Небесната литургия в Апокалипсиса на Йоан: песнопеенето с ангелите
Откровението на Йоан е един от най-завладяващите, очарователни и влиятелни текстове на първоначалното християнство. От момента на възникването си този текст е тревожил въображението на християнските общности, събуждал е любопитство, страх и благоговеене. Стоейки пред престола, апостол Йоан става свидетел на грандиозна литургия, разгръщаща се в тържествени песнопения, кънтящи все по-широко и благозвучно около Божия престол. Съгласно библейския текст, първият от тези химни пеят четири „животни“/„живи същества“, или „серафими“ обкръжаващи Престола на Бога. Макар в текста от Откровение да се говори за „животни“ или „живи същества“, авторът явно има предвид „хайот ха-кодеш“ от книгите на пророците Езекил и Исая. Първото от тези същества било подобно на лъв, второто на теле, третото имало човешко лице, а четвъртото приличало на орел. (Тук апостол Йоан опростява картината, давайки на всяко „живо същество“ само едно от четирите лица от Езекил. Редът, в който тези „живи същества“ се споменават в Откровението - лъв, теле, човек, орел, също се различават от реда в Езекил - човек, лъв, теле, орел). Ако игнорираме факта, че значението на серафимите в Откровението расте под влиянието на Езекил, апостол Йоан за разлика от Езекил едва споменава тези същества. Всяко от тези същества имало „по шест крила и било пълно с очи „изоколо и извътре, и не преставало денем и нощем да казват: Свет, свет, свет е Господ Бог Всемогъщий, Който бе и Който е, и Който ще бъде.“
Следвайки съгласуван и тържествен литургичен ритъм, всеки път, когато тези небесни създания запявали химн, 24-те старци обкръжаващи Престола падали по лице, полагали своите златни венци пред Престола и възпявали със силен глас друг химн на Бога:
„Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш, слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.“
Тези 24 старци облечени в бели дрехи и имащи на главите си златни корони, седели на 24 престола, обкръжаващи Престола на Бога. Трябва да забележим също, че това са същите тези 24 старци, които по-рано държат „арфа и златни чаши пълни с темян, които са молитвите на светиите.“ По този начин виждаме как пред нас се разкрива пространството и представянето на литургията, разпростираща все по-широко и как нейният звук звучи все по-тържествено от олтара към периферията.
Не знаем точното символично значение на тези старци, нито на техните престоли, тъй като те не се срещат в никакъв друг апокалиптичен източник. Възможно е това да е собствено създание на автора на Откровението, вдъхновено от някои от следните символи: На първо място старците могат да бъдат небесно съответствие на 24 свещенически чина служещи в храма съгласно 1 Лет.24:7-18 и описани още от Ездра и Неемия (а споменати и от Йосиф Флавий в „Юдейски древности“). На второ място, старците могат да бъдат небесни представители на Израел и Църквата, под формата на 12 израелеви племена и 12 апостоли. На трето място, това могат да бъдат конкретни християни, загинали като мъченици, които авторът на Апокалипсиса разпознава сега като прославени и почитани от Господа в небесната литургия. Освен това трябва да кажем, че „престолите“ (в Данаил 7:9) се споменават в множествено число, и че авторът говори за тях именно в контекста на 24 старци. Това, което става видно е, че покрай хилядите ангели, цялото Творение хвали Бога и Агнето, казвайки:
„На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство, до вечни векове.“
Тогава Серафимите покланяйки се, възклицават „Амин“ и 24-те старци падайки на лицата си също се покланят на Бога и Агнето. По този начин литургичното движение достига завършека си: от периферията то се е върнало в самия център на Божествения кръг. По-нататък повествованието продължава с това, че Агнецът взема книгата от ръцете на Бога, разтваря я и полага началото на обещаното от Бога изкупление, което ще доведе до края на историята.
В тази връзка редица автори (напр. Грегъри Бил) подчертават връзката между храма в Ерусалим и Небесния храм. Те твърдят, че Ерусалимският храм е замислен като отражение на небесния, или космическия храм. Счита се, че ангелите пеят „на смени“ (в определено време на деня или нощта), като типът на псалмопеенето им отразява индивидуалния духовен статус на дадения ангел. (Това псалмопеене „на смени“, като че ли е намекнато в историята с борбата на Яков с ангела, в края на която ангелът иска от Яков „да го освободи“, защото слънцето изгрява. Според един Мидраш, тълкувателно предание част от еврейската традиция, бързането на ангела се дължало на това, че той е трябвало да застъпи своята смяна на псалмопеене пред Бога.) Счита се, че именно по този небесен образец, с всичките принадлежности показани на Мойсей е построен и богослужебния ред в Скинията (а впоследствие и в Храма), където свещениците и левитите (с техните отряди) се явяват репрезентация на онова, което ангелите вършат в небето. В този смисъл физическата структура не е единствената, тъй като Небесният и земният храм се отразяват взаимно. Освен това системата на свещеническите чинове в храма в Ерусалим също е и отражение на ангелската йерархия, служеща на Бога в небето. Тоест Бог е замислил Ерусалимския храм по образа на Небесния храм. (По-конкретно: големият двор представлявал света на хората, светилището служило като видим символ на небесата и техните светила, а Светая Светих символизирала незримото измерение на Бога и ангелите.)
