва да видим как то работи. Именно за това се говори в историята за вкусването от плода на Познаването на Доброто и Злото. Дотогава човек дори не е знаел какво е Добро и какво е Зло. Той не е можел да оцени своя егоизъм като зло, мислил го е за положителен фактор, че това е някаква добра сила. Колкото по-голям егоист съм аз, толкова повече ще постигна в живота: мога да стана голям учен, голям ръководител, мога да стана богат и т.н. За да успее да задоволи своите лични потребности, човек днес трябва да бъде голям егоист. Но за да бъде мощен инструмент за Божия слава е необходимо да използва своя егоизъм (и хъс) дори в още по-голяма степен, но... по правилния начин. Как? Като се издигне над своето его, като подчини своя Аз в служба на Бога и околните. Това има предвид Христос като казва:
„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си”.
Това не означава, че трябва да „сложим кръст” на себе си, да изчезнем като личности, да се снишим смирявайки се „религиозно, лъжливо”, а напротив да впрегнем всички свои сили и с още по-голямо дръзновение и решителност да участваме в поправянето на света, започвайки от себе си! и своето най-близко обкръжение. Защото човекът, в който има малък егоизъм, той се задоволява с малкото и си остава на това ниво. Така той спасява себе си, но само себе си! и изпуска възможността да повлияе на околните. Всички забележителни герои в Библията са били силни (не съвършени!) личности, а не просто някакви „смирени мижитурки” и затова въпреки своите недостатъци, след докосване Свише са се превръщали в мощни инструменти за Божия слава, канализирайки своята егоистична енергия в правилна посока.