Идеята за построяването на храма в Ерусалим наистина е тази: той да бъде място за среща на човека с Бога. По тази причина Храмът (а преди това Скинията) заема огромно място в еврейската традиция и на него е посветена значителна част от Петокнижието. Всъщност вниманието към Храма е толкова голямо и толкова много е написано за него, че при непредубеден прочит на Стария Завет може да останем с впечатление, че всичко се върти именно около Храма. Но защо на Бог му е нужен храм? Какво този храм добавя към света? В какво се състои смисъла на храма? Ясно е, че храмът не се явява цел, а е само средство, но… много важно средство. Това е така, защото храмът представлява особено място, в което е възможна срещата на творението с Твореца. Бог е създал света, защото иска да се среща с човека, да бъде в диалог с него, но на това ниво на развитие, на което светът се намира, откритата среща на човека с Бога все още е невъзможна. Затова Бог е бил заинтересован от създаването на особено място на Земята, в което такава среща да бъде поне „частично-открита” и именно в това се крие смисълът на построяването на храма в Ерусалим. Съгласно космологията около идеята за храма, литургичната служба на свещениците и левитите в светилището е своеобразно отражение на една несравнимо по-възвишена реалност – литургията, която най-висшите ангели отслужват в Небесния храм. (За това има много примери, например в Исая 6 гл. е описано видение на Бога, Който е седнал на трон, заобиколен от множество серафими, възхваляващи Неговата святост и величие в литургични химни. По същият начин в Псалмите - добротата, величието и страховитата природа на Бога често са възхвалявани от множество светии и ангели.) След боговъплащението на Сина Божий обаче храмът в Ерусалим става ненужен, тъй като той е символ на старото. Епохата на Мойсей приключва и идва времето на благодатта, времето на Новия Завет, времето на Месия. Христос заявява, че храмът ще бъде разрушен, защото от този момент нататък всеки човек приел Господа в сърцето си, се превръща в „храм на Бога и Божият Дух живее в него“, т.е. вече „Божието царство е сред нас“.
След Грехопадението обаче, човекът се приближил до областта населявана от духовете, които преди това се били разбунтували срещу Божията воля. Ето защо тези духове често го навестяват, а контактът с тях е много лесен (докато очевидно е по-трудно, ако човек пожелае да извика небесните сили на помощ). Това е така, защото разстоянието е по-голямо, но не в пространството, а в съзнанието. Това разбира се, не означава, че е безмислено да се молим. Напротив, ще са необходими повече време, повече усилия, но резултатите ще са все пак налице, обозрими и реални. Тези трудности ще продължат, докато Земята бъде пометена, освободена и пречистена благодарение на това, че все повече деца на Бога осъзнават тези истини и поставят Божествения идеал в душата и сърцето си, за да осъществят Божията воля. Тези Божии чада ще освободят такива сили, че Злото – тези отрови, които витаят в духовната атмосфера около нас и са проникнали във водите, в планините, скалите и в цялата земя – постепенно ще бъдат погълнати от центъра на Земята. Когато планетата стане притежание на мнозинството от Божиите деца, всичко ще се промени. Всеки път, когато някой пожелае да направи зло, ще среща такова противопоставяне, че няма да успее да го направи. (Това ще напомня на желанието на някого да предизвика експлозия с влажен барут: не успява заради водата, която той съдържа.) Тоест този, който иска да извърши някакво зло, няма да има подходящи условия за това. И обратно, този, който пожелае да действа богоугодно, ще успее на часа. Но, за да подпомогнем това славно бъдеще, би трябвало да притежаваме познания. На всички същества ще бъдат дадени светлина и указания и всяко от тях ще бъде отново изправено пред избор: да се влее в течението, което идва от Бога, или да остане с това, което идва от сферата на Злото. Всеки ще има свободен избор. В Евангелието се казва:
„Тогава двама ще бъдат на нива, единият се взема, а другият се оставя.“
Трябва да е ясно, че в действителност дали ще бъдат взети или оставени, зависи от избора, който те самите са направили. Небето никога не прави произволен или несправедлив избор. Ако даден човек е избран от Небето, това означава, че той вече сам се е определил, стараейки се да работи за Доброто. Този, който не е направил подобни усилия е нямало как да бъде увлечен в същата светла посока и няма да получи същия благослов. Затова вътрешният живот на хората е подложен постоянно на проверка. Колко са тези, които работят за създаване на благоприятни условия за децата на Бога? Когато има достатъчно такива хора, тъмните сили, които към момента се развихрят заради човешките амбиции, ще бъдат завързани и погълнати от центъра на земята. Тази идея е представена в Откровението чрез Архангел Михаил, който сразява Змея. И тъй като е истина, че всички тъмни сили символизирани от Змея ще бъдат погълнати, Земята ще бъде свободна, разчистена, с всички благоприятни условия за проявяването на Божиите чада. Впоследствие апостол Йоан отива още по-далеч и ни представя друг символ - Небесният Ерусалим. Когато Змеят бъде завързан, Небесният Ерусалим ще слезе от Небето. Този град от чисто злато (така, както е описан от апостола, със своите 12 врати, които са дванадесет перли със своите основи от скъпоценни камъни), осветен не от светлината на Слънцето и Луната, а от Славата Божия - е съвършен символ на учението на нашия Господ Исус Христос.
Но какво означава „чиста работа в полза на Бога”? Ние или работим не поглеждайки назад, а само в посока на любов и отдаване, т.е. на връзка с другите, или работим, за да грабнем все пак нещо за себе си, преследвайки мъничка, чисто егоистична, странична цел. Когато сме незрели ние идваме при Бога, само за да извлечем някаква полза, да се спазарим с Него, да Му извием ръката, да се опитаме да Го изманипулираме (разбира се, неуспешно), за да задоволи Той нашите егоистични потребности, хитро пременени в „духовни одежди” и тогава всичко духовно пропада и не води до никакъв резултат. Това е много коварно действие на нашите вътрешни желания, които понякога са напълно незабележими за нас. Струва ни се, че работим по посока на отдаване, любов, благи намерения, а всъщност всичко това вместо да отиде на небето, пропада в земята. По тази причина единствено разкритието на висшия духовния свят дава на човека отговор на въпроса: „Защо всъщност съществувам? Не как да изживеем по-комфортно в този свят своите 60, 70 или 80 години, а как в този свят още приживе да станем хазяи на своя вечен, безкраен, съвършен живот? (За повечето хора животът им просто се случва, минава покрай тях и те са негови наблюдатели. Това зависи от начина, по който ще разкрием в себе си чувството относно този вечен живот, и тогава ще видим, че то е реално, много по-реално, отколкото нашия днешен струващ ни се непоклатим, обкръжаващ ни свят.) Днес ние естествено не разбираме много неща, не можем да си ги представим, защото все още не виждаме ясно, а само „като в огледало”. Мамим се в своите усещания, в своите предположения, но това не е важно, въобще не е важно! Главно е нашето усилие, както при малкото дете, на което всичко му е интересно. То нищо не знае и не разбира, а просто поглъща в себе си всичко, което е пред него, около него. А след това постепенно всички негови впечатления се подреждат в картина, която то започва да разбира и осъзнава. След което в него започва да се проявява егоизмът му, неговите собствени сметки и хитрини и пред себе си виждаме вече един мъничък човечец, който започва да лъже, да манипулира родителите си и т.н., защото това е най-естественият природен закон за навлизане в новото.
Да, в нашето състояние ние сме тези деца, ние трябва сами да се отделим от всичко минало, защото то не се отнася към този свят, към който сме се устремили. Там няма нищо, което съществува в нашия свят. Трябва да се оставим в ръцете на Бога под въздействието на Святия Божий Дух. Не знаем какво е това, не знаем по какъв начин то действа върху нас и осъзнаваме единствено в себе си резултата от това въздействие. Изведнъж чувстваме, че сме други, като при това дори не знаем откъде, как и защо. Чувстваме, че в своето духовно развитие, ден след ден просто ставаме други, и това е: друг поглед на нещата, друго възприятие, друг начин на мислене и поведение. Това е едно неописуемо усещане и то се явява следствие от това Божествено въздействие, което знае как да въздейства и влияе върху нас. Трябва само да призовем това въздействие. Главното в нашата работа е упоритостта за достигането на целта и търпението за нейното постигане. Никакъв интелект, никакви хитрости, никакви „напомпвания” (никакви духовни „спец“ ефекти, които наблюдаваме по църквите) няма да помогнат. Има много християни, които определят неправилно, чувстват неправилно, формират в себе си неправилно отношение към това, което получават от Бога. Те или не свързват това с Него, или го свързват с Него, но не осъзнават, че получават пречки в своя живот именно за тяхното собствено придвижване и развитие. Нали благодарение именно на тези препятствия ние се формираме и растем, разбираме защо са ни дадени, благодарим за това, което се е случило и продължаваме напред. Най-главното е: да не губим връзка с Бога, защото това е най-лошото, което може да се случи.
Нашата духовна цел трябва да бъде обединението между целта на Бога за нашия живот и нашите цели. Да вярваш в Бога означава не просто да знаеш, че Той съществува, а да ходиш в Неговите пътища. Във всяко състояние и всеки миг ние трябва да стоим вътре в тази цел и тогава ще се придвижваме към нея. Но какво движение може да има, ако вече се намираме в нея? Ако сме решили за себе си, че това е нашата цел, накъде още трябва и можем да се движим? В следващия миг Бог ще ни даде още по-голямо желание да се наслаждаваме в Неговото присъствие и ние ще трябва отново да се устремим към тази следваща цел, и така ще се придвижваме крачка след крачка. Не трябва да мислим, че целта е някъде далеч и все някога ще се доберем до нея. Ние трябва да я постигнем сега, а не в следващия миг, не утре, защото това утре никога не идва. Когато разкриваме защо стават всички тези промени в нас, ние се издигаме над тях вътре в нас и по този начин се сливаме с Бога, по този начин започваме да чувстваме пълен покой. Макар да не разбираме за какви именно свойства и промени става дума и какво се случва там, ние очакваме Божествената светлина да подейства върху това наше желание, а именно: да открием при съприкосновението си един с друг свойството на любов и отдаване, макар и в минимална степен. Когато започнем да се стремим към това, виждаме колко трудно и невъзможно е то и как това просто е против цялата наша природа. И тогава усещаме огромната необходимост от външна сила, която да ни помогне. Тази особена външна сила, Святият Божий Дух ни помага и изпълва и изведнъж чувстваме озарение, изведнъж някой по някакъв начин започва да ни направлява. Усещаме явно, че вътре в нас работи някаква невидима ръка, която възсяда нашия осел (егоизъм) и започва да го насочва в правилна посока.
Ново небе и нова земя
Краят на книгата Откровение е особено вдъхновяващ, тъй като той говори за ново състояние на съзнанието, нов начин на живот, който ще е част от духовната еволюция на всички души. Йоан описва видение, в което няма вече битки със Змея и Дявола:
„И видях ново небе и нова земя, защото първото небе и първата земя преминаха, и море нямаше вече. Видях и светия град, новият Ерусалим, да слиза из небето от Бога, приготвен като невеста украсена за мъжа си… Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече, нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка, първото премина.“
Днес жадуваме някой да избърше сълзите, които се стичат по лицето ни, защото всяка от тях излизайки, като че ли ни казва: „Къде е Твоят Бог?” Според горния пасаж това ще се случи в самия „край” на времето, тогава когато всичко вече е подновено и такава необходимост, като че ли липсва. Чудите се какви ще са тези сълзи тогава, нали? Това ще са сълзите породени от спомените за страданията на всеки един от нас на тази земя. „Новото небе и новата земя“ представляват състояние на съзнанието след божественото пробуждане. Предишното състояние, когато в себе си човек вижда как волята на Създателя, т.е. външните и вътрешни сили създават новото небе и новата земя, вече е минало. Въобще цялото пътуване през Откровението, сцените със Змея и животните, всичко това представлява битката между плътта и Духа, всичко онова, което човешките същества преживяват в материалния свят, като постоянно се натъкват и преодоляват препятствия, отклоняващи Душата от пътя й. Затова дори сред най-ужасните видения в Откровението неизменно присъстват ангелите и техния водач Господ Исус Христос.
Може ли човешкото създание да бъде свободно от желание за грях, от всяка друга цел освен славата на Христос да бъде проявена в живота му? Нима това не е ново небе, нова земя? Защото както желанията и целите ще доведат до промени на физическо ниво, така в преживяното от всяка душа ще се създаде ново виждане, ново разбиране. Библията (от Битие до Откровение) представлява жив документ на човешката духовна еволюция към това хармонично състояние на съществование, в което Душата осъзнава връзката си с Бога. „Откровението на Йоан“ ни разкрива края на съвършения Божий план - когато Небето и Земята стават едно. Библията е жив летопис на преживяното от всеки човек, не само на хората от древността, а и нашата история на индивидуално пътуване към Божественото осъзнаване в този свят. Това е вълнуващ момент в живота ни тук. Не става дума за това да добием универсално разбиране за Бога, след което да напуснем планетата. Всички ние сме се събрали в това време, за да известим за „новото небе“ и „новата земя“, за които се говори в Откровението. В колективен план все по-големият брой хора, които се пробуждат за духовното ще доведе до глобална трансформация, каквато досега никога не се е осъществявала. Кулминацията на цялата еволюционна история на човечеството е нашето завръщане при Създателя – от развитието на физическото битие в Адам, през душевното в Йов, и накрая на духовното в Христос. Всички те водят към картината на завръщане на човечеството и сливането му (без то да изчезва!) със Силите на съзиданието, с Бога Троица. Библията започва с „изгубения” Рай и завършва с „намерения” Рай!
През каквото и да се наложи да преминем в духовния си живот, можем да сме сигурни, че вратите на възприятието ще се отворят и ще ни разкрият онова, което ни е потребно, за да направим следващата крачка в духовното си пробуждане. В този смисъл Откровението е индивидуално и всеки човек преживява символите, ангелите, животните по различен начин. Чрез задълбочено изучаване, самонаблюдение и размишление можем да зърнем своята собствена версия на Откровението. Да осъзнаем, че за да ускорим духовния си живот и да се пробудим, освен ангелите, които са извън нас, можем да разчитаме и на ангелите, които са вътре в нас. От изучаването на Откровението на Йоан научаваме, че основната отговорност за състоянието на съществуванието ни е изцяло наша. Няма такава сила, независимо от наследството или обстоятелствата, която да е по-силна от волята на Душата ни. Независимо от условията, в които се намираме, от слабостите ни и т.н., в самите нас можем да открием отговорите на всички универсални въпроси. В много отношения Откровението е „алфа и омега“ – началото на духовното ни раждане в съзнанието на Земята и краят на дългото пътуване на Душата, когато направлявани от ангелите ще преоткрием връзката си със Създателя. Книгата Откровение е пророчество за края на стария ред и за установяването на новия ред. Тя е послание към Църквата Христова, че ужасните сътресения по целия свят във всяка област представляват окончателното „разтърсване на небето и земята“, поставящо край веднъж завинаги на старозаветната система. Послание обявяващо, че Божието Царство е дошло на Земята и е пречупило властта над народите и отделния човек.
Ангелите - символ на надежда
Във всички библейски истории за спасителната намеса на ангелите има едно основно послание за надежда. Чели сме за ангелите, които дават храна на Илия, за тези, които посещават Данаил и му разкриват събитията, които предстоят да се случат на Земята. Енох пък получил видение за благословените Божии ангели и ужасяващите ангели на Сатана, както и за съдбата на Месия. В Новия Завет има истории, в които ангелите се появяват в най-мрачните моменти, когато изглежда, че няма никаква надежда. Христос се родил именно в такъв период, когато светът, като че ли губел духовните си устои. От текстовете в Кумран научаваме за есеите - хора, които видимо са се подготвяли за идването на Месия и с това, като че ли проправили пътя за най-необикновеното събитие. Те вярвали, че освобождението е не само възможно, но и напълно реално. Разбира се, есеите не разполагали с никакви доказателства, те имали само надеждата и очакването. Ненапразно едно от значенията на думата „есеи“ е „очакване“, „очакващи“. Може би вярата на хора като тях предизвикала чудотворното Рождество и събитията довели до сбъдването на древното обещание, че човешките души ще познаят Бог на земята. Защото Христос дошъл сред хаоса и конфликтите на един свят, който бил изгубил вярата си и почти бил стигнал до отчаяние. В този момент на най-дълбок мрак изгряла Светлина и в нея ангелските хорове възвестили раждането на нова надежда, началото на възраждане - такова, каквото никога не е имало на земята.
Днес 2000 години по-късно отново сме призовани да си спомним откъде сме дошли, да отстраним воала на материалните заблуди от духовните си сетива и да престанем да се вслушваме във външния свят, който е в състояние на хаос, да не се заслепяваме от нещата, такива каквито изглеждат. Вместо това сме напътствани да се обърнем навътре, към източника на духовното, който е отвъд думите. Към тишината, изпълнена с мир, хармония, светлина и преди всичко – с надежда за следващата стъпка в тази величествена духовна драма, разиграваща се на сцената на света. Времето, в което живеем е поредния период на мрак, изпитания и преход. Да, комунизмът падна заедно с Берлинската стена, но в толкова много страни продължават старите войни на омраза и религиозни разногласия. Водят се не една и две войни, много хора са подложени на геноцид, има бум на престъпленията подбудени от омраза. Времената наистина са тъмни. Въпреки това силите на Мрака и Злото могат да владеят само над онова, което сами им позволим. В тези дни на преход, ако изгубим надеждата или вярата си в Божественото, е възможно да попаднем в капана на Сатана. Какъв е този капан? Това, че повечето християни мислят, говорят и очакват със страх идването на Антихриста, а не са забелязали, че всъщност той отдавна вече е дошъл, че духът му действа безотказно вече 2000 години! Всъщност той никога не си е отивал… Именно за това предупреждаваше апостол Йоан вярващите:
„Това е духът на Антихриста, за когото сте чули, че иде, и сега е вече в света.“
Мислейки (и проповядвайки) неправилно, ние се отваряме за онези сили и паднали ангели, за онези същества, които в началото са воювали срещу Архангел Михаил, а днес продължават да „обсебват групи от хора“. Способни сме да изберем да вярваме на гласовете предвещаващи безнадеждност. Да, Сатана е реална сила, влиянието му обаче е само в пределите на материалния свят – и то по избор на всеки отделен човек. Ние често в своите разговори споменаваме Дявола и вярваме, че човек може да продаде душата си. (Като цяло историята за Дявола е закрепена в нашето съзнание с гриф „митология, мистика и фантазия“.) Невярващите хора не искат да повярват, че него го има, за да не отнемат от себе си отговорността за своите деяния. Много от вярващите пък си представят Дявола като чудовище, на когото му е нужна нашата душа. Тоест нещо външно, от което трябва да се пазим да не ни нападне и обладае, нещо лошо „извън нас“ (защото ние по принцип сме си добри)… Само че приятели Дяволът не е демон „изпиващ“ нашите сили. Дяволът е нашата обратна страна, която сме решили да не забелязваме, или с която се борим. Дяволът е вътре в нас, той е част от човешката природа, т.е. от нас самите. Да, най-големият враг на човека е… самият човек! От библейския текст разбираме, че една от задачите на Адам в градината е била – нейното охраняване. Но от кого Адам е трябвало да пази градината? От животните? От змията? От стихийните бедствия? В този идеален свят, който Бог бе създал, къде личи да има въобще някаква опасност, която да я заплашва!? Кой реално действително е можел да разруши градината и кой в края на краищата сторил това? Отговорът е очевиден: това е бил самият Адам. Иначе казано, човекът е трябвало да охранява градината (а градината е символ на целия свят) преди всичко от самия себе си! Именно Адам (както показва разказът на Библията) се явява главният източник на опасност за Творението. Той е главният потенциален разрушител и затова една от много важните заповеди дадени от Бога е, необходимостта да пазим света от разрушителното влияние именно на човека.
Истината е, че Дяволът (във вида, в който си го представяме, а не онова, което Христос има предвид!) е измислен от тези, които са започнали да отричат обратната (противоположната) част на Бога. Застанете срещу Слънцето и до вас ще се появи сянка, черно петно на земята. И се оказва, че ние наричаме „дявол" това, което всъщност Слънцето създава. Държаният от Дявола човек е онзи, който отрича своята обратна половина. Държаният от Дявола е онзи човек, който всъщност не вярва (т.е. няма доверие) в Създателя, а това означава - и в самия себе си. Радостта е най-простата форма на благодарност. Само че радост усеща единствено този, който я доставя на другите! Признанието също е форма на благодарност, което означава, че ние благодарим не само на приятелите си за помощта, но и на враговете си за уроците. Какво всъщност върши Дяволът? Задачата на Дявола е да ни показва нашите слаби страни (а Бог нашите силни). Ако ние не познаваме нашите слаби страни, не можем да станем силни. Затова всичко „ужасно“, което се случва в живота ни, иска не да ни унищожи, а единствено да ни научи на нещо. Пътят на всички велики хора е бил осеян с болка и страдание, само че това не ги е пречупило, а ги е направило още по-силни. Защо? Защото в дълбините на своята душа, те са били благодарни на своите врагове. Затова и Христос изказва революционните за старозаветния човек думи:
„Обичайте неприятелите си, правете добро и заемайте, без да очаквате да приемете назад, и наградата ви ще бъде голяма, и ще бъдете чада на Всевишния, защото Той е благ към неблагодарните и злите.“
Когато постигнем тази мъдрост, ще станем по-силни. Да живеем с омраза към своите врагове или с благодарност - това е избор. Да, всичко, което ни остава е – изборът: или да обичаме, или да мразим. Или да бъдем смели, или да се страхуваме. Чувствата са или светли, или тъмни. Каквито изберем, такива ще бъдем и ние.
Нашите чувства ни карат да вземаме решения, защото чувствата са най-важната информация в нас. Знаете ли как т.нар. „дявол“ съблазнява или изкушава човека? Той вижда какво чувстваме. (Властта над човека е в този, който може да влияе на неговите чувства!) Именно нашите чувства ни правят силни и едновременно слаби. „Дяволът“ вижда нашите чувства и им влияе. Ако чувстваме страх, той ще ни съблазнява чрез нещо, което ще ни накара да не се страхуваме. (Ако искаме човек да направи нещо за нас, не трябва да го караме насила. Той може да направи това доброволно. Просто трябва да видим неговите чувства.) Какво означава да слушаме сърцето си? Това означава да се вслушваме в своите чувства. Интуицията е онова, което Душата ни шепне чрез чувствата, а чувствата са езика на Бога. Бог разговаря с нас шепнешком чрез чувствата, но проблемът е, че ние слушаме единствено разума си. Да, Бог живее в сърцето, а „дяволът“ в главата (разума). В тази връзка истината е, че нашият Бог никого не наказва, не обвинява и не унищожава. Той учи! Той иска да се учим и развиваме. Никога ли не сте се замисляли, защо Създателят не унищожава Дявола, макар че може? Нали Той Го е създал? Той е всесилен, могъщ. Защо Бог не може, бум и веднъж завинаги да приключи с Дявола (в нас, извън нас и т.н.), за да настане мир в света?? Защо? Защото Той иска всички наоколо да стигнат до Него в истината. Той иска да ни даде да разберем, че пътят по който вървим, може да унищожи нас самите, ако не променим своята духовна траектория. Бог ни учи чрез нашите грешки. Той не е диктатор. Той е баща, който вижда грешките на своите деца и им позволява да се учат от тях.
Има един новозаветен стих, който казва:
„И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.”
Тук ключовия израз е „от опит” и за съжаление трябва да признаем, че извън Едемската градина човек научава повечето стойностни неща в живота в резултат на принципа „проба-грешка”. Именно това е принципа, който Бог ни разкрива в притчата за блудния син. Тъй като тази притча съдържа в себе си много парадокси, става ясно, че Исус говори именно за отношенията между Бог и човека. В източните култури подобно поведение е просто немислимо и няма как някой син (особено по-младият) да поиска своя дял при жив баща, а още повече баща му с готовност да му го даде, какъвто е случаят в притчата. Това просто няма как да се случи в онези времена и в онези географски области... Но виждаме, че баща му с готовност удовлетворява желанието му, независимо че това не е просто обикновена прищявка, това не е спор, това е директен бунт против установените правила в семейството. Защо тогава бащата допуска тази ситуация, въпреки че добре знае до какво ще доведе тя? Противоречието се състои в това, че извън Едемската градина (до ден днешен), както казах единственият начин, по който човек може да върви напред и да се развива истински е, като се учи от грешките си. Парадоксално е, но в живота има грешки, които е „необходимо” да извършим, защото ние се учим именно от тях и макар тяхната „историческа” цена да е твърде висока, да се мине без тях е невъзможно! Ясно е, че искаме да получим отговор на всички свои въпроси, но за съжаление (а може би за щастие) има въпроси, на които никога няма да получим отговори, просто защото Бог не желае да ни ги даде… Трябва да се опитаме да превъзмогнем болката и да продължим напред с надеждата, че „всичко съдейства за нашето добро”, защото това наистина е така и „всичко” наистина означава „всичко“, независимо че ни е трудно да го проумеем. Нужно е да спрем да се обвиняваме и да установим отношения на мир със себе си, защото истината е, че всичко, което сме направили досега в живота си, е било най-доброто възможно от гледна точка на познанията и възможностите, както и на зрелостта ни в онзи момент!
На нашия Бог приятели, не Му трябва преклонение или подчинение (подчинение й трябва на Църквата)… В това няма смисъл за Онзи, Който ни е дал правото на избор. В подчинението няма избор, има само диктатура и робство. Нашият Бог казва: „Избирай: това или онова, или пък ето това“, и така докато не разберем кое е правилно. А след като сме разбрали, осъзнали, приложили сме на практика, получило се е и – край, връщаме се у дома! Но докато в Неговите очи сме още малки деца, ние все така ще следваме Неговите указания. Не Той върви след нас, а ние след Него. Не трябва да търсим нови пътища, такива няма. В това е капана на т. нар. „дявол“. Той знае всички пътища, той знае как мислим, той знае всичките ни уязвими и слаби места. И най-главното, той прекрасно знае, че попадайки в задънена улица, ние ще търсим изход, а такъв там няма. Грешката на хората, които са попаднали в безизходна ситуация се състои в това, че те не гледат в посоката, от която са попаднали в тази ситуация. Защо? Защото това е посоката на болката. Нашият егоизъм прави така, че страхът да не ни позволи да погледнем натам. Ще търсим изход там, където такъв няма. А разгадаването на тази задача се заключава единствено в това, да разберем как сме попаднали там. А за тази цел трябва да погледнем и да потърсим „дявола“ вътре в нас (а не навън)! Само че едно от най-трудните неща за преглъщане е това – човек да си признае, че през целия си живот е мислил, чувствал (и проповядвал) погрешно… В тази връзка най-опасните хора на земята са фанатиците, защото смисълът на техния живот се състои в идеологията, заради която те са готови да убиват и сами да умрат. Това е черна дупка в техните души, която „Дяволът“ запълва със своя смисъл и върши делото си.
Схемата е много проста. Зад всяка зависимост стои страхът. Аз искам, но се страхувам, а предметът на зависимостта ми казва: „Не бой се, аз ще ти помогна.“ Само че това е измамна илюзия. Той не ни помага, а прави нещата още по-лоши. Играта на „Дявола“ е с разума на човека. Зависимостта на човека е демонстрация на неговата слабост и реакцията на „Дявола“ не ни оставя да чакаме дълго. Той е дал на човека своеобразен изход, но го е направил негов роб. За да се освободи човек от зависимостта, е нужно да има сила на духа и ясен разум. Защото единствената ни връзка с Бога е била, е, и ще бъде - чрез нашето сърце, а не чрез нашия разум. Днес не е модно и актуално да вярваш в Бога, като по тези стъпки е изчезнала актуалността и на Дявола, Сатана или Луцифер. Не е важно как хората го наричаме (ние наричаме с различни имена един и същи Бог, и всеки мисли, че неговият Бог е най-истинският, а богът на другия е измислен…). Коварното е, че ние хората го търсим там, където него го няма. Това е между другото причината постоянно да виждаме пастори, проповедници, екзорсисти и т.н., които ежедневно изгонват или връзват „дявола“, а на следващия ден той (странно как!?) пак се оказва „отвързан“ и продължава да прави своите бели. (Само че върху това малко християни се замислят…) В тази връзка аз не вярвам на доста от църковните служители, а и на доста от църквите. Истината, която осъзнах е, че ако човек върви по пътя на църквата, често няма да намери Бога. Но ако търси Бога, ще Го намери в Църквата!
Главната задача на човека в живота е, да се роди, да се превърне в това, което потенциално е. В този смисъл целият ни живот представлява битка между нас и нас – между това, което сме и това, което Бог иска да бъдем. Да умреш е жестоко, но идеята, че ще умреш без да си живял, е непоносима. Затова колкото по-дълго някой вярва, че неговият идеал и цел е извън него, над облаците, в миналото или бъдещето, той ще излиза извън себе си и ще търси осъществяване там, където то не може да бъде намерено. Той ще търси решения и отговори навсякъде, с изключение там, където те могат да бъдат намерени – в него самия. Ако има дори шепа хора, които не са изгубили надеждата и вярата си (в какъвто и Ад да се намира наглед светът), ангелите на светлината ще помогнат на онези, които вярват, молят се и очакват добрия изход. Тогава ангелите ще могат да изпълнят мисията си да донесат дълбоко пробуждане и мир на земята. Проявленията на ангели в наши дни ни предизвикват да се вгледаме дълбоко отвъд преходния материален свят. Когато четем тази последна част от поредицата свързана с Ангелския свят, бих искал да се запитаме: Какво означават лично за нас преживяванията свързани с ангелското въздействие? Вдъхват ли ни те надежда? Правят ли ни способни да служим като ангели за някой друг? Вярваме ли, че има надежда за бъдещето на този свят? Точно сега е момента да седнем и да се вгледаме внимателно в чудодейните събития, които се случват около нас в този удивителен свят. Време е да се отдръпнем от материалните неща, които ни примамват, да се отдадем на молитва и размишление и да се изпълним с реалното осъзнаване, че в духовно измерение ние не сме сами и никога не сме били. Илюзия е това, че сме отделени от Божествената светлина, от Божията любов. Ангелите – тези небесни, многоизмерни гласове на Бога ни известяват, че мястото ни е в техния свят на неограничен духовен потенциал. Трябва само да го осъзнаем, да повярваме и да го проявим в нашия свят.
Най-големият грях, за който няма прошка, е греха срещу любовта. Той не може да се изкупи нито на този свят, нито на другия. Божиите закони не го прощават, защото Любовта е най-ценното нещо, което е дадено на нас хората. Да, единствената сила пред която всичко съществуващо е безсилно е - Любовта. Това е, защото единствено Любовта дава признание. Затова не трябва да се питаме кой ще ни накаже и как… Никой! Самите ние престъпвайки законите на любовта, се поставяме в положение на принизяване. Това е наказанието. Не е необходимо някой да дойде, за да ни го наложи. Най-големият грях е да предадеш самия себе си, да не бъдеш себе си. Всичко останало са просто грешки. Греховете, за които в Църквата обикновено се говори са просто грешки по пътя на нашето развитие. Ако ги осъзнаем, чрез тях придобиваме опит, поправяме ги и продължаваме нататък. В този смисъл най-истинският грях е, когато човек живее по чужди правила, предавайки себе си. Когато престанем да се наслаждаваме и развиваме, поради страх от наказание. Когато живеем не своя живот, а живот под влиянието на обществото (или Църквата). Живеем така както ни казват хората, защото се страхуваме. Истинският грях е, когато престанем да се наслаждаваме на живота, когато животът просто се случва, когато минава покрай нас и престанем да се развиваме. Всичко останало е просто суета и грешки на растежа. Това са грешки, които човек може да осъзнае и поправи… На Бог му е все едно какво си направил вчера, но не Му е все едно какво вършиш сега! В търсенето на самите себе си хората блуждаят по пътя на своя живот като заблудени пътници в гората. И търсенето продължава дотогава, докато или сами не се намерят, или не им помогнат други. Целият замисъл на Бога се състои в това, да станем като Него, извървявайки своя път. Всички наши грешки, неудачи, успехи – всичко това влиза в нашата книга на живота и става наш опит, правейки ни по-мъдри. И се оказва, че ние не ставаме личности, ние се раждаме личности. Не родителите ни ни правят добри или лоши, както мнозина смятат. Ние сами решаваме по какъв път да тръгнем. Каин и Авел са имали едни и същи родители, и техен „дядо“ е бил Самият Бог, но единият брат избрал тъмния път, а другият – светлия. Единият станал убиец, а другият – жертва. Защо? Защото хаосът вътре в нас е хаос навън!
Да, най-главният въпрос е: Как всъщност да попаднем в Царството Небесно, при Бога, просто казано – у дома? Всички тези закони, правила, повеления, за които са говорили пророците и мъдреците са дадени на хората, за да разберат при какви условия Бог ще ни приеме при Себе Си. Той е създал идеален свят, където всички да са напълно щастливи. Само че абсолютното щастие в този свят е възможно, единствено когато всичко и всички около нас излъчват това щастие. Човек, който цял живот е бил нещастен, ще изпълни душата си с мъка, болка и страдание, и ще излъчва именно това. Това е все едно да влезем в храма с мръсни ботуши и да внесем уличната кал в чистия храм. Бог не иска и не вижда смисъл да наказва. Той е създал живота така, че да можем да поправяме грешките си. Направил си грешка? Поправи я. Светът не е нито добър, нито лош. Той е огледален. Ние периодично чуваме от света, онова, което не искаме да чуваме. Възприемаме това като оскърбление, а всъщност то е истина. Нарекли са ни глупаци и започваме да нервничим, да се ядосваме. Защо? Защото гледаме на този човек като в огледало. Това, което виждаме в него, всъщност го виждаме в себе си. Той е нашето огледало, а ние сме неговото. Бог е създал света именно така, за да не можем да скрием онова, което трябва да е очевидно за нас. Не трябва да се обиждаме и ядосваме на света, затова че ни показва, че сме „деца“. Ние крием ролята си от света, но светът няма да ни позволи да я скрием от нас самите. Бог не ни е създал врагове едни на други. Той иска ние всички да живеем в мир и съгласие, но ние си причиняваме болка един на друг, защото нас самите ни боли. И си прехвърляме отговорността за нашата болка един на друг. И така ставаме врагове един на друг. Ние самите носим отговорност за нашите чувства и състояние. Ние сами избираме дали да се ядосаме на някого, или да бъдем спокойни.
Малцина са хората, които са готови да си зададат въпроса: „Какво направих не както трябва“? Кои мои действия доведоха до това, че светът се отнася така с мен?“ Знаете ли защо? Поради страха от наказание. Вижте кръста и ми кажете кого виждате? Да, това е Исус Христос - Божият син, нашият Бог! Болшинството от християните мислят, че Той е дошъл в този свят, първо, за да ни каже, че е Бог и второ, че ще накаже всеки, който не се съобразява с Него, Неговите думи и т.н.!? Не точно… Христос дойде, за да може ние хората да видим, как Бог притежавайки такава сила на духа, не се страхува да вземе върху себе си човешките грехове. Той показал на всички, че истинният път – това е, когато не обвиняваш никого за каквото и да било, а отговаряш сам за себе си и не се боиш от наказанието. Христос дойде на света, за да разкаже на всички, че Бог не наказва, а ни учи да поправяме своите грешки. Но за начало трябва да ги признаем! Всички ние обвиняваме кого ли не, за какво ли не. Но какво виждаме, когато погледнем на кръста? Нима нашият мъж или жена са ни виновни, че сме нещастни? Нима нашият началник е виновен за това, че на нас не ни стигат парите, че сме затрупани от кредити? Нима нашият приятел ни е виновен, че сме самотни? А може би Този, който виси на кръста, той е виновен, че животът ни не се е развил както трябва? Може би това все пак е Исус!? Аха, ето защо виси на кръста… Да, ние сме наказали целият свят за това, че сме нещастни! Хората крещят: „В страната е мизерия! Всички паркират колите си, както им падне. В страната има корупция и… в същия момент крадат кламери от офиса. Или жената крещи: „Този свят е несправедлив“ и в същия момент пресича на червено с двете си малки деца, само защото няма коли…
Да, само че сега Него Го няма. Животът ли се е променил? Не! Може би трябва още един бог да разпънем, за да се промени живота ни? Как мислите, колко богове трябва да разпънем, за да започнем да живеем в хармония? Колко пъти трябва мъжът и жената да се разведат, за да станат щастливи? Колко президента трябва да сменим, за да се научи човек сам да създава ред в страната си, и в своя живот? Колко? Ще ви кажа: Дотогава, докато не разберем, че светът започва с нас. Твоят свят започва с теб. Моят свят започва с мен. И отговорност за това, какво се случва в моя свят нося изцяло аз. Какво означава „Светът започва с мен?“ В свещеното Писание пише, че Бог създал човека по „Своя образ и подобие“. Какво означава това? Това означава, че ти си като Него. Хората наивно допускат, че за да бъдеш Бог трябва да ходиш по вода, да възкресяваш мъртви, да виждаш бъдещето… Не. Да бъдеш подобен на Бога не означава да влияеш на нечий живот, а първо да умееш да променяш своя! Истинският грешник е този, който е предал самия себе си, потиснал е своето истинно „Аз“ и изцяло е изградил живота си според мнението на другите. Ето този грях Бог никога няма да прости. Истинската любов не е чувство, не е емоция, а състояние на съзнанието. Чувството е по-висше от привличането, защото може да бъде вдъхновено от морални, интелектуални и духовни фактори. Но то също е изменчиво: сега обичаме, след време вече не. Докато любовта се изявява като състояние на съзнанието, тя стои далеч от обстоятелствата и хората. Когато я показваме без да искаме нищо в замяна.
Сега е моментът да потвърдим, че сме част от Божия план в Христа Исуса и да осъзнаем обещанието, предавано през вековете на душите идващи в материалния свят:
„Аз Съм с вас през всичките дни до свършването на века.“
Понякога Бог ни спира, отнема целия шум на суетата около нас, за да видим главното. За да чуем Неговия глас в тишината, в самотата, в най-трудните обстоятелства. И тогава разбираме, че всъщност до нас няма никой друг освен Него, и това е най-голямото благословение, това е свята и нежна намеса. В това мълчание душата започва да осъзнава, че всички отговори са единствено в Неговите ръце. Той ни учи да вярваме, да обичаме мълчаливо, да се издигаме в смирение, а не в страх. Да хванем протегнатата Му прободена ръка, да Му доверим целия си живот. Защото силата се ражда в безсилието, душата възкръсва в немощта. Милостта започва с разпятието, когато сърцето шепне: „Да бъде Твоята воля“!
Пътят на човека трябва да бъде ориентиран към това, да станем партньори на Бога в поправянето на света. Да внесем своя конструктивен принос в развитието на Творението, като бъдем интелектуално, душевно и духовно развити. Да станем достойни събеседници за себе си, за околните и за Бога. Да усещаме себе си като сила, придвижваща човечеството напред, част от общата световна система от сили, всяка от които е уникална. На всеки е заръчано да поправи своя участък от Творението, да се старае да подобри света в материалната и духовната сфера, да го издигне, а и себе си с него. Да възприема Божествената светлина и да способства за нейното разпространение. Пътят на човека в света се заключава в това да внесе своя принос във възможността човечеството да „хване протегната ръка” на Бога, която стига до нас чрез делото на Божия Единороден Син. Понякога фактите застават като стена на пътя ни, а ние упорито гребем против Божията воля. Мълчим, крещим и в молитвата ни звучи: „Без Бога аз съм само прах и пепел.“ Именно тогава обвиненията се превръщат в благодарност и сърцето оживява в смирение. Съкрушават се всички капризи на характера, старият път изведнъж засиява в нова светлина. Оставаме сами, очите ни се отварят и виждаме, че Бог е в центъра на всичко. Дори „грубата“ Божия намеса е милост, всичко е за наше добро. Та нали нашата мечта е живота с Него? При Бог случайности няма. Всичко е за добро, всичко е за добро! Това Божествено уверение ни е нужно като утеха и упование, че Бог неизменно бди над нас, обича ни и иска да общува с нас. Трябва само да притихнем, да се смирим! И да слушаме… да слушаме… да слушаме